Колийн Маккълоу
Венец от трева (20)

Нощта щеше да докаже, че за своята реч пред Сената Крас Оратор е трябвало да заплати по-висока цена, отколкото сам би могъл да предполага. Призори на другия ден, разбудена от сутрешния хлад, жена му Муция — дъщеря на стария Сцевола Авгур — се притисна до съпруга си с надеждата да се постопли. Вместо това откри, че той е още по-студен от нея. Крас Оратор беше умрял няколко часа по-рано, на върха на политическата си кариера и в зенита на славата си.

За Друз, Марий, Скавър, Сцевола и всички останали, които споделяха идеите им, смъртта на цензора беше истинска катастрофа; за Филип и Цепион това беше знак, че не са изгубили шансовете си за победа. Двамата започнаха нова кампания за търсене на привърженици сред педариите в Сената и когато след закриването на римските игри дойде време за поредното събиране в Курия Хостилия, бяха готови да поднесат големи изненади.

— Възнамерявам отново да поставя на гласуване въпроса, дали законите на Марк Ливий Друз не трябва да се изтрият от таблиците — започна заседанието Филип, който явно си бе взел поука от речта на покойния Крас и се опитваше да се държи както подобава на римски консул. — Добре разбирам, че упоритото ми желание да унищожа законодателството на Марк Ливий ще се стори на мнозина от вас досадна процедура, напълно безсмислена и неоправдана. Също така имах случай да се убедя, че за мнозинството от вас тези закони са напълно валидни. Искам да повторя: не твърдя, че при тяхното приемане не са били взети под внимание ауспициите, още по-малко бих обвинил плебейското събрание, че е процедирало по нереден път или че Сенатът не е давал съгласието си за всеки от законопроектите поотделно, което би било пълна лъжа. — Филип застана на самия ръб на подиума и повиши тон, за да не остане неразбран: — И все пак има едно препятствие от религиозен характер, което не ни позволява да приемем тези закони за редовни! Това препятствие е от такова естество, че колкото и да не ни се иска да го забележим, религиозната ни съвест няма да позволи да го подминем с лека ръка. Защо боговете са решили да се подиграват с нас, смъртните, не знам. Но един факт остава и той е следният: макар и авгурите да отчетоха за благоприятни знаменията преди всяко едно от заседанията на плебейското събрание, свикани от Марк Ливий, в същото време по цялата територия на Италия са се случили твърде много свръхестествени събития, за да не гледаме на тях като на послания от боговете. Аз самият съм авгур, назначени отци, и не мога да затворя очи пред очевидното — всеки път сме извършвали светотатство. — Той протегна ръка назад и мигом личният му писар пъхна в нея някакъв скрол, който вторият консул разгъна пред колегите си. — На четиринайсетия ден преди януарските календи — в деня, когато Марк Ливий огласи пред Сената своя законопроект за уреждането състава на висшите съдилища и за разширяването състава на Сената, — държавните роби влезли в храма на Сатурн, за да подготвят всичко за настъпващия празник. Спомняте си навярно, че на следващия ден започваха Сатурналиите. Робите открили, че платнените върви, с които е опасана дървената статуя на Сатурн, били просмукани с олио, а в краката на божеството се била насъбрала цяла локва. Самата статуя обаче била напълно суха отвътре. Всички свидетели потвърждават, че мазнината е излязла съвсем скоро, иначе би засъхнала. Още тогава всички единодушно заявиха, че Сатурн е недоволен от нещо!

В деня, в който Марк Ливий Друз прокара споменатите два законопроекта през плебейското събрание, робът — жрец на храма в Неми бил убит от друг един роб от светилището, който според обичая го заместил на жреческия пост. Изведнъж обаче нивото на водата в свещеното езеро край Неми паднало с цяла педя, а новият жрец умрял внезапно, без да е влизал в двубой с никого — ужасно предзнаменование.

В деня, в който законопроектът на Марк Ливий Друз за разпределянето на агер публикус получи съгласието на Сената, върху агер Кампанус се изсипал кървав порой, а агер публикус в Етрурия бил нападнат от рояци жаби.

В деня на приемането на лекс Ливия агрария от плебейското събрание жреците в Ланувиум открили, че свещените щитове били проядени от мишки, за което тъжно събитие веднага съобщили на Колегията на понтифексите в Рим.

В деня, когато петчленната комисия, оглавявана от народния трибун Сауфей, се събра за пръв път, за да се заеме с разделянето на държавната земя в Италия и Сицилия, храмът на благочестието край Фламиниевия цирк на Марсово поле бе ударен от гръм, от което тежко пострада.

В деня, в който плебейското събрание гласува законопроекта на Марк Ливий Друз за снабдяването със зърно, статуята на Дива Ангерона се обляла в пот, за което има свидетели. Превръзката пред устата й се смъкнала надолу, а някои от намиращите се там хора твърдят, че зарадвана най-сетне от възможността да говори, богинята на няколко пъти промълвила тайното име на Рим.

На септемврийските календи, когато Марк Ливий Друз за пръв път говори пред Сената за намеренията си да дари пълно римско гражданство на жителите на Италия, ужасен трус сринал до земята град Мутина в Италийска Галия. Гадателят Публий Корнелий Кулеол недвусмислено изтълкувал знамението, че Италийска Галия била разгневена, задето нямало да получи и тя римско гражданство. Това е предупреждение, назначени отци, че ако някой ден разпространим римското гражданство над целия полуостров, и останалите ни владения по света ще го поискат за себе си.

В деня, когато публично ме охули пред Сената, видният сенатор, бивш консул, Луций Лициний Крас Оратор се спомина по незнайни причини в леглото си и на сутринта бе открит леденостуден.

Има и много други свидетелства, назначени отци — размаха свитъка Филип, който дори нямаше нужда повече да вика — до такава степен всички в залата се бяха умълчали. — Досега споменах само онези знамения, които са се случили в дните, когато законопроектите на Марк Ливий Друз са били или приети от Сената, или гласувани в плебейското събрание. Сега обаче ще ви занимая с дългия списък на всички останали свръхестествени явления, които се случиха на полуострова в последно време.

Небесен гръм повреди статуята на Юпитер Лациарий на Албанската планина — ужасно знамение! В последния ден на римските игри, сиреч съвсем скоро, кървав дъжд се изсипал единствено върху храма на Квирин. Надявам се, че сами разбирате колко разгневен трябва да е богът, за да извърши подобно нещо със собствения си храм! В същия ден се размърдали свещените копия на Марс. Земетресение съборило храма на Марс в Капуа. Свещеният извор на Херкулес в Анкона пресъхнал за пръв път в историята, а тази година не беше сушава. Насред една от улиците на Путеоли се разтворила огромна пукнатина, от която забълвали пламъци. В един и същ момент всички градски порти на Помпей се затръшнали от само себе си.

Има още, назначени отци, много още! Ще закача пълния списък на наблюдаваните знамения на рострата; та да може всеки римлянин с очите си да се убеди до каква степен е предизвикал божествения гняв Марк Ливий Друз със законите си. Но най-важно е вие сами да се убедите, че боговете гледат с лошо око на неговите реформи! Да ви напомня ли колко от тях вече дадоха воля на недоволството си: богинята на Благочестието, която бди над доверието между хората и семейните задължения, Квирин, пазителят на съюза между римляните, Юпитер Лациарис, латинският Юпитер, Херкулес, закрилникът на римската военна мощ, патрон на римските пълководци, Марс, богът на войната. Вулкан, който владее огнените езера под земята. Дива Ангерона, която единствена знае тайното име на Рим и ако го спомене, може да го унищожи, Сатурн, който закриля богатствата на Рим и от когото единствен зависи колко дълго ще просъществуваме във времето.

— Но погледнато от обратния ъгъл — изведнъж се обади Скавър Принцепс Сенатус, — всички тези знамения могат да се изтълкуват и че боговете ще накажат Рим и Италия, ако законите на Марк Ливий бъдат изтрити от таблиците.

Филип предпочете изобщо да не отговаря на забележката, вместо това върна свитъка на писаря си.

— Закачи го още сега на рострата — нареди той и слезе от подиума на магистратите, за да застане пред пейката на трибуните. — Нека Сенатът отново се раздели на две. Нека всички, които смятат, че законите на Марк Ливий Друз трябва да бъдат обявени за невалидни, застанат от дясната ми страна. Останалите пък, които държат законите да останат на таблиците, нека заповядат отляво. Ако обичате, размърдайте се.

— Аз пръв ще дам воля на своя избор, Луций Марций — заяви Ахенобарб Понтифекс Максимус и се надигна на крака. — Като върховен понтифекс редно да е обявя, че посочените примери ме убедиха напълно в правотата на искането ти.

Без никой да смее да продума, сенатор след сенатор от онези, които стояха вляво от Филип, се запътиха към отсрещната страна на залата. Лицата на повечето от присъстващите бяха станали по-бледи от тогите им. В крайна сметка само шепа смелчаци си позволиха да застанат вляво от консула.

— Резултатите от дивизията са повече от красноречиви — рече Секст Цезар. — Трето гласуване няма да има. Сенатът реши законопроектите, приети през мандата на народния трибун Марк Ливий Друз, да бъдат извадени от държавния архив, а таблиците, на които са записани техните окончателни текстове — унищожени. След три дни ще бъдат свикани трибутните комиции, за да се запознаят с това решение.

Друз последен се запъти към мястото си и с гордо вдигната глава се размина с лявото рамо на Филип, застанал пред пейката му.

— Разбира се, ти самият, Марк Ливий, имаш законното право да наложиш своето вето — поклони му се любезно Филип, докато онзи го подминаваше; сенаторите изведнъж замръзнаха по местата си.

Друз се обърна и разсеяно, с почти невиждащ поглед му отвърна:

— О, не, Луций Марций, в никакъв случай не бих го сторил. Аз не съм демагог! През целия си мандат на народен трибун съм изпълнявал задълженията си със съгласието на тези хора около себе си, а ето, че днес моите колеги почти единодушно обявиха законите ми за нищожни. Като истински римски сенатор аз ще се подчиня на тяхната воля.

— С което Марк Ливий за пореден път отнесе лаврите, макар и след изгубено сражение — гордо сподели Скавър пред Сцевола, щом заседанието беше разпуснато.

— Така си е — съгласи се той и сви рамене. — Ти самият какво мислиш за всички тези знамения?

— Две неща. Първо, ако трябва да обръщаме внимание на големия им брой, нека се замислим, че никога досега римлянин не си е правил труда да ги събира толкова щателно едно по едно. И второ, ако знаменията наистина имат някакъв смисъл, то е, че само да зачеркнем законите на Марк Ливий, и войната с Италия наистина ще избухне.

Сцевола естествено бе сред онези, които подкрепиха Друз и при второто гласуване; беше го сторил едва ли не по принуда, защото иначе щеше да изгуби половината си приятели. Но си личеше, че е разтревожен, което и не се опита да прикрие.

— Да, но…

— Квинт Муций, ти да не вярваш случайно на тия неща? — погледна го учудено Марий.

— Не, не, не съм казал такова нещо! — веднага отрече той, въпреки че трезвият разум и типичното римско суеверие водеха жестока борба у него. — И все пак как да си обясним, че Дива Ангерона се е изпотила, а превръзката пред устата й е паднала? — В следващия миг очите му се изпълниха със сълзи. — Ами смъртта на скъпия ми братовчед Крас, най-добрия ми приятел?

— Квинт Муций — на свой ред се обади Друз, който беше настигнал останалите, — нека знаеш, че според мен Марк Емилий е прав. Всички тези предзнаменования имат един-единствен смисъл — какво ще стане, ако премахнат законите ми.

— Квинт Муций, ти си член на Колегията на понтифексите — започна да обяснява Скавър с дружелюбно търпение. — От всички изброени феномени само на един можем да вярваме, а именно, че олиото в дървената статуя на Сатурн се е изляло. Но това го очаквахме от години! Иначе защо щяхме да опасваме статуята с върви? Колкото до Дива Ангерона, какво по-лесно от това, да се промъкнеш в храма й, да й свалиш превръзката и да я облееш с някаква мазна течност, от която да останат капки по раменете й? Всички много добре знаем, че щом падне светкавица, тя удря обикновено най-високата сграда в околността, а храмът на благочестието е много висок. Историите за земетресения, огнени бездни и жабешки рояци, пфу! Изобщо не си заслужава да ги обсъждаме! И най-накрая, Луций Лициний умря в леглото си — нима всички ние не мечтаем за подобна смърт.

— Да, но… — понечи да му възрази нещо Сцевола, който не желаеше толкова лесно да бъде убеден.

— Погледнете го само! — възкликна Скавър и се обърна към Друз и Марий. — Ако той може да бъде объркан с подобни приказки, как да се сърдим на останалите идиоти в Сената?

— Нима ти съвсем не вярваш в боговете, Марк Емилий? — на свой ред го изгледа смаян Сцевола.

— Напротив, напротив, естествено, че вярвам! Но това, в което никога няма да повярвам, Квинт Муций, са долните машинации при интерпретирането на събития, които нямат нищо общо с божествения гняв. Досега не ми се е случвало да наблюдавам предзнаменование, което не може да се обясни по два диаметрално противоположни начина! Пък и откога Филип стана експерт по въпроса? Откогато го избраха за авгур? Та той не би могъл да разпознае едно знамение дори ако стъпи отгоре му или то отиде да го щипне по носа! Колкото до стария Публий Корнелий Кулеол, какво искате от човек, който се казва Орехови топки! Бих искал да се обзаложа с теб, Квинт Муций, при това на голяма сума, че ако някой сега се заеме да преброи всички тъй наречени свръхестествени събития от времето на втория Сатурнинов мандат, ще събере не по-малък списък. Та погледни на нещата логично! Защо не се довериш на присъщия си скептицизъм, ами разсъждаваш като някоя баба?

— Да призная, Филип доста ме изненада — смени тема Марий. — Навремето ми се продаде, навярно затова до ден-днешен не си бях давал сметка колко е способен наистина.

— О, никой не може да му отрече, че е хитра лисица — съгласи се веднага Сцевола, който търсеше как да избяга от укорите на Скавър. — Предполагам, че идеята му е дошла преди доста време. В едно поне можем да сме сигурни — засмя се той, — че идеята е именно негова, а не на Цепион!

— Как се чувстваш, Марк Ливий? — попита Марий.

— Как се чувствам ли? — отвърна той с тон на изключително уморен човек. — Да си призная, Гай Марий, трудно ми е да определя. Той добре го измисли, това е.

— Трябваше да наложиш вето — отбеляза Марий.

— Не се и съмнявам, че на мое място ти би постъпил точно така… За което и не бих те обвинявал. Но трябва да разбереш, че не мога току-така да се отметна от обещанието си пред Сената. Както си спомняш, още в самото начало на мандата си тържествено дадох дума, че във всичко ще се съобразявам с волята на колегите си.

— Но по такъв начин никога няма да се стигне до всеобщото гражданство — констатира очевидното Скавър.

— Защо не? — учуди се на думите му Друз.

— Ами защото, Марк Ливий, току-що отхвърлиха всичките ти закони! Ще отхвърлят и тези, които тепърва ще им предложиш!

— Че какво значение има? Проектът за всеобщото римско гражданство още не е бил представен пред плебейското събрание. Аз просто се опитах да го прокарам първо през Сената, който гласува да не го препоръчва пред плебейското събрание. Но никога не съм обещавал на Сената, че няма да предлагам на плебса законопроект, който не е получил изричното му одобрение. Изпълних обещанието си и говорих пред всички вас. Но това, че ми казахте „не“, не е причина изведнъж да се откажа от намеренията си. Играта не е свършила. Плебейското събрание ще реши кое е право и кое — не. От мен зависи дали ще го накарам да гласува — усмихна се той.

— Боговете са ми свидетели, Марк Ливий, ти заслужаваш да спечелиш! — беше единственото, което можа да измисли Скавър вместо отговор.

— И аз това си го повтарям. — Ще ме извините ли? Трябва да напиша няколко писма до приятелите си италийци. Още веднъж ще трябва да ги убеждавам, че е рано да хващат оръжието, че още има шанс за мирна победа.

— Какви ги говориш, Марк Ливий! — едва ли не се възмути Сцевола. — Дори ако италийците са си наумили, в случай че не получат римско гражданство, да си го извоюват със сила — а в това напълно ти вярвам, иначе щях ли да остана от лявата страна на Филип, — дори ако са го решили, ще им трябват години да се подготвят!

— Ето тук, Квинт Муций, дълбоко грешиш. Те вече са на бойна нога. Във всеки случай са много по-добре подготвени от нас.

 

 

Ако не всички италийци, то поне марсите със сигурност бяха готови за война и в това римският Сенат и народ трябваше да се убедят само няколко дни по-късно, когато се разбра, че Квинт Попедий Силон е повел два легиона въоръжени до зъби войници, че марсите са вече на Валериевия път и че се насочват към Рим. Принцепс Сенатус реагира като ужилен на новината и веднага свика Сената на извънредно заседание, но за негов ужас в Курия Хостилия се явиха едва шепа сенатори. Нито Филип, нито Цепион бяха благоволи да се покажат, без дори да представят някакво оправдание за това. Друз също отказа да се представи, но поне прати писмо, в което обясняваше, че не му давало сърце да обсъжда с колегите си постъпката на своя дългогодишен приятел Квинт Попедий Силон.

— Изпокриха се като зайци! — мърмореше Скавър пред Марий, докато обхождаше с поглед празната зала. — Заровиха си главата в земята, сякаш като не го виждат, врагът сам ще си отиде!

Но и той самият не вярваше, че марсите наистина смятат да воюват, затова без особени усилия убеди малцината си слушатели, че ще е най-добре, ако спрат „нашествието“ с мирни средства.

— Гней Домиций — обърна се Скавър към Ахенобарб, — ти си един от най-знатните и именити сенатори в момента, бил си консул, бил си цензор, от много години си върховен понтифекс. Дали би имал нещо против, ако по примера на Попилий Ленас те пратим да спреш армията на марсите, придружен от неколцина ликтори? Преди няколко години, когато действаше лекс Лициння Муция, тъкмо ти ръководеше съда в Алба Фуценция, при това с трезвост и умереност, марсите те познават и доколкото съм чувал, изпитват голямо уважение към теб. Бъди така добър да разбереш защо тази армия е тръгнала по Вия Валерия и какво точно искат марсите от нас.

— Така да бъде, Принцепс Сенатус, щом ви трябва нов Попилий Ленас, ще го имате. Но за целта държа да ми бъде връчен пълен проконсулски империум. Иначе не ще мога да действам така, както ми го наложи обстановката. Освен това държа във фасциите си ликторите ми да носят и брадви.

— И едното, и другото ще бъде сторено — увери го Скавър.

— Марсите би трябвало да стигнат още утре покрайнините на Рим — направи кисела гримаса Марий. — Навярно си спомняте какъв ден е този?

— Аз поне се сещам — отговори Ахенобарб. — Денят преди октомврийските нони — годишнина от битката при Араузио, в която марсите изгубиха цял легион войници.

— Нарочно са наредили така нещата — обади се Секст Цезар, който изпитваше истинско удоволствие да присъства на това заседание, независимо от мрачната атмосфера; нямаше ги нито Филип, нито Цепион, а малкото хора, които го бяха наобиколили, в неговите очи бяха истинските римски патриоти.

— Ето защо, назначени отци, аз лично не мисля, че става дума за открит въоръжен конфликт — заключи Скавър.

— Писарю, иди събери ликторите на трийсетте курии — заповяда Секст Цезар. — Ще получиш своя империум, щом и тридесетте ликтори пристигнат, Гней Домиций. Дали ще можеш да се върнеш за извънредното заседание, което ще свикам вдругиден?

— На самите нони? — погледна го учудено той.

— В случай на извънредно положение, в каквото, мисля, че сме изпаднали; ноните са ден като всеки друг — заяви твърдо Секст Цезар. — Да се надяваме, че повече сенатори ще благоволят да дойдат! Че на какво е заприличал Рим, щом в случай на обществена опасност само неколцина от неговите сенатори са готови да вземат решения?

— О, причината е много ясна, Секст Юлий — отговори му Марий. — Никой не е дошъл, защото всички си мислят, че кризата е създадена изкуствено.

 

 

На октомврийските нони залата наистина се понапълни донякъде, но пак имаше доста свободни места. Този път Друз беше дошъл, но Филип и Цепион упорито се криеха, навярно мислейки си, че по този начин най-красноречиво ще изразят мнението си за тъй нареченото „нашествие“.

— Разкажи ни какво се случи, Гней Домиций — даде думата на върховния понтифекс Цезар.

— Ами срещнах се с Квинт Попедий Силон недалеч от Колинската врата — започна той. — Вървеше начело на армия, която се състоеше от два легиона — десет хиляди пешаци, съответните спомагателни части, осем комплекта обсадна техника и конна дружина. Самият Силон ходеше пеш, също както и останалите офицери. Не видях да се задава обоз, затова заключих, че легионите са се движили в строй за бързо придвижване. — Тук ораторът въздъхна. — Величествена гледка, назначени отци! Прави редици, безупречна дисциплина. Докато двамата с предводителя им разговаряхме, никой от марсите не напусна мястото си в строя, всички стояха на слънцето и чакаха безмълвно какво ще им заповядат.

— Направи ли ти впечатление, Понтифекс Максимус, дали ризниците и оръжията им бяха нови или вече износени? — попита Друз от мястото си.

— Направи ми, Марк Ливий, и то не за друго, а защото цялото въоръжение беше сякаш току-що извадено от работилницата.

— Благодаря.

— Продължавай, Гней Домиций — подкани го консулът.

— Когато се намерихме на достатъчно близко разстояние, за да се чуваме с викове, и аз, и Силон спряхме, също както и „придружителите“ ни. Двамата излязохме напред, за да можем да разговаряме, без да ни подслушват.

„Каква е целта на тази военна експедиция, Квинт Попедий?“ — попитах го аз любезно и напълно невъзмутимо.

„Тръгнали сме към Рим, където бяхме повикани от народните трибуни?“ — отговори ми Силон не по-малко любезно.

„От народните трибуни ли, Квинт Попедий? — зачудих се аз. — Или само от един от тях, от Марк Ливий Друз?“

„От народните трибуни“ — подчерта той.

„Искаш да кажеш от всички заедно?“ — попитах за всеки случай.

„От всички заедно“ — потвърди той.

„И защо народните трибуни са решили да повикат тъкмо вас?“ — зачудих се аз.

„За да придобием римско гражданство и да се уверим, че останалите ни италийски събратя ще го получат на свой ред“ — отговори ми Силон.

Тогава отстъпих крачка назад и го изгледах изпитателно — него и легионите зад гърба му.

„И за тази цел сте тръгнали въоръжени?“ — не сдържах недоумението си.

„За всеки случай“ — успокои ме той.

И тогава реших да се възползвам от връчения ми империум, за да направя едно изявление, което иначе дори не би ми минало през ума, като се вземат предвид последните събития в Сената. Трябва да разберете, назначени отци, че реагирах така само защото ситуацията ми го наложи. Казах на Силон следното: „Оръжията са напълно ненужни, Квинт Попедий.“

На което той презрително ми се изсмя: „Хайде сега, Гней Домиций! Мислиш, че наистина ще ти повярвам? Поколение след поколение цяла Италия е тръпнала в очакване да получи гражданство, без да вдига оръжие, и какво получихме в замяна на търпението си — нищо! Днес вече сме се убедили, че единствената възможност, която ни остава, е да вземем своето гражданство със сила.“

Както можете да си представите, назначени отци, думите му силно ме разтревожиха. Затова плеснах ръце и възкликнах: „Уверявам те, Квинт Попедий, времето е наближило! Затова те умолявам да обърнеш тези легиони назад, да върнеш войниците си по домовете им и сам да окачиш меча си на стената. Имаш тържествената ми клетва, че римският Сенат и народ ще дарят с римско гражданство всеки жител на полуострова.“

Той ме изгледа продължително, без да продума, най-сетне рече: „Много добре, Гней Домиций, ще отведа войниците си назад, но няма да се връщам у дома си, а ще изчакам, колкото да видя, дали ще устоиш на думата си. Нека ти го кажа съвсем право, Понтифекс Максимус, ако римският Сенат и народ не дарят Италия с пълно римско гражданство до края на мандата на настоящите народни трибуни, аз отново ще потегля към Рим; само че начело на цяла Италия. Запомни го добре! Цяла Италия ще се обедини срещу Рим.“

След което ми обърна гръб и си отиде. Легионите му се завъртяха кръгом, при което нагледно ми доказаха колко добре са обучени, и поеха към родните си места. Аз се върнах в Рим. Цяла нощ не съм мигнал, назначени отци. Размишлявах. Вие ме познавате, познавате ме при това от доста време. Нямам репутацията на търпелив човек, ако щете дори — и на разсъдлив. И все пак мога да направя разлика между мухата и слона! Казвам ви съвсем откровено, назначени отци, това, което вчера видяха очите ми, беше слон! При това слон с ей такива огромни бивни и с хобот, от който се изпуска зловеща пара. Затова знайте, че обещанието, което дадох на Квинт Попедий Силон, далеч не беше лекомислено! Отсега нататък ще сторя всичко по силите си да убедя римския Сенат и народ, че е време цяла Италия да получи гражданство.

Сенатът се разшумя. Очите на всички се насочиха към Ахенобарб, като се опитваха да отгатнат по погледа му на какво ли се дължи тази рязка промяна в мисленето на човек, който се славеше като твърдоглав и неотстъпчив.

— Ще се съберем отново утре — закри заседанието Секст Цезар. — Крайно време е отново да потърсим отговор на този въпрос. Двамата претори, които по искане на Луций Марций бяха пратени да обикалят Италия — кимна към опразнения стол на Филип, — още не са се завърнали, нито са пратили какъвто и да е доклад с наблюденията си. Налага ни се да обсъдим въпроса без тяхното мнение. Но най-вече държа да дойдат да послушат колегите си двама души, които напоследък започнаха да се правят на много заети — вторият консул и още по-специално преторът Квинт Сервилий Цепион.

 

 

На другия ден и двамата се показаха, при това по всичко личеше, че са добре запознати с доклада на Ахенобарб; и все пак нито Друз, нито Скавър, нито който и да било друг от тяхното обкръжение можеше да прочете каквато и да е тревога или дори смущение по лицата им. За разлика от тях Гай Марий беше съвсем оклюмал и тъжно оглеждаше залата. Откакто Друз бе избран за народен трибун, Сула не бе пропуснал нито едно заседание на Сената, но и нито веднъж не си бе отворил устата да говори; смъртта на сина му сякаш го бе откъснала от целия околен свят, дори от новия му съмишленик и евентуален бъдещ колега — Квинт Помпей Руф. Сядаше на мястото си в залата и слушаше с безразличие какво говорят ораторите, след това, щом консулът закриеше заседанието, се насочваше пръв към изхода и сякаш потъваше в нищото. Направи впечатление, че и той гласува законите на Друз да останат на таблиците, по което Марий разбра, че не е изоставил напълно бившите си сподвижници. Но от много време никой в Сената не бе имал случай да обмени и най-елементарна приказка с него. Затова пък Катул Цезар изглеждаше разтревожен, може би заради измяната на доскорошния си пръв съюзник Ахенобарб Понтифекс Максимус.

Най-сетне настъпи раздвижване и Марий се огледа, за да разбере какво става. Понеже вече беше октомври, фасциите се държаха от Филип, който председателстваше вместо колегата си Цезар. Отново носеше някакъв документ със себе си — при това доста ценен, щом не бе позволил на писаря си да го носи вместо него. Когато свършиха с всички формалности по откриването на заседанието, той стана и изрече с леден глас:

— Марк Ливий Друз, бих искал да прочета пред Сената следния текст, който, мисля, има много по-голямо значение за нас от театралното нападение от страна на приятеля ти Квинт Попедий Силон. Но преди да го прочета, искам всеки от тук седящите сенатори да чуе от устата ти, че присъстваш на това заседание и че слушаш.

— Тук съм, Луций Марций, и слушам какво ще кажеш — потвърди Друз със същия тон.

Гай Марий го наблюдаваше изпитателно и трябваше да признае пред себе си, че Друз изглежда крайно уморен. Сякаш жизнените му сили го бяха напуснали отдавна и това, което показваше пред останалите, бе някаква сянка, съществуваща единствено по волята на въображението му. Само за няколко седмици бе изгубил няколко килограма, бузите му бяха хлътнали, очите му бяха потънали дълбоко в орбитите си, скрити зад тъмни, сивкави петна.

„Защо ли се чувствам като пленник, пратен на каторга? — чудеше се Марий. — Защо съм така напрегнат, така разтревожен, така наплашен, че подскачам при най-лекия шум? Защото Друз не се е родил издръжлив като мен и което е най-важното, не е дотам убеден, че е прав. Твърде честен, твърде благоразумен, твърде склонен да гледа на всеки въпрос от двете му страни. Те ще го убият — ако не физически, то психически. Защо ми отне толкова време да разбера колко опасен човек е Филип? Защо чак сега проумявам какъв блестящ ум притежава?“

Филип разгъна свитъка и го опъна с две ръце.

— Ще ви спестя всякакви предварителни коментари, назначени отци. Това, което сега ще прочета, мисля, е напълно достатъчно, за да си направите сами заключения. Ето и самият текст:

„Кълна се в Юпитер Оптимус Максимус, във Веста, в Марс, в Сол Индигес, Тера и Телус, в боговете и героите, които заченаха италийските народи и ги направляваха в дълговечните им борби, че всички онези, които Марк Ливий Друз има за свои приятели, ще бъдат и мои приятели, че всички, които има за свои врагове, ще бъдат и мои врагове. Кълна се, че ще работя за доброто и благополучието на Марк Ливий Друз и на всички, които положат тази клетва, ако трябва ще дам за тях живота си, ще се лиша от децата си и от родителите си, ще се откажа от собствеността си. Кълна се, че ако Марк Ливий Друз ме направи със закон римски гражданин, аз ще почитам Рим като своя единствена родина, а Марк Ливий Друз като свой патрон. Полагам тази клетва и обещавам, че чрез моето посредничество ще я положат и всички останали италийци, които познавам. Кълна се с пълното съзнание, че изпълня ли клетвата си, ще допринеса за собственото си добруване. Случи ли се да престъпя клетвата си, нека животът ми бъде отнет, нека бъде разделен от децата и родителите си, нека бъда лишен от цялата си собственост. Така да бъде. Заклех се.“

Никога преди Сената не бе мълчал така, както мълча в онзи паметен момент. Филип внимателно се вгледа в лицата на хората около себе си: в зяпналия от почуда Скавър, в нервно усмихващия се Марий, в прехапалия устни Сцевола, в почервенелия от възбуда Ахенобарб, в ужасения Катул Цезар, в посърналия Секст Цезар, в потресения до дъното на душата си Метел Пий, в ликуващия Цепион.

Най-накрая пусна свитъка от единия му край, за да го остави да се навие сам в дясната му ръка; като по сигнал половината Сенат скочи на крака.

— Това, назначени отци, е текстът на клетвата, която десетки хиляди италийци са положили през изминалата година. Това е също така причината, заради която Марк Ливий Друз положи такива усилия, прояви такъв ентусиазъм в името на своите приятели италийци, които по волята на законите му трябваше да получат безценния дар на римското гражданство! — Той поклати глава, като че ли се чувстваше разочарован или лично засегнат. — Марк Ливий Друз не се е загрижил за мръсните италийци! Не се е загрижил и за справедливостта, която уж защитаваше със своите изкривени виждания! Единственото, което го подтикваше да се бори, уважаеми членове на нашата свята институция, бе мисълта, че ще получи тази клетва за вярност! Трябваше му само да дари Италия с гражданство и цяла Италия щеше да му принадлежи! Представете си само каква клиентела представлява това! Цялото население на земите от Арн до Региум, от Тосканско до Адриатическо море! Моите поздравления, Марк Ливий! Това се казва цена за услуга! Това се казва цел, в името на която да похабим младостта си! Клиентела, надвишаваща по брой цели армии!

Филип се обърна на другата страна, слезе от подиума и с премерени крачки го заобиколи, за да излезе в лице срещу дървената пейка, на която седяха народните трибуни.

— Марк Ливий Друз, вярно ли е, че цяла Италия е положила тази клетва? Вярно ли е, че в замяна на тази същата клетва, ти си дал дума да дариш цяла Италия с гражданство?

Пребледнял като платно, Друз се свлече на земята и протегна ръка в жест, който можеше да е на молба, можеше да е на самозащита. В следващия миг, докато устата му напразно се опитваше да изрече някакъв отговор, народният трибун се строполи върху черно-белите плочки на пода. Филип демонстративно отстъпи назад, да не би Друз да го повлече със себе си, докато Марий и Скавър се завтекоха над жертвата му.

— Жив ли е? — попита Скавър, докато Филип закриваше заседанието и насрочваше друго за следващия ден.

Марий допря ухо до гърдите на Друз и поклати глава утвърдително.

— Тежък припадък, но все още диша — каза той и се надигна, за да си поеме въздух с облекчение.

Но припадналият не се свестяваше, вместо това лицето му първо почервеня, сетне започна да посинява. Ръцете и краката му заплашително се размърдаха, тялото му се присви няколко пъти в конвулсии, а от гърлото му се дочуха ужасяващи звуци.

— Да не е апоплектичен удар? — уплаши се Скавър.

— Не мисля — успокои го Марий, който бе видял много неща по бойните полета и нищо не можеше да го стресне. — Когато човек остане дълго в несвяст, той често става жертва на конвулсии. Това е признак, че скоро ще се върне в съзнание.

На излизане от залата Филип се спря на почтително разстояние от припадналия, сякаш се притесняваше Друз да не повърне върху тогата му.

— Изнесете гадината навън! — изплю той презрително. — Ако ще умира, да мре вън от тази свята сграда!

Марий вдигна глава и гръмогласно го напсува, така че всички да го чуят.

Колкото и да се мъчеше да изглежда невъзмутим, Филип бързо се оттегли; ако имаше човек, от когото цял живот щеше да се страхува, това бе Гай Марий.

Неколцина сенатори все пак останаха да изчакат Друз да дойде на себе си; за огромна радост на Марий сред тях беше и Луций Корнелий Сула.

Когато болният най-после отвори очи, той сякаш не помнеше нито къде се намира, нито какво точно се е случило.

— Пратих за носилката на Юлия — каза Марий на Скавър. — Нека лежи, докато я докарат.

Беше свалил тогата си, за да я даде на Друз едновременно за възглавница и одеяло.

— Направо не знам какво да мисля! — кършеше ръце Скавър от ръба на подиума, където бе седнал. — Никога не бих предположил подобно нещо от човек като него!

Марий изсумтя леко подигравателно.

— Глупости говориш, Марк Емилий! Че кой, ако не един римски благородник, би помислил подобно нещо? Богове, колко наивни сте понякога!

В зелените очи на Принцепс Сенатус заиграха познатите пламъчета.

— Добре, че си ти, италийският селянин, да ни научиш на нещо! — усмихна се той.

— Дали ще съм аз или някой друг, има ли значение, стига старата ти кратуна да поумнее най-сетне! — отвърна му дружелюбно той и седна до него. Погледът му се спря на тримата останали — Сцевола, Антоний Оратор и Луций Корнелий Сула. — Е, господа — рече, като протегна крака, защото му се бяха схванали от продължителното клечане над припадналия, — какво ще правим сега?

— Нищо — отсече рязко Сцевола.

— Е, Квинт Муций, бива ли така? Нима няма да простиш на един припаднал народен трибун това, че се е поддал на най-римското изкушение, което може да съществува? — възкликна театрално Марий и подобно на Скавър прихна да се смее.

Но Сцевола още повече се намръщи.

— Изкушението може и да е римско, Гай Марий, но аз поне никога не бих му се поддал!

— Не се и съмнявам, но тъкмо затова никога не би могъл да се сравняваш с него, приятелю — рече Марий и посочи с крак към излегналия се Друз.

Сцевола направи гримаса на дълбоко отвращение.

— Знаеш ли, Гай Марий, понякога си направо непоносим! Колкото до теб, Принцепс Сенатус, няма ли поне веднъж да не се засмееш, когато се случват трагични събития!

— И все пак никой не отговори на въпроса на Гай Марий — напомни му Антоний, с цел да го успокои. — Какво ще правим сега?

— То вече не зависи от нас — обади се Сула, нарушавайки неколкомесечното си мълчание. — Той единствен ще каже.

— Добре го каза, Луций Корнелий! — зарадва му се Марий и стана, защото иззад тежката бронзова врата плахо се показа лицето на един от робите на Юлия — носилката беше тук. — Хайде, приятели, да забравим обидите и да отнесем нещастника у дома му.

 

 

Нещастникът странстваше в някакъв непознат свят, където общуваше с куп невидими личности, докато най-накрая не го предадоха на майка му да решава да се викат ли лекари или не. Корнелия беше твърдо против каквито и да било шарлатани в къщата й.

— Единственото, което знаят, е да пускат кръв и да прочистват стомаси, а това е последното, от което той има нужда — поклати тя глава. — Синът ми просто не е ял от много време, това е. Щом излезе от шока, ще му дам подсладено вино. Но най-важно е да го оставим да спи.

Корнелия Сципионида нареди да отнесат болния в леглото му и собственоръчно му приготви подсладеното вино в голяма метална чаша.

— Филип! — извика Друз, докато се опитваше да се надигне от възглавницата.

— Първо се опитай да починеш. Остави го това насекомо да си пълзи и не му обръщай внимание.

Друз отпи отново от подадената му чаша й този път успя да се надигне и да седне. Уморено прокара пръсти през късите си черни коси.

— О, мамо! Изпаднах в ужасно положение! Филип е разбрал за клетвата!

Скавър вече бе разказал на Корнелия какво се е случило в Сената, затова на нея не й трябваше да задава повече въпроси. Само кимна разбиращо.

— Предполагам, не си си правил илюзиите, че човек като Филип няма да си пъхне носа в делата ти?

— Та това беше толкова отдавна. Напълно бях забравил за проклетата клетва!

— Марк Ливий, не бива толкова да се измъчваш за подобни неща — успокои го майка му и си придърпа стол да седне при него. — Много по-важно е какво вършиш, а не защо. Човек винаги се интересува от първото, само малцина обръщат внимание на второто. За обществото е важно какво е станало, а не защо този или онзи го е направил. Мотивите на личното поведение у всеки от нас си остават единствено негова собствена грижа. Аз самата винаги съм мислила, че трезвият поглед на нещата е най-важното условие да се постигне каквото трябва! Така че няма за какво да се ядосваш, синко! И брат ти е дошъл да те види, много е разтревожен. Хайде, успокой се и го посрещни!

— Всички ще ме намразят за това.

— Не отричам, че някои наистина ще те намразят. Най-вече от завист. Но останалите ще ти се възхищават още повече — каза мъдро майката. Това, в което можеш да си сигурен, е, че най-близките ти приятели не са се отвърнали от теб. Иначе щяха ли да дойдат така вкупом да те донесат…

— Кои бяха? — попита той с глас, внезапно изпълнен с надежда.

— Ами Марк Емилий, Марк Антоний, Квинт Муций, Гай Марий — седна да изброява Корнелия. — А, и онзи възхитителен мъж Луций Корнелий Сула! Ех, защо не бях по-млада…

Друз добре познаваше майка си, затова подобни бележки не му правеха впечатление; вместо да се възмути, той дори хитро се усмихна.

— Колко странно, че ти е харесал! Знаеш ли, имам чувството, че Луций Корнелий е човекът, на когото идеите ми не направиха почти никакво впечатление.

— И аз научавам, че се държал отчуждено. Синът му бил починал преди известно време, така ли е?

— Да.

— Личи му — замисли се Корнелия и стана от стола. — А сега, Марк Ливий, ще пратя брат ти да те види и да те накара да хапнеш нещо по-сериозно. Не съм чула за някаква болест, която да минава без ядене. Ще накарам готвача да ти направи нещо вкусно и хранително и двамата с Мамерк ще ти стоим на главата, докато не се убедим, че си го изял.

По тези причини едва по тъмно Друз бе оставен сам на размислите си. Беше започнал да се чувства по-добре — в това не се и съмняваше, — но ужасната умора, която изпитваше от известно време насам, така и не го напускаше, още повече че след изпитото вино Друз пак не можеше да мигне. Кога ли за последен път му се бе случвало да се наспи като хората? Навярно преди месеци.

Филип бе открил клетвата. Беше неизбежно някой да не го стори, беше неизбежно и същият този някой да не му го донесе на крака — на него, Филип, или на самия Друз, или на Цепион. Интересно, Филип не бе споделил за тайното си оръжие дори пред Цепион. Иначе онзи щеше да се опита да му го отнеме, да го измести на втори план и да запази целия триумф за себе си. Това обясняваше защо той си беше мълчал. Друз си представи какви скандали щяха да се разиграват същата тази вечер в дома на Луций Марций Филип! Колкото и да му беше тежко, се усмихна при мисълта за едно почти провалено приятелство…

Едва след като се примири напълно с факта, че е бил разобличен, той успя да се отпусне. Майка му беше права. Публичното излагане на клетвата не можеше да повлияе кой знае колко на бъдещите му планове; единствено можеше да накърни собствената му гордост. Дори хората да приемеха обвинението, че е вършил всичко единствено заради огромната клиентела, която би си осигурил, какво толкова? В крайна сметка кой беше Марк Ливий Друз, че да е длъжен да се води само от алтруистични мотиви. Никога не е било забранено на римляните да гонят преди всичко останало собствения си интерес, а той беше римлянин. Сега му изглеждаше съвсем очевидно, че ако всички тези събития се бяха разигравали някъде другаде по света, не в Рим и не пред римския Сенат, то навярно още в началото на мандата му и колегите му сенатори, и колегите му трибуни, и всичките му съграждани щяха да се възмущават при самата мисъл, че може да дари гражданство на стотици хиляди души едновременно и да ги включи в клиентелата си. Фактът, че до момента, в който Филип прочете на глас текста на положената от италийците клетва, никой не бе повдигнал този въпрос доказваше единствено, че реакцията при прочитането на документа е била по-скоро плод на моментно настроение, израз на чувства, които нямат нищо общо с римския трезв разум. В плен на огромното вълнение, което ги бе обзело при текста на тържествената клетва, римските сенатори за известно време бяха забравили за чисто практичната страна на проблема. Че как иначе, след като толкова време в Сената се бе говорило само за патриотизъм и божи гняв, без дори да се спомене каква би била бъдещата съдба на получилите гражданство? Щом от шестстотин сенатори никой не се бе сетил да погледне на италийците като на нечии потенциални клиенти, то излизаше, че Друз през цялото време е говорил наистина на стените.

Най-накрая очите му се затвориха и той потъна в дълбок, продължителен сън.

Когато рано сутринта на другия ден Друз се запъти към Курия Хостилия, той си бе възвърнал изцяло някогашния облик; враговете му напразно си въобразяваха, че са го победили.

Като председател на събранието Филип пропусна всички останали належащи въпроси, дори похода на марсите, за да се върне отново на Друз и клетвата на италийците пред него.

— Текстът, който вчера прочетох, правилен ли беше, Марк Ливий? — попита консулът.

— Доколкото сам съм запознат с въпроса, да, Луций Марций. Все пак никога не съм чувал клетвата изречена в мое присъствие, нито съм я получавал в писмена форма.

— Но не отричаш, че си знаел за нея.

Друз примигна, сякаш му бяха задали най-глупавия въпрос в живота.

— Естествено, че знаех за нея, консуле! Как може човек да не знае нещо, от което би могло да се спечели толкова много — за него самия и за цял Рим? Ако ти беше на мое място и се бореше за всеобщо римско гражданство, нямаше ли да знаеш?

Личеше си, че народният трибун е решил на свой ред да хапе; Филип дори се обърка от думите му.

— Аз никога не бих могъл да бъда на твое място и ако можех да раздам нещо на италийците, то би било единствено здрав бой с тояги! — отговори най-сетне с цялото високомерие, на което беше способен.

— Толкова по-зле за теб самия! — възкликна Друз. — Това, което искам да постигна с разпространението на римското гражданство, назначени отци, е не само добро, но добро на всички равнища, на които може да бъде получено. Погледнете само: първо ще сложим край на една крещяща несправедливост, която се е прехвърляла от поколение на поколение; второ, ще осигурим за вечни времена световната хегемония на страната ни — нещо, за което мечтаем от много време насам; трето, ще унищожим най-трудно превземаемите бариери, застанали пред хората от по-низшите обществени класи; четвърто, ще избегнем неминуема война — защото войната е неминуема, в това трябва да сте напълно убедени; и последно, всеки един от тези новоприети граждани на римската общност от самото начало ще бъде обвързан в лични отношения с един истински римлянин! Това е жизненонеобходимо! Защото означава, че новите граждани ще имат кой да им показва пътя, кой да ги учи на новите отговорности, наложени им от римското гражданство; ще имат човек, който да им показва как и за кого да гласуват. За нас това е толкова по-важно, колкото по-малка е опасността начело на всички тези нови граждани да застанат хора, излезли из техните собствени среди!

Точка в негова полза… Друз можеше да се увери в частичния си успех по напрегнатите лица на слушателите му. Той добре разбираше в какво всъщност се корени най-непреодолимият страх на съотечествениците му — че при едно тъй рязко увеличение на римските граждани, съществуващият баланс между трийсет и петте триби ще бъде нарушен, чисто римският елемент във всяка една от тях ще започне да се изгубва сред италийския и един ден същите тези италийци, които досега са били третирани като нискостоящи, ще започнат да се борят за местата на квестори, народни трибуни, едили, претори, дори консули. Да не говорим, че мнозина от тях щяха да си пробият път в Сената и един ден биха могли да отнемат същия този Сенат от ръцете на чистите римляни, за да го поделят между себе си. Да не говорим за подавляващото мнозинство, което биха получили във всяко едно от народните събрания. Но ако тези нови римляни бяха обвързани с лична клетва към някого — а клетвата, както всички се бяха убедили от прочитането й, предвиждаше жестоко наказание за нарушителите, — ако те по презумпция трябваше да се съобразяват с волята на Рим и по-специално — на един-единствен римлянин, то честта не би им позволила да гласуват против тази воля, да се отметнат от задълженията си на клиенти.

— Италийците са хора на честта, също както и ние самите — продължи Друз. — Чрез самия факт, че са положили тази клетва, те го доказват! В замяна на гражданството, което ние ще им дарим, те ще се поставят в подчинено положение на истинските римляни. На истинските римляни!

— С други думи, ще вършат всичко, което им заповядаш! — просъска като змия Цепион. — И един хубав ден всички останали истински римляни ще установят, че са се сдобили с неофициален, затова пък пожизнен диктатор!

— Това са глупости, Квинт Сервилий! Кога през целия си мандат като народен трибун съм показал с постъпките си, че не смятам да се съобразявам с решенията на Сената? Кога съм дал повод да се мисли, че се грижа повече за собственото си благополучие, отколкото за това на Сената? Или може би ще ми покажете случай, когато съм загърбил желанията и нуждите на римския народ? Кажете, има ли в Рим човек, който да може да играе по-безупречно от мен ролята на патрон на цяла Италия? Има ли друг римски благородник, който толкова да се е грижил за авторитета на събратята си, толкова да е държал на римските традиции, колкото мене? — Огледа залата и протегна ръце, сякаш питаше всекиго от сенаторите поотделно: — Кого бихте предпочели вие, сенатори, да стане патрон на толкова много клиенти едновременно? Марк Ливий Друз или Луций Марций Филип? Марк Ливий Друз или Квинт Сервилий Цепион? Марк Ливий Друз или Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис? Защото е крайно време да направите своя избор, членове на римския Сенат, защото италийците ще получат римско гражданство! Дал съм дума за това и рано или късно ще го постигна! Вие изтрихте законите ми от таблиците, унищожихте всичко, което сторих досега като народен трибун, обезсмислихте най-важната година в целия ми живот, но нека ви напомня, че мандатът ми още не е изтекъл и че в същото време смятам, че съм изпълнил докрай задълженията си към вас, сенатори! Вдругиден ще представя въпроса за всеобщото римско гражданство за разглеждане пред плебейското събрание, ако трябва ще свикам не едно, а десет заседания, ще се погрижа в цяла Италия да не се намери нито един жрец, който да ги обяви за кощунствени, ще следвам всяка буква от закона, ще се грижа за това, никога и по никакъв повод да не се стига до безредици и насилие. Досега вече положих много клетви, но нека чуете последната — няма да напусна поста си на народен трибун, преди на таблиците да бъде записан поне един лекс Ливия — и нека това бъде законът, даряващ всички жители на земите между Арн и Региум, между Рубикон и Верейум, между Тосканско и Адриатическо море с пълно римско гражданство! Ако италийците са положили клетва пред мен, то знайте, че и аз съм положил клетва пред тях — че преди да е изтекъл мандатът ми, те ще получат своето гражданство. И ще я изпълня! Можете да ми вярвате!

Марк Ливий Друз отново бе спечелил на словесното поле.

— И което е най-забележителното в речта му — сподели по-късно мнението си Антоний Оратор, — е, че говорейки за патрон и клиенти, Марк Ливий всъщност убеди всички присъстващи в неизбежността от разпространяването на всеобщото римско гражданство. Днес Друз просто смачка всякаква съпротива, Принцепс Сенатус, скоро всички ще се убедим в това!

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Скавър, който сияеше — толкова беше щастлив. — Знаеш ли, Марк Антоний, навремето бях свикнал да мисля, че нищо в римското управление не може да ме изненада, че всеки ход, на който ставаме свидетели, вече е бил правен и преди, при това по-успешно. Но Марк Ливий е уникално явление. Рим никога не е виждал друг подобен управник. И подозирам, никога повече няма да види.

 

 

Друз устоя на думата си. Както се бе заканил, почти веднага след заседанието на Сената, отнесе въпроса за всеобщото римско гражданство в плебейското събрание, където добре се възползва от извоювания си ореол на твърд и непоколебим народен трибун. За броени часове славата му се бе разнесла по най-затънтените кътчета на Рим, името му се споменаваше в разговорите на всички римляни, независимо от общественото им положение. Всички хвалеха твърдия му консерватизъм, желанието му да постигне всичко със законни средства, желязната му воля да успее въпреки всичко. Друз се бе превърнал в героя на своето време. С изключение на пролетариите, които навремето така хищно се бяха вкопчили в предложенията на Сатурнин и все пак отказаха да убиват в негово име, римляните си оставаха по душа консерватори. Мос майорум — традициите и обичаите, които бяха наследили през вековете от предците си — щяха да значат повече от всичко друго, дори за най-бедните и най-невежите. Ето, че най-после на преден план изпъкваше личността на човек, който знаеше да поставя правдата и традицията на едни везни. Марк Ливий Друз все повече се обгръщаше с ореола на полубожество, а това беше достатъчно да убеди повечето му съграждани, че всичко, което пожелае, е право.

Като с вързани ръце трябваше да проследят провеждането на всяко едно концио Филип, Цепион, Катул Цезар, дори Прасчо Метел Пий, който колебливо се навърташе около тях. Седмица след седмица нещата вървяха в желаната от Друз посока. В началото събранията бяха бурни и трудни, но той знаеше как да ги води, не лишаваше от правото да се изкаже никого от опонентите си, не се плашеше от скандиранията на тълпата и все пак нито веднъж не им се поддаде, нито за миг не помисли да се остави на масите да го отклонят. Всеки път, когато плебсът се разгорещеше прекалено, той закриваше заседанията и ги насрочваше за друга дата. В началото Цепион на няколко пъти се бе опитал да разтури плебейското събрание със сила, но тази стара и добре позната практика се оказа безполезна с човек като Друз, който инстинктивно предусещаше назряващото насилие и послушно разпускаше трибите, преди да се е стигнало до юмручни схватки на Форума.

Шест заседания, седем, осем… Всяко поредно беше още по-спокойно от предното, на всяко присъстващите се оказваха на все по-близки позиции, сякаш представеният законопроект все повече се приемаше за неизбежен и все по-малко си струваше да му се противопоставят. Като кораб, подхванат от попътен вятър, Друз се носеше из морето на думите, намираше винаги най-подходящата да уталожи страстите, да успокои обидените, да даде личен пример с толерантния си тон и неприкрито достойнство. В сравнение с него от ден на ден противниците му си навличаха все повече и повече образа на простодушни, неграмотни, дори невъзпитани люде.

— Друг път просто няма — обясняваше народният трибун на Принцепс Сенатус след осмото концио, когато двамата се бяха събрали на стъпалата пред Сената, откъдето Скавър бе наблюдавал работата на плебейското събрание. — Това, което винаги е липсвало у римския политик, е търпението. За щастие аз притежавам голямо търпение. Никога не бягам от споровете с противниците си и всички, които идват да ме слушат, оценяват това ми поведение като правилно и почтено. Нещо повече, те харесват самия мен! Твърде дълго се показвам търпелив с тях, за да не спечеля доверието им.

— Ти си първият човек след Гай Марий, когото те толкова искрено обожават — рече Скавър и се замисли за отминалите времена.

— Имаш право — съгласи се Друз. — Гай Марий също е човек, на когото народът знае, че може да има доверие. Той допада на съгражданите си със своята прямота, с излъчването си на сила, със самите си маниери, които го оприличават много повече на обикновен римски гражданин, отколкото на благородник. Аз не мога да се ползвам с тези му предимства, защото просто не ги притежавам. Не мога да не бъда римски благородник. Но търпението ми даде своите първи плодове, Марк Емилий. Хората се научиха да ми имат доверие.

— Мислиш ли, че е дошло времето за гласуване?

— Убеден съм.

— Да събера ли и останалите? Можем да вечеряме у нас.

— Мисля, че днес е денят, когато на всяка цена трябва да вечерям у дома си — поклати глава Друз. — Дали за добро, дали за зло, утре ще се реши съдбата ми.

Скавър хукна да търси Марий, Сцевола и Антоний Оратор. Понеже срещна Луций Корнелий Сула, махна му и на него.

— Разнасям покани от името на Марк Ливий. Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у тях, Луций Корнелий? — И като видя как по лицето на Сула се изписва добре познатото изражение на омраза към всички околни, Скавър веднага добави: — Наистина ще е добре да дойдеш! Все наши хора сме, никой няма да тръгне да се меси в живота ти!

Сула се престана да се мръщи и дори си позволи да се усмихне.

— Щом настояваш, Марк Емилий, ще дойда.

В началото на септември шестимата сенатори нямаше да привлекат особено внимание, защото колкото и много клиенти да имаше Друз, в Рим не беше прието човек да изпраща патрона си чак до къщи. Обикновено времето за срещи и разговори беше ранното утро, когато всеки уважаващ себе си римлянин трябваше да се яви в дома на покровителя си и да му предложи услугите си за през деня. Но след това осмо предварително заседание на плебейското събрание Друз се беше обградил с такава плътна тълпа от почитатели, че освен на петимата си приятели — благородници трябваше да обръща внимание на още поне двеста свои по-неизвестни съграждани. В тълпата не се виждаха нито богаташи, нито хора с име, напротив — повечето бяха представители на третата и четвъртата класи, виждаха се дори пълни бедняци. Обединяваше ги едно — искреното възхищение към почтения, твърд и решителен Марк Ливий Друз. Още от второто концио те като че ли се бяха зарекли всеки път да го изпращат до дома му и от тогава постоянно увеличаваха броя си; днес бяха твърде многобройни, защото на следващия ден предстоеше гласуването и повече нямаше да имат възможност да разговарят с любимеца си.

— Значи всичко е определено за утре? — попита Сула Друз, докато вървяха.

— Да, Луций Корнелий. Народът достатъчно ме опозна, за да ми има доверие. Като казвам „народа“, имам предвид и конници, и тези любезни хора, които сега ме следват като хрътки. Не виждам причина да отлагам повече гласуването. Дори по чисто психологически причини. Ако ми е писано някога да успея, то ще е утре и никой друг път.

— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Ливий — окуражи го Марий, който беше много доволен от развитието на събитията. — Ето, аз например ще гласувам в твоя подкрепа.

Разстоянието до дома на Друз беше много кратко: трябваше само да се прекоси Форумът, да се изкачат Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.

— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.

Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.

Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.

Почти заслепен от болка, Друз бе застанал на вратата към градината и се опитваше да маха на гостите си с лявата си ръка, изгубила се под гънките на тогата му. Изчака и последният от посетителите да се изгуби зад отсрещната врата, водеща на улицата, и сам се насочи към кабинета си, където го чакаха приятелите му. Но в мига, в който се опита да помръдне, необяснимата болка над слабините така го парна изведнъж, че този път не можа да се сдържи и с все сила извика. Но напразно… Болката не искаше да отмине, вместо това по десния му крак потече топла и лепкава течност, от която ужас го обзе.

Когато Скавър и останалите изскочиха от кабинета, Друз едва се държеше на крака и с ръка опипваше десния си хълбок. Той вдигна ръка, погледна я на слабата светлина, идваща откъм градината и сякаш не искаше да повярва на очите си, че вижда кръв. Своята кръв. Друз се свлече на колене, сетне изведнъж се строполи като повалено дърво на пода и отчаяно започна да се бори за въздух.

Не Скавър, а Марий пръв разбра какво точно се е случило. С бързи движения разголи десния хълбок на приятеля си, за да се покаже изотдолу дръжката на нож, забит дълбоко в корема на Друз. Отговорът на загадката бе разкрит.

— Луций Корнелий, Квинт Муций, Марк Антоний — започна да нарежда Марий, — всеки да доведе по един лекар със себе си! А ти, Принцепс Сенатус, погрижи се да запалят всички лампи в къщата. Бързо, ако обичате!

Изведнъж Друз нададе нов вик, по-пронизителен от първия, който подобно на прилепите в мрака се защура между стените на атрия и заподскача от греда на греда като обезумял; в миг от всички страни се показаха роби и робини и цялото помещение се изпълни с народ. Кратип хукна да помага на Скавър, който бе започнал сам да пали една след друга лампите в атрия, докато Корнелия Сципионида, придружена от шестимата си внуци, стъпи в локвата кръв на пода и се надвеси над сина си.

— Убиец — обясни с една дума Марий.

— Ще изпратя да повикат брат му — делово заяви майката, без да обръща внимание на изцапаната си с кръв рокля.

Никой не обръщаше внимание на шестте деца, които тихомълком се промъкнаха зад гърба на Марий и с ококорени очи наблюдаваха ужасяващата гледка: локвата кръв по пода, изкривеното от болка лице на вуйчо им, мръсния предмет, който стърчеше от корема му. Вътрешният кръвоизлив притискаше все повече и повече нервните възли, водещи към крака на ранения, който ревеше с пълно гърло; при всяка негова конвулсия децата подскачаха и инстинктивно се дърпаха назад, докато най-накрая Цепион не си възвърна донякъде самообладанието и не притисна плътно до себе си мършавата фигурка на брат си Катон, за да откъсне погледа му от разширените очи на вуйчо му Марк.

Едва когато Корнелия Сципионида се върна в атрия, се сетиха за децата, които бяха отведени от обляната в сълзи бавачка; Корнелия безпомощно се отпусна до Марий и се загледа в ранения.

Скоро след това на вратата се появи Сула, буквално хванал мъничкия Аполодор Сикул под ръка, и хвърли лекаря като играчка до умиращия.

— Това влечуго не искаше да стане от масата — обясни той недотам възпитаното си държане спрямо лекаря.

— Трябва да го отнесете на леглото му, преди да го прегледам — заръча сицилиецът, задъхан от бързането.

Марий, Сула, Кратип и още двама роби подхванаха крещящия от болка Друз от земята и оставяйки широка кървава диря навсякъде, откъдето минеха, го понесоха към огромното легло, където толкова дълги години Сервилия Цепионида напразно се беше мъчила да зачене дете. Стаичката беше тясна и от многото лампи, окачени за случая навсякъде по стените, бе заприличала на огнище.

Дойдоха и другите лекари; Марий и Сула ги оставиха да се суетят около ранения и се върнаха в атрия при приятелите си. Дори оттук ясно чуваха виковете на Друз, който нито за миг не можеше да намери покой от измъчващата го болка. Когато се появи и Мамерк, Марий просто му показа пътя към спалнята, но дори не понечи да го придружи.

— Не можем да си отидем току-така — отбеляза Скавър, който сякаш бе остарял с няколко години.

— Не, не можем — съгласи се Марий, който се чувстваше не по-малко остарял от връстника си.

— Тогава да влезем в таблиния. Там по-малко ще пречим — предложи Сула, който още не можеше да си поеме дъх — не само че почти пред очите му бяха убили човек, но и трябваше да се бори с някакъв си лекар, който искаше да си дояде вечерята.

— Просто не мога да повярвам! — държеше се за главата Антоний Оратор.

— Сципион ще да е! — потръпна при самата мисъл Сцевола.

— По-скоро Варий, испанската курва — изскърца със зъби Сула.

Петимата се разположиха в кабинета, където безпомощно зачакаха да видят какъв ще е резултатът от цялата шетня. Всеки от тях приемаше едва ли не като лична обида това, че трябва да стои с вързани ръце, докато един от най-достойните римляни си отиваше в ужасна агония. Десетина-петнайсет минути по-късно трябваше да се убедят, че Корнелия Сципионида е истинска представителка на славния си род, щом като насред майчините си грижи бе намерила време да им прати храна и вино, оставяйки един от робите си изцяло на тяхно разпореждане.

Когато лекарите най-сетне се осмелиха да извадят оръжието от раната и да го разгледат, всички единодушно се съгласиха, че по-добро за целта едва ли би се намерило — малко обущарско ножче с широко, коварно закривено острие.

— Онзи го е извъртял открай докрай в раната — опита се да обясни Аполодор на Мамерк на фона на неистовите крясъци на Друз.

— Какво означава това? — Брат му беше плувнал в пот от убийствената жега, която маслените лампи бяха създали, и почти не можеше да вижда, камо ли да разсъждава.

— Означава, че вътрешностите са насечени, на парчета и така разбъркани, че изобщо не могат да бъдат повторно наместени. Кръвоносните съдове, нервните възли, пикочният мехур, дори, мисля, червата.

— Не можете ли поне да му дадете успокоително за болката?

— Вече му дадох сироп от мак, но ще му дам още. За нещастие не мисля, че ще му помогне особено.

— А кое ще му помогне повече? — започваше да проумява положението Мамерк.

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че синът ми ще умре! — не искаше да вярва Корнелия.

— Да, домина — отвърна й лекарят, сякаш го бяха обидили. — Раната на Марк Ливий не е само външна, но и вътрешна. Не можем нищо да направим, за да спрем кръвоизливите. Уви, ще трябва да умре.

— В такава ужасна агония? Не можете ли поне да намалите болката? — не отстъпваше майката.

— Най-силното успокоително, което използваме ние, римските лекари, е сиропът от малоазиатски мак. Ако той не помогне, значи нищо не би могло.

Цяла нощ Друз не престана да крещи от болка в леглото си. Нямаше кътче в просторната му къща, където да не се чуват предсмъртните му викове, изпълнили до пръсване главите на шестте деца в детската стая. Бяха се скупчили едно до друго, за да се чувстват по-сигурни, а малкият Катон така и не отлепи глава от гърдите на по-големия си брат, докато сестрите и братовчед му горко плачеха. Все едно малко хора бяха умрели в тази къща, че трябваше цял живот да носят спомена за вуйчо си Марк, превиващ се от болка насред собствената си кръв.

Единствен малкият Цепион сякаш бе надминал себе си и без да обръща внимание на собствения си ужас, не преставаше да гали косите на брат си и да го утешава:

— Тук съм, успокой се! Никой нищо не може да ти направи!

Цялата улица пред къщата се изпълваше с народ — до такава степен, че в разстояние от триста крачки в двете посоки човек с мъка си проправяше път. Дори навън отчетливо се дочуваха виковете на Друз, на които в хор отговаряха стотици въздишки и стонове — доказателство каква рана се беше отворила в самите гърди на вечния град.

В самата къща, в атрия сякаш беше свикано заседание на сената. Цепион все пак го нямаше, също както и Филип — предвидливо решение от страна и на двамата. А Луций Корнелий Сула, който постоянно подаваше глава иззад вратата на таблиния, обърна изрично внимание на факта, че отсъства и Квинт Варий. По едно време из мрака, загърнал лоджията, се дочуха нечии стъпки. Сула се примъкна безшумно навън и се огледа в тъмното. Насреща му стоеше момиче на тринайсет-четиринайсет години, чернокосо и наглед хубавичко.

— Какво търсиш тук? — попита я той, като изведнъж застана точно пред светлината на най-близката лампа.

Сервилия ахна от уплаха — червеникавият ореол, който се бе образувал около главата на Сула, го бе накарал да заприлича на покойния Катон Салониан; в очите й за миг се изписа жестока омраза, но скоро се изпари.

— А кой си ти, че да ме питаш? — тросна се тя с присъщото си високомерие.

— Аз съм Луций Корнелий Сула. Ти коя си?

— Сервилия.

— Марш в леглото, млада госпожице. Тук не е място за теб.

— Дошла съм да потърся баща си — обясни тя.

— Кого? Квинт Сервилий Цепион?

— Да, да, баща си!

Сула се засмя при тази идея, без да го е грижа, че може да я нарани.

— Как мислиш, че ще дойде баща ти, глупаво момиче, когато половината град го смята за убиец на вуйчо ти?

Очите на Сервилия отново заблестяха, този път от нескрита радост.

— Марк Ливий наистина ли ще умре? Наистина ли?

— Да.

— Чудесно! — възкликна тя на сбогуване, отвори някаква врата и изчезна.

Той вдигна рамене и се върна в кабинета.

Скоро след зазоряване в таблиния се появи Кратип.

— Марк Емилий, Гай Марий, Марк Антоний, Луций Корнелий, Квинт Муций, господарят иска да ви види.

От известно време виковете се бяха удавили в спорадични стонове, които сякаш режеха гърлото на умиращия; всички добре разбираха какво означава това и се забързаха подир иконома, който разбутваше тълпата от сенатори, събрали се в атрия.

Друз лежеше в постелята; лицето му бе мъртвешки бледо и приличаше повече на маска, в която някое зловещо създание бе пробило две дупки, за да сложи красиви черни очи — очи, от които струеше жизненост и сила. От едната страна на Друз стоеше Корнелия, с гордо вдигната глава и сухи очи; от другата беше Мамерк Емилий Лепид Ливиан — в същото положение като майка си. Лекарите бяха излезли.

— Приятели, трябва да тръгвам — обърна се към сенаторите Друз.

— Разбираме — отговори му Скавър.

— Делото ми ще остане недовършено.

— Така е — кимна Марий.

— Но за да ми попречат, те трябваше да стигнат чак дотук — възкликна раненият и за миг лицето му отново се напрегна от болката.

— Кой го направи? — попита Сула.

— Бяха общо седем души. Един от тях. Не ги познавам. Обикновени хорица. Бих казал, от третата класа. Във всеки случай не пролетарии.

— Беше ли получавал преди това заплахи? — на свой ред попита Сцевола.

— Не — изстена отново Друз.

— Ние ще намерим убиеца — обеща му Антоний.

— Или човека, който му е платил — допълни Сула.

Повече не посмяха да продумат от страх, да не би да съкратят с още някоя секунда и без това отлитащия живот на ранения. С всяка минута дишането му се затрудняваше все повече и повече и най-накрая, когато от изнемога повече не усещаше дори болката в корема си, Друз се надигна с усилия от възглавницата и обиколи с мътния си поглед всички в стаята.

— Еквандоне? — запита той нищото пред себе си с плътен, ясен глас. — Еквандоне симилем меи цивем хабебит рес публика? Кой друг вместо мен ще помогне на републиката така, както се опитах да й помогна аз?

Това бяха последните му слова; в следващия миг в очите му заблестяха златни пламъчета, които закриха цялата му гледка. Друз бе вече мъртъв.

— Никой, Марк Ливий — отвърна на въпроса му Сула. — Никой.