Осем дни по-късно легионите потеглиха. Луп тръгна пръв начело на своите два, Марий — след него. Малко след напускането на лагера при Карсеоли двете половини на армията се разделиха — Луп пое по по-краткия път, а Марий продължи на север в търсене на следващия мост, който да го преведе над бързите и ледени води на Велин, наизлезли от коритото си заради топенето на снеговете. Щом колоната на Луповите легиони се изгуби по пътя, той нареди на войниците си да се скрият в близката гора и да вдигнат лагер, но без да палят огньове.

— Заповедта бе да продължим нагоре по реката и да пресечем някъде към Реате — обясняваше Марий на първия си помощник Авъл Плоций. — От другата страна на Велин обаче се издигат мощни планински вериги. Ако аз съм на мястото на италийците и ако също като тях съм се убедил в тъпоглавието на римските началници, просто щях да подбера най-далекогледите си войници и да ги поставя по върховете да наблюдават движенията на противника. Италийците добре знаят, че няколко месеца Луп не е мръднал от лагера си. Би било съвсем естествено най-сетне да направи нещо. Защо тогава да не го причакат някъде по пътя? Трябва им само да знаят в каква посока се движи и на армията му ще се случи същото, което се случи на двата легиона в прохода. Ето защо ние ще останем в тази хубава горичка и ще изчакаме да се стъмни. Цяла нощ ще вървим нагоре по реката, когато, надявам се, ще си намерим друга хубава горичка. Нямам намерение да се показвам на врага, преди да сме достигнали този проклет мост.

Естествено Плоций беше доста по-млад от началника си, но все пак имаше спомен от битката с кимврите при Верцела, когато бе служил в качеството си на младши трибун. По онова време беше прикачен към армията на Катул Цезар, но както всички участници в паметното сражение добре знаеше кой е истинският победител. Докато слушаше сега Марий, непрекъснато си повтаряше какъв късмет е имал да бъде прехвърлен под негово командване вместо в колоната на Луп. Преди да напуснат Карсеоли дори си бе позволил да се пошегува с Луповия легат Марк Валерий Месала, който също предпочиташе да върви с Марий.

На дванайсетия ден от юни Гай Марий най-сетне достигна търсения мост. Колоната се бе движила изключително бавно, защото нощите бяха все безлунни и войниците, които нарочно вървяха през полята вместо по виещата се край реката пътека, почти нищо не виждаха в краката си. Внимаваше с всяка заповед, а от допълнителна предвидливост, преди да нареди преминаването на моста, специално бе пратил съгледвачи, които да прочистят планините отсреща от чуждите шпиони. Настроението на войниците беше бодро и те с готовност изпълняваха всяка заповед на началника си. Съставът на двата легиона беше абсолютно същият като на онези, които Перперна погуби по пътя за Алба Фуценция и които се бяха оплаквали от студа и снеговете. И едните, и другите идваха от едни и същи градове и села, бяха отраснали при едни и същи условия, бяха свикнали да мислят по еднакъв начин. И все пак войниците на Марий се чувстваха уверени и ако се изключи това, че още не познаваха звъна на оръжията, бяха опитни. Ето защо, когато дойде време да минат по тесния мост, всеки знаеше съвсем точно задълженията си и прилежно ги изпълняваше. Авъл Плоций не можеше да си обясни поведението им по друг начин, освен със самото присъствие на Гай Марий; нищо че той ги бе натоварил като магарета. За разлика от Луп, който бе настоял да вземе обоз със себе си, Мариевите легиони бяха готови за бърз преход и целия си багаж носеха върху гърбовете си.

Плоций се отдалечи на известно разстояние надолу по реката в търсене на място, откъдето да наблюдава преминаването на моста от тези здрави и хубави момчета, които караха дървените греди да се тресат под краката им, а дебелите подпори да се люлеят като плашила на вятъра. Реката се стрелкаше в краката му, но понеже Плоций се бе настанил на една скала, издадена далеч навътре във водата, от дясната му страна се бе образувало нещо като заливче, където сред въртопите плуваха хора. В първия миг той дори не разбра за какво точно става дума, но когато се обърна да види странните плувци, застина от ужас. Пред очите му се въртяха труповете на войници. Поне две или три дузини! А ако се съдеше по перата по шлемовете им, ставаше дума за римляни.

Легатът веднага се затича да настигне Марий и да му съобщи какво е видял.

— Войниците на Луп — рече мрачно Марий. — Влязъл е в сражение от другата страна на реката. Ела да ми помогнеш.

Плоций го последва и двамата се спуснаха при водата, за да изнесат някой от труповете на пясъка. Марий обърна мъртвеца и се вгледа в побелялото му като тебешир лице, сковано в гримаса на непреодолим ужас.

— Вчера е било — отсъди и положи трупа на земята. — Би трябвало да спрем и да се погрижим за телата на тези нещастници, но няма време за губене, Авъл Плоций. Нека войниците се построят в боен ред от другата страна на моста. Щом бъдат готови, ще се обърна със слово към тях. Но побързай! Според мен италийците още не са научили, че сме тук. Имаме шанс да си го върнем.

Около месец по-рано Публий Ветий Скатон бе напуснал начело на двата си легиона земите край Езерния. Беше тръгнал за Алба Фуценция, латинския град, който Квинт Попедий Силон се опитваше да превземе със своите войници. Градът обаче беше здраво защитен и нямаше намерение да се дава току-така. Самият Силон не искаше да напуска земите на марсите, преди да се е разправил с непокорните латини, но съгледвачите му все по-често му донасяха за римските легиони, които се обучавали край Карсеоли и Вария. Най-накрая не се сдържа и прати Скатон да види какви ги вършат римляните.

Близо до Антинум Скатон се срещна с Презентей и неговите пелигни, които не пропуснаха да му се похвалят с клането над Перперновите легиони в планинските проходи. Самият Презентей се беше запътил към родните места, за да отнесе плячката и да въоръжи с нея новите попълнения в армията си. Скатон пък се насочи на запад и постъпи точно както Марий предполагаше, че ще стори един способен италийски пълководец — изпрати неколцина войници с остро зрение да се изкачат по върховете над Велин и им нареди да съобщават за всяко движение на римляните. Междувременно се зае с построяването на укрепен лагер на източния бряг на реката — по средата между двата моста — и тъкмо се чудеше дали не е трябвало да се приближи повече до Карсеоли, когато се разбра, че по южния мост преминават римски легионери.

На Скатон не му се вярваше на очите, когато Луп се зае с прехвърлянето на моста, допускайки и последната възможна грешка. Така например консулът нареди на войниците си да развалят строя много преди да са стигнали моста, което превърна преминаването в същинска неразбория и дълго време, след като бяха излезли на левия бряг на реката, римляните продължаваха да се бутат и оправят. Самият Луп посвети цялата си енергия на въпроса за превеждането на обоза; дотам се беше залисал, че когато Скатон и двата легиона марси се спуснаха върху армията му, той нямаше време дори да си сложи бронята. Осем хиляди римски войници срещнаха смъртта на бойното поле. Сред тях бяха самият Публий Рутилий Луп и първият му помощник Марк Валерий Масала. Около две хиляди се спасиха в последния момент, след като, вместо да се бият, местеха панически волските коли, запречили моста, и захвърляйки шлемове, мечове и дори ризници, се бяха впуснали в панически бяг към Карсеоли. Всичко това се случи на единайсетия ден от юни.

Сражението — ако изобщо може да се нарече така — се проведе същия следобед. Вместо да прибере войските си в лагера, Скатон реши да прекара нощта на бойното поле, за да могат хората му призори да се заемат с разсъбличането и изгарянето на хилядите трупове, а и да преведат неизползвания римски обоз от своята страна на реката. Надяваше се в тежките волски коли да открие жито и други провизии. Скатон бе изпаднал в прекрасно настроение. Излизаше, че да се бият римляните, е по-лесно, отколкото да нашляпаш децата си вкъщи. Та те нямаха дори понятие как да се предпазват от нападения на вража територия! Именно това му се струваше необяснимо. Как бяха успели римляните да завладеят половината свят и да държат останалата в напрежение, когато не можеха да покажат носа си на петдесет километра от Рим?

Писано било скоро да си отговори на въпроса. Марий вече го дебнеше и дойде ред на самия Скатон и легионите му да бъдат изненадани.

Най-напред Марий бе попаднал на лагера на марсите — изоставен на произвола на съдбата. Нареди на войниците си да изнесат всичко — храна, бойно снаряжение, както и много пари, като нито за миг не позволи грабежът да се превърне в хаос и безредие. Вместо това прехвърли тежестта по събирането и изнасянето на плячката да се извърши от спомагателните части, които и без това нямаха работа на бойното поле. Доволен от видяното, Марий даде заповед за преследване на врага. По обяд двата му легиона излязоха на полесражението от предния ден, където завариха марсите да свалят доспехите на убитите римляни.

— О, чудесно! — извика той на Авъл Плоций. — Хората ми имат рядък шанс да опитат кръвта на много врагове едновременно! Предстои им най-голямото удоволствие на войника — поголовното клане! Без да го знаят, ето ги вече същински ветерани!

И което си беше истина, битката скоро се превърна в клане. Без да губи нито минута, Скатон стремглаво започна да отстъпва към планините, оставяйки на римляните труповете на две хиляди свои сънародници и цялата плячка, която сам бе взел предния ден. Но колкото и позорно да бяха избягали марсите, Марий не можеше да отрече, че победата е по-скоро тяхна — за разлика от Перперна и Луп Скатон бе успял да спаси голямата част от войската си, при това с оръжието й. Губещи бяха само римляните; толкова месеци усилена подготовка и накрая безславен край за осем хиляди римски младежи само защото ги е предвождал някакъв идиот.

Близо до моста римляните се натъкнаха на труповете на Луп и Месала.

— Жалко за Марк Валерий; щеше да излезе добър войник от него — сподели Марий пред Плоций. — Но виж, за Луп чак се радвам, задето Фортуна така му обърна гръб! Ако беше оцелял, като нищо щеше да прати още толкова войници на оня свят.

На което Плоций нищо не отговори.

Марий изпрати телата на консула и легата обратно в Рим под охраната на единствената си конна дружина. Началникът на конницата отнесе и писмото му с обяснения какво точно се е случило. „Крайно време е — мислеше с горчивина Гай Марий, — Рим да бъде сплашен. Иначе хората там ще продължават да живеят все едно война не се води или все едно италийците не могат да ни размажат с едно завъртане на петата.“

В замяна на двата трупа Скавър Принцепс Сенатус му прати две писма — едно от името на Сената, едно от свое собствено.

„Дълбоко съжалявам за съдържанието на официалния бюлетин, Гай Марий. Можеш да ми вярваш, че нямам нищо общо с решенията в него. Работата е там, старче, че вече ми липсва енергията, с която сам да надвия над ината на цяло стадо магарета. Преди повече от двайсет години успях да го сторя по въпроса за Югурта. Но двайсетте години безвъзвратно са отминали и никой повече не си спомня за тях. Вярно, че и стадото магарета се е ограничило от триста само на сто глави, но пак ми идват много. Всички сенатори под трийсет и пет години отбиват дълга пред родината в армията, също както и неколцина от възрастните им колеги; не знам дали си чувал за един престарял сенатор на име Гай Марий.

Когато скромното ти погребално шествие пристигна в Рим, все едно градът стана жертва на земетресение. Всичко живо и не само от женски пол започна да вие на умряло, да си скубе косите и да си дере гърдите. Изведнъж се оказа, че войната е нещо напълно реално. Мисля, че по-добър начин да се убедят съгражданите ни в тежкото положение нямаше. Духът на гордите римляни падна, и то за няколко секунди, сякаш гръм беше поразил целия град. Убеден съм, че минути преди тялото на убития консул да бъде изнесено на Форума, в цял Рим не се е намирал един-единствен човек, дори сред сенаторите и конниците, който да не гледа на войната с италийците като на детска забава. Но ето Луп, посинял и вкочанен, убит от италийска ръка на някакви си километри от Рим, при това в открито сражение. Никога няма да забравя ужаса, обхванал целия Сенат, когато се изсипахме по стълбите пред Курията, за да видим с очите си Луп и Месала… Между другото ти ли заръча на ескорта да открие лицата на мъртъвците точно преди да излязат на Форума? Обзалагам се, че си ти.

Така или иначе, Рим потъна в дълбок траур. Където и да се обърнеш, всичко е облечено в черно. Онези, които посещават заседанията на Сената, са оставили тогите, крият се под войнишки наметала и върху тогите си носят не сенаторската, а конническата ивица. Куриатните магистрати са изоставали всякакви символи на властта, дори когато са в Курията или в съда, седят на обикновено дърво. Говори се със закон да бъдат забранени пурпурът, черният пипер и златните доспехи. Ако допреди дни Рим живееше в пълно безразличие, сега е точно обратното. Където и да отида, хората говорят едно и също — няма ли да изгубим тази война?

Както ще видиш сам, официалното писмо от Сената се дели на две части. Първата лично аз се опитах да премахна, но следвайки принципа за «националната опасност», бях публично охулен от назначените отци. Какво измъдриха дебелите им глави? Отсега нататък всеки загинал в сражение римлянин, независимо дали е пълководец или прост войник, трябва да бъде изгарян на бойното поле, естествено с нужната тържественост. Никой не бива да бъде връщан в Рим от страх да не се разпространи паника сред населението.

Втората част е доста по-неприятна. Понеже добре те познавам и съм сигурен, че си отворил първо моето писмо, нека ти кажа без заобикалки, че Сенатът отказа да ти предаде върховното командване. В същото време и никой не намери смелост да предложи отстраняването ти. Резултатът е, че двамата с Цепион ще поделяте заедно командването. За по-тъпо и безсмислено решение, мисля, и да бяха искали, нямаше да се сетят. Дори да бяха връчили цялото командване на Цепион, пак щеше да е по-добре според мен. Все пак не се съмнявам, че ще успееш да се оправиш и с него, както с всички други досега.

Да не ти разправям как се бях ядосал! Проблемът е там, че останалите в Сената в голямата си част представляват засъхнали фъшкии, залепнали по задниците на умиращи овце. Истинската вълна отдавна е заминала да се сражава по полетата на Италия или, както е в случая с мен, дори да си стои в Рим, има достатъчно работа. За съжаление само малцина от нас не се причисляват към овчите фъшкии. В момента съм като с вързани ръце. В цял Рим се разполага единствен Филип, представяш ли си? Не ни стига онази кошмарна година, когато трябваше да го търпим за консул, не ни стига и убийството на Марк Ливий, ами трябва да го слушаш всеки ден как точи опашатите си лъжи пред глупаците от конническото съсловие. Писах до Луций Юлий с молба да се върне в Рим и да проведе избори за консул суфектус, но той ми отговори, че положението в Кампания било толкова напрегнато, че не можел и за един ден да се измъкне. Правя, каквото мога, Гай Марий, но да си призная, с всеки ден видимо остарявам.

Разбира се, щом научи, че му е дадено половината командване, Цепион ще стане съвсем непоносим. Затова така съм пресметнал пътя на куриерите, че ти да получиш новините преди него. Така ще имаш време да измислиш как да му натриеш носа, преди да е станало твърде късно. Единственият съвет, за който се сещам, е да не му цепиш басма.“

В крайна сметка лично Фортуна пое грижата за Квинт Сервилий Цепион. И се справи със задачата по най-блестящия, трагикомичен начин, който можеше да се измисли. Цепион прие новината за поделеното командване с голяма самоувереност. По времето, когато Марий се сражаваше със Скатон на брега на Велин, на него му се беше удал случай да разгони някакъв легион от марси, нахлули да грабят в околностите на Вария. След като направи нужните изчисления във времето, Цепион извести Сената, че именно той бил спечелил първата победа над италийците, понеже датата била десети юни, а Марий влязъл в бой едва на дванайсети. А между двете победи римляните били претърпели и едно съкрушително поражение, за което Цепион бил склонен да вини повече Марий, отколкото Луп.

За голямо съжаление на колегата си главнокомандващ Марий не обърна никакво внимание на празното му самохвалство и сякаш изобщо не се интересуваше какви ги върши той във Вария. Цепион го повика обратно в Карсеоли, но той и този път не го удостои с отговор. Беше се настанил в лагера на Скатон край реката, след продължителни усилия го беше превърнал в здрава крепост и в крайна сметка бе прибрал вътре всички войници, с които разполагаше. Ден след ден легионерите му провеждаха своите учения, а Цепион гореше от нетърпение кога най-после ще нахлуят в земите на марсите. Марий беше наследил жалките остатъци от Луповата армия — всичко на всичко пет кохорти — и като ги събра с шестте хиляди оцелели от поражението на Валериевия път — за тях имаше достатъчно оръжие — успя да сформира три пълноценни легиона. Но преди да направи и една крачка напред — уведоми той Цепион, — трябвало да бъде сигурен в способностите на войниците си. Вече той щял да определя кой е готов за бой и кой не, а не някакъв си главозамаял се кретен, който не може да различи лявото крило от авангарда.

Самият Цепион разполагаше с легион и половина, които реши да раздели на две равни половини. С подобни скромни сили никога не би се решил сам да нападне. И така, докато Марий провеждаше своите безкрайни учения някъде на североизток, Цепион седеше във Вария и го ругаеше на поразия. Юни свърши, квинктилис започна, а Марий продължаваше да обучава войниците си, без да чува ругатните, които се носеха по негов адрес във Вария. Също като Луп преди него Цепион прекарваше повечето от времето си в писане на жалби до Сената, където Скавър, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Сцевола стояха постоянно нащрек да не би случайно Филип да убеди назначените отци, че командването трябва да се отнеме от Гай Марий.

Към средата на квинктилис обаче в лагера на Цепион дойде неочакван посетител. Не друг, а водачът на марсите, Квинт Попедий Силон.

Беше довел със себе си двама наплашени до смърт роби, едно тежко натоварено магаре и две кърмачета, за които отдалеч се виждаше, че са близначета. Предупреден от офицерите си, Цепион бавно се доближи до форума в средата на лагера, за да посрещне неканения гост. Силон бе дошъл в пълно бойно снаряжение, а двете дечица, поверени на млада робиня, бяха повити в пелени от пурпур и злато.

Щом зърна Цепион, Силон се усмихна радостно.

— Квинт Сервилий, каква радост, че те виждам! — възкликна той и пристъпи към римлянина с протегната ръка.

Цепион обаче добре усещаше погледите на всички върху себе си, затова гордо навири нос и сякаш дори не забеляза подадената му ръка.

— Какво желаеш? — попита той с присъщото си високомерие.

Силон прибра невъзмутимо ръката си, сякаш в пренебрежението на Цепион нямаше нищо обидно, и с няколко изречения изясни положението си:

— Дошъл съм да търся убежище и закрила в Рим. И в името на приятелските ми чувства към покойния Марк Ливий Друз предпочетох да се предам на теб вместо на Гай Марий.

Отговорът попадна на място и Цепион усети как сърцето му мъничко се размеква. Освен това го гризеше и голямо любопитство.

— Защо ти е изобщо убежище? — зачуди се той, докато погледът му се местеше от Силон на бебетата с пурпурните пелени, от роба на претовареното магаре.

— Както добре знаеш, Квинт Сервилий, именно марсите единствени обявиха официално война на Рим. Това, което не знаеш обаче, е, че единствено благодарение на нашите усилия италийските народи отложиха с няколко месеца бойните действия срещу Рим, нищо че войната беше обявена. На съветите в Корфинум — или както сега се нарича, Италика — аз постоянно пледирах да не се избързва със скритата надежда, че до открит конфликт така и няма да се стигне. Защото от самото начало съм гледал на избухналата война като на нещо безсмислено, пагубно и зловещо. Италия не може да победи Рим! Сред колегите ми в управлението се намериха хора, които открито ме обвиниха в защита интересите на Рим, което упорито отричах. Но преди известно време моят сънародник, преторът Публий Ветий Скатон се завърна в Корфиниум след сраженията си с консула Луп и легионите на Гай Марий. Докато докладваше за случилото се, в съвета избухнаха разгорещени спорове. Най-накрая лично Скатон ме обвини в сътрудничество с Гай Марий и всички се хванаха на думите му. Изведнъж се оказах напълно изолиран от останалите италийски предводители. Това, че не ме убиха на място в Корфиниум, се дължи единствено на факта, че съдебната власт се намира в ръцете на петстотин души едновременно, на които им беше нужно време да произнесат присъдата си. Докато петстотинте обсъждаха вината ми, аз успях да напусна града и да се върна в родния Марувиум. Когато пристигнах в земите на марсите, още не бях станал жертва на преследване, но беше ясно, че докато на власт е Скатон, за мен сигурно място в родината няма. Затова взех близнаците си Италик и Марсик и реших да потърся убежище в Рим.

— И кое те кара да мислиш, че Рим ще се съгласи да ти даде убежище? — Попита Цепион, който започваше да надушва нещо приятно в разказа на събеседника си. — Ти не си направил нищо за Рим.

— О, напротив, Квинт Сервилий, направил съм и още как! — кимна Силон многозначително към магарето. — Задигнах цялата марсийска хазна и с радост бих я предоставил на Рим. Това, дето е на гърба на магарето ми, е капка в морето в сравнение с останалото. На няколко километра от лагера ви, в една скрита долчинка, която никой, освен мен не знае, чакат още трийсет магарета, натоварени с не по-малко злато от това, което виждаш тук.

Злато! Ето какво бе надушил преди малко носът на Цепион! Колкото и да се лъжеха хората, че парите не миришат, в рода на Сервилий Цепионите отдавна се бяха убедили в обратното. Също като баща си и той винаги можеше да познае откъде ще паднат пари. Явно в семейството се раждаха с най-острото обоняние на света, щом можеха да надушат злато и от няколко километра.

— Дай да видя! — завтече се Цепион към магарето.

Дебело кожено покривало добре криеше багажа на беглеца от погледите на околните. С галантен жест Силон го дръпна встрани и пред очите на Цепион се разкри вълшебна гледка — по пет закръглени, грубо излети слитъка имаше във всеки от двата коша, натоварени на животното. На всяко от кюлчетата стоеше печат във формата на змия — символ на марсите.

— Това са около три таланта — уведоми го Силон и бързо покри съкровището, да не би нечий любопитен поглед да надникне, където не му е работа. След като грижливо затегна ремъците на покривалото, той продължително се взря в Цепион. От удивителните му жълто-зеленикави очи сякаш изскочиха пламъчета, които напълно омагьосаха и без това смаяния Цепион. — Това магаре е твое — рече му той и бързо добави, — както може би още две-три, ако ми обещаеш и личната си закрила, освен тази на Рим.

— Имаш я — дори не се и замисли Цепион, обзет от алчност. — И все пак ще взема пет магарета.

— Така да бъде, Квинт Сервилий — въздъхна Силон. — Не мога да се държа на краката си от умора! Три дни съм бягал като луд през горите.

— Щом си уморен, почини — предложи му той. — Утре ще ме заведеш в скривалището. Искам да видя с очите си това злато!

— Ще е по-сигурно, ако вземеш и войска със себе си — предупреди го марсът, докато вървяха към палатката на пълководеца. Зад тях вървеше и робинята, носеща двете бебета на ръце. Децата бяха мирни и послушни; толкова време никое не се беше разревало. — Вече са разбрали за кражбата и кой знае дали няма да пратят цял легион подире ми? Няма да е трудно да се сетят, че ще потърся убежище в Рим.

— И да се сетят, и да не се сетят, какво значение има! — кикотеше се победоносно Цепион. — Двата ми легиона ще накажат всеки, който дръзне да се приближи! — Той надигна кожената завеса, служеща вместо врата, но сметна, че гостът не е заслужил чак толкова, че да го пуска пред себе си, и влезе пръв. — А, и естествено ще трябва да оставиш синовете си в лагера, докато ни няма.

— Разбира се — съгласи се Силон, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Приличат на баща си — подхвърли между другото Цепион, докато робинята ги поставяше върху една от кушетките, явно с намерението да им смени пелените. И нямаше как да не му приличат, след като имаха същите жълто-зелени очи. Цепион изведнъж потръпна от погнуса. — Спри се, момиче! — сопна се той на робинята. — Това тук да не ти е детско отделение! Ще изчакаш да настаня някъде господаря ти, пък тогава върши, каквото си искаш!

И така, когато на другия ден Цепион потегли начело на двата си легиона на лов за злато, Силон остави двамата си близнаци на грижите на робинята в лагера; златото, което беше донесъл, също остана в сигурни ръце, сиреч на скрито в палатката на главнокомандващия.

— Между другото, Квинт Сервилий, знаеш ли, че тъкмо в този момент Гай Марий е обсаден от десет легиона пиценци, пелигни и маруцини? — подметна уж случайно Силон.

— Ами! — зяпна той, сякаш падаше от небето. — Десет легиона? Кой ще победи според теб?

— Гай Марий естествено. Има ли случай да не е победил?

— Хм — замисли се Цепион и въпросът беше приключен.

Слънцето вече достигаше зенита си, а шествието продължаваше да се точи из полетата край Вария. Почти веднага щом излязоха от лагера, Силон бе повел легионите встрани от Валериевия път и следвайки течението на река Анио на югозапад се бе насочил към Сублаквеум. Цепион умираше от нетърпение да види трийсетте магарета със злато и постоянно пришпорваше жребеца си, но марсът всеки път му напомняше, че ще е добре да не избързват много пред пехотата.

— Златото е на сигурно място, никъде няма да избяга — успокояваше спътника си той. — Бих се чувствал по-сигурно, ако войниците са с нас, вместо да ги караме да тичат като кучета подире ни. Не забравяй, Квинт Сервилий, че може да ни се случи неочаквана среща.

Теренът беше доста раздвижен, но недотам, че да затруднява придвижването на легионите. Километрите се нижеха един след друг, докато най-сетне, малко преди Сублаквеум Силон даде знак на останалите да спрат.

— Ето там! — посочи той някакъв хълм от другата страна на Анио. — Скривалището е зад него. Недалеч оттук има здрав мост, по който ще пресечем реката в безопасност.

Мостът наистина беше солиден. Построен от камък, той беше достатъчно широк, за да не забави строя. Цепион даде заповед на войниците си да минават, но сам предпочете да избърза напред, вместо да остане последен, както повелява уставът. Бяха излезли на една отсечка, която се отделяше от Латинския път при Анагния, минаваше през Сублаквеум, пресичаше Анио и стигаше до Карсеоли. Щом се прехвърлиха на другия бряг, легионите имаха пред себе си широк, прав път, който им подейства успокояващо и те започнаха да нарушават строя, безгрижното поведение на Цепион подсказваше, че целта на похода е по-скоро разузнавателна, затова всички бяха окачили щитовете си по гърбовете и се подпираха на копията си като на тояги, за да им тежат по-малко ризниците. Времето напредваше, можеше да им се наложи да строят лагер за през нощта и малко да погладуват, но това беше по-добре, отколкото да носят със себе си ненужен багаж. При това началникът даваше да се разбере, че усилията ще бъдат възнаградени с нещо приятно.

Когато двата легиона стигнаха възвишението и пътят се готвеше да завие на североизток, Силон се извърна на седлото си, за да каже нещо поверително на Цепион.

— Ще избързам напред, Квинт Сервилий, за да видя дали всичко е наред. Не ми се иска да стане някоя изненада и животните да се подплашат.

Цепион го послуша и даде почивка на коня си, докато Силон силно пришпори своя и бързо се отдалечи по пътя. След неколкостотин крачки марсът изведнъж свърна встрани и се изгуби зад някаква скала.

Марсите се нахвърлиха върху римската колона от всички страни едновременно: отпред, където се беше скрил Силон, отзад, отстрани, където търпеливо бяха причаквали зад камъните и дърветата встрани от пътя. Никой не успя да се спаси. Преди дори да са успели да развържат ремъците на щитовете си, за да се защитят, преди дори да са извадили мечовете от ножниците и да са сложили шлемовете на главите си, войниците бяха пометени от четирите легиона марси, които се врязаха безцеремонно в редиците им и започнаха безмилостна сеч, сякаш се упражняваха на площада пред къщите си. От цялата римска армия не остана нито един жив човек, с изключение на началника Квинт Сервилий Цепион, който беше заловен в самото начало на атаката и трябваше да види с очите си как гинат легионите му.

Когато операцията приключи и на пътя не бе останал жив нито един римски войник, Квинт Попедий Силон отново се показа и наобиколен от легатите си, сред които се виждаха Скатон и Фравк, се върна в лек тръс при Цепион. На лицето му се бе изписала хищна усмивка.

— Е, какво ще кажеш за това представление, Квинт Сервилий?

Пребледнял като платно и треперещ с всички мускули по тялото си, той събра колкото смелост притежаваше и смело му отвърна:

— Забравяш, че все още държа децата ти за заложници, Квинт Попедий.

Силон прихна да се смее.

— Моите деца? Грешиш нещо! Ако имаш предвид онези две близначета, които робите ми доведоха със себе си, то те са си лично техни. И все пак няма да ги оставя на произвола на съдбата, също както и магарето си. Не виждам кой в лагера ти би посмял да не ми ги върне обратно. — От змийския му поглед лъхаше смразяващ хлад. — Колкото до товара на магарето, да си стои, където е. Нека бъде спомен за Рим.

— Как, но това беше злато! — смая се още повече и без това ужасеният Цепион.

— Не, Квинт Сервилий, не беше злато. Беше олово, покрито с ей толкова тъничък пласт злато. Да си беше направил труда да го поочукаш, сам щеше да се убедиш. Но аз добре познавам моя Цепион! Човек от рода му не би наранил с нокътя си златна монета, пък ако ще и животът му да зависи от това… А твоят зависеше.

Силон извади меча си от ножницата, слезе от коня и застана срещу Цепион.

Фравк и Скатон на свой ред се приближиха до коня на римлянина и го издърпаха от седлото. Без да продумат, свалиха бронята и коравата кожена ризница под нея. Давайки си добре сметка, Цепион горко заплака.

— Бих искал да чуя от устата ти как ме молиш за милост, Квинт Сервилий Цепион — процеди през зъби Силон и застана на една ръка разстояние от врага си.

Но това Цепион просто не намери сили да направи. При Араузио бе избягал като последния страхливец, а оттогава нито веднъж не му се бе случило да попадне в смъртна опасност, дори когато месец по-рано марсите бяха нападнали лагера му. Сега чак разбираше защо го бяха атакували така безразсъдно. Бяха дали шепа убити, но загубите си струваха. Силон бе разгледал цялата област и бе обмислил плана си до последната подробност. Ако преди няколко дни Цепион бе предположил, че ще изпадне в подобна беда, навярно би си казал, че и до молби ще се стигне. Но сега, когато злочестините наистина го бяха сполетели, се разбираше, че няма. Един Квинт Сервилий Цепион можеше и да не е сред най-смелите хора на света, но все пак си оставаше римлянин, при това знатен римлянин — патриций и благородник. Един Квинт Сервилий Цепион можеше да си позволи слабостта да заплаче пред смъртта — макар че дали сълзите му бяха по отлитащия живот или по изгубеното злато, никой не можеше да каже, — но никога не би могъл да проси милост.

Цепион надигна глава, пред погледа му се спусна завеса и той впери очи в нищото.

— Това е за Друз — каза Силон. — Ти си неговият убиец.

— Не съм — отвърна му някак далечно. — Бих го направил, но не беше нужно. Квинт Варий организира всичко вместо мен. Добре направи. Ако Друз беше още жив, ти и цялата италийска паплач щяхте да получите римско гражданство. Сега това никога няма да стане. Твърде много хора в Рим мислят като мен.

Силон надигна ръка и дръжката на меча застана малко над височината на рамото му.

— За Друз — повтори той и удари Цепион с все сила. Някаква едра кост изскочи от тялото на римлянина и поряза бузата на стоящия наблизо Фравк. Острието бе разсякло вени, артерии и нерви и кръвта от раната бликна като от фонтан. Но Цепион не се свлече на земята, а и Силон още не беше свършил с убийството му. Мръдна половин крачка назад, надигна за втори път меча и с все сила го стовари този път от другата страна на Цепионовия врат. Чак сега римлянинът падна назад, преди Силон да е нанесъл третия удар, с който отсече главата му напълно. Скатон се наведе да я вземе от земята и я набучи на върха на копието си. Когато Силон яхна отново коня си, Скатон му подаде копието с отрязаната глава. Цялата армия на марсите потегли надолу по пътя към Вия Валерия. Главата на Цепион щеше да й служи вместо знаме.

Тялото на убития римски легат остана да се въргаля недалеч от труповете на изкланите му легиони; територията се водеше по право римска, нека римляните разчистват остатъците от погрома. По-важно бе този път марсите да се изтеглят, преди Гай Марий да е научил за случилото се. Историята, която Силон бе разказал на Цепион на идване — как Гай Марий бил обкръжен от десет легиона италийци, — беше чиста измислица. Марсът просто искаше да види как Цепион ще реагира. По пътя той все пак се сети за робите с децата и прати хора да ги вземат заедно с магарето. Както се бе зарекъл, „златото“ оставаше за спомен на римляните. Когато след време римляните го намериха в палатката на пълководеца, всички единодушно решиха, че става дума за Златото на Толоза, и започнаха да гадаят къде ли е останалата част. Трябваше да дойде Мамерк от Рим, за да поизчегърта повърхността на слитъците и да убеди всички в странната история, която бе разказал на съгражданите си.

Защото Силон беше счел за нужно да уведоми някой свой познат римлянин какво точно се е случило с Цепион. И то не за да се хвали, а да се знае, че Друз е бил отмъстен. Затова бе пратил писмо на брат му Мамерк.

„Квинт Сервилий Цепион е мъртъв. Вчера го отведох заедно с цялата му армия в клопка по пътя между Карсеоли и Сублаквеум. С измама го изведох далеч от лагера във Вария — бях му казал, че съм избягал от родината си и му нося цялата хазна на марсите. За целта водех със себе си магаре, натоварено с оловни слитъци, покрити с тънък пласт злато. Знаеш коя е неизлечимата слабост на Сервилий Цепионите! Трябва ти само малко злато и те вече са в ръцете ти.

Никой от войниците в двата Цепионови легиона не остана жив. Самият Цепион бе заловен, за да мога лично да отнема живота му. Отрязах главата му и я отнесох набучена на копие като знаме пред армията ми. В името на Друз. Да, в името на Друз, Мамерк Емилий. А също и в името на Цепионовите деца, които ще наследят Златото на Толоза. Нека червенокосото кукувиче в гнездото на Сервилиите получи лъвския пай от съкровището на галите. Това ще е най-справедливото наказание за злосторниците. Ако Цепион бе доживял мига, в който децата му ще навършат пълнолетие, той със сигурност щеше да ги лиши от наследство. Сега те ще получат всичко, което им се полага. Щастлив съм, че извърших това достойно дело в името на Друз, защото самият той щеше много да се радва. Нека споменът за Друз не увяхва в паметта на почтените хора — римляни и италийци.“

И понеже в това омразно на боговете семейство нещастията продължаваха да се трупат едно връз друго, писмото от Силон пристигна в Рим броени часове, след като Корнелия Сципионида бе получила удар и умряла. Мамерк беше изправен пред неразрешим проблем. Със смъртта на майка му Корнелия и на Квинт Сервилий Цепион и последните надежди някой ден шестте деца, живеещи в къщата на Друз, да отраснат в семейна среда, безвъзвратно отлетяха. По-кръгли сираци от тях трудно можеха да се намерят в цял Рим. От толкова много родители никой вече не беше между живите. След смъртта на любящата ги баба единственият им кръвен, роднина беше вуйчо им Мамерк.

Това означаваше най-малкото, че той ще трябва да ги приеме в собствената си къща, където да поеме възпитанието им; толкова много деца щяха да бъдат радост за семейството му и особено за мъничката му дъщеричка Емилия Лепида, която тепърва се учеше да ходи. През няколкото месеца, когато заместваше покойния Друз в дома му, Мамерк силно се беше привързал към децата, дори и към малкия Катон, който едновременно си спечели съчувствието му с твърдия си характер и симпатията му с непоколебимата си преданост към брат си Цепион. На Мамерк дори не му минаваше през ума, че нещо може да го възпре да отведе децата у дома си. Това нещо обаче се появи още щом организира всичко за погребението на майка си и се върна да говори с жена си. Те бяха женени от повече от пет години, а Мамерк продължаваше да е влюбен до уши в нея. Понеже сам разполагаше с колкото си иска пари, той си бе позволил лукса да се ожени по любов и избраницата му беше една от многобройните Клавдии, изпаднала подобно на родителите си в бедствено финансово състояние. Когато на отчаяната от живота Клавдия се предостави възможността да си хване богат мъж, тя дори не се замисли, преди да даде съгласието си. Но това не означаваше, че обича Мамерк. Още по-малко, че обича децата. Дори нейната дъщеря й досаждаше, заради което повечето време за нея се грижеха различни робини — бавачки, учейки я да получава всичко наготово и да не дава нищо в замяна.

— Те няма да живеят при нас! — сопна се Клавдия на Мамерк, преди съпругът й да е свършил с обясненията си.

— Те трябва да живеят при нас! Къде иначе да отидат? — изведнъж се видя в чудо Мамерк; още не се бе отърсил от шока от смъртта на майка си, а вече го посрещаха с други неприятни изненади.

— Притежават най-луксозната къща в цял Рим, а нямали къде да живеят! Защо не бяхме всички в тяхното положение… И шестимата наследяват повече пари, отколкото могат да изхарчат през целия си живот, а не можеш да им наемеш, няколко свестни възпитатели и учители… — Клавдия бе присвила устни в кисела гримаса. — Избий си го от главата, Мамерк! Децата няма да живеят при нас!

Това, което Клавдия не разбра обаче, бе как сама накара мъжа си да се усъмни в чувствата си към нея. Мамерк гледаше любовта на живота си и продължаваше да не разбира.

— Настоявам — рече той.

— Можеш да настояваш и водата да стане на вино, но пак няма да я бъде! Децата няма да дойдат в тази къща. Или ако те дойдат, аз ще си отида.

— Но Клавдия, имай малко милост! Те си нямат никого!

— Защо да имам милост точно към тях? Нито ще гладуват, нито ще останат без образование. Да не говорим, че откакто са се родили, не са познали що е това родителско присъствие — добави за по-убедително Клавдия Мамерк. — Двете Сервилии са лигави и надути, Друз Нерон е празна глава, а останалите са потомци на роби. Нека си стоят, където са.

— Всичко това не е причина да ги лишим от дом.

— Че ние да не ги лишаваме, я какъв дом си имат и без да ни питат.

Това, че в крайна сметка Мамерк се подчини на жена си, не беше проява на съпружеска слабост. Той знаеше да мисли практично и лесно си представи какво мъчение ще представлява за самите деца тази леля, която не ще и да чуе за тях. Все пак той беше човек със задължения, не можеше постоянно да си стои вкъщи и да внимава няма ли Клавдия да си излее злобата върху мъничките им глави. А че тя щеше да си го изкара тройно на децата, в това не се и съмняваше.

Затова реши да се обърне за съвет към Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който определено не принадлежеше към клона на Емилий Лепидите, но в цялата патрицианска фамилия в момента нямаше друг по-възрастен и по-мъдър от него. Освен това Скавър беше един от изпълнителите на Друзовото завещание, също както и единственият изпълнител на Цепионовото. Ето защо тъкмо на него се падаше задължението да се погрижи за децата на двамата покойници. Самият Мамерк имаше чувството, че е бил лишен от способността да разсъждава. Смъртта на майка му беше много тежък удар за него — цял живот беше прекарал с нея, имаше я за свой най-близък приятел, едва последните една-две години, когато Корнелия бе поела грижата за челядта на брат му и сестра му, ги беше разделила донякъде. Сега дори се досещаше, че една от причините майка му така самопожертвувателно да се хвърли да помага на Марк Ливий е било пристигането на Клавдия в къщата й. Нито веднъж Корнелия Сципионида не се бе принизила да каже нещо лошо по адрес на снаха си. И все пак възможността да се махне от дома на натрапницата навярно й се беше сторила добре дошла.

Когато Мамерк почука на вратата на Марк Емилий Скавър, той вече не беше влюбен в жена си Клавдия — и което беше по-лошо, беше неспособен дори да замести любовта си с някакви приятелски или дори добронамерени чувства към спътницата си в живота. Допреди няколко часа дори не би помислил, че е възможно толкова бързо човек да се излекува от любовта си; но фактът си беше факт — на вратата на Скавър бе застанал не той, а неговата бледа сянка, лишена едновременно от обичта на майка си и от своята любов към жена си.

Ето защо пред Скавър Мамерк с лека ръка описа положението на децата в най-черни краски.

— Как трябва да постъпя, Марк Емилий?

Скавър Принцепс Сенатус се облегна назад и впери проницателните си зелени очи в лицето му — същия орлов нос, същите черни очи и подчертани скули, както у всеки Ливий. Мамерк се бе превърнал в тъжния наследник на две отмиращи фамилии едновременно. Затова трябваше да му се оказва всякакво възможно съдействие.

— Естествено, Мамерк Емилий, убеден съм, че нямаш друг избор, освен да задоволиш капризите на жена си. Което означава, че децата ще останат в дома на Марк Ливий. А това от своя страна означава, че ще трябва да намериш някой римлянин аристократ, който да поеме възпитанието им.

— Да, но кой?

— Това ще оставиш на мен — заяви Скавър. — Все ще намеря някого.

Не му беше кой знае колко трудно да открие подходящия човек; само два дни по-късно той прати да повикат Мамерк, на когото да съобщи резултатите от търсенето си.

— Спомняш ли си — започна с нескрито задоволство, — за онзи Квинт Сервилий Цепион, който беше римски консул две години, преди великият ни родственик Емилий Павел да разгроми македонския цар Персей при Пидна?

Мамерк неволно се усмихна.

— Не съм го познавал никога лично, Марк Емилий! — отвърна той на шегата му. — Но се сещам за кого става въпрос.

— Прекрасно — на свой ред се ухили Скавър. — Та този Квинт Сервилий Цепион имаше трима синове. Най-големият беше даден за осиновяване във фамилията на Фабий Максимите, уви, с тъжни резултати — сещаш се за историята с Ебурн и злощастния му син. — Той бе подхванал темата с огромно удоволствие. В цял Рим нямаше друг, който по-добре от него да познава родословните дървета на цялото патрицианско съсловие и с по-голяма лекота да открива забравени чичовци и братовчеди. — Най-малкият син, Квинт, даде живот на оня консул Сервилий Цепион, който задигна Златото на Толоза и изгуби битката при Араузио. Даде също така живот на една дъщеря, Сервилия, която се омъжи за нашия дълбоко уважаван консуларен сенатор Квинт Лутаций Катул Цезар. Цепион консулът пък стана баща на още един Квинт Сервилий Цепион, за когото научавам, че наскоро е останал без глава и който имаше сестра Сервилия, омъжена за покойния ти брат Друз.

— Като че ли пропусна втория син на първия Цепион — напомни му Мамерк.

— И то напълно умишлено, Мамерк, напълно умишлено! Тъкмо за неговото потомство смятам да ти говоря днес. Казваше се Гней. Макар и по-голям от Квинт, той се ожени много по-късно от него, така че неговият син Гней беше едва квестор, когато първият му братовчед Квинт в качеството си на проконсул правеше всичко възможно да изгубим при Араузио. В същата злощастна година Гней Сервилий беше квестор в Римска Азия. Беше отскоро женен за Порция Лициниана — не особено скъпоплатена партия, но пък и Гней нямаше от какво да се оплаква. Подобно на всички Сервилий Цепиони и той беше богат. Когато квесторът Гней замина за Азия, той остави в Рим единствената си дъщеря, която, за да не стане объркване, ще наричам Сервилия Гнея. Та съдбата на същата тази Сервилия Гнея, дъщеря на Гней Сервилия и Порция Лициниана, се оказа твърде тъжна.

Скавър се спря да си поеме дъх и весело подхвърли:

— Не е ли чудесно, Мамерк Емилий, как всички стари фамилии са се омесили така помежду си, че е трудно да се проследят?

— Чудесно, надали, по-скоро уморително — отговори Мамерк.

— Но да се върнем на двегодишното момиченце Сервилия Гнея — намести се още по-удобно на стола си Скавър. — Използвах думите „тъжна съдба“ с пълно право, както сега ще разбереш. Като истински предвидлив мъж Гней Цепион си беше написал завещанието, преди да отплава за Азия, където да си изпълнява дълга към родината. Предполагам, не си е давал сметка, че то ще се изпълни толкова скоро. Според клаузите на лекс Вокония де мулиерум хередитатибус Сервилия Гнея не можеше да наследи богатствата на баща си по простата причина, че се е родила в женски пол. Ето защо в завещанието си баща й предаваше огромното си състояние на първия си братовчед Квинт Сервилий Цепион — същия, който изгуби битката при Араузио и открадна Златото на Толоза.

— Отбелязвам, Марк Емилий, че доста откровено приписваш изчезването на златото на Квинт Сервилий — прекъсна го Мамерк. — Всички в Рим повтарят, че той го бил откраднал, но досега не ми се беше случвало да чуя човек с положение да го заяви на публично място.

Скавър плесна нетърпеливо с ръка.

— Хайде, хайде, Мамерк, всички много добре знаем, че той го открадна. Защо да си кривим душата и да мълчим? Пък и ти никога не си ми правил впечатление на бъбривец. Няма да ме издадеш пред никого, нали?

— Разбира се, че няма.

— Уговорката естествено включваше условието, че ако крадецът на Златото наистина наследи братовчед си, то ще има добрината да прехвърли цялото състояние на Сервилия Гнея. Иначе бащата бе завещал на момичето всичко, което му позволяваше законът, но това беше капка в морето в сравнение с останалото. И като си свърши работата със завещанието, замина за Азия. На връщане корабът му претърпя корабокрушение и Гней Сервилий се удави. Състоянието му отиде по закон на името на Квинт Сервилий, който вече беше изгубил битката при Араузио. Той обаче пропусна да го върне на Сервилия Гнея. Вместо това го прибави към и без това астрономическата сума на своето богатство, нищо че не му трябваше. И така от баща на син онова, което по право принадлежеше на Сервилия Гнея, по закон стана притежание на обезглавения преди няколко дни Цепион.

— Отвратително — намуси се Мамерк.

— Напълно съм съгласен, но такъв е животът.

— И какво се случи със Сервилия Гнея? И с майка й?

— Е, не ще и съмнение, двете са си живи и здрави. Водят скромен живот в дома на покойния Гней Сервилий, който братовчед му щедро им остави за ползване. Разбира се, пред закона къщата е негова, те само се крият от дъжда в нея. Когато завещанието на последния Квинт Цепион бъде отворено и приведено действие, а тъкмо с тази задача съм се заел напоследък, къщата ще трябва да бъде вписана в общ списък на недвижимото му имущество. Както знаеш, всичко, което Цепион притежаваше, отива за малкия му червенокос син, ха-ха, с изключение на тлъстите зестри за по-големите сестри. Не можеш да си представиш изненадата ми, когато за единствен изпълнител на завещанието бях определен аз! Би било по-естествено, ако задачата се паднеше на Филип или някой друг от обкръжението му, но явно не съм познавал достатъчно добре Сервилиите. Досега не се е раждал човек с името Цепион, който да не е пазил и последната монета от състоянието си. Починалият наскоро Квинт ще да е решил, че ако повери завещанието си на Филип или Варий, голяма част от наследството му няма да стигне до местоназначението си. Мъдро решение! На мое място Филип щеше да се ояде като прасе в дъбова гора.

— Всичко това е много интересно, Марк Емилий — прекъсна го Мамерк, който също не оставаше безучастен към генеалогичните познания на събеседника си, — и все пак няма пряка връзка с обсъждания въпрос.

— Търпение, търпение, Мамерк, вече стигаме и дотам!

— Идва ми наум между другото — сам промени темата Мамерк, понеже се сети за една реплика на покойния си брат, — че една от причините Цепион да те назначи за изпълнител се дължи на брат ми Друз. Доколкото си спомням, той пазеше някакви тайни сведения за Цепион и беше заплашил, че ще ги извади на бял свят, ако Цепион лиши децата от полагащото им се в наследството. Нищо чудно да го е принудил да посочи теб за изпълнител по завещанието. Той много се страхуваше Друз да не проговори.

— Ето виждаш ли, пак става дума за Златото на Толоза — кимна Скавър. — Няма какво друго да е. Само за два-три дни разследване в личния бюджет на Цепион откривам толкова много пари, че чак ми настръхва косата! Всяко от двете момичета получава зестра от двеста таланта! И все пак това е само малка част от цялото наследство, което щяха да получат дори при действащия лекс Вокония. Малкият Цепион е определено най-богатият човек в Рим.

— Ако обичаш, Марк Емилий! Продължи с историята, която разказваше!

— Добре, добре! Това е то, нетърпеливостта на младите! Според римските закони и особено щом наследникът е малолетен, не бива да се изпусне нито една подробност в завещанието на покойника. Ето защо съм задължен да обърна внимание и на къщата, в която Сервилия Гнея, вече на седемнайсет години, и майка й Порция живеят. Нямам представа какъв човек ще излезе от червенокосия Цепион, но също така нямам намерение да завещая на своя син главоболия само защото не съм си свършил работата с Цепионовото завещание. Не е изключено един ден, когато порасне, малкият Цепион да попита защо съм позволил на Сервилия Гнея и майка й да живеят в неговата къща, без дори да му плащат наем. Дотогава ще са минали дълги години и той няма да знае кой е бил истинският притежател на къщата и защо тогава тя му се води на него. Законът си е закон и къщата е негова собственост.

— Вече разбирам накъде биеш, Марк Емилий — рече Мамерк. — Но продължавай. Целият съм слух.

Скавър се облегна на писалището си.

— Това, което ти предлагам, Мамерк Емилий, е да поканиш Сервилия Гнея — само нея, не и майка й — да дойде на работа в дома на брат ти. Бедната девойка е напълно лишена от зестра. За петнайсет години цялото наследство, което е получила от баща си, е отишло да покрива ежедневните им разходи с майка й. Роднините й по майчина линия и да искат, не могат да им помогнат, пък те и не искат. Между миналата ни среща и днешния ни разговор аз си направих труда да навестя Сервилия и Порция, съвсем естествено, щом изпълнявам завещанието на Квинт Сервилий. Когато им обясних с подробности положението, те започнаха да кършат ръце и да се вайкат какво ли им готви бъдещето. Обясних им, че ще е най-добре къщата да бъде продадена, за да не би някой да се заинтересува къде е отишъл наемът за тези петнайсет години.

— С твоята хитрост и предвидливост, Марк Емилий, спокойно можеш да се предложиш за дворцов управител на цар Птолемей — засмя се Мамерк.

— И аз така мисля! — отбеляза с достойнство той и си пое дълбоко въздух. — Както казах, Сервилия Гнея е вече на седемнайсет години. Това означава, че след около година става мома за женене. Уви, далеч не е красавица. По-скоро е грозна, бедната девойка! Без зестра — а тя зестра няма — никой римски нобил или патриций няма да й обърне внимание. Майка й е вярна на родовите идеали и никога не би позволила някой богат простак от конническото съсловие, още по-малко селянин от провинцията да се ожени за нейната дъщеря. Но в нейното положение и никой няма да я пита.

„Как ги извърта само нещата!“ — мислеше си Мамерк и слушаше с все по-голямо внимание.

— Та ето какво ти предлагам, Мамерк: дамите вече бяха предупредени от тревожното ми посещение и ще те изслушат на драго сърце. Съветвам те да поканиш Сервилия Гнея — майка й също, но само в качеството на гост, — да поеме грижата за отглеждането на шестте деца на Марк Ливий и Ливия Друза. Ще живеят в къщата на Друз. Ще се ползват с достатъчно средства за себе си, ще си осигурят приличен живот. Но при едно условие: че Сервилия Гнея няма да сключва брак, преди и най-малкото от децата да навърши пълнолетие. Най-малкият е Катон, който е на три години. Шестнайсет без три е тринайсет. Сервилия Гнея ще трябва да остане мома още тринайсет-четиринайсет години. Това означава, че при приключването на задълженията й към семейството, ще е на около трийсет. На трийсет години не е невъзможно да си намериш мъж! Особено ако в замяна на услугите си тя получи същата зестра, както двете си по-малки братовчедки. Състоянието на Цепионите е такова, че двеста таланта в повече или в по-малко наистина не представляват нищо. Ако щеш ми вярвай, но е така. И за да бъдем абсолютно сигурни — все пак минавам вече за стар човек, — още отсега ще отделя въпросните двеста таланта от наследството на Цепион и ще ги запиша на името на Сервилия Гнея. Тя ще си ги получи като подарък за трийсет и първия си рожден ден. Естествено, ако е изпълнила уговорката така, както ние искаме. — Скавър бе щастлив от собствената си гениалност. — Право ти казвам, Мамерк, грозотия! Но ти гарантирам, че когато й дойде време за женене, Сервилия Гнея ще има да избира между поне дузина кандидати, един от друг по-обещаващи. Никой не може да устои на изкушение, струващо двеста таланта! — Той поигра известно време с перото и впи изпитателен поглед в очите на Мамерк. — Аз наистина вече съм стар човек. При това последният от рода на Емилий Скаврите. Имам млада жена, дъщеря на единайсет и син на пет години. В момента съм изпълнител на най-голямото завещание в историята на Рим. Ако нещо се случи с мен, преди синът ми да е навършил пълнолетие, на кого бих могъл да поверя благосъстоянието на семейството си? На кого да поверя и богатствата на тримата Сервилии? Двамата с теб сме изпълнители по завещанието на брат ти Друз, което означава, че сме поели грижата за двамата Порции и малкия Друз Нерон. Би ли желал ти да поемеш ролята на доверено лице и на изпълнител по моето завещание след смъртта ми? По рождение си Ливий, по фамилия — Емилий. Бих спал по-спокойно, Мамерк, ако сега ми кажеш „да“. Имам нужда да разчитам на поне един почтен римлянин.

Той му отговори без колебание:

— Можеш да спиш спокойно, Марк Емилий, отговорът ми е „да“.

С което и свърши разговорът им. След като напусна Скавър, Мамерк се насочи право към дома на Сервилия Гнея и майка й. Къщата на покойния Гней Сервилий Цепион се намираше на Палатина, от страната, която гледаше към Големия цирк и имаше великолепна гледка. Мамерк все пак веднага забеляза, че ако Цепион е позволил на роднините си да използват жилището, то в никакъв случай не си е позволил лукса да го поддържа вместо тях. Боята по стените отдавна бе започнала да се лющи, отдолу се беше показала гипсовата мазилка, а таванът в атрия бе нашарен от тъмни петна влага и мухъл; в единия ъгъл на помещението дори мазилката беше паднала и се показваше зидарията. Преди години фреските по стените са привличали окото с изяществото си, но времето и пълното им занемаряване буквално ги бяха заличили. Човек трябваше да хвърли един поглед на перистила, за да се убеди, че дамите не са никак мързеливи и ако не могат сами да си боядисват къщата, то поне знаят как да садят цветя и да плевят бурени.

Мамерк бе поискал да говори с майката и дъщерята едновременно, затова и двете излязоха да го посрещнат. Личеше си, че Порция изгаря от любопитство да разбере причината за посещението му. Разбира се, знаеше предварително, че посетителят е женен — никоя римска майка, която мисли за бъдещата сватба на дъщеря си патрицианка, не пропуска да се осведоми за семейното положение на всички младежи сред аристокрацията.

И двете жени бяха мургави, особено Сервилия Гнея. Беше по-грозна и от майка си, нищо че тя имаше дългия, орлов нос, характерен за Катоните, а нейният беше с нормални размери. Една от причините девойката да бъде непривлекателна, беше жестокото акне; но и очите й бяха твърде близо едно до друго и й придаваха донякъде прасешки вид, подчертан от голямата й уста с необичайно тънки устни. Ако майката беше въплъщение на аристократичното достолепие, то дъщерята представляваше просто едно мрачно създание; пълната липса на чувство за хумор у нея можеше да изплаши не един и двама куражлии мъже, към които Мамерк искаше да припише и себе си.

— Ние си падаме малко роднини, Мамерк Емилий — посрещна го радостно Порция. — Баба ми беше Емилия Терция, дъщерята на Емилий Павел.

— Да, разбира се — рече той и седна на кушетката, която му предложиха.

— Но освен това сме роднини и по линията на Ливиите — продължи да обяснява домакинята, докато се разполагаше на кушетката срещу него. Дъщеря й седна до нея, без да продума.

— Чувал съм — кимна Мамерк, който всъщност си нямаше и представа откъде да започне разговора.

— Какво искаш от нас? — разреши дилемата му Порция, без много-много да се церемони.

По същия начин лаконично и откровено Мамерк й обясни целта на посещението си. Колкото и да го бе възпитавала на красноречие майка му Корнелия, той си оставаше човек, лишен от дар слово. През цялото време Порция и Сервилия Гнея го слушаха внимателно, без да издадат с нищо какво мислят за предложението му.

— Доколкото разбирам, искаш да се преместим да живеем в следващите тринайсет-четиринайсет години в дома на Марк Ливий Друз? — попита накрая Порция за всеки случай.

— Точно така.

— След което дъщеря ми ще получи зестра от двеста таланта и ще може да се омъжи.

— Да.

— Ами аз?

Мамерк примигна от изненада. Винаги бе живял с мисълта, че майките остават да живеят или при мъжете си, или при най-големите си синове, които поемат ролята на патерфамилиас; но понеже мъжът бе умрял преди петнайсет години, а син изобщо не се беше раждал, според тази логика излизаше, че Порция трябва да остане в къщата на Гней Цепион. А тъкмо това беше невъзможното. Да не говорим, че никой бъдещ зет не би поканил на драго сърце подобна фурия в дома си! Мамерк се усмихваше вътрешно и не знаеше какво да каже.

— Навярно ще ти се стори приемливо да получиш за доживотно ползване крайморска вила в Мизенум или Кума, където да ти прави компания прислуга, подходяща за една възрастна дама? — предложи той.

— Това е доста приемливо — веднага се съгласи Порция.

— Тогава ако превърнем всичко казано досега в един издържан според закона договор и се задължим да се придържаме към него, мога ли да смятам, че двете сте съгласни да поемете ангажимента, който искам от вас — да се грижите за племенниците ми?

— Можеш — увери го тя и го изгледа внимателно над забележителния си нос. — Децата имат ли си педагог?

— Не. Най-голямото момче е само на десет години и досега е ходило на училище. Малкият Цепион е само на седем, а брат му Катон — на три — обясни Мамерк.

— Всичко това няма голямо значение, Мамерк Емилий, смятам, че е необходимо децата да живеят с почтен човек, който да им бъде едновременно учител и възпитател — на свой ред му обясни Порция. — Според уговорката ни никоя от нас двете не може да води мъж в къщата. От друга страна обаче, децата се нуждаят точно от мъж, който да им налага волята си и за целта да не принадлежи към прислугата. Най-доброто решение ще е да се наеме педагог.

— Имаш пълно право, Порция. Ще се погрижа веднага за това.

— Ще дойдем утре — изпрати го Порция до вратата.

— Толкова скоро? Не, че имам нещо против, по-скоро обратното, но навярно имате доста неща за уреждане?

— Двете с дъщеря ми не притежаваме абсолютно нищо, Мамерк Емилий, с изключение на няколко ката дрехи. Дори робите в къщата са собственост на Квинт Сервилий Цепион. — Тя му отвори вратата към улицата. — Приятен ден. Благодаря ти, Мамерк Емилий. Ти ни спасяваш от злощастна участ.

„Е — разсъждаваше той, докато бързаше към Базилика Семпрония, където се надяваше да открие някой подходящ педагог за продан. — Радвам се, че не съм аз на мястото на бедните деца! Но колкото и да им се усложнява положението, все е по-добре, отколкото да им натрапя жена си Клавдия!“

— Разполагаме с поне няколко души, които да отговарят на изискванията ти, Мамерк Емилий — посрещна го Луций Дуроний Постум, собственик на една от двете най-реномирани агенции за продажба на педагози в Рим.

— Как вървят напоследък цените за качествени педагози? — заинтересува се Мамерк, който за пръв път имаше случай да се занимае с въпроса.

Дуроний сви устни от неудобство.

— Между сто и триста хиляди сестерции. А ако искаш най-доброто, повече.

— Бре, да му се не види! — хвана се за главата той. — Катон Цензор не би се зарадвал да го чуе!

— Катон Цензор беше стиснат дърт задник — изказа лаконично мнението си Дуроний. — Но дори и по негово време един добър педагог струваше много повече от някакви си шест хиляди.

— И все пак на мен ми трябва педагог тъкмо за неговите наследници — обясни положението си Мамерк.

— Не те задължавам да приемеш.

Мамерк се сдържа да не въздъхне. Да се грижи за толкова много деца се оказваше наистина нездравословно за семейния бюджет.

— Добре, добре, явно, че няма къде да ходя. Кога ще мога да се запозная с кандидатите?

— Когато пристигнат в Рим всички, които стават за продан, още същата сутрин ще ги имаш у дома си да избереш. Най-много колко би могъл да платиш?

— Нямам представа! В крайна сметка сто хиляди сестерции в повече или в по-малко, къде е разликата? — разпери безпомощно ръце Мамерк. — Прати ми каквото искаш, Дуроний! Но ако ми пробуташ някой малоумен, жив ще те кастрирам, така да знаеш!

Не спомена нищо пред Дуроний за намерението си веднага след покупката да освободи роба; това щеше да покачи още цената. Не, педагогът, който и да беше той, щеше да получи гражданската си свобода лично от Мамерк и да се запише в клиентелата му. А клиентът можеше да се освободи от задълженията си към патрона също толкова трудно, колкото робът от тези към господаря си. Освобожденецът продължаваше да е на разположение на бившия си собственик.

В крайна сметка се оказа, че само един от кандидатите отговаря на изискванията, и, разбира се, той беше най-скъпият. Дуроний добре си знаеше работата. След като в къщата щяха да живеят две жени без мъже, учителят трябваше да бъде не само мил и любезен човек, но и с непоклатими морални устои. Единственото сполучливо решение на въпроса се наричаше Сарпедон и произхождаше от Ликия — южния край на Римска Азия. Както повечето в неговото положение, и той се бе продал доброволно в робство с надеждата да си осигури старините в богатия Рим, където богатият му господар щеше да го възнагради богато за вярната служба и да му върне свободата. Дори ако не получеше свободата си обратно, щеше да има кой да се грижи за старите му кокали. Затова се бе представил в смирненската кантора на Дурониевата агенция и бе одобрен. Предстоеше му да постъпи за пръв път на работа, за пръв път на служба в качеството си на роб. Беше на двайсет и пет години, познаващ гръцките и латинските класици, владеещ най-перфектния атически гръцки и достатъчно добър латински, за да не го сметнат за чужденец из улиците в Рим. Но никое от тези му качества не го правеше толкова привлекателен, колкото потресаващата му грозота. Сарпедон беше първо нисък — стигаше едва до гърдите на Мамерк, второ — мършав, и трето — с обезобразено от изгаряне лице; като дете си беше играл с огъня и цял живот щеше да му личи. Притежаваше обаче изключително приятен глас и красиви очи, в които се четеше топлота. Когато му съобщиха, че ще му върнат веднага свободата и че за целта ще приеме името Мамерк Емилий Сарпедон, гъркът разбра, че наистина е имал късмет; заплатата му щеше да е много по-висока отколкото на роб и най-важното — автоматически получаваше римско гражданство. Един ден щеше да се върне в родния Ксант, където да живее в охолство като източен деспот.

— Цялото начинание ни струва доста пари — сподели най-накрая Мамерк пред Скавър, когато отиде да му се отчете. — Нека отсега те предупредя, че като изпълнител по завещанието на Сервилий Цепион ще видиш не по-малко зор, отколкото аз по това на брат си Марк Ливий. Това е сметката засега, но би било добре, ако я заплатим пропорционално на двете завещания.

Скавър пое подадената му квитанция и се зачете.

— Учител… Четиристотин хиляди сестерции?

— Иди и се разправяй с Дуроний, ако искаш! — продължаваше да се ядосва Мамерк. — Ти даваше директивите, аз вършех всичко сам! Не забравяй, че на две римски благороднички им предстои да прекарат тринайсет години в чужда къща, където трябва да съблюдават най-строг морал. Затова не може учителите да са красиви мъже. Новият педагог има това си прекрасно качество, че е ужасяващ на вид.

Скавър се изкикоти при мисълта.

— Добре, добре, щом ти казваш, така да бъде! Богове, богове, докъде ли ще стигнат тези цени? — И продължи да чете нататък. — Зестра за Сервилия Гнея, двеста таланта, е, от това не мога да се отметна, аз го предложих. Годишни разходи за домакинството и поддръжката на сградата, сто хиляди сестерции… Хм, доста скромно, признавам. И така нататък, и така нататък. А, вила в Мизенум или Кума? Това пък защо?

— За Порция, когато Сервилия Гнея си намери мъж.

— О, богове! Как не ми мина по-рано през ума! Естествено, че си прав. Никой римлянин не би я взел и нея заедно с грозната й дъщеря… Е, добре си се справил! Ще делим по равно.

Двамата се усмихнаха щастливо един на друг. Скавър стана от стола си.

— Малко вино, Мамерк, какво ще кажеш? Колко жалко, че жена ти се оказа толкова упорита! Можехме да си спестим доста пари, така де, в качеството си на доверени лица.

— Щом като не плащаме от собствената си кесия, а Цепион е оставил достатъчно за цял легион наследници, къде е проблемът? Най-важното нещо на света е домашното спокойствие, Марк Емилий! — Той пое чашата от ръката на домакина си. — Във всеки случай, напускам Рим. Време е и аз да изпълня бойния си дълг.

— Разбирам — върна се на мястото си Скавър.

— Преди да умре майка ми, живеех с чувството, че най-голямото ми задължение е да й помагам с децата и следователно да си стоя в Рим. Откакто Друз ни напусна, тя постоянно се оплакваше от здравето си. Просто й се беше разбило сърцето. Но сега, когато направихме всичко необходимо за децата, нямам повече оправдание да си стоя у дома. Заминавам да се бия.

— При кого ще служиш?

— При Луций Корнелий Сула.

— Добър избор — похвали го той. — Той е нашата надежда.

— Така ли мислиш? Не е ли малко стар вече?

— И Гай Марий беше стар навремето. Че помисли, Мамерк, кой друг остава? Точно в момента Рим не може да се похвали с много велики мъже. Ако не беше Гай Марий, и една победа нямаше да имаме в актива си срещу италийците. А както личи от доклада му, победата е много повече от пирова. Може и да е спечелил едно сражение, но само ден по-рано Луп бе изгубил много повече.

— Така е. Мен повече ме разочарова Луций Юлий. Мислех го за способен на велики дела.

Той е подложен на твърде голямо напрежение, Мамерк.

— Чувам, че в Сената са започнали да наричат конфликта Марсийската война.

— Точно така. По всичко изглежда, че и в историята ще остане под това име — отбеляза дяволито Скавър. — В крайна сметка, не можем, да я кръстим Италийска война! Само да се разчуе и цял Рим ще изпадне в пълна паника — току-виж си помислили, че воюваме срещу цяла Италия едновременно! А марсите единствени благоволиха да ни обявят официално война. Като я наречем Марсийска, ще отнемем много от значението й.

Мамерк го изгледа учуден.

— И кой беше този, който го измисли?

— Филип, че кой друг?

— Е, радвам се, че заминавам! Кой знае какво би ми се случило, ако останех? Току-виж и в Сената ме вкарали…

— Вече си на възраст да опиташ за квестор.

— Да, но няма да го сторя. Ще изчакам новите цензори — напомни за патрицианското си положение Мамерк Емилий Лепид Ливиан.

Докато Луций Цезар се съвземаше от поражението в Теанум Сидицинум, Гай Папий Мутил прекоси двете реки Волтурн и Калор и излезе на подстъпите към Нола. Жителите на града го приветстваха обезумели от радост. Бяха успели съвсем сами да смажат съпротивата на двехилядния гарнизон, който Луций Цезар бе оставил след себе си, и сега с гордост показаха на Мутил импровизирания затвор за римските кохорти. Представляваше малко заградено място, опряно до крепостната стена, където обикновено се държаха овце и свине преди заколение. Дървените огради бяха подсилени с високи барикади от камъни и поставени под зорко наблюдение. За да запазят римляните спокойствие — обясняваха жителите на Нола, — хранели ги само веднъж на осем дни, а вода им давали веднъж на три.

— Много добре! — похвали ги Мутил. — Искам да им говоря.

За целта го качиха на дървената платформа, по която местните пускаха хляб и вода на римляните в калта.

— Името ми е Гай Папий Мутил! — представи се той гръмогласно на пленниците. — Принадлежа на народа на самнитите. До края на тази година ще управлявам цяла Италия, включително Рим! Вие нямате никакви шансове срещу нас. Войските ви са слаби, изтощени, непригодни за войната, която водим. Погледнете се само: две хиляди римски пехотинци, натикани в една кочина от мирното градско население! Така ви се пада! Нека се почувствате в новата си роля — тази на добитък пред заколение. Може би ви е малко тесничко, но нищо. Две хиляди души не заемат повече място от двеста прасета. Затова пък се разболяват. Огладняват. Умират от жажда. И знаят, че от ден на ден положението им ще се влошава все повече и повече. Защото оттук нататък няма да получавате повече никаква храна, а вода ще ви пускат веднъж на пет дни. Остава ви само една вратичка за спасение — да се запишете в легионите на Италия. Помислете над предложението ми.

— Няма какво да мислим! — извика му отдолу Луций Постумий, безславният началник — гарнизон. — Тук оставаме и това е!

Папий слезе от платформата видимо доволен.

— Давам им не повече от шестнайсет дни — закани се той. — Всички ще отстъпят.

Нещата се развиваха все по-добре за Италия. Гай Видацилий бе нахлул с легионите си в Апулия, където дори не му се наложи да се бие. Всички по-големи градове в областта — Ларинум, Теанум Апулум, Луцерия и Аускулум — бяха прегърнали италийската кауза и с желание пълнеха редиците на доброволческите части. Когато на свой ред Мутил изведе армията си на брега на Тосканско море, три от пристанищата в залива Кратер — Стабия, Салернум и Сурентум, както и речното пристанище Помпей на свой ред се обявиха в подкрепа на Италия и му отвориха вратите си без бой.

Без сам да знае как, Мутил получи във владение едновременно четири флотилии бойни кораби, с които реши да проведе светкавична атака по вода срещу Неапол. Но римляните имаха много по-голям опит в морските сражения и техният адмирал Отацилий без особени усилия натика италийците обратно в пристанищата им. Решени за нищо на света да не отстъпят, неаполитанци смело се бореха с огнената стихия, която войниците на Мутил се опитаха да създадат със запалените си стрели, и на няколко пъти спасиха складовете край пристанището си от пожар.

Във всеки град, където местното население бе сключило съюз с Италия, римските заселници бяха незабавно осъждани на смърт. За подобна жестокост първа даде пример Нола, смелата домакиня на Сервий Сулпиций Галба, която му бе помогнала да избяга, загина заедно с останалите си сънародници. Когато научиха за извършеното масово убийство, гладуващите пленници в кочината свикаха спешно събрание; „свикаха“ далеч не е най-точната дума, след като и без това всички живееха един върху друг и дори не можеха да стоят в легнало положение.

— Мисля, ще е най-добре, ако всички прости войници се предадат — започна Луций Постумий. Погледът му обходи изнурените лица наоколо. — В едно можем да сме сигурни, рано или късно италийците ще ни видят сметката. Като римски офицер аз съм длъжен да отхвърлям исканията им и да посрещна достойно смъртта. Аз съм началник и никой не може да ме освободи от задълженията ми. Докато вашите задължения, редови легионери, е да останете живи, за да можете някой ден да участвате в други войни. Във войни срещу общите ни врагове. Затова ви умолявам да се присъедините към италийците! Ако по-нататък ви се удаде възможност да дезертирате и да се върнете при своите, толкова по-добре. Но дори да не стане това, пазете живота си. Някой ден отново ще потрябвате на Рим. — От дългия глад едва намираше сили да говори, затова се спря. — Центурионите също трябва да се предадат. Без своите центуриони Рим е изгубен. Колкото до останалите офицери, ако са решили да капитулират, разбирам ги. Ако сте решили като мен да стоите тук, пак ще ви разбера.

На Луций Постумий му отне много време да убеди войниците си, че трябва да постъпят според съвета му. Всички до един в кохортите искаха да умрат — ако не за друго, то за да докажат на италийците, че римлянинът не се страхува пред нищо. В крайна сметка обаче Постумий наложи своето, макар и не напълно. Колкото и приказки да изхаби, центурионите не пожелаха да последват останалите легионери в отмятането им от Рим. Още по-малко биха го сторили четиримата военни трибуни. Затова всички умряха един по един — центурионите, трибуните и самият Луций Постумий.

Още преди всички в ноланската кочина да са се записали в редовете на италийската армия, или да са отишли в подземния свят, Херкулан на свой ред се обяви за съюз с Италия и изби римските си граждани. Мутил отново се почувства окуражен и убеден в победата си, се впусна в нов щурм срещу Неапол, Путеоли, Кума и Тарацина; атаките срещу латинските пристанища за пръв път въвлякоха самия Лациум във войната и съвсем скоро между римското, латинското и италийското население на областта избухнаха остри конфликти. В същото време Отацилий продължи успешната защита на морските подстъпи към неаполското пристанище и с цената на много избити моряци и няколко подпалени кея успя за втори път да спаси града.

Когато се разбра, че от Централна Кампания на юг цяла Италия е в ръцете на врага, Луций Юлий Цезар побърза да извика на съвещание първия си помощник Луций Корнелий Сула.

— Вече сме напълно откъснати от Брундизиум, Тарент и Региум, в това не можем да се съмняваме — представи той мрачно положението.

— Ами като сме откъснати, най-добре ще е да забравим изобщо за тях. — На Сула сякаш не му правеше никакво впечатление чутото. — Според мене ще е най-добре да съсредоточим силите си в Северна Кампания. Мутил е обсадил Ацера, което означава, че всеки момент може да се озове и под стените на Капуа. А ако Ацера се предаде, и Капуа ще последва примера й. Тук хората може да приличат на нас, римляните, но дълбоко в душата си остават самнити.

Луций Цезар го изгледа едва ли не възмутено.

— Как можеш да си толкова… весел, когато не можем да спрем нито Мутил, нито Видацилий?

— Весел съм не защото не можем да ги спрем, а защото знам, че ще спечелим войната. Можеш да ми вярваш, Луций Юлий, ще спечелим! Това не са избори, надявам се, че разбираш. При изборите обикновено печели този, който започне най-бързо да набира гласове. Но във войната победата е за онзи, който издържи до самия й край. Италийците твърдят, че воюват за свободата си. На пръв поглед това е най-добрата възможна кауза, заради която да победиш. Но ако се замислиш — не съвсем. Свободата, за която говорят италийците, просто няма плът. Тя е някакво си голо понятие, Луций Юлий, нищо повече. Докато Рим се бори за оцеляването си. Ето защо само Рим може да спечели тази войни. Италийците никога не са знаели какво е това да се бориш за самото си съществуване. В продължение на векове те са живеели по определен начин. Може и да не е идеалният за тях, може да им се иска да го променят, но все пак представлява нещо, за което да се хванеш. Само почакай, Луций Юлий! Когато на италийците им омръзне да мрат в името на празни идеали, нещата ще се обърнат в наша полза. Италия не представлява нещо единно и неделимо. Тя не притежава нашата история и нашите традиции. На новата Италия й липсват мос майорум! Рим е нещо реално, докато Италия не е.

По всичко личеше, че колкото и да слуша пламенните слова на легата си, Луций Цезар не бе в състояние да вникне в смисъла им.

— Ако не успеем да задържим италийците далеч от Лациум, спукана ни е работата. Уви, както са тръгнали нещата, с нищо не можем да ги спрем.

— Ние ще ги задържим много преди Лациум! — увери го Сула.

— И как ще го постигнем? — изгледа го невярващо мрачният тип, седнал на командния стол.

— Най-напред да ти съобщя една добра вест, Луций Юлий. Братовчед ти Секст Юлий и брат му Гай Юлий са пристигнали в Путеоли начело на две хиляди души нумидийска конница и двайсет хиляди пехотинци от Африка. Става дума най-вече за римляни, за ветераните от Гай-Мариевата армия, които той засели по бреговете на Римска Африка. Може вече и да не са първа младост, но във всеки случай ще се бият смело за честта на родината. Вече би трябвало да са се прехвърлили в Капуа, където Квинт Лутаций да се заеме с разпределянето им по легиони и с физическата им подготовка. Според него би било по-добре, ако сформираме от тях четири пълноценни легиона вместо пет с непълен състав. Аз лично съм съгласен с него. С твое разрешение ще пратя два от тях на север при Гай Марий, който е поел върховното командване. Останалите два ще използваме тук, в Кампания. — Въздъхна доволно и изгледа усмихнат началника си.

— Няма да е зле да задържим и четирите легиона при нас — отбеляза Луций Цезар.

— Не мисля, че можем да си го позволим — възрази любезно, но решително Сула. — На север сме претърпели много по-големи числени загуби, отколкото в Кампания, а единствените два легиона с боен опит са затворени заедно с Помпей Страбон във Фирмум Пиценум.

— Предполагам, че не мога да ти противореча — преглътна разочарованието си Цезар. — Колкото и да не понасям Гай Марий, трябва да призная, че откакто пое сам върховното командване на север, ми е по-леко на душата. Под негово ръководство нещата там могат да се пооправят.

— Те ще се пооправят и тук! — за сетен път се опита да прогони черните му мисли. Чувстваше не толкова разочарование, колкото известно отчаяние. Луций Цезар беше най-песимистично настроеният пълководец, при когото беше служил. За да подкрепи думите си, Сула се наведе над писалището и като си придаде за пръв път напълно сериозен вид, добави: — Трябва да отвлечем Мутил далеч от Ацера, докато новите легиони стъпят на крака и поемат защитата на града. Вече имам готов план за това.

— И какъв е той?

— Нека взема двата най-добри легиона, с които разполагаме, и тръгна за Езерния.

— Сигурен ли си, че ще ти мине номерът?

— Имай ми доверие, Луций Юлий!

— Хм…

— Ние на всяка цена трябва да отвлечем вниманието на Мутил. Ако се престорим, че искаме да спасим Езерния, той ще ни последва. Вярвай ми, Луций Юлий! Не само ще постигна плана си, но и човек няма да изгубя!

— И откъде смяташ да минеш? — продължаваше да го гледа скептично Цезар, който сам имаше горчиви спомени от опита си да стигне до Езерния.

— По същия път, по който тръгна и ти преди време. Първо по Вия Латина до Аквинум, сетне през дефилето на Мелфа.

— Ще ти скроят засада.

— Не се тревожи, и това съм предвидил.

Колкото по-дълбоко изпадаше в депресията си Цезар, толкова по-самоуверен ставаше Сула в желанието си да го окуражи.

Не изглеждаше на същото мнение самнитският пълководец Дуилий, който с интерес проследи безгрижното напредване на двата римски легиона по пътя от Аквинум. Отдалеч изглеждаше, сякаш римляните не са и чували какво е това засада. Късният следобед завари предните редици на римляните да навлизат в самото дефиле, без ни най-малко да се страхуват от нападение. По височините край прохода ясно се носеха ругатните на центурионите и трибуните по адрес на изоставащите. Заканваха се, че ако някой си позволи да закъснее с прибирането си в прохода, го очакват големи наказания.

Дуилий гледаше от една скала, далеч на високото, и се мръщеше в недоумение. Без дори да си дава сметка, бе загризал ноктите си като малко дете. Дали римската тактика беше плод на вроденото малоумие у началника, или ставаше въпрос за някаква хитрост? Когато легионите се показаха в краката му, той разпозна пешака Луций Корнелий Сула, който ги предвождаше. Да се разпознае Сула, пък макар и от неколкостотин крачки разстояние, не беше трудно, защото друг римски войник със сламена шапка на главата просто нямаше. А този мъж съвсем не беше глупак, дори и засега приносът му в Италийската война да беше съвсем скромен. По бързите движения на войниците зад него Дуилий разбра, че римляните се готвят да издигнат укрепен лагер. Излизаше, че те не само не бързат да излязат от дефилето, но смятат да прекарат нощта в него и да прогонят самнитския гарнизон.

— Това няма да стане! — закани се той, но продължи да се мръщи. — Ще видим какво ще измислим през нощта. Вече е твърде късно тепърва да нападаме, но навярно утре сутринта ще успеем да му пресечем пътя за бягство. Трибуне — обърна се към човека до себе си, — вземи единия легион със себе си и без да вдигаш шум, се залепи за тила на римляните.

Сула бе застанал в дъното на прохода и заедно с първия си помощник наблюдаваше действията на легионерите си.

— Да се надяваме, че това ще стигне да ги заблудим — сподели помощникът, който беше не друг, а Квинт Цецилий Метел Пий, накратко Прасчо Младши.

Откакто умря старото Прасе Нумидик, синът му не само не изгуби нищо от привързаността си към Сула, но дори го имаше за нещо като свой втори баща. Началото на войната Метел Пий прекара в Капуа, където под началството на Катул Цезар помагаше доброволците да стъпят на краката си. Откакто трябваше да спасява консула Гней Максим от клането при Араузио, Метел Пий не бе имал случай да участва във военен поход. Затова сега се бе зарекъл на всяка цена да блесне, без обаче с нищо да даде повод на началника си да се оплаква от поведението му; заповедите си бяха заповеди и Прасчо Младши трябваше стриктно да ги изпълнява.

При въпроса му Сула надигна въпросително белите си вежди, които нямаше възможност да гримира в строя, и убедено заяви:

— Ще ги заблудим.

— Няма ли да е по-добре да останем в дефилето и да пропъдим самнитите от него? — подхвърли уж между другото Прасчо. — По този начин ще си осигурим постоянен път на изток.

— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Че можем да прочистим прохода от врага, можем. Но ни липсват двата допълнителни легиона, които да поемат неговата защита след заминаването на останалите. Само да се махнем, и самнитите отново ще заемат старите си позиции. За разлика от нас те имат достатъчно резерви. Сега целта ни е не да ги гоним от височините, а да им вдъхнем страх, че ще го направим. — Той доволно изсумтя. — Вече е достатъчно тъмно, можем да запалим огньове. Нека всичко изглежда много убедително.

Метел Пий се погрижи всичко да изглежда достатъчно убедително. На наблюдателите от околните височини им се струваше, че легионерите на Сула цяла нощ не спират да строят укрепения си лагер. Навярно смятаха да се закотвят за дълго време насред прохода.

— Не ще и съмнение, решили са да ни отнемат прохода — поклати глава Дуилий. — Глупаци! Вместо да прогонят нас, ще се чудят те самите как да излязат обратно.

И той подобно на Сула изглеждаше доволен.

Но при изгрев-слънце на другия ден Дуилий се убеди в дълбоката си заблуда. Между двата склона на прохода наистина бяха издигнати високи насипи от камъни и пръст, но между тях не се виждаше жива душа. Римският вълк бе дал вид, че ще ухапе самнитския бик, а след това се беше скрил. Но не обратно на запад, откъде бе дошъл, а право на изток. От наблюдателния си пост Дуилий добре виждаше облаците прах, вдигнати от римските легиони по пътя към Езерния. Но вече сам нищо не можеше да стори. Бяха му заповядали здраво да държи дефилето на Мелфа, а не да преследва някакви си два легиона из откритата равнина. Това, което все пак бе редно да стори, бе да прати вестоносец до войските пред Езерния.

Но и това се оказа безполезно. Сула бързо проби линиите на обсадата и експедицията завърши успешно между стените на града.

— Много е добър — пишеше в следващото съобщение, което началникът на самнитската обсада Гай Требаций прати до главнокомандващия на цялата самнитската армия Гай Папий Мутил при Ацера. — Езерния е твърде голяма, за да я стегна в плътен обръч с наличните си сили. Нито можех да разпръсна дотолкова силите си, че да му препреча отвсякъде пътя, нито можех да ги концентрирам на едно място от страх той да не ме обкръжи. Затова и когато му хрумне отново да излезе от града, не виждам как ще му попреча.

За своя голяма радост Сула установи, че бойният дух на Езерния ни най-малко не е спаднал и че гарнизонът се състои от цели десет кохорти решени на всичко мъже. Към петте, които Сципион Азиаген и Ацилий така безславно оставиха на произвола на съдбата, се бяха присъединили още пет, дошли от падналите в ръцете на врага Венафрум и Беневентум. Но най-голямото предимство, на което се радваха защитниците, бе превъзходният командир Марк Клавдий Марцел.

— Провизиите и оръжието, които ни носите, са добре дошли — благодари Марцел на Сула. — Ще има да се защитаваме още месеци наред.

— Значи сте твърдо решени да останете в града?

Марцел кимна и се усмихна заканително.

— Разбира се, че ще останем. Вече бягах веднъж от Венафрум, зарекъл съм се да не мръдна от латинска Езерния до самия край на войната! — Усмивката изчезна от лицето му. — Цялото римско население на Венафрум и Беневентум е било изклано от съгражданите си. Изглежда, италийците не знаят мярка в омразата си към нас! Особено самнитите.

— Имат известно право за това, Марк Клавдий — вдигна рамене Сула. Но нека оставим причините за миналото, а следствията — за бъдещето. Това, което ни занимава в момента, е как да спечелим войната. И как да опазим тези смели римски крепости, издигащи се в сърцето на италийските територии. — Той доближи глава до лицето му. — Войната, която е водим, е до голяма степен война на принципи. Италийците трябва да знаят, че Рим и римляните са свещенонеприкосновени. От пролома на Мелфа дотук войските ми оплячкосаха всяко село, което им се изпречи на пътя. Защо? За да разберат италийците как Рим може да действа в тила на собствените им легиони, как може да отнема плодовете на собствените им земи, за да храни градове като Езерния. Ако успееш да издържиш обсадата, Марк Клавдий, и ти ще им дадеш да разберат това-онова.

— Докато ми е по силите, ще пазя Езерния — тържествено се закле той.

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Венец от трева (24)

Метаданни

Данни

Венец от трева

Венец от трева

Венец от трева

Информация

История

Сваляне / Връзки

Колийн Маккълоу
Венец от трева (24)