Колийн Маккълоу
Венец от трева (32)

Над пет хиляди аскуланци намериха смъртта си в този ужасен ден. Макар никой от присъстващите римляни да не обели дума в защита на екзекутираните, всеки щеше завинаги да носи тягостния отпечатък от безмилостното клане на победените. Площадът се бе превърнал в езеро от кръв, сладникавата й миризма се разнасяше високо към околните планини.

Чак при залез-слънце консулът се вдигна от мястото си и протегна отмалелите си от седене крайници.

— Обратно в лагера — заповяда той кратко на войниците си. — С жените и децата ще се занимаем утре. Няма нужда да поставяме стражи в града. Само ще залостим вратите отвън и ще поставим часови покрай стените.

Дори не се сети за хилядите трупове на площада и потоците кръв, рукнали по съседните улици. Всичко щеше да си остане така, както си беше.

На сутринта консулът се върна на дървената трибуна и премина към следващата точка от съдебното дело. Присъдата отново беше еднаква за всички:

— Напускате незабавно града. Ще вземете със себе си само дрехите по гърбовете си. Никаква храна, никакви пари, никакви ценни вещи, никакви семейни реликви.

След две години непрестанна обсада Аскулум Пицентум беше доведен до пълна мизерия; пари се намираха малко, ценни вещи — още по-малко. И все пак, преди наказаните да бъдат изтикани насила вън от градските порти, войниците щателно ги проверяваха да не отнесат нещо със себе си. Майки и деца бяха подгонвани като стада овце, набързо прекарвани през редиците на римските войници и разпръсвани из голата пустош на околните земи. Нито викащите за помощ жени, нито плачещите старици, нито пищящите деца можеха да трогнат победителите; войниците на Помпей Страбон вече бяха видели достатъчно нещастия, за да се вслушват в мъката на пиценци. Ако сред изгладнелите аскуланки се случеха някои по-красиви, отиваха директно за офицерите и центурионите; другите по-млади и все още сочни бяха запазени за войниците; останалите бяха пъдени като добитък надалеч от римския лагер. Когато след ден-два всяка от пленничките изпълнеше задълженията си към похитителите, ако още беше жива и можеше сама да се движи, бързаше да догони майка си и децата си някъде по пътищата на Пиценум.

— Уви, не виждам какво мога да покажа на триумфа в Рим — отбеляза консулът, щом изпълни дълга си на римски съдия. — Каквото по-ценно намерите из града, разпределете го между войниците.

Цицерон вървеше плътно зад началника си и докато слизаше от трибуната, оглеждаше труповете от най-голямото клане в историята на света. За два дни и той се беше отучил не само от природната си гнусливост, но дори от съчувствието, което беше свикнал да изпитва към нещастията на другите. „Ако това е войната — мислеше си Цицерон, — нека боговете ме държат далеч от всяка друга.“ В същото време големият му приятел Помпей, когото обожаваше и който му беше сторил толкова добрини по време на похода, можеше дори сред тази касапница да оправя русите си коси и весело да си подсвирква, докато си проправя път сред рояците мухи, кръжащи над локвите съсирена кръв. В красивите му сини очи се четеше такова спокойствие, сякаш обезглавяването на няколко хиляди души е най-невинната, най-справедливата постъпка в цялата кариера на любимия му баща.

— Помолих Попликола да запази две много привлекателни жени за нас, кадетите — искаше да зарадва приятеля си Помпей, докато внимаваше Цицерон да не се изпързаля в кръвта. — Добре ще си прекараме! Гледал ли си как го правят? Е, ако още не си, днес ще имаш случай и да се проявиш?

Цицерон задъхано му отговори:

— Гней Помпей, не става въпрос за липса на смелост — заяви той, — но нито стомахът, нито сърцето ми са направени за война. След всичко, което видях през последните два дни, едва ли биха ми го вдигнали и Парис, и Елена! Колкото до аскуланките, най-добре не ме занимавай с тях! Ще си избера някое дърво и ще си прекарам нощта сам в клоните му.

Помпей се засмя и прегърна приятеля си.

— Е, Марк Тулий, ама ти си най-загубената весталка, с която някога съм имал честта да разговарям! Врагът си е враг! Все пак не можеш да съчувстваш на някакви разбойници, които не само са имали наглостта да предизвикат Рим, но са разкъсали на парчета един римски претор и още стотици негови съграждани — мъже, жени и деца… Но, разбира се, не мога да те карам насила. Като толкова не искаш, иди да спиш на дървото. Аз ще те заместя.

Най-сетне напуснаха площада и продължиха по късата, но широка улица към градските порти. Но и там се сблъскаха с ужасяващите следи от голямото клане. По цялата стена стояха набучени на копия главите на убитите, черна кръв бе замръзнала по прерязаните гърла, очите и лицата на нещастниците бяха изкълвани от птиците. Накъдето и да се обърнеше човек, само това виждаше. На Цицерон отново започна да му се гади, но реши да не се проваля пред приятеля си. Затова не каза нищо, ами продължи да слуша радостните словоизлияния на младия Помпей.

— В целия град не намерихме нищо, дето да става за показ на триумф — повтаряше думите на баща си той. — Затова пък аз си намерих чудесна мрежа за лов на диви птици. Баща ми пък ми подари няколко много ценни ръкописа. В една от къщите се натъкнал на някакво непознато издание на прачичо ми Луцилий. Изглежда, е било дело на местен преписвач, защото не бяхме и чували за него. Това го прави още по-ценно.

— Те нямат нито храна, нито топли дрехи — отбеляза Цицерон.

— Кои те?

— Жените и децата, които изгонихме от родния им град?

— Предполагам, че нямат. Какво толкова?

— Ами цялата тази свинщина на площада?

— Имаш предвид труповете?

— Да, имам предвид труповете. И кръвта! И отрязаните глави!

— Ами когато им дойде времето, ще изгният.

— И ще донесат куп болести.

— Че кой ще се зарази от тези болести? Когато баща ми накара да заковат портите на града, в Аскулум Пицентум вече няма да е останала жива душа. Дори някои от жените и децата да поискат да се върнат, след като си заминем, няма как да влязат. Аскулум Пицентум принадлежи единствено на историята. Никой няма повече да живее между стените му.

— Сега разбирам защо наричат баща ти Касапина — изрече Цицерон, без да се замисля няма ли да засегне приятеля си с тези думи.

Всъщност Помпей се почувства по-скоро поласкан.

— Хубав прякор, нали така? — подхвърли той и ако нещо го караше да се чувства неловко, то бе усещането за слабост задето толкова силно се възхищава от баща си. За да преодолее смущението си, Помпей забърза напред. — Моля те, Марк Тулий, да побързаме! Не искам ония задници да започнат преди мен. Все пак, ако не бях аз, щяхме да обираме боклуците на офицерите.

— Гней Помпей, искам да знаеш нещо — рече той задъхано.

— Какво? — попита приятелят му, видимо замечтан за съвсем други неща.

— Помолих да ме прехвърлят в Капуа. Мисля, че там бих могъл да използвам много по-добре способностите си. Вече писах на Квинт Лутаций и получих отговора му. Твърди, че много ще се радва на услугите ми. Ако не той, то Луций Корнелий Сула.

Помпей се закова на място и го изгледа смаяно.

— Защо си направил такова нещо?

— Гней Помпей Страбон е свикнал да работи с корави войници като него самия, Гней Помпей. А аз съм всичко друго, но не и корав. — Кафявите очи на младежа излъчваха такава искреност при изричането на тези думи, че покровителят му още не знаеше дали да се засмее или ядоса. — Моля те, пусни ме да си вървя! Винаги ще ти бъда благодарен за стореното за мен, никога няма да забравя помощта ти през тези дълги месеци. Но пък и ти не си глупак, Гней Помпей, по-добре от мен знаеш, че мястото ми не е в щаба на баща ти.

— Както решиш, Марк Тулий! — въздъхна той. — Знаеш ли, че ще ми липсваш…

 

 

Сула се завърна в Рим в началото на декември, без да има ясна представа кога ще се състоят изборите за консули. Откакто Азелион бе умрял, Рим нямаше градски претор, а народът усилено говореше, че единственият жив консул Помпей Страбон ще се прибере в столицата, когато сам реши; никой друг не би могъл да го накара. В друг момент това щеше да отчая напълно Сула, но при сегашните обстоятелства просто нямаше съмнение кой ще е новият първи консул. За броени часове славата му се бе разнесла и до най-затънтените кътчета на огромния град. Хора, с които никога не се беше срещал, сега го поздравяваха като роден брат, жените му се усмихваха и с крайчеца на окото си го приканваха към приятни мигове в тяхната компания, а тълпата го приветстваше, където и да минеше. Нещо повече, след смъртта на Азелион бе избран за авгур ин абсенцио. Всички в Рим твърдо вярваха, че именно той, Луций Корнелий Сула, е спечелил войната срещу италийците. А не Гай Марий, нито Гней Помпей Страбон. Сула, Сула и само Сула!

Откакто Катон Консул бе напуснал земното си обиталище, никой в Сената не бе посмял да назначи официално Сула за нов главнокомандващ; всичко, което той бе постигнал през изминалите месеци, се пишеше формално на покойника, чийто легат продължаваше да бъде. И все пак, съвсем скоро щеше да получи консулски мандат и тогава Сенатът щеше да му връчи командването на армията, която той сам си избере. Неколцина от видните фигури в политиката, като например Луций Марций Филип, вече се притесняваха от допуснатия непростим пропуск. За огромно удоволствие на Сула противниците му вече разбираха колко са се лъгали в представата си за него; невзрачният легат, когото никой не взимаше на сериозно, се оказа способен на чудеса. За цял Рим той се бе превърнал в герой.

Едно от първите неща, които стори след завръщането си в Рим, бе да навести стария си приятел Гай Марий. Завари го в толкова добро здравословно състояние, че чак се смая. Възрастният човек си прекарваше времето в компанията на единадесетгодишния Гай Юлий Цезар, висок почти колкото чичо си Сула, макар и все още повече дете, отколкото юноша. Иначе в погледа и в думите му личеше все същата вродена интелигентност и схватливост, с която синът на Аврелия винаги бе удивявал всички роднини и познати. В продължение на цяла година момчето се беше грижило за болния Марий и жадно бе поглъщало всеки спомен или съвет, които старият воин споделяше с него.

От Марий научи за провала, който за малко не бе постигнал синът му още в началото на кариерата си. Младият Марий бе запазил службата си в армията на Цина и Корнут и продължаваше да воюва срещу марсите, но със сигурност бе станал по-скромен и по-отговорен. Сула научи също така и за подвига на малкия Цезар, който едва не паднал в пропастта, но сега само срамежливо се усмихваше при спомена за инцидента. Присъствието на Луций Декумий при злощастния случай веднага бе подсказало на Сула истинския развой на събитията… И го беше изненадало съвсем. Подобни ходове не бяха в стила на Гай Марий! Накъде ли вървеше светът, щом дори Марий прибягваше до услугите на професионални убийци? В крайна сметка Публий Клавдий Пулхер бе намерил за нужно да загине точно в подходящия момент, а подобни случайности човек като Сула добре знаеше, че никога не са случайни. Как ли бяха успели? Как е могъл и малкият Цезар да се замеси в цялата история? Беше ли възможно това… това дете да рискува собствения си живот, само и само да блъсне някой си Клавдий Пулхер в пропастта? Не! Дори Сула не би бил способен на подобно хладнокръвие, още повече пред други хора.

Докато Марий продължаваше да разправя семейните приключения (личеше си, че според него намесата на Луций Декумий се оказала ненужна), Сула не сваляше очи от момчето и всячески се опитваше да му вдъхне нужния страх. Но Цезар, макар и да усещаше, че в погледа на чичо му няма и следа от дружелюбност, нито за миг не отмести своя встрани. Нито за миг дори не помисли да се уплаши. Единственото, което излъчваха наглед безразличните му очи, бе огромното любопитство, което личност като Сула естествено щеше да предизвика у него. „Той просто разбира що за човек съм! — каза си. — Но, млади Цезаре, нека не си правиш илюзиите, че аз не знам що за човек си ти! И нека Юпитер успее да опази Рим от двама ни.“

Марий беше щедър по душа и искрено се радваше на успеха на Сула. Дори връчването на венеца от трева — единственото военно отличие, което така и не бе успял да получи през дългата си кариера — не стана причина да завиди на гостенина си.

— Е, какво ще кажеш сега за онези пълководци, които е трябвало все да се учат от другите? — попита провокативно Сула.

— Признавам си, Луций Корнелий, че съм грешил. Не, не искам да кажа, че добър пълководец може да бъде и човек, който не е роден войник. Грешката ми е, че толкова години не съм прозрял войника у теб, Луций Корнелий. И ти като мен си бил роден да воюваш, само дето едва сега се уверявам в това. Да изпратиш Гай Косконий в Апулия, това е само доказателство, че и ти можеш да воюваш с вдъхновение. Целият ти план щеше да се провали, ако не беше изпълнен от човек, комуто занаятът на пълководеца е заложен в кръвта. Не отричам, че дължиш много и на наученото от мен, но подобни успехи всеки не може да постигне.

Подобен прям отговор би трябвало да направи Луций Корнелий ако не щастлив, то поне възнаграден за робския му труд. И все пак той не се зарадва. Личеше си, че Марий продължава да смята себе си за най-големия стратег в историята на човечеството, че смята войната в Южна Италия за лесна. „Какво трябва да направя, за да убедя това упорито магаре, че съм по-добър от него?“ — питаше се Сула, макар и да не даваше външен израз на недоволството си. Когато обаче отново погледна към Цезар, усети как кожата му настръхва — момчето сякаш бе усетило смущението му и знаеше на какво се дължи то.

— Ти как мислиш, Цезаре? — попита племенника си.

— Мога само да се възхищавам от успеха ти, Луций Корнелий.

— Не ми отговаряш много ясно.

— Затова пък напълно откровено.

— Хайде, младежо, нека те изпратя до вас.

Известно време двамата вървяха в пълно мълчание. Сула беше облечен в ослепително бялата тога на кандидат консул, а Цезар — в детските си дрехи с пурпурен ръб, за да се знае, че баща му е сенатор и бивш претор. Момчето още носеше окачен на врата си традиционния талисман — була, който трябваше да го предпази от всякакво зло. Дълго време Сула си мислеше, че усмивките и дружеските кимвания, с които ги посрещаха всички минувачи на улицата, се отнасят до него — нали беше станал известна личност, — докато изведнъж не забеляза, че мнозина се обръщат по-скоро към спътника му.

— Как става така, че всички в Рим те познават, млади Цезаре?

— Славата не е моя, Луций Корнелий, а чужда. Нали разбираш, където и да отиде Гай Марий, аз винаги го придружавам.

— И никой не те познава като Гай Юлий?

— Поне около Форума аз си оставам просто момчето на Гай Марий. В Субура обаче ме знаят и като Гай Юлий.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Още воюва с Публий Сулпиций и Гай Бебий пред Аскулум Пицентум.

— Значи скоро ще се върне. Армията на Публий Сулпиций вече е поела към дома.

— Предполагам, че си прав.

— Не го ли чакаш с нетърпение?

— Разбира се, че го чакам — отвърна му леко изненадан Цезар.

— Спомняш ли си братовчед си… Моя син?

Лицето на момчето грейна. Този път Сула бе засегнал наистина интересна тема.

— Как бих могъл да го забравя? Той беше чудесен! Когато умря, написах поема в негова чест.

— И какво гласеше поемата? Можеш ли да ми я изрецитираш?

Но Цезар поклати глава.

— Тогава още не бях на висота, затова ако нямаш нищо против, предпочитам да замълча. Някой ден ще напиша много по-хубава и тогава ще ти подаря специално копие от нея.

Беше доста глупаво Сула сам да човърка незарасналата си рана само защото не се сеща на каква тема да подхване разговор с едно единадесетгодишно дете! Чичото отново млъкна и дълго време се бореше със сълзите си.

Както обикновено Аврелия работеше на писалището в кабинета. Щом обаче Евтих й съобщи за неочаквания гост, тя веднага скочи от мястото си и се завтече да го посрещне. Когато се наместиха удобно в приемната, Цезар остана да им прави компания и нито за минута не отдели очи от лицето на майка си. „Сега пък какво го е прихванало?“ — чудеше се Сула, недоволен, че в присъствието на сина й не може да заговори Аврелия на желаните теми. За щастие домакинята усети неудобството му и отпрати сина си. Цезар си тръгна с видимо нежелание.

— Какво има?

— Предполагам, че Гай Марий му е подхвърлил някой незаслужен намек за отношенията ми с теб, Луций Корнелий, и Гай Юлий е станал подозрителен — отговори му съвсем спокойно.

— Богове! Дърт мошеник… Как е посмял?

Но красивата Аврелия само се засмя безгрижно.

— О, отдавна съм минала възрастта, когато подобни недоразумения ми се струваха неприятни. Това, което знам, е, че преди много време вуйчо ми Публий Рутилий, за да накара Гай Марий по-скоро да се върне от Мала Азия, му писал как племенницата му била родила червенокосо момче и как мъжът й се развел веднага с нея. И Юлия, и Гай Марий се хванали на въдицата и решили, че племенницата съм аз, а бащата — ти.

Сега беше ред на Сула да се засмее.

— Толкова ли слабо те познават? Та ти си способна да се съпротивляваш по-дълго и от защитниците на Нола!

— Така си е. Все пак, говориш от опит.

— Какво да се прави, и аз съм мъж като всички останали.

— Не съм съвсем съгласна. Би трябвало да ти вържат слама около онзи рог!

Докато двамата безгрижно разговаряха, малкият Цезар се беше наврял в лъжливия таван на кабинета и ги подслушваше. Първото, което усети, бе огромното облекчение да научи, че все пак майка му е почтена жена. Но скоро радостта му се изпари, за да бъде изместена от друга болка: защо никога досега Аврелия не му бе говорила по този начин на него? Ето че можеше спокойно да се отпусне и да води светски разговор, без да се замисля за някакви условности. Нещо повече, тя видимо харесваше този отвратителен човек! Приказваше му така, сякаш двамата бяха стари и близки приятели. Аврелия може и да не е била любовница на Сула, но между двамата съществуваше интимност, каквато малкият Цезар знаеше, че майка му никога не е споделяла със законния си съпруг. С неговия роден баща. Най-накрая момчето нервно изтри сълзите си и се излегна върху дървените дъски. Когато пожелаеше, той беше способен да се концентрира така, както никой друг. „Забрави, че това е майка ти, Гай Юлий! Забрави и ненавистта си към приятеля й Сула. Сега трябва само да слушаш и да се учиш?“

— Всеки момент ще те изберат за консул — говореше Аврелия.

— На петдесет и две години. Дори Гай Марий го избраха по-млад.

— При това не беше дядо като теб! Видя ли вече бебето?

— О, Аврелия, моля те! Рано или късно все ще трябва да хвана Елия под ръка и да я заведа на вечеря у Квинт Помпей… И да държа бебето в скута си, и да се правя, че се лигавя с него. Но нима това, че дъщеря ми е родила дъщеря е толкова знаменателно събитие, че да търча от другия край на Италия, само и само да не закъснея за представлението?

— Малката Помпея е същинска красавица.

— Та затова да вдигаме врява, все едно се е родила втора Троянска Елена!

— Не говори така. Винаги съм си казвала, че животът на Хубавата Елена е бил нещастен. В крайна сметка какво е била тя? Една кукличка, играчка в ръцете на принцове и царе.

— Че коя жена не е играчка в ръцете на мъжа си?

— Аз не съм! Аз имам своя собственост и се грижа за своите си дела.

Но Сула веднага смени тона.

— Обсадата на Аскулум Пицентум свърши. Всеки ден Гай Юлий може да се завърне. Дали тогава пак ще ми поддържаш подобни тези?

— Недей го споменава, Луций Корнелий! Колкото и да обичам мъжа си, тръпна от страх при самата мисъл, че може да се покаже на прага ми. Пак няма да хареса как възпитавам децата, пак няма да хареса задълженията ми на хазяйка, а аз ще се опитвам да го убеждавам в противното, докато той ми постави поредното неизпълнимо условие…

— При което бедната Аврелия ще му заяви в лицето, че не е прав, и неприятностите ще започнат — допълни я Сула.

— Ти би ли се съобразявал с мен, Луций Корнелий? — попита го рязко Аврелия.

— Не, ако ще да си и последната жена на земята.

— Докато Гай Юлий знае как да се съобразява.

— Бре, в какъв свят живеем!

— Да не ставаме заядливи! — сряза го Аврелия.

— Тогава по-добре да сменим темата — предложи Сула. — Какво прави вдовицата на Скавър?

В очите на Аврелия блесна любопитна искрица.

— Екастор! Да не би наистина да се интересуваш от нея?

— Определено.

— Доколкото знам, била е поверена на грижите на един сравнително млад мъж — Мамерк Емилий Лепид, брата на покойния Ливий Друз.

— Познавам го лично. Беше пратен да помага на Квинт Лутаций в Капуа, но доскоро воюваше с Тит Дидий под стените на Херкулан, а сега е на поход срещу габиниите в Лукания. Разумен човек, от тези, на които всеки може да разчита. — Той изведнъж се наведе напред като котка, забелязала птичка на прозореца. — Да не би натам да вее вятърът? Да не би Далматика да смята да се омъжва за него?

Аврелия се засмя.

— Много се съмнявам! Мамерк Емилий е женен за една вещица, която не го оставя нито за миг сам. Клавдия, сестрата на Апий Клавдий Пулхер, нали се сещаш — онзи, дето жена му накара Луций Юлий Цезар да бърше с тогата си храма на Юнона Соспита. Два месеца по-късно умря при раждане.

— Тя е братовчедка на моята Далматика, така де, покойната Балеарика — усмихна се Сула.

— Всички са нейни братовчеди — рече Аврелия.

Сула обаче имаше друго наум.

— Мислиш ли, че Далматика би се заинтересувала от мен?

Аврелия поклати глава.

— Нямам представа! Казвам ти напълно откровено, Луций Корнелий, като се изключат най-близките ми роднини, не поддържам контакти с никоя римлянка.

— Може би ще е добре, когато мъжът ти се прибере, да се запознаеш с бедната вдовица. Така и така ще ти остава повече свободно време…

— Достатъчно, Луций Корнелий! За тези думи заслужаваш да си ходиш вкъщи!

Двамата се запътиха към вратата. Щом се скриха от погледа на малкия Цезар, той се измъкна бързо от скривалището и се прибра в стаята си.

— Ще поговориш ли с Далматика? — попита отново Сула, докато домакинята му отваряше пътната врата.

— Не — заяви Аврелия. — Ако наистина те интересува, сам си поговори с нея. Иначе личното ми мнение е, че един неоправдан развод с Елия ще се отрази зле на реномето ти.

— То и преди не е било особено добро. Вале.

 

 

Най-накрая трибутните комиции бяха свикани и без присъствието на консула Помпей Страбон. След като реши, че негова светлост консулът скоро няма да се появи, Сенатът натовари с организирането на годишните избори Прасчо Метел Младши в качеството му на претор, завърнал се в Рим заедно с началника си Сула. Първото, което стана ясно, бе, че тазгодишните народни трибуни ще представляват консервативните настроения в римската политика. Най-много гласове събра Публий Сулпиций Руф, последван веднага от Публий Антистий. Сулпиций бе успял да измоли свободата си от Помпей Страбон и след като си бе извоювал реномето на победител при войната в Пиценум, сега искаше да се изяви и на политическата сцена. Гласоподавателите не забравяха и качествата му на юрист и оратор, след като на млади години беше реализирал блестяща кариера на Форума. Отдавна го бяха обявили за най-обещаващия младеж в изкуството на риториката и подобно на славния си предшественик, вече покойник, Крас Оратор Сулпиций Руф предпочиташе малоазиатския стил. Всичко в жестовете му беше добре пресметнато да вървят в унисон с медения му глас, изтънчения език и останалите средства за въздействие върху ума на съдебните заседатели. Най-известното дело, което беше водил, беше обвинението му срещу Гай Нарбон, задето несправедливо бе осъдил отдавна покойния Цепион, известен с кражбата на Златото на Толоза, в държавна измяна; това, че Сулпиций беше изгубил делото, не беше накърнило с нищо високата му репутация. Голям приятел на Марк Ливий Друз — макар че не споделяше възгледите му по италийския въпрос, — след смъртта му той някак естествено се беше привързал към Квинт Помпей Руф, съюзника на Сула за предстоящите консулски избори. Това, че тъкмо човек като Сулпиций оглавяваше колегията на народните трибуни, не вещаеше нищо добро за разните демагози, гонещи кариера чрез шмекерлъци в плебейското събрание. Всъщност можеше да се твърди с известна убеденост, че в цялата колегия не се намираше нито един трибун, склонен да се изяви на демагогското поприще; затова и изборите не бяха последвани от кой знае какви революционни законопроекти. След като политиката през годината се очакваше сравнително скучна, по-големи надежди се възлагаха на един от двамата куриатни едили — Квинт Цецилий Метел Целер; доста богат подобно на многото си братовчеди, Метел Целер вече пускаше мълвата за чудесните игри, които щял да организира за изморените си от войната съграждани.

Отново под председателството на Прасчо Младши на Марсово поле се събраха и центуриатните комиции, където да изслушат кандидатите за консулските и преторските постове. Когато Сула и Квинт Помпей Руф обявиха съвместната си кандидатура, народът ги посрещна с оглушителни поздрави. Когато обаче Гай Юлий Цезар Страбон Вописк Сесквикул обяви своите намерения да се яви на изборите, тълпата го посрещна с мълчание.

— Ама ти не можеш! — изквича ужасен Метел Пий. — Та ти още не си бил претор!

— Нека обявя на присъстващите, че никъде в таблиците с римските закони не пише изрично, че кандидатът за консулски мандат задължително трябва да е служил като претор — възрази му Цезар Страбон и извади от пазвата си огромен свитък, при вида, на който множеството уплашено се развика. — Написал съм цяла дисертация, която смятам да прочета открай докрай пред народното събрание, за да докажа правотата си.

— Я си навий ръкописите, Гай Юлий! — подвикна му от тълпата новоизбраният народен трибун Сулпиций. — Хич не си прави труда да четеш, още отсега ти налагам вето! Не можеш да участваш в изборите и това е!

— О, хайде, Публий Сулпиций! Нека ние изпитаме веднъж законите, вместо да се оставяме все на тях да ни изпитват нас! — възкликна обезсърченият Цезар Страбон.

— Налагам вето върху твоята кандидатура, Гай Юлий. Слизай от трибуната и се нареждай сред гласоподавателите, където ти е мястото!

— Тогава се кандидатирам за претор!

— Не и тази година — разочарова го пак Сулпиций. — Налагам вето.

Най-малкият брат на Квинт Лутаций Катул и Луций Юлий Цезар се славеше със заядлив нрав и в подобни случаи често късаше нервите на опонентите си, но този път си замълча и само вдигна рамене. Щом слезе от трибуната, ухиленият до уши Цезар Страбон се насочи веднага към „съборилия го от власт“ Сулпиций.

— Глупак! Откъде ти хрумнаха тия дивотии? — попита го Сулпиций.

— Можеше и да стане нещо, ако ти не се беше намесил.

— Нямаше, защото вече щях да съм те убил — обади се нечий друг глас.

Цезар Страбон се обърна, колкото да види на кого принадлежи гласът. Беше Гай Флавий Фимбрия, който си заслужи презрителната му насмешка.

— Я да си затваряш устата! Точно ти не виждам как и муха би убил, алчен кретен такъв!

— Няма да я бъде — застана решително между двамата Сулпиций. — Върви си по пътя, Гай Флавий! Хайде, върви, да те няма! Нека управлението на Рим остане в ръцете на по-старите… и по-добрите от теб.

Цезар прихна да се смее, а Фимбрия недоволно се отдалечи.

— Отвратителен тип, нищо че още няма годините на престъпник — отбеляза Сулпиций. — Никога няма да ти прости, че даде под съд Варий.

— Не се учудвам — съгласи се Страбон. — Когато Варий умря, Фимбрия изведнъж изгуби цялата си политическа подкрепа.

По-нататък представянето на кандидатурите премина без изненади. Щом се свърши със списъците на желаещите, гласоподавателите мирно и тихо се прибраха по домовете си в очакване на отсъстващия консул Гней Помпей Страбон.

Той се появи в Рим почти в самия край на декември, но пожела първо да ознаменува триумфа си, пък после да проведе изборите. Това, че толкова време се беше забавил в Пиценум, се дължеше на гениалната идея, хрумнала му скоро след превземането на Аскулум. Понеже триумфалното шествие (а Страбон нито веднъж дори не помисли, че такова няма да се състои) щеше да бъде жалка работа и войниците му нямаше откъде да изнамерят пищни берберки или златни колесници; понеже пленниците щяха да бъдат омесени от същото тесто като победителите си и никой в Рим нямаше да се заинтересува от минаването им по улиците на града, Помпей Страбон намери чудесно решение на въпроса: на парада щеше да покаже на съгражданите си хиляди италийски момченца! Войските му веднага бяха натоварени с тежката задача и хукнаха да обикалят Пиценум в лов на малки и по-големи момченца. Когато най-после консулът се качи на триумфалната си колесница, по дългия маршрут из Вечния град войските му бяха предшествани от цял легион малки пиценчета; гледката наистина беше зашеметяваща, ако не за друго, то, защото показваше нагледно колко италийски бащи Гней Помпей бе избил.

 

 

Изборите за куриатните длъжности бяха проведени три дни преди Нова година. Луций Корнелий Сула стана първи консул, Квинт Помпей Руф — втори. Начело на властта заставаха двама червенокоси мъже, произлизащи от напълно противоположни съсловия в градския нобилитет. Рим чакаше с нетърпение съвместното управление на двама съюзници и се надяваше поне част от претърпените през войната разрушения да бъдат възстановени.

Тази година преторите щяха да са само шест, което означаваше, че повечето от управителите на задморските провинции щяха да получат удължени пълномощия: Гай Сенций с неговия вечен легат Квинт Брутий Сура в Македония; Публий Сервилия Вация и помощниците му Гай Целий и Квинт Серторий в двете Галии; Гай Касий — в Азия, Квинт Опий — в Киликия, Гай Валерий Флак — в Испания. Новоизбраният претор Гай Норбан заминаваше за Сицилия, а колегата му Публий Секстилий — в Африка. Градски претор стана сравнително възрастният за длъжността Марк Юний Брут. Големият му син тъкмо си беше намерил място в Сената, а самият претор продължаваше да боледува, но това не го беше спряло да се кандидатира. Според думите му Рим имал нужда от свестни управници, пък макар и болни, когато здравите гинат по бойните полета или стоят с месеци далеч от дома си. Чуждестранен претор стана някой си Сервилий от рода на Авгура.

Още при изгрев-слънце се разбра, че Нова година ще бъде ясна и слънчева, а и ауспициите от нощта се оказваха все благоприятни. Никому не се струваше странно това, че след две тежки години, прекарани в смъртен страх от целия град, сега всички римляни бързаха за тържествената церемония пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Вече нямаше човек, който да се съмнява в окончателната победа над италийците, а оптимистите открито се надяваха новоизбраните консули да отделят известно време и на станалото нетърпимо финансово положение на страната.

Щом се завърна у дома след нощното бдение и ауспициите, Луций Корнелий Сула накара робите да го облекат със сенаторската му тога, след което сам положи венеца от трева на главата си. Нетърпеливо излезе на улицата да поведе тържественото шествие. Пред него вървяха конниците, предпочели да уважат него, вместо колегата му, а отзад идваше ред на сенаторите, сред които и скъпият приятел на Сула Прасчо Младши.

„Това е моят ден — повтаряше си непрестанно Сула, докато слушаше как тълпите губят дъх при вида на венеца му, а после бързат да го поздравят за него или шумно да похваляват тези, които му го бяха сложили. — За пръв път в живота си нямам нито противници, нито съперници. Аз съм първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“

Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения аугустус клавус — на рамото на туниките им. Зад двамата консули и ликторите вървеше наглед малка група от сенатори. Откъдето и да минеше шествието, зяпачите от двете страни на улицата шумно го аплодираха. Около Форума по-любопитните се бяха покатерили по покривите на съседните къщи, на дългите колонади на базиликите, дори на високите храмове, откъдето се виждаше най-добре; улиците на целия Палатин бяха задръстени от народ, на всяко стъпало, водещо към Форума, бяха застанали по двама-трима души, по площадките и стълбищата пред храмовете, както и по покривите на кръчмите от Вия Нова не можеше да се диша, а богаташите от Палатина или Капитолия, чиито луксозни домове гледаха към Форума, бяха поканили близки и познати на лоджиите си, за да гледат зрелището. Накъдето и да погледнеше Сула, виждаше само хора. И тези хора бяха дошли да поздравят човека с венец от трева.

Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.

Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.

Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за свой, почака! Той щеше да му даде да се разбере.

Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в тога претекста. Като консуларен сенатор видният римлянин чакаше да се присъедини към групата, следваща Сула и Помпей Руф.

Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.

Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.

„Ще те съсипя за това, Гай Марий — мислеше мрачно Сула. — Ти знаеше, че това е моят ден! Но не успя да устоиш на изкушението да ми докажеш, че Рим все още ти принадлежи. Че аз, патрицият Корнелий, все още трябва да ти дишам праха, на теб, италийския селянин без думичка гръцки. Че още не съм си спечелил и никога няма да си спечеля на народа. Че никога няма да достигна висотите, на които ти си се издигал през живота си. Е, Гай Марий, всичко това може и да е така, но аз пак ще те съсипя. Не трябваше да ми се изпречваш тъкмо на моя ден. Никой не ти пречеше да се върнеш към политическия живот утре или вдругиден, или когато пожелаеш… Ако го беше сторил, щеше да прекараш щастливи старини и нямаше да вкусиш от болезнената агония, която тепърва ще започне за теб. Защото аз наистина ще те съсипя. Не с отрова, не с оръжие. Ще направя така, че наследниците ти никога да не посмеят да извадят восъчната ти маска на семейните погребения, ще сложа такова петно върху репутацията ти на велик човек, че бъдните поколения ще те споменават единствено с презрение?“

Все някак и този ужасен ден стигна своя завършек. Все тъй доволен и надменен както в началото, новият първи консул стоеше в единия край на просторния храм на Юпитер и със същата безгрижна и леко тъповата усмивка, с която Великият бог бе посрещал поколения след поколения в дома си, наблюдаваше как сенаторите се надпреварват да поднасят почитанията си на Гай Марий — нищо че повечето едва го понасяха. В крайна сметка Сула се увери, че в постъпката на бившия му покровител няма зла умисъл. Застаряващият политик просто си беше казал, че Нова година и празничният пир в храма на Юпитер са чудесен случай да заеме отново мястото си в Сената. Но и това откритие с нищо не успокои болната му душа, нито го накара да се отрече от мълчаливото си заричане преди часове. Ужасният старец щеше да си го получи. Нещо повече, невинността на Марий вбесяваше още повече консула; излизаше, че Сула означава толкова малко за някогашния си съюзник, че Марий дори не се сеща да прояви елементарен такт към него. Твърде много място заемаше образът на Третия основател на Рим в собственото му огледало, за да се покаже зад него дребната фигурка на някакъв си Луций Корнелий Сула. И тъкмо затова великият Марий щеше да плаща.

— К-к-как п-посмя! — задъхваше се от злоба Метел Пий, щом заседанието на Сената приключи и държавните роби започнаха да подготвят празничния пир за сенаторите. — Т-той г-го нап-прави нарочно!

— О, да, разбира се, че го е направил нарочно — излъга Сула.

— И т-ти ще г-го оставиш ей така, без п-последствия? — на Метел чак му се плачеше заради унижението на покровителя му.

— Успокой се, Прасчо, пак започваш да заекваш. — Макар че го нарече с този омразен прякор, Сула знаеше как да го произнесе, без да засегне приятеля си. — Най-много от всичко държа никой от присъстващите да не разбере какво наистина мисля по въпроса. Нека всички, включително и той самият, смятат, че появяването му ме е зарадвало. Все пак, Прасчо, аз съм консулът, не той. Той е просто един болен старец, опитващ се да се улови за последните сламки, които биха го извели отново на гребена на политическата вълна.

— На Квинт Лутаций чак му прилоша, като го видя — рече Метел Пий и този път внимаваше да не пелтечи. — Виждаш ли го къде е седнал срещу нас? Преди малко го чух да дава приятелски съвети на Марий, а старият лицемер се оправдаваше, че изобщо не го бил направил нарочно. Представяш ли си?

— Не съм чул — вдигна рамене Сула и погледна към Катул Цезар, който тъкмо обясняваше нещо с гневния си и високомерен тон на брат си цензора и Квинт Муций Сцевола. Последният не изглеждаше радостен от чутото. Сула се усмихна при мисълта за Катуловата нетактичност.

— Ако е решил да говори лоши неща за Гай Марий, Квинт Муций е възможно най-неподходящият му слушател.

— Защо? — попита чистосърдечно Прасчо, у когото любопитството лесно надделяваше над яда и възмущението.

— Защото вече се готви сватба. Квинт Муций дава дъщеря си на малкия Марий. И двете страни само чакат да порасне достатъчно.

— Богове! Квинт Муций заслужава много повече от това!

— Така ли мислиш, скъпи Прасчо? Какво повече може да заслужи един римски големец от купищата злато на Гай Марий?

Когато Сула се запъти към дома си, той отказа на познатите си да го придружат. Единствено Катул Цезар и Метел Пий го изпратиха до прага му, но и с тях той дружески се раздели, решил твърдо да остане сам. Къщата беше тиха и спокойна, а жена му не се показваше никъде. Последното можеше само да го радва. Като знаеше как в такива моменти Елия бърза да покаже добротата си, нищо чудно да я сграбчеше за вратлето. За да не се засече случайно с нея, Сула хукна към таблиния, където здраво се залости и спусна кепенците към двора. Тогата се изхлузи от гърба му и се свлече в краката му. Най-сетне можеше да си позволи да даде израз на обзелите го чувства. Първата му работа бе да отиде при дългата маса до стената, където стояха подредени шест от дървените храмове, съхраняващи семейните реликви. Пет от тях беше дал на майстори да ги постегнат, шестата съдържаше собствения му лик. Шестте кутии сега блестяха с лъскавата боя и тънкия златен пласт по краищата, излезли току-що изпод ръката на майстора Магий от Велабрум.

Зад антаблемента на статуите от предната фасада на храма се криеше малка ръчка. Щом я дръпнеше човек, пружините на механизма разделяха реда от колони в средата и те се отваряха като голяма врата, за да се покаже от вътрешността самият Сула. Маската включваше лицето и част от врата му, за да има на какво да се държи фалшивата челюст, и естествено ушите му. Зад ушите бяха захванати тънките каиши, с които маската се закрепваше на лицето на носещия я актьор; по принцип ги криеше перуката, затова и не се виждаха отстрани.

Тъй нареченото имаго беше направено от чист пчелен восък и беше много сполучливо. Майсторът бе успял да придаде на кожата истинския белезникав тен на консула; миглите и веждите — за тях бях използвани истински човешки косми — бяха оцветени в абсолютно същия оттенък на кафявото, с който ги рисуваше Сула преди появата си в Сената или на някоя светска вечеря из богаташките домове на Рим. Изящните устни бяха леко разтворени, защото той винаги дишаше през устата, а очите бяха пълно повторение на неговите; едва при повторно вглеждане Сула успя да различи, че зениците представляват мънички дупчици, през които да гледат актьорите. Благодарение на тези фалшиви зеници човекът, надянал маската, можеше да ходи свободно, ако някой му показва пътя. Големият Магий от Велабрум се бе изложил единствено по отношение на перуката. Така и не бе успял да намери коса с подходящия цвят. В Рим имаше, и то твърде много перукери, произвеждащи всевъзможни фалшиви коси за клиентите си, които по принцип предпочитаха русото и червеникавото; за целта се прибягваше до услугите на роби от галски и германски произход, които господарите им или пък техни събратя-търговци принуждаваха да се разделят с най-голямата си гордост. В крайна сметка в избора на Магий червеното надделяваше над русото, но блестящите къдрици и хубавата прическа спасяваха и този недостатък.

Минаха минути, а Сула продължаваше да се взира в собствения си лик, удивен от човека, който околните забелязваха у него. Дори и най-гладкото сребърно огледало на света не можеше да даде по-добра представа на притежателя си как изглежда в очите на другите. „Ще накарам Магий и помощниците му да ми изваят няколко каменни бюста и една скулптура в човешки ръст, облечена в доспехи на пълководец“ — обеща си Сула, доволен от това, с което поколенията щяха да го запомнят. Едва след това мисълта му отново се насочи към болния въпрос — гнусното предателство на Марий. Погледът му се замрежи и той сякаш престана да вижда пред себе си. Скоро обаче се сепна и с рязко движение дръпна малките дръжки, стърчащи зад отворените порти на храма. Дъното се изваждаше като чекмедже и главата на Луций Корнелий Сула бавно и величествено се показа цялата на светлината. Само чакаше някой да свали перуката и да я вдигне от глинената поставка, имитираща черепа на консула. Прикрепена към тази подходяща поставка, защитена от пораженията на светлината и праха в своя тъмен и задушен дом, маската щеше да устои на времето и да бъде показвана поколения след поколения Корнелии.

Сула свали венеца от трева от главата си и го постави върху перуката на маската. Още в деня, когато зелените стръкчета бяха извадени от земята край Нола, много от тях бяха изсъхнали, изцапани и изпокъсани. Те не идваха от някоя тучна ливада, а от бойното поле, където хиляди човешки крака ги бяха тъпкали и газили. Пък и пръстите, които ги бяха сплели на венец, не принадлежаха на млада девойка, опитваща се да ухажва любимия си; лично центурионът Марк Канулей беше изплел скромния венец, а той предпочиташе да размахва меча и да надига чашите с вино, отколкото да си губи времето с момичешки занимания. Седем месеца по-късно венецът от трева бе изсъхнал и тънките стръкчета се бяха превърнали в кафеникави жички, крехки и трошливи, губещи се сред далеч по-жилавите корени. „И все пак ти ще издържиш, моя царска короно — мислеше си Сула, докато наместваше венеца върху глинената глава. Искаше да я нагласи точно както се изисква — на челото, подобно на женска тиара. — Да, ще издържиш. Защото си излязла изпод пръстите на римски войник и съдържаш в себе си силата на италийската земя. Ще издържиш, а и аз покрай теб. Двамата заедно ще съсипем Гай Марий.“

 

 

Сенатът се събра отново на заседание още на следващия ден. Щом пое функциите на първи консул и получи фасциите, символизиращи върховната власт в града, Сула веднага събра събратята си на работа. По време на новогодишните церемонии назначените отци най-сетне назначиха и своя нов принцепс сенатус. Наричаше се Луций Валерий Флак — същата онази „сламена кукла“, служила за колега на Гай Марий по време на последния му шести консулски мандат. Именно на неговите плещи бе паднала непосилната задача да усмири развилнелия се Сатурнин, когато Марий се бореше с мозъчния удар. Именно заради тези си не особено успешни прояви в миналото Флак не можеше да се нарече особено добър избор, но пък и Сенатът трябваше да се примири с толкова различни ограничения, разпоредби и прецеденти, че Луций Валерий остана единственият възможен кандидат за поста. Беше патриций, стоеше начело на сенатска декурия, имаше зад себе си и консулски, и цензорски мандат, а в крайна сметка от всички сенатори на него му се събираше най-много време, прекарано в качеството на интеррекс (в случай, че някой от римските консули умре по време на служба и не бъде избран консул суфектус да го замести до края на мандата, Сенатът се разделя на групи от по десет души — декурии, — начело на които застава по един патриций. Всеки от представителите на въпросните декурии заема на свой ред поста на интеррекс в продължение на пет дни, през което време се ползва с всички пълномощия на консула и се обгражда с неговите символи на властта). Никой обаче не си правеше илюзиите, че Флак ще успее достойно да замести покойния Марк Емилий Скавър. Самият Флак не вярваше в това.

Още преди официалното откриване на заседанието принцепс сенатус се приближи към консула Сула и започна набързо да му изброява проблемите в Мала Азия. От притеснение обаче не можа да изрече нито едно смислено и граматически издържано изречение, пък и си личеше, че не е особено запознат с темата; затова Сула доста нелюбезно го отпрати на мястото му и нареди ауспициите да бъдат проведени. Понеже сам бе избран отскоро за авгур, консулът лично извършваше ритуала в компанията на Ахенобарб Понтифекс Максимус. „Още един, който не изглежда никак добре напоследък“ — помисли си с известна тъга Сула. Сенатът беше в доста окаяно положение.

Откакто се беше завърнал в Рим в началото на декември; той не си беше губил времето напразно. Като се изключат посещенията у приятели, пазарлъците с Магий от Велабрум, бъбренето с Гай Марий, както и досадните мигове с Елия, бъдещият консул бе вършил и полезна работа. Понеже не само той, но и всички останали знаеха, че ще спечели предстоящите избори, Сула отрано беше влязъл във връзка с най-видните представители на конническото съсловие, или поне с онези, които лично уважаваше и смяташе за способни люде. Разговарял бе и с много от сенаторите, останали по една или друга причина в Рим (като например с градския претор Марк Юний Брут), или с хора като Луций Декумий, виден член на четвъртата имуществена класа, пазител на кръчмата на кръстопътя.

Време беше да се изправи пред Сената и да се разбере, че докато той, Луций Корнелий Сула, е на власт, няма да позволи на никого безнаказано да го предизвиква.

— Принцепс Сенатус, назначени отци, аз не съм оратор — започна той, застанал абсолютно неподвижно до куриатния си стол на подиума за магистратите, — затова ще ви лиша от удоволствието да слушате изтънчени речи. Това, за което ще ви говоря сега, а и всеки друг път, ще бъдат само голи факти, придружени с най-общо изложение на мерките, които смятам да предприема като управник. Вие можете да обсъждате тези мои, предложения, ако намерите това за необходимо, но нека отсега ви напомня, че войната още не е приключила окончателно и че ще бъде много жалко, ако пилеем ценното си време за излишни празнословия. Никой няма да ми позволи да остана по-дълго от абсолютно необходимото в Рим. Затова бъдете отсега предупредени, че ще се отнасям изключително строго към всички членове на августейшата ни институция, които използват дадените им от закона пълномощия, за да ми пречат на работата заради личните си интереси и хорската суета. Рим е в тежко положение и не може да си позволи лукса някакви псевдополитици като Луций Марций Филип да разиграват същите театрални сцени както приживе на Марк Ливий Друз… Надявам се да си си отворил добре ушите, Луций Марций!

— Толкова съм си ги отворил, Луций Корнелий, че чак усещам как плющят на течението — отвърна му спокойно Филип.

Ако Филип имаше насреща си друг човек, може би щеше да получи някоя остра реплика в отговор на плоската си шега. Сула обаче разчиташе единствено на убийствения си поглед. Светлите му ириси започнаха да обикалят редовете сенатори, сякаш търсеха у всекиго премълчани грехове. Новият консул искаше с мълчанието си да убеди всички присъстващи, че Сенатът вече не е място за безсмислена духовитост. Под тежестта на ледения му поглед смехът на колегите му внезапно секна и слушателите му се приведоха напред, очаквайки с нетърпение продължението на речта му.

— Предполагам, сред нас няма хора, които да не разбират тежкото финансово положение на Рим; не само на държавния бюджет, но и на огромния дял от съгражданите ни. Градските квестори вече имаха случай да ме уведомят за печалното състояния на хазната. Тя е практически опразнена. В същото време квесторите на хазната ми представиха сметките за колосалните дългове, които Рим има да изплаща на различни частни и юридически лица в Италийска Галия. Въпросната сума вече надхвърля три хиляди сребърни таланта и постоянно се увеличава по две основни причини: първата е, че Рим е принуден и занапред да купува оръжие и други стоки от въпросните частни и юридически лица; втората е, че докато не започнем с изплащането на дълговете си, остават и лихвите, а напоследък се оказва, че не можем да платим и тях. Излиза, че римската хазна има да плаща лихви върху неплатените лихви. Заради всичко това стопанската дейност в самия град е почти замряла. Онези, които са направили грешката да заемат твърде много пари, сега не могат нито да си ги върнат, нито да получат дължимите лихви, нито дори лихвите върху лихвите. Още по-зле естествено са длъжниците, които от ден на ден затъват във все по-непоносими борчове.

Очите на Сула замислено се спряха върху лицето на Помпей Страбон, който заемаше един от столовете в близост до Марий. Кривогледият Помпей беше забил поглед върху носа си и сякаш не слушаше с особен интерес словото на консула. Ако Сула го наблюдаваше толкова продължително, то бе, за да внуши у останалите сенатори, че нещата нямаше да са толкова зле, ако предишните управници бяха отделили известно време и на вътрешните дела на държавата, вместо да се пилеят по далечни походи. След като градският претор бе заклан от тълпата, а Катон Консул — убит от войниците си, именно Помпей Страбон трябваше да се погрижи за разсипаните финанси на страната.

— Ето защо предлагам на назначените отци да гласуват сенатски консулт до трибутните комиции с настояване да се приеме следният лекс Корнелия: всички финансови длъжници за последните години, независимо дали притежават римско гражданство или не, са задължени да плащат единствено първоначалната лихва, сиреч лихвата върху получения заем, според уговорката, сключена със заемодателя при даването на заема. Да се забрани изискването на лихва върху лихвите, както и вторично да се увеличава договорената лихва от страна на заемодателя.

Тук и там се дочу недоволно мърморене, естествено от страна на тези, които бяха давали заеми, но неопределената заплаха, която тегнеше около тайнствената личност на Сула, караше дори и най-засегнатите от предложението му да замълчат. Той заслужаваше да бъде слушан. Във всичките си думи и дела се проявяваше като истински римлянин. Притежаваше едновременно огромната енергия на застаряващия Гай Марий и стила на покойния Марк Емилий Скавър. Никой, дори Луций Касий, не можеше да си представи как Луций Корнелий Сула ще позволи да се разправят с него по начина, по който се бяха разправили Авъл Семпроний Азелион. Да посегнеш на живота на човек като консула, бе все едно да посегнеш на своя.

— В една гражданска война никой не печели — продължи Сула. — Войната, която скоро ще приключим, е тъкмо гражданска. Мое лично мнение е, че никой италиец не може да стане истински римлянин. Но понеже сам съм се родил римлянин, принуден съм да се съобразявам с приетите закони, включително и с този за раздаването на римско гражданство сред всички жители на Италия. Войната не донесе плячка на римските легиони, никой от победените народи не може да заплати на Рим обезщетение, с което да възстановим загубите си. Ако мога да се изразя по-образно, с цялото си сегашно богатство Италия едва ли би могла дори да покрие храма на Сатурн със сребро.

— Едепол! — възкликна Филип, все едно някой го слушаше. — Това може ли изобщо да се нарече реч?

— Таце! — сгълча го Марий.

— Хазната на всички италийски народи, взети заедно, е не по-малко празна от нашата — продължи Сула, без да обръща внимание на краткото пререкание от първия ред. — Новите граждани, които тепърва ще се появят в преброителните ни списъци, ще бъдат не по-малко разорени от нас, римляните, ще са обременени с не по-малко дългове от нас. За да се преодолее това положение, трябва отсега да се вземат извънредни мерки. Първото, което би ни дошло на ума, е пълното опрощаване на вътрешните дългове. Но това е просто немислимо. От друга страна, и длъжниците трябва да си поемат глътка въздух, иначе ще бъдат напълно задушени. С други думи, единственото приемливо и справедливо за двете страни решение е дълговете да се облекчат дотолкова, доколкото да не се заплаши положението на самите заемодатели. Тъкмо с тази цел желая да прокарам своя лекс Корнелия.

— Ами римският дълг към Италийска Галия? — обади се Марий. — лекс Корнелия ще се отнася ли и до него?

— Абсолютно, Гай Марий — отвърна му с усмивка Сула. — Всички знаем, че Италийска Галия е богата страна. Войната на полуострова така и не я засегна, напротив, от продажбата на оръжие за двете страни фаловете в провинцията забогатяха. Ето защо не виждам причина тамошните предприемачи да бъдат сериозно засегнати от премахването на вторичната лихва. Благодарение на Гней Помпей Страбон цяла Циспаданска Галия е върната под римска власт, а големите градски центрове на север от Пад получиха без изключение латински права. Мисля, че е редно занапред Италийска Галия да бъде разглеждана като член от римско — латинската общност с всички произтичащи от това права и задължения.

— Предполагам, че когато в Галия научат за лекс Корнелия, вече никой няма да се тупа по гърдите, че е клиент на Помпей Страбон — подшушна народният трибун Сулпиций на колегата си Антистий.

И все пак щом законопроектът бе подложен на гласуване, Сенатът единодушно го одобри.

— Законът, който току-що прокара Луций Корнелий, е добър — взе изненадващо думата Марк Юний Брут. — Според мен обаче не отива достатъчно далеч. Какво ще стане със случаите, когато прибягването до съда е неизбежно, а някоя от двете страни се окаже неспособна да заплати спонзиото пред градския претор? Макар че съдилищата, разглеждащи банкрутите, са затворени, все още има много случаи, по които градският претор е упълномощен да се изкаже, без се прибягва до усложненията на публичен съд. В подобни случаи е прието спорната сума да му бъде давана за съхранение. Според действащите закони обаче, в случай, че ответникът няма възможност да осигури спонзиото, ръцете на претора са вързани и той нито има право да изслуша двете страни, нито може да произнесе присъда. Мога ли да предложа втори лекс Корнелия, според който задължителното спонзио в случаите със закъснели длъжници се премахва?

Сула се засмя и плесна с ръце.

— Ето това са неща, които ми е приятно да слушам, особено от устата на претор урбанус! Смислени решения за наболелите проблеми! Предложението на Марк Юний е резонно; нека приемем въпросът, дали въпросното спонзио да бъде предварително представено или не да зависи единствено от решението на градския претор.

— Ако ще стигаме до такава мярка, защо просто не възстановим работата на компетентните съдилища? — попита Филип. Понеже той винаги дължеше някому нещо, а не разчиташе на сериозни постоянни доходи, всяка промяна в законите, уреждащи отношенията между длъжници и кредитори, го караше да настръхва.

— По две основни причини, Луций Марций — отвърна му Сула, все едно въпросът бе зададен напълно сериозно, а не просто като провокация. — Първата е, че за момента не разполагаме с достатъчен брой опитни магистрати, които да попълнят състава на въпросните съдилища. Напоследък действащият състав на Сената драстично намаля, а за да заемат място в съдилищата, занимаващи се, с която и да е част от гражданското право, заседателите трябва да притежават опит, не по-малък от този на градския претор. Втората причина е, че след като процедурата за фалит принадлежи на гражданското право, съставът на специалните съдилища се попълва от специални съдии по назначение от градския претор. Което ни връща обратно към първия въпрос. Ако не можем да попълним състава дори на съдилищата за престъпления от общ характер, как да разчитаме, че ще се намерят хора, способни да се оправят с много по-сложната и гъвкава материя на фалитите?

— Отговорът ми се струва задоволителен! Благодаря Луций Корнелий — кимна му Филип от мястото си.

— Моля, Луций Марций. Искам да кажа, че те моля повече да не ми задаваш подобни въпроси. Разбран ли съм?

Разбира се, дебатите не приключиха с това. Сула и не допускаше, че законопроектите му ще бъдат приети без всякаква опозиция. Но дори сред най-едрите лихвари в Сената нямаше достатъчно сили за опозиция, след като за всеки беше ясно, че нещо е по-добре от нищо. С приемането на лекс Корнелия на заемодателите се гарантираше погасяването на поне част от задълженията, докато иначе кой знае… Освен това Сула не бе стигнал чак дотам, че да премахва всякакво изплащане на лихвите.

— Държа да се проведе гласуване — поиска Сула, щом му дотегна от изказванията на колегите му сенатори; нямаше защо да се губи излишно време в приказки.

Гласуването само доказа силното мнозинство, на което можеше да разчита за момента първият консул; Сенатът веднага изготви нужния официален консулт, с който да призове трибутните комиции в подкрепа на двата законопроекта. Лично Сула щеше да ги представи пред народното събрание на първото негово заседание.

Преторът Луций Лициний Мурена, станал известен не толкова с политическата си активност, колкото с гениалното си хрумване да отглежда сладководни змиорки за трапезата на римския политически елит, предложи на Сената да се преразгледат актовете на Варианската комисия. Крайно време било осъдените на изгнание от Квинт Варий да се завърнат по домовете.

— Иначе излиза, че ние хем даряваме римско гражданство на половин Италия, хем третираме като престъпници онези, които се бориха за това. Докато италийците получават гражданство, техните истински благодетели се оказват лишени от него! — говореше разгорещено Мурена пред Сената. — Време е да се върнат в Рим и да заемат своето достойно място в обществения живот на нашия град!

Публий Сулпиций скочи от пейката на трибуните и се обърна към куриатния стол на консула.

— Може ли да говоря, Луций Корнелий?

— Имаш думата, Публий Сулпиций.

— Винаги съм бил близък приятел на покойния Марк Ливий Друз, нищо че не споделях политическите му възгледи по италийския въпрос. Като негов приятел обаче винаги съм изразявал несъгласието си с методите, които Квинт Варий прилагаше при работата на собствените си съдилища. Редно е да се запитаме колко от жертвите на Варианската комисия наистина могат да се нарекат изменници и колко други бяха осъдени само и единствено защото не допадаха на въпросния Квинт Варий. И все пак създадените съдилища отговарят на римските закони, те се и появиха по чисто законодателен път. Дори в настоящия момент тяхната функция не е отнета; нещо повече, Варианската комисия е единственият правораздавателен орган, който продължава да работи. Ето защо трябва да се примирим с факта, че той представлява напълно законна гражданска институция и че издадените от него присъди трябва да останат в сила. Затова отсега предупреждавам Сената, че всеки опит да се върне от изгнание който и да е от осъдените от Варианската комисия ще срещне моето непоколебимо вето.

— Също както и моето — подкрепи го веднага Атистий.

— Ако обичаш, Луций Лициний, седни си на мястото — подкани претора Сула.

Мурена се отпусна тежко на стола си, видимо разочарован от неочакваната съпротива, а скоро след това Сенатът закри първото си заседание под председателството на новия консул Сула.

Малко преди да излезе на площадката пред Курията, той беше застигнат от Помпей Страбон, който го дръпна за ръката.

— Бих искал да поговорим на четири очи, Луций Корнелий.

— Разбира се — съгласи се веднага Сула, за когото това беше добър повод да избяга от Марий, който го чакаше на изхода, а той далеч нямаше намерение да разговаря точно с него. Молбата на Помпей го спасяваше от конфузното положение.

— Сега, след като успя да наредиш финансовите дела на Рим според желанията си — започна Помпей със своя наглед безизразен глас, каращ мнозина да тръпнат от страх, — предполагам, следващата ти работа ще е да разпределиш командването на римските армии.

— Точно така, Гней Помпей, надявам се възможно по-скоро да свърша и с този проблем — отговори му спокойно, тъй като очакваше подобен въпрос. — Заради изключителната му важност редно беше да го обсъдим в Сената още вчера, когато Сенатът ратифицира назначението на провинциалните управници, но както дадох да се разбере от речта ми днес, аз лично гледам на войната с италийците като на гражданска, затова предпочитам командването на армиите да бъде разгледано на редовно заседание.

— Да, естествено, напълно си прав — съгласи се Помпей Страбон.

— И така? — попита любезно Сула, докато със задоволство проследяваше с крайчеца на окото си разочарования Марий. До него вървеше малкият Цезар, прекарал вероятно последните няколко часа на стълбите пред Курията, и двамата вече се запътваха надолу към Форума.

— Ако включа в сметката войските, които Публий Сулпиций доведе по-миналата година от Италийска Галия, както и тези, които Секст Юлий Цезар набра в Римска Африка, може да се каже, че досега съм разполагал с десет пълни легиона на бойното поле — говореше Помпей Страбон. — Сигурен съм, че точно ти, Луций Корнелий, като човек, познал същите несгоди като мен през изминалите години, добре си даваш сметка за един проблем: повечето мои войници не са получавали заплата цяла година.

Сула горчиво се усмихна и кимна.

— Много добре разбирам какво имаш предвид, Гней Помпей!

— Е, доколкото ми позволиха обстоятелствата, се справих с положението. Каквото можеше да им предложи Аскулум Пицентум, войниците ми запазиха изключително за себе си, Луций Корнелий. Предимно покъщнина, бронзови монети, дрехи и залъгалки. Все боклуци, ако ме питаш, ама достатъчно да стопли изгладнелите им души. Винаги когато в ръцете ни попадне някоя плячка, постъпвам по същия начин. Боклуци, не боклуци, всичко отива за войниците, които на повече и не се надяват. Това беше един от начините да огранича дълговете на държавата към нейните легионери. — Помпей се спря, но веднага добави: — Прибягвал съм обаче и до друг, който ме засяга вече лично.

— Нима?

— От тези десет легиона четири са лично мои. Целият им личен състав е попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.

Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.

— Продължавай — подкани го той с жест.

— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.

— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?

— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.

— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.

— Винаги съм знаел, че ще ме разбереш правилно, Луций Корнелий.

Сула му подаде дружески ръка.

— Приемам сделката, Гней Помпей! Лично аз бих дал Пиценум и Умбрия на човек като Сатурнин, само и само да спестя на Рим заплатите на десет легиона войници.

— О, недей споменава Сатурнин, нищо че и на него родът му е от Пиценум! Аз ще се погрижа за областта много по-добре, отколкото би го сторил той.

— Сигурен съм, че ще ни го докажеш, Гней Помпей.