Колийн Маккълоу
Венец от трева (21)

Квинт Попедий Силон научи за смъртта на Друз от писмото, което му прати Корнелия Сципионида; писмото пристигна в Марувиум само два дни след събитието — още едно доказателство за невероятната сила на духа у майката на Друз, която винаги знаеше кое и как трябва да се свърши. Беше обещала на сина си да съобщи за случилото се на Силон, преди той да е чул новината по околни пътища — и сега изпълняваше обещанието си.

Новината разплака Силон, но не го изненада. Дори може да се каже, че подобна развръзка на събитията му откриваше нови пътища; времето на изчакване и бездействие бе отминало безвъзвратно. С убийството на Марк Ливий Друз се слагаше край на всички надежди за мирно уреждане на италийския въпрос.

На свой ред той писа на самнита Гай Папий Мутил, до маруцина Херий Азиний, до пелигна Публий Презентей, до пицентинеца Гай Видацилий, до френтана Гай Понтидий, до вестина Тит Лафрений, както и до неизвестния водач на хирпините — народ, който се беше прославил с честата смяна на преторите си. Но къде да се съберат? Цяла Италия добре знаеше за мисията на двамата римски претори, които обикаляха полуострова и надаваха ухо за всякаква информация по тъй наречения „италийски въпрос“. В същото време твърде рисковано беше водачите на всички италийски народи да потърсят убежище в римски или латински град. Мястото на срещата трябваше да се намира по възможност в централната част на полуострова и в същото време — далеч от използваните от римляните пътища. Колкото и трудна да изглеждаше задачата, Силон се сети за отговора почти мигновено; в съзнанието му ясно се очерта картината на една планинска твърдина, кацнала в полите на Централните Апенини, обкръжена с високи стени и с постоянен достъп до вода, което я правеше най-привлекателна. Крепостта се наричаше Корфиниум и се намираше на Валериевия път при устието на река Атерн. Държаха я пелигните, които почти си я оспорваха с маруцините.

Съветът в Корфиниум се проведе осем дни след смъртта на Друз. Присъстваха водачите на осем от италийските племена, придружени от множество последователи — марси, самнити, маруцини, вестини, пелигни, френтани, пиценци и хирпини. Всички до един бяха възбудени и решени на велики дела.

— Отговорът е един: война — заяви Мутил пред съвета почти веднага, щом се започна работа. — Трябва да воюваме, братя италийци, това е единственото, което ни остава! Рим продължава да ни отказва достойнството, което заслужаваме, продължава да си затваря очите пред всички благодеяния, които му сторихме. Но ние ще създадем своя независима държава, който не ще има повече нищо общо нито с Рим, нито с римския народ. Вместо това ще премахнем всички римски и латински колонии, основани в пределите на земите, и ще изковем сами бъдещата си съдба — със собствени сили и собствени средства!

Подобна войнствена декларация не можеше да бъде посрещната другояче, освен с бурни овации и тропане с крака. Мутил беше като пиян, докато Силон си повтаряше, че това е добро начало за славното им дело. Първият се опияняваше от омразата си към римляните, вторият се опитваше да се раздели с всякаква мисъл за помирение с Рим.

— Нека не плащаме повече данъци на римляните! Да не пращаме повече войници! Да не им даваме повече земите си! Да не подлагаме голите си гърбове на камшика им! Да не се оставяме да ни заробват за дългове! Да не се кланяме повече на нищо римско! — крещеше обезумял Мутил. — Отсега нататък ние ще бъдем самостоятелна сила! Ние ще заместим Рим! Защото, приятели, на Рим му е писано в най-скоро време да изчезне сред ужасни пламъци!

Понеже в цял Корфиниум не се бе намерила нито една зала или що-годе просторно помещение, което да побере всички присъстващи, събранието се провеждаше на градския пазар. Самнитът имаше за публика около две хиляди души луди глави, които ентусиазирано подеха втората част от речта му и мощните им възгласи се разнесоха из цялата долина, плашейки птиците и всявайки недоумение у местните жители.

„Цялата работа свършихме за две минути — мислеше си Силон, докато слушаше виковете на събратята си. — Най-важните решения вече ги взехме.“

И все пак оставаха много други, които тепърва трябваше да се обсъдят. Най-напред — как щеше да се казва новата държава.

— Италия! — предложи Мутил.

Италия вече си имаше столица — Корфиниум, но на него му трябваше ново име…

— Италика! — предложи пак Мутил.

Оставаше да се разберат кой ще ги управлява.

— Ще създадем съвет от петстотин души, избрани по равно от всички народи, които се присъединят към Италия — на свой ред взе думата Силон с пълното одобрение на Мутил. Ако Мутил беше душата на бъдеща Италия, то Силон беше нейният мозък. — Гражданските ни закони, също както и самата конституция на държавата ни ще бъдат изготвени и приведени в действие от този италийски съвет, който ще заседава постоянно тук, в новата столица на Италия. Но както всички добре разбирате, за да можем да придадем плът на нашата Италия, първо ще трябва да победим Рим на бойното поле. Ето защо, докато войната не бъде спечелена напълно — а че ще я спечелим, не ще и съмнение, — Италия ще се управлява от вътрешен, или по-добре военен съвет, състоящ се от дванайсет претори и двама консули. Названията са римски, признавам, но ще свършат работа, още повече че лесно се помнят. Военният съвет ще действа единствено със знанието и съгласието на италийския съвет. Негово главно задължение ще бъде да организира войната срещу Рим.

— Но кой римлянин ще ни повярва? — на свой ред се провикна Тит Лафрений, предводител на вестините. — С какво разполагаме? С две имена. Това е всичко, което можем да предложим в замяна на Рим. Името на една несъществуваща държава и новото название на един стар град!

— Рим ще ни повярва — възрази му без капка колебание Силон, — когато започнем да сечем собствени монети и поканим архитекти да проектират новия център на столицата ни! От едната страна на новите монети ще бъдат изобразени осем въоръжени мъже — в чест на осемте народа, представени на това паметно събрание, — готови да заколят жертвеното прасе Рим. От другата страна ще гледа ликът на новата богиня в италийския пантеон — самата Италия! За животно — символ ще изберем самнитския бик. За бог — покровител — Либер Патер, Бащата на свободата, който ще води пантера на каишка като символ за опитомяването на пантерата Рим! До една година нашата нова столица Италика ще има своя форум, не по-малък от този в Рим; ще има своя храм на богинята Италия, по-внушителен от дома на Церера в Рим, ще има и своя храм на Юпитер Италийски, пред който светилището на Юпитер Оптимус Максимус в Рим ще изглежда като кучешка колибка! В най-скоро време римляните ще се убедят, че повече нищо не им дължим!

Отново избухнаха аплодисменти; Силон млъкна на трибуната, усмихваше се предизвикателно на невидимите римляни и чакаше шумът да утихне.

— Рим ще разбере, че ние сме едно цяло! — провикна се той. — Това е клетвата, която полагам сега пред вас и пред всички граждани на свободна Италия! Нека знаят враговете ни, че няма да пожалим нито думи, нито сили, нито храна, нито пари, нито хора в името на победата! В цялата военна история няма да има друг случай, когато всички съюзници да са се сражавали срещу общия враг в такива стегнати редици като нашите. В цяла Италия смелите и горди мъже чакат с оръжие в нозете да бъдат призовани на бой! За броени дни можем да вдигнем на крак не по-малко от сто хиляди души войници, а ако потрябва, техният брой дори ще се увеличи! — Замълча и дръзко се изсмя по адрес на враговете си. — До две години, братя италийци, римляните ще са тези, които със сълзи на очи ще ни молят да им дадем италийско гражданство!

И понеже каузата беше колкото справедлива, толкова и обща за всички присъстващи, понеже цяла Италия бе чакала с десетилетия мига, в който да я защити, в този паметен ден на никого дори не му хрумна да спори за властта, да води подмолна борба със съратниците си за почести и пълномощия; след броени часове съветът на петстотинте вече се беше събрал, за да мисли над бъдещите граждански закони, докато вътрешният съвет обсъждаше как да се води войната срещу Рим.

Членовете на този вътрешен съвет бяха избрани по гръцки маниер с вдигане на ръце. Предвидливо сред преторите бяха избрани и представители на луканите и венузините, които засега отсъстваха, но за които никой не се съмняваше, че всеки момент ще се присъединят към останалите.

Двамата консули бяха самнитът Гай Папий Мутил и марсът Квинт Попедий Силон. Сред преторите личаха имената на Херий Азиний от племето на маруцините, на Публий Ветий Скатон — от марсите, на Публий Презентей — от пелигните, на Гай Видацилий — от пиценците, на Марий Егнаций — от самнитите, на Тит Лафрений — от вестилите, на Тит Херений — отново от пиценците, на Гай Понтидий — от френтаните, на Луций Афраний — от венузините и на Марк Лампоний — от луканите.

Веднага щом бе попълнен съставът му, военният съвет се събра в скромната зала за делови срещи, с която разполагаше в момента Корфиниум — Италика — и се захвана с належащата работа.

— Трябва да включим в редиците си етруските и умбрите — рече Мутил. — Ако те не се присъединят към нас, няма да можем да блокираме Рим от север. А ако не успеем да прекъснем връзките му със север, то той ще продължи да разчита на помощ и суровини от Галия.

— И етруските, и умбрите са странни люде — сподели марсът Скатон. — Наивниците никога не са гледали на себе си като на италийци, нищо че Рим се е отнасял с тях по същия начин, както с нас!

— И все пак те дръзнаха публично да протестират срещу раздаването на агер публикус напомни му Херий Азиний. — Нима това не е признак, че биха застанали на наша страна?

— По-скоро е признак, че няма да го сторят — поклати глава Силон. — От всички жители на полуострова жителите на Етрурия живеят в най-близки връзки с Рим, докато умбрите във всичко са се научили сляпо да ги следват. Питам ви сега, познавате ли лично поне един по-известен жител, на която и да е от двете области? Никого! Виновни са Апенините, които открай време са пречели на контактите им с източните краища на полуострова. На север етруските граничат с Италийска Галия, на юг — с Рим и Лациум. Всичко, което отглеждат или произвеждат, го продават на римляните — не на съседите оттатък планината.

— И какво толкова продават? Чам и свине! Чам, добре, ами няколко прасета в повече или по-малко — какво значение? — попита пиценецът Видацилий.

Силон се усмихна.

— Има прасета и прасета, Гай Видацилий! Някои прасета само си грухкат! Но другите знаят как да правят превъзходни ризници!

— Да, в Пиза и Популония! — рече Видацилий. — Разбирам какво имаш предвид.

— Ще трябва да оставим Етрурия и Умбрия за по-далечно бъдеще — заключи Марий Егнаций. — Предлагам все пак съветът на петстотинте да избере неколцина от най-способните си да убеждават членове и да ги прати на преговори с тамошната върхушка. В това време ние ще се заемем с преките си задължения. С войната. И с това, как възнамеряваме да я започнем.

— Квинт Попедий, нека ти пръв кажеш мнението си! — подкани приятеля си Мутил.

— Ще свикаме всички войници в легионите. Докато те се приготвят за бой, ние ще пратим нова делегация пред римския Сенат и народ, колкото да им хвърлим прах в очите. Както и предния път ще искаме да ни се даде пълно гражданство.

Марий Егнаций изсумтя презрително.

— Че за какво ни е притрябвало това римско гражданство! Нека си бършат задниците с него!

— О, ще си ги избършат, ти не се бой! — увери го развеселен Силон. — И все пак ще трябва първо да се запознаят с армията ни. А за целта ще ни трябва известно време, нали? Може и да сме готови, но ще ни е нужен поне цял месец за пълна мобилизация. От сигурни източници знам, че римляните не очакват да се въоръжим в близките пет-десет години. Защо да им разбиваме илюзиите? Ако сега пратим нова делегация при тях, те ще приемат това само като доказателство колко сме изостанали в подготовката си.

— Напълно съм съгласен с теб, Квинт Попедий — рече Мутил.

— Добре. Тогава предлагам да поискаме от петстотинте да назначат втора делегация от словоохотливи люде, които незабавно да се запътят към Рим. Начело ще е добре все пак да застане някой от военния съвет.

— Нека аз да кажа — обади се Видацилий, — че ако възнамеряваме да спечелим войната с Рим, трябва да бързаме. Римляните трябва да усетят отведнъж цялата ни мощ. Да ги нападнем от всички страни едновременно, да не им оставим време да се окопитят. Разполагаме с достатъчно добре обучени войници, разполагаме и с прекрасна екипировка… — Тук той направи физиономия на дълбоко съмнение. — Но нямаме пълководци.

— Да имаш да взимаш! — тросна му се Силон. — Ако искаш да кажеш, че сред нас няма човек, който да се сравнява с Гай Марий, то тогава си прав. И все пак Гай Марий вече е стар, а на кого римляните биха могли да разчитат? Може би на Квинт Лутаций Катул, задето продължава да се бие по гърдите, че е изклал кимврите в Галия, макар цял свят да знае, че и там е командвал Гай Марий. Или на Тит Дидий, но и той не може да се сравнява с Марий. И което е още по-важно — Дидиевата армия е разположена чак в Капуа — четири легиона, все ветерани. Останалите, предвождани от най-способните римски пълководци в момента — Сенций и Брутий Сура, — още се сражават в Македония, откъдето никой не би посмял да ги повика обратно… И без това си имат достатъчно работа.

— Напротив, когато в Рим разберат, че е заплашено самото му съществуване — не се съгласи с него Мутил, — на драго сърце ще се разделят с всичките си провинции, само и само да ни отблъснат. Тъкмо това е причината, заради която сме принудени да проведем светкавична война!

— Ти не ме доизслуша какво исках да ти кажа за римските пълководци — върна се на въпроса Силон. — В действителност нас ни най-малко не ни интересува с какви таланти разполага или не разполага в момента Рим. Защото и срещу нас римляните ще действат по същия начин, по който са действали срещу всички други. Главнокомандващи ще бъдат действащите консули. Нека не броим Секст Юлий Цезар и Луций Марций Филип — техният мандат почти изтича. Нямам представа кои ще бъдат консули догодина, нищо че изборите вече трябва да са протекли. Така или иначе тъкмо по този въпрос не споделям мнението ти, Гай Видацилий, нито твоето, Гай Папий. Всички ние, които присъстваме в тази стая, имаме не по-малък опит във военното дело от който и да било римлянин, избран тия дни за консул. Аз самият съм участвал в поне няколко похода, имах и нещастието да се сражавам при Араузио! Съплеменникът ми Скатон, ти самият, Гай Видацилий, и ти, Гай Папий, и всички останали, та нима има някой от вас, който да не си е отслужил задължителните шест похода! Ние сме запознати с тънкостите на командването не по-зле от който и да било римски офицер — легат или главнокомандващ.

— Освен това разполагаме с едно голямо предимство — подкрепи го Презентей. — Познаваме бъдещия театър на бойните действия много по-добре от римляните. Вече няколко години не сме спирали военната си подготовка по всички краища на полуострова. Римляните са свикнали да воюват отвъд моретата — самата Италия им е напълно непозната. Щом легионерите биват разпуснати от школите в Капуа, те си отиват право по домовете. Наистина жалко, че четирите легиона на Дидий още не са натоварени по корабите, но пък и това е цялата военна сила, с която разполага в момента Рим. Докато врагът успее да повика обратно войските си от задморските провинции, ще мине време.

— Когато Публий Крас се върна да чества триумфа си, той не взе ли със себе си и част от войската? — попита Херий Азиний.

— Така беше, но щом испанците се вдигнаха отново на въстание, легионите бяха отпратени по корабите в обратна посока — успокои го Мутил, който по принцип живееше близо до Капуа и беше добре осведомен за движението на римските войски. — Четирите легиона на Тит Дидий все още се намират в Капуа, защото римляните не знаят дали няма да им потрябват в Азия или Македония.

В този момент от пазарището дойде пратеник, носещ някакъв документ от страна на новоучредения италийски съвет. Мутил пое свитъка, прочете го няколко пъти открай докрай и накрая грозно се изсмя.

— Е, господа пълководци, личи, че не само нашият съвет, но и петстотинте на пазара са се хванали здраво за работа! В ръцете ми стои документ, с който членовете на италийския съвет официално ни уведомяват за решението си големите градове на Италия да се подредят по двойки с приблизително равно по брой население; между всяка двойка италийски градове ще бъде направена размяна на заложници — всяка страна ще даде на другата петдесет деца от всички слоеве на населението си!

— Бих нарекъл това брутална проява на недоверие — възмути се Силон.

— Предполагам, че и така може да се изтълкува. Но според мен е по-скоро доказателство колко решени са всички италийски народи да проведат борбата до победен край. Затова нека наречем размяната на заложници проява на добра воля и нека всеки италийски град докаже, че може да рискува живота на петдесет деца в името на общата кауза — подкрепи изцяло решението на петстотинте Мутил. — Нека моят град Бовианум размени заложници с Марувиум. Виждам, че отсега са се решили и други размени: между Аскулум Пицентум и Сулмон, между Теате и Сепинум.

Силон и Мутил излязоха навън, за да говорят лично пред големия съвет. Когато се върнаха при осмината претори, откриха, че те не са си губили времето, ами вече са започнали да обсъждат бъдещата стратегия.

— Най-напред трябва да ударим Рим — предложи Тит Лафрений.

— Да, но в никакъв случай с цялата си войска — предупреди го Мутил, докато сядаше на мястото си. — Трябва да действаме с презумпцията, че няма да получим никакво съдействие от страна на етруските и умбрите. Тогава излиза, че не можем да направим и крачка на север. Не бива да забравяме, че и Северен Пиценум е твърде силно обвързан с римските сенатори Помпей, които едва ли ще хукнат да ни помагат. Гай Видацилий, Тит Херений, не сте ли съгласни с мен?

— Няма как да не сме съгласни — въздъхна тежко Видацилий. — Северен Пиценум отдавна е част от Рим. Повече от половината земя в областта е лично владение на Помпей Страбон. Останалото е в ръцете на Помпей Руф. Ние можем да разчитаме само на тясната ивица между Сентинум и Камеринум — това е всичко.

— Много добре. Значи на първо време трябва да забравим за Северна Италия — заключи Мутил. — Разбира се, на изток от Рим положението е коренно различно, особено в планинските райони. В южните части на полуострова също се ползваме с добри позиции и лесно бихме могли да откъснем напълно Рим от Тарент и Брундизиум. Ако Марк Лампоний включи Лукания в съюза ни, а аз вярвам, че ще го стори, ще изолираме Рим и от Региум. — По лицето му обаче вместо радост се изписа кисела гримаса. — И все пак остават долините на Кампания — от Самниум чак до Апулия на Адриатическо море. Тъкмо тук трябва да нанесем най-силния си удар, при това по няколко причини. Най-вече защото Рим е свикнал да гледа на Кампания като на място, завинаги умиротворено, напълно поддало се под римското влияние. Но това далеч не е истина, господа! Римляните могат да държат Капуа, да държат и Путеоли, но аз съм убеден, че останалата част от Кампания би могла да мине в наши ръце! А ако успеем да я привлечем, ще завземем най-добрите пристанища в близост до Рим, ще откъснем града и от останалите, намиращи се по на юг, ще го лишим от най-плодородните му земи, ще обсадим самата Капуа. И когато се разбере, че инициативата е в наши ръце, а Рим е принуден да се защитава, Етрурия и Умбрия ще трябва да се присъединят към нас. За целта обаче се налага да овладеем всички пътища на юг и на изток от Рим, да се опитаме да излезем на Вия Фламиния и Вия Касия. Ако един ден етруските се присъединят към нас, Рим ще бъде обкръжен напълно. В краен случай ще разчитаме да го изтощим от глад.

— Ето, Гай Видацилий, виждаш ли? — обърна се победоносно Силон към пиценеца. — Кой още твърди, че сме нямали добри пълководци.

Видацилий вдигна ръце в знак, че се предава.

— Печелиш, Квинт Попедий! Гай Папий ще бъде предводителят, на когото ще се уповаваме.

— Мисля, че в тази стая ще откриеш не по-малко от десет пълководци, на които бихме могли да се уповаваме — поправи го Мутил.

 

 

В деня, когато бе създадена новата италийска държава и бе обявено съществуването на единна италийска нация, в същото време, в което най-знатните представители на различните италийски племена се бяха събрали в новата си столица Италика, за да обсъждат бъдещето, римският претор Квинт Сервилий, роднина на Сервилий Авгур, напусна на кон пристанищния град Фирмум Пиценум и се запъти по Вия Салария право към Рим. Още от юни месец той се бе запилял по пътищата на Северна Италия, беше прекосил плодородните хълмове на Етрурия чак до реката Арн, отвъд която започваше Циспаданска Галия, после се бе насочил на изток към Умбрия, оттам бе минал на юг в Пиценум и бе обиколил цялото адриатическо крайбрежие. Живееше с чувството, че достойно е изпълнил дълга си към Рим и че не е оставил непроверено нито едно кътче в цяла Северна Италия. Ако никъде не бе открил заговор против Рим, това се дължеше на простата причина, че подобен заговор просто не съществуваше. След толкова дълги месеци Квинт Сервилий можеше да се обзаложи с всеки срещнат, че е тъкмо така.

Навсякъде Сервилий беше посрещан като цар. Дарен с проконсулски империум, той бе имал честта през цялото време да язди зад гърбовете на дванайсетте си ликтори, облечени в моравочервени туники и сложили на седлата пред себе си фасциите, измежду които се подаваха двойните им брадви. Самият претор яздеше снежнобял кон, а върху пурпурната си туника бе облякъл сребърна броня. Квинт Сервилий надали си даваше сметка до каква степен заприличва на Тигран Арменски, но ето, че веднъж му хрумна съвсем непринудено да нареди на един от робите си да разпъне чадър над августейшата му глава, да не би да получи топлинен удар. Ако само го бе видял Луций Корнелий Сула, навярно би се смял при гледката, нещо повече — съвсем чистосърдечно би го хванал през кръста и захвърлил в праха, където му беше мястото.

Всеки ден личната прислуга на Квинт Сервилий се откъсваше пред тържественото шествие, което водеха ликторите, и бързаше за следващата спирка, където да уреди настаняването на височайшия си господар. Обикновено за целта се избираше вилата на местния магистрат или поземлен магнат, а колкото до това къде ще прекара нощта останалата част от свитата му, не беше Квинт Сервилий човекът, който, ще се занимава с подобни незначителни въпроси. Освен от ликторите и многобройната си прислуга, той се придружаваше още от двайсет души конна гвардия, въоръжена до зъби. Освен това от страх да не му стане много скучно по време на дългите преходи, Сервилий бе поканил за свой легат някой си Фонтей, богат, но неизвестен римлянин, който наскоро бе успял да си купи късче слава, дарявайки (заедно със своеобразна зестра) седемгодишната си дъщеря Фонтея на колегията на весталките.

От ден на ден на Квинт Сервилий му се струваше все повече и повече, че в Сената се е вдигнал шум за нищо и че цялото пътуване е било съвсем напразно. И все пак това далеч не беше причина да се оплаква, защото бе имал случай да опознае Италия, както никой друг от колегите му не я познаваше, при това да се наслади и на много от скритите й прелести. Където и да стъпеше кракът му, го посрещаха с отворени обятия, хранеха го и го пояха добре. Благодарение на незапомнената щедрост на домакините му, а не на последно място и на магическото въздействие на думите „проконсулски империум“, ковчежето, в което пазеше отредените му от Сената средства за пътни разходи, не се бе изпразнило и наполовина, така че се очертаваше да завърши преторския си мандат с пълна кесия, при това изключително за сметка на държавата.

Вия Салария представляваше Старият път на солта — онова чудо на чудесата, което бе позволило на Рим да се появи на бял свят и да се възползва от трафика на сол, който латините бяха установили от дълбока древност между солените блата край Остия и останалите краища на полуострова. В по-нови времена обаче Вия Салария бе изгубила много от предишното си значение — до такава степен, че държавата нехайстваше за неговото поддържане и такъв достоен човек като Квинт Сервилий трябваше да се друса по разбития път. Между Фирмум Пиценум и следващата спирка по пътя на претора — Аскулум Пицентум — имаше дълги отсечки, където настилката над калдъръма беше напълно отнесена от природните стихии, а най-накрая се оказа, че и самият проход, водещ до Аскулум, е засипан от каменно свлачище, което преграждаше пътя. На преторската свита й трябваха ден и половина, за да разчисти достатъчно място за преминаване, и на Квинт Сервилий му се наложи да прекара цялата нощ на открито в непоносимо тежки условия и липса на най-елементарни удобства.

Понеже беше тръгнал от самия морски бряг, пътят бе вървял единствено и само нагоре — крайбрежната ивица покрай Адриатика беше твърде тясна, а билото на Апенините — твърде близо. Въпреки това Аскулум Пицентум, който се намираше доста навътре в страната, надминаваше и по големина, и по богатства пристанищата в Южен Пиценум; затова и се беше обградил с високи каменни стени, които като че ли се съревноваваха с високите планински върхове наоколо. Близо до града течеше река Труенций, която по това време на годината представляваше просто едно поточе, свързващо известен брой вирове. Предвидливите жители на Аскулум обаче се бяха научили да черпят вода не от самата река, а от кладенец, изпомпващ всичко, което през годината проникваше под каменистото й дъно.

И този път слугите на Квинт Сервилий си бяха свършили добре работата, както господарят им щеше да се увери при влизането си в града; на самите градски порти го чакаха неколцина богати търговци, които говореха латински вместо гръцки и носеха тоги в знак, че се радват на римско гражданство.

Римлянинът слезе от снежнобялото си конче, понамести пурпурното наметало, което се бе свлякло зад лявото му рамо, и благоволи да приеме поздравленията на групичката посрещачи.

— Това не е нито римска, нито латинска колония, нали? — попита той, защото всъщност познанията му по география бяха твърде оскъдни, а това не беше добре за един претор, тръгнал да обикаля цяла Италия.

— Не, Квинт Сервилий, но в града живеят към стотина римски търговци и предприемачи — обясни му водачът на скромната делегация, някой си Публий Фабриций.

— Защо тогава ме посрещате вие, а не местните жители? — възмути се Квинт Сервилий. — В крайна сметка, щом като съм в Пиценум, би трябвало да ме посрещат и пиценци!

Фабриций се опита да замаже положението:

— Вече няколко месеца пиценците упорито ни отбягват нас, римляните, Квинт Сервилий. Изглежда, са насъбрали много омраза срещу нас. А точно днес е местният празник в чест на Пик.

— На Пик ли? — погледна го с недоумение Квинт Сервилий. — Нима тук се вдигат празненства в чест на кълвачите?

Разговорът се водеше в движение по улиците на града и тъкмо в този момент групата излезе на малко площадче, където дърветата бяха окичени с гирлянди от есенни цветя, а паветата — обсипани с розови цветчета и маргаритки.

— По тези места на Пик се гледа като на местно превъплъщение на Марс — побърза да обясни Фабриций. — Местните жители вярват, че така се е казвал един от царете на Стара Италия, които бил извел пиценците от земите на сабините, прехвърлил с тях Апенините и ги заселил в днешен Пиценум. Щом пристигнали по новите си домове, Пик се превърнал в кълвач и с клюна си отбелязал по дърветата границите на новите им землища.

— О, така ли? — подхвърли Сервилий, на когото цялата тази история не се беше сторила особено интересна.

Фабриций с радост отведе претора и приближения му Фонтей в жилището си — изящна сграда, издигната на най-високата точка в целия град. Местният големец се бе погрижил също така ликторите и охраната на Сервилий да бъдат настанени удобно в близост до дома му, а прислугата на госта щеше да прекара нощта заедно с неговата собствена. От подобно любезно отношение Квинт Сервилий нямаше как да не се размекне, още повече че стаята, която му бяха отредили, без никакво съмнение беше най-удобната в цялата къща.

Денят беше доста горещ, а слънцето нямаше намерение скоро да слиза от небосвода; двамата римляни първо си взеха баня, после се присъединиха към домакина си, който ги чакаше на лоджията. Пред очите им се разкри великолепна гледка — на преден план покривите на града, зад тях крепостните стени, а нататък могъщите планински върхове; на човек, отраснал в Рим, подобна прелест не можеше да не направи впечатление.

— Ако искаш, Квинт Сервилий — предложи Фабриций, когато гостите му се показаха, — можем да отидем следобед на театър. Ще играят „Вакханки“ от Плавт.

— Предложението звучи доста изкусително — отбеляза Квинт Сервилий, потънал във възглавниците на стола си. — Откакто напуснах Рим, не съм гледал нито едно представление. — Въздъхна с наслада. — Навсякъде цветя, а по улиците не се вижда жив човек… Дали всичко е единствено заради празника на кълвача?

Фабриций се намръщи, сякаш сам се чудеше.

— Едва ли. Предполагам, че и това е част от новата политика, която италийците възприемат спрямо нас. Тази сутрин петдесет деца от града — всички италийчета — бяха пратени в Сулмон, откъдето се очаквало да дойдат също толкова в замяна.

— Странно наистина! Ако човек не беше запознат по-отблизо с нещата, би си помисли, че се разменят заложници — изказа вещото си мнение по проблема Сервилий. — Да не би на пиценците да им е хрумнало да воюват с маруцините? Че иначе защо ще вършат подобни необясними неща?

— Досега никъде не съм чул да се говори за война — отговори домакинът.

— И все пак, пратили са петдесет деца от града в един маруцински град и очакват на свой ред да посрещнат също толкова. Дори да не става дума за война, това е признак на обтегнати отношения, не мислиш ли? — На Квинт Сервилий му стана забавно. — Няма ли да е чудесно, ако изведнъж се хванат за гушите помежду си? Така ще забравят за известно време за римското гражданство, хм? — Той отпи от виното си и изненадано погледна домакина си. — Скъпи ми Публий Фабриций, как си успял да изстудиш виното си?

— Много просто, само човек да се сети! — похвали се той, щастлив, че е успял да изненада римски претор, който при това носи славната патрицианска фамилия на Сервилиите. — На всеки два дни пращам хора до високите планински части да носят сняг. Така пия хладно вино през цялото лято и есен.

— Забележително — отбеляза със задоволство Квинт Сервилий и отново се отпусна на възглавниците. — С какво се занимаваш? — изведнъж попита той.

— Сключил съм договор с местните овощари — започна да разправя Фабриций. — Изкупувам всички ябълки, круши и дюли в областта. Най-качествените пращам директно на римския пазар, където ги продавам пресни. Останалите преработвам на мармалад в малката си работилница. Мармалада пак продавам в Рим. Сключил съм отделен договор и за нахута.

— Браво, браво!

— Да, трябва да кажа, че наистина добре се справям. Но успехът навсякъде води до хорската завист. Появи ли се отнякъде човек с римско гражданство, започне ли да печели и да живее по-добре от съседите си италийци, всички започват да го обвиняват в незаконен монополизъм, в сключване на тъмни сделки и в какво ли още не. Работата е там, че тук повечето ги мързи да си мръднат пръста, а малцината, които се опитват да правят пари, просто за нищо не ги бива! Ако останеше на тях, плодовете щяха да гният в градините и никой дори не би се навел да ги обере от земята… Аз да не съм дошъл на това затънтено и студено място, за да им крада от залъка, я! Дойдох, за да дам тласък на търговията! Когато преди години започвах, едва не ми целуваха краката от благодарност, а сега в целия град не се намира един италиец да ми каже добър ден на улицата. Приятелите ми римляни също се оплакват, Квинт Сервилий.

— Знам, знам, тази история съм я чувал поне петдесет пъти от Сатурния до Ариминум — отбеляза познавачът на „италийския въпрос“.

Когато слънцето измина седем осми от орбитата си по небето и горещината започна да отстъпва пред хладния планински въздух, Публий Фабриций и височайшите му гости се запътиха към театъра. Той представляваше временна дървена конструкция, опряна на градските стени, така че публиката да се крие на сянка, а сцената да се огрява от залязващото слънце. Навярно около пет хиляди пиценци вече бяха заели огромната част от трибуните, но на предните два реда не седеше още никой — това бяха местата, запазени изключително за римляни.

В последния момент Фабриций бе внесъл известни промени в първия ред, където нареди да издигнат дървен подиум и да го покрият с балдахин. На подиума имаше достатъчно място за куриатния стол на претора, както и за двамата му придружители — легата Фонтей и самия Фабриций. Това, че хората, седнали зад балдахина, нямаше да виждат абсолютно нищо на сцената, не тревожеше ни най-малко търговеца на мармалад. Гостът му беше римски претор, ползващ се с проконсулски империум, и струваше повече от всичките пет хиляди пиценци отзад по трибуните.

Квинт Сервилий и свитата му влязоха в театъра през дългия тунел, минаващ под тъй наречената кавеа — или с други думи трибуните, построени под формата на широка дъга, — за да излязат на средата на пътеката между редовете. Дванайсет реда по-надолу се намираше и самият подиум за претора, а пред него се ширеше празният полукръг, който по традиция отделяше публиката от играещите. Най-напред се показаха главите на ликторите, сложили на рамо фасциите с брадвите, след тях вървяха преторът и легатът му, придружени от грейналия от щастие Фабриций. Шествието завършваше с двайсетте наемници, които пазеха Сервилий. Жената на Фабриций, която бе счетена за недостойна да се запознае лично с гостите си, седеше с приятелки вдясно от подиума, при това на задния ред. Първият ред по традиция се пазеше за мъжете.

При появата на внушителната делегация сред хилядите пиценци се надигна спонтанен шепот; всеки се навеждаше напред с надеждата да види по-добре новодошлите, шепотът се превръщаше все повече в размяна на шеги и коментари, в подвиквания, докато най-накрая целият театър не гръмна в освирквания и тропане с крака по дъските. Колкото и да се чудеше на подобно посрещане, Квинт Сервилий от рода на Авгура прикри обзелото го смущение и премина покрай дванайсетте реда италийци с гордо вдигната глава, за да се разположи царствено върху стола си от слонова кост, сякаш беше представител на древната патрицианска фамилия, с която нямаше нищо общо. Фонтей и Фабриций припкаха подире му, а ликторите и наемниците заеха местата от двете страни на подиума и прибраха оръжията между краката си.

Представлението започна. Играеше се една от най-добрите и най-смешните пиеси на Плавт, придружена при това от изключително приятна музика. Трупата беше от пътуващи артисти, но си струваше. Някои от актьорите бяха римляни, други — латини, трети — италийци; гърци нямаше, защото репертоарът беше изключително от латински комедии. Аскулум Пицентум беше една от постоянните спирки при обиколките на трупата, която никога не изпускаше празника на Пик. Този път обаче настроенията бяха твърде различни; сред пицентинската публика явно се открояваха антиримските настроения, които бяха нещо ново за актьорите. За да преодолеят необяснимото, за тях самите напрежение, всички на сцената се опитваха да надминат себе си, да импровизират къде с жестове, къде с походка, да подчертаят смешното в диалозите и изобщо да сторят всичко по силите си, за да разсеят тягостните настроения у многобройната си публика.

За нещастие тази вечер раздели и самата трупа на два лагера — докато двамината римляни сервилничеха на великия мъж под балдахина, италийците и латините се опитваха да играят предимно за местните жители. Пиесата се състоеше от пролог, след който идваше веднага представянето на фабулата. Главните герои започваха да си разменят забавни реплики, а двама хубавци пееха дует под съпровод на флейта. Нататък следваше първият монолог, изпят от красив тенор, придружаван от звуците на лира. Певецът, по произход самнит, се славеше не само с музикалния си талант, но и със способността си на място да променя авторовия текст. Сега той пристъпи една-две крачки напред и се обърна директно към почетния подиум:

Добре дошъл в Пиценум, преторе от Рим!

Добре дошъл и на добър ти път!

С какво е заслужил скромният пилигрим

честта да се натрови с царския ти дъх?

Погледнете го всички как нос е навирил

и как отвисоко от стола си гледа.

Защо си е лъвския задник натирил

сред пицентинското стадо говеда?

Какво търси той в нашата мръсна барака?

Не му ли е време да си дига чукалата?

Навярно желае напред с двата крака

момците му снажни да го изнесат през вратата!

Римлянин нещастен, ела да ни духаш,

недей се надява гъза да опазиш,

ще смучеш, ще лижеш, дорде не се сдухаш…

И дотам стигна с измислената си песен. Един от телохранителите на Квинт Сервилий хвана копието, което държеше между коленете си, и без дори да се изправи, го метна по тенора. Острието прониза гърдите на самнита, убитият се свлече на земята, но дори смъртта не успя да заличи дълбокото презрение, изписало се по лицето му.

В театъра настъпи гробовно мълчание. Пиценците не можеха да повярват на очите си и не знаеха как да реагират. И докато хилядите зрители бяха застинали по местата си, латинският актьор Саунион, любимецът на тълпата, изскочи от мястото си зад сцената и трескаво заговори, докато четирима от колегите му изнасяха трупа, а двамата римляни в трупата бягаха да се скрият.

— Скъпи пиценци, аз не съм римлянин! — извика Саунион и като някоя подплашена маймуна се хвана за близката дървена греда, за да заподскача в неистов транс. — Умолявам ви, недейте ме бърка с тази паплач! — посочи той към подиума и маската затрепери в ръката му. — Аз съм просто един латин, скъпи пиценци, и на мен ми е тежко да гледам как римските фасции шетат нагоре-надолу из Италия, и на мен ми е трудно да понасям издевателствата на римските хиени!

В този миг самият Квинт Сервилий сметна за нужно да стане, да слезе от подиума си, да прекоси празното пространство пред публиката и да се качи на сцената, за да говори.

— Ако не искаш и теб да те отнесат с някое копие в гърдите, актьоре, разкарай се от сцената! През живота си не бях чувал подобни обиди по свой адрес! Радвай се, италийска сган, че още не съм заповядал на хората си да ви избият!

Това беше казано, като че ли по адрес на актьорите, но заради добрата акустика думите се чуха чак до последния ред. Чак сега той се обърна с лице към публиката и заговори заканително:

— Това, което се случи тук тази вечер, няма да забравя никога! Някои си позволиха да накърнят публично римския авторитет! Но нека жителите на тази италийска кочина знаят, че някой ден скъпо ще плащат за безразсъдството си!

Това, което последва, беше толкова светкавично, че едва по-късно участниците в настъпилото безумие можаха да проумеят какво точно става; като по сигнал всичките няколко хиляди пиценци в амфитеатъра скочиха от местата си и надавайки крясъци до небесата, се втурнаха към предните редове. За броени секунди всички римляни в публиката бяха заобиколени от озверялата тълпа, която се нахвърли с юмруци и ритници върху ликторите и бившите гладиатори, но също и върху мирните граждани, премазани под тежестта на толкова много тела. В суматохата никой от наемниците не успя да надигне копието си, ликторите дори нямаха кога да се сетят, че носят брадвите си. Но и никой не правеше разлика между въоръжени и невъоръжени, между мъже и жени, между облечени в ризници и облечени в тоги… За няколко минути цялото празно пространство между сцената и трибуните се превърна в масова касапница, сред която хвърчаха човешки глави и крайници, а кръв се плискаше на всички страни. Виковете на жертвите дори не можеха да се чуят сред безподобния хаос от кръвожадни гласове, които разтърсиха целия Аскулум. За всеобща радост на копнеещата за мъст тълпа четиридесетчленната римска делегация, а също и двестате присъстващи римски търговци, заедно с жените им, се превърнаха в безформени късове плът, които убийците си прехвърляха един на друг като топки за игра. Фонтей и Фабриций бяха сред първите убити.

Не се спаси дори Квинт Сервилий, роднината на Авгура. Преди дори да е помислил да бяга, неколцина от публиката вече го бяха заградили от всички страни и с огромно удоволствие се заеха да му късат ушите, да му въртят носа, да му бъркат в очите, да му чупят пръстите, да ги гризат със зъби, докато най-накрая не си направиха незабравимото удоволствие да го разкъсат на шест парчета.

Когато се убедиха, че няма какво повече да правят с обезобразените трупове на римляните, жителите на Аскулум се отдадоха на лудешки игри и танци из целия град. Лека-полека късовете човешко месо започнаха да се събират на огромен куп насред площада, но и това не се стори достатъчно на пиценците. В един миг те се сетиха, че в Аскулум има и римляни, които не обичат театър — всички един по един бяха изкарани от домовете си, сграбчени за краката и влачени по улиците до издъхване. До мръкване в цял Аскулум не остана нито един жив римски гражданин или дори роднина на римски гражданин. Градът затвори тежките си порти и започна да обсъжда откъде да се снабди с провизии за предстоящата дълга обсада. Никой не съжаляваше за моментната лудост; по-скоро клането бе разпалило докрай отдавна тлеещата омраза и сега пиценци се чувстваха като окрилени от непреодолимата си омраза към Рим, която нищо повече не можеше да угаси.