През цялото време между първото обсъждане на лекс Лициния Муция, неговото приемане от Сената и най-накрая почти единодушното му гласуване в трибутните комиции Квинт Попедий Силон се бе намирал в движение. Затова трябваше да пристигне чак в Бовианум и да се срещне с Гай Папий Мутил, за да научи за новоприетия закон.

— Значи война — заключи той с привидно спокоен глас.

— Страхувам се, че да, Квинт Попедий.

— Трябва незабавно да свикаме на събрание всички съмишленици от останалите народи.

— Вече съм пратил да им съобщят.

— Кое ще е мястото?

— Там, където никой римлянин не би помислил да си пъха носа — отговори Папий Мутил. — Грументум след десет дни, броени от днес.

— Прекрасно! — зарадва се Силон. — Вътрешността на Лукания е област, за която римляните дори не се сещат. Доколкото знам, в радиус от цял ден път около Грудентум няма нито римски вили, нито латифундии.

— И което е по-важно, в града не живеят никакви римски граждани.

— Ами ако случайно се появят римляни — пътници? — не искаше да пропусне никоя подробност Силон. — Как ще се отървем от тях?

— Марк Лампоний вече му е намерил колая — усмихна се едва — едва Мутил. — Лукания се слави като разбойнически край. Затова зададат ли се отнякъде римляни, ще попаднат право в ръцете на разбойници. Щом събранието се разпусне, Марк Лампоний ще си спечели лична слава, като осигури освобождаването на отвлечените, без дори да се стига до откуп.

— Умно замислено! А ти самият кога смяташ да тръгнеш за натам?

— След четири дни. — Мутил подхвана Силон под ръка и го поведе из перистила на просторната си и елегантна къща; подобно на марса и той беше човек богат, образован и с вкус. — Ще ми разкажеш ли какво стана при пътуването ти из Италийска Галия, Квинт Попедий?

— Нещата се оказаха доста близки до онова, което Квинт Сервилий Цепион ми разправяше, че щял да направи, преди две години и половина. — Личеше си, че Силон е доволен от видяното. — Безброй градчета, чисти и спретнати, разпръснати нагоре по течението на Медоак, чак след Патавиум, а също и нагоре по Сонций и Натизон, след Аквилея. Желязото идва от Норикум, от областта около Норея; носи се и по суша, но най-вече по вода — нагоре по единия от притоците на Драв, после го прехвърлят през проходите и продължава пътя си по Сонций или Тилиавент, сиреч пак по вода. Най-нагоре по реките са издигнати селища, където се добиват дървени въглища, които пращат продукцията си по вода до стоманолеярите. Докато обикалях района, се представях за римски префектус фабрум и щедро раздавах пари в брой, а те се оказаха твърде ценени сред тамошните занаятчии. Не си пестях разходите, затова съм сигурен, че ще работят като луди, за да изпълнят поръчката ми. А понеже се оказа, че съм първият им по-сериозен клиент, обещаха ми и занапред да произвеждат оръжия само за мен.

Мутил обаче изглеждаше загрижен.

— Мислиш ли, че е било разумно да се представяш за римлянин, още повече за префектус фабрум? Ами ако някой истински префектус фабрум реши да намине из областта? Той веднага ще разбере, че си излъгал кой си, и ще извести на Рим.

— Няма защо да се тревожиш, Гай Папий, добре съм си прикрил следите — не се смути ни най-малко от предположението му Силон. — Разбери, че благодарение на огромната ми поръчка никое от тези занаятчийски селища няма да има нужда от нови клиенти за много време напред. Освен това римляните са свикнали да си доставят оръжия от добре познати производители като Пиза и Популония. Цялата работа крие и други предимства, а именно, че когато дойде време да си получим стоката, тя ще ни бъде донесена до пристанищата в Аквилея и Патавиум, откъдето ние само ще я натоварим на кораби и ще можем да я пренесем, до което си искаме италийско или адриатическо пристанище, далеч от оживения римски трафик. Никой римлянин няма и да научи за подозрителните товари, да не говорим, че в града дори не са научили за новото експортно перо на Италийска Галия. Римските търговски интереси открай време са лежали на запад, в басейна на Тосканско море.

— Но дали Източна Галия ще може да поеме нови поръчки за по-нататък?

— Определено! Колкото повече работа намираме за местното население, толкова повече занаятчии ще се насочват натам. Не мога да му отрека на Квинт Сервилий Цепион, намислил е прекрасен план.

— Ами самият Цепион? Той съвсем не е приятел на италийците!

— Да, но затова пък си има причини да мълчи — ухили се Силон. — Няма намерение да разпространява сред приятелите си римляни с какви дела се занимава в действителност. Става дума просто да скрие Златото на Толоза в предприятия, колкото се може по-отдалечени от Рим. Освен това държи на сенаторския си статут, което означава, че ще стои по възможност встрани от практическата дейност на градовете си и ще се надява само да му се плащат редовно наемите за земята. Стига счетоводителите му да си вършат добре работата, той никога не би хукнал сам да проверява как стоят нещата в Галия. В интерес на истината, още не мога да си обясня как точно на него му дойде подобна печеливша схема. Цял Рим знае, че колкото му е чиста патрицианската кръв в жилите, толкова повече му е куха патрицианската глава. А ето, че това не важало за всички сфери на живота. Не, няма защо да се боим от Квинт Сервилий Цепион! Стига сестерциите да продължават да пълнят кесията му, той ще си мълчи и ще се чувства щастлив.

— Тогава трябва да се замислим откъде да намерим още пари — замисли се Мутил и скръцна със зъби. — Кълна се във всички богове, Квинт Попедий, за мен няма да има по-голяма радост на този свят от това да смачкам веднъж завинаги и Рим, и римляните!

Но още на другия ден на Мутил му се наложи да изтърпи присъствието на един, при това от най-знатните римляни. В Бовианум бе пристигнал не друг, а Марк Ливий Друз, надушил следите на приятеля си Силон и нетърпелив да му донесе всички последни новини от Форума.

— Точно в момента в Сената се тегли жребият кой сенатор къде да отиде да раздава правосъдие — обясни той, който трудно можеше да прикрие неудобството си, че в тези смутни времена се е озовал в едно от огнищата на антиримските настроения — Бовианум.

— Наистина ли смятат да приложат от край до край клаузите в лекс Лициния Муция? — не искаше да повярва Силон.

— Наистина — потвърди мрачно приятелят му. — Дошъл съм да ти кажа, че разполагате с шест пазарни дни, за да омекотите удара. Щом започне календарното лято, съдилищата ще заработят с пълна сила и навсякъде, където се установи областният квестион, ще бъдат окачени табели, оповестяващи радостите, които може да донесе на всяко едно семейство издаването на нужната информация. Ще се намерят не един и двама алчни люде, които биха продали майка си и баща си за четири хиляди сестерции, а защо не и за осем, дванайсет хиляди? Предполагам, че от цялата работа мнозина ще напълнят гушите. Пълен позор, но така или иначе целият римски народ, патриции и плебеи заедно, прие закона без нито един глас против.

— И къде ще работи най-близкият до нас град? — попита за всеки случай Мутил.

— В Езерния. Всеки от областните квестионес ще бъде настанен в римска или латинска колония.

— Нали! Защото не смеят да отидат другаде.

Настъпи неловко мълчание. Нито Мутил, нито Силон имаха намерение да издадат плановете си за война, а това разтревожи още повече Друз, който бе дошъл именно с мисълта да ги разубеждава в агресивните им настроения. Той добре съзнаваше, че двамата му събеседници крият много неща, но не смееше да ги разпитва: от една страна, беше твърде близък приятел със Силон, за да го предава пред когото и да било, а от друга — си оставаше римлянин, който не би замълчал пред сънародниците си, случеше ли се да подочуе за заговор срещу Рим. Затова гледаше да засяга само теми, които не застрашаваха директно патриотизма му.

— Как предлагаш да постъпим? — попита Мутил Друз.

— Както казах, надявам се да омекотите удара. Убедете всички онези, които са си вписали неправилно имената в списъците с римски граждани, да напуснат възможно най-скоро римските и латинските градове и колонии. Знам, че няма да им се иска да го сторят, но вие ще ги убедите. Ако останат, чака ги бой с камшик, глоба, включване в черните списъци, насилствено изгонване от домовете им — обясни Друз.

— Не могат да направят подобно нещо! — все още се опитваше да се улови за някакъв мираж Силон. — Марк Ливий, тъй наречените лъжливи граждани са твърде много! Със сигурност Рим няма да иска да си създава едновременно толкова врагове. Рим не може да приложи на практика своя закон! Едно е да накажеш с бой някой случаен италиец тук и там, но да размахваш камшика си по гърбините на цели села и градове? Това би било лудост! Италия няма да се остави на подобно унижение! Можеш да имаш думата ми!

Друз сложи ръце на ушите си, сякаш не искаше да слуша, и поклати глава.

— Не, Квинт Попедий, не продължавай нататък! Умолявам те, недей изрича нито дума, която да може да бъде сметната за държавна измяна! Аз все пак си оставам римлянин! Дошъл съм да ви помогна с каквото мога. Не ме въвличай в заговори, които искрено желая никога да не се осъществят! Всички фалшиви граждани ще трябва да напуснат римските и латинските колонии, преди да са били открити. Това, че всички ще разберат защо толкова спешно се изнасят от домовете си, няма значение. Стига да се отдалечат достатъчно, римските съдилища трудно ще ги стигнат. Ще има въоръжени отряди, но те ще са твърде малобройни, за да обикалят страната в търсене на виновни, при това съдиите ще ги държат близо до себе си, за да ги пазят. Това, на което най-много можете да разчитате, е традиционната склонност на Сената да се пазари винаги когато стане дума за разходи. Заради пословичната си стиснатост римският Сенат е единствен ваш приятел в момента. Измъкнете хората си далеч от съдилищата и продължавайте да плащате данъците си в пълен размер. Нека всеки продължи да плаща, както е било досега, нищо че си е присвоил лъжливо римско гражданство.

— Така и ще направим — съгласи се Мутил, който като самнит добре знаеше на какво са способни римляните в желанието си да отмъщават. — Ще върнем всички по родните им места и ще се грижим за тях.

— Добре — сложи край на темата Друз. — Ако не друго, то поне ще ограничим броя на жертвите. — Той се извъртя неспокойно на стола си. — Не мога да стоя повече тук. Трябва да тръгна преди пладне, за да стигна Казинум преди падането на нощта. Присъствието на един Ливий Друз в Казиум няма да се стори никому толкова подозрително, колкото ако го заварят насред Бовианум. В Казинум все пак притежавам земя.

— Тогава тръгвай! — подкани го нетърпеливо Силон. — Не ми се иска цял свят да те държи отговорен за всички заговори срещу Рим, Марк Ливий.

— Ще си тръгна, но има още нещо — успя дори да се усмихне Друз. — Първо, искам думата ви, че няма да прибягвате до открита война, преди да са се изчерпали всички други възможности за съгласие помежду ни. Аз самият още не съм се отчаял и вярвам в намирането на мирно решение на въпроса. С тази разлика, че отсега нататък мога да разчитам на силни съюзници в самия Сенат. Гай Марий най-после се върна от пътешествието си, а и чичо ми Публий Рутилий Руф ще работи в подкрепа на делото ми. Имате думата ми, че в следващите няколко години ще се кандидатирам за народен трибун, а щом ме изберат, първата ми работа ще бъде да поискам от плебейското събрание да гласува всеобщо римско гражданство за цяла Италия. Засега не мога да си позволя подобен ход. Наложително е най-напред да си спечелим поддръжка сред висшите кръгове в Рим. Особено сред конниците. Нищо чудно да се окаже в крайна сметка, че лекс Лициния Муция ви е донесъл повече полза, отколкото вреда. Когато на бял свят излязат истинските му последствия, сигурен съм, че много римляни ще започнат да гледат с повече съчувствие и симпатия на италийската кауза. Знам, че да се превръщате в герои по толкова болезнен начин и на такава висока цена е тежко и дълбоко съжалявам за случилото се, но можем да сме сигурни, че в бъдеще мнозина италийци ще си спечелят славата на герои, а героите ще привлекат на своя страна много римляни. Това е, което исках да ви кажа.

Силон го изпрати на улицата, където го чакаше конят му, един от най-бързите, които робите на Мутил бяха открили в конюшнята му. За учудване на марса приятелят му се оказа без никакъв придружител.

— Марк Ливий, опасно е да се пътува сам по тия места!

— Още по-опасно е да взема някого със себе си, пък дори и роб. Хората са започнали да говорят, а не мога да си позволя лукса човек като Цепион да ме обвини в заговорничене против Рим само защото са ме видели в Бовианум.

— То и аз, нищо че ми няма името в списъците, не смея повече да се показвам в Рим — съгласи се Силон, докато се мръщеше на слънцето.

— И много правилно ще постъпиш, ако продължиш да стоиш настрана — увери го Друз и добави: — Най-малкото, защото в къщата си имам осведомител.

— О, Юпитере! Надявам се, погрижил си се да го разпънат на кръст!

— За голямо нещастие, Квинт Попедий, ще трябва и за в бъдеще да се съобразявам с този осведомител. Става дума за деветгодишната ми племенница Сервилия, дъщеря на Цепион и негова най-предана креатура. — Макар и да стоеше в сянка, пролича си как Друз целият се изчервява. — Разбра се, че по време на последното ти посещение в Рим, тя е влязла в стаята ти и е видяла каквото не трябва. Ето откъде Цепион е могъл да знае за Гай Папий като за един от инициаторите на фалшивите списъци… Това ти го казвам в случай, че още се чудиш как се е разбрало. Можеш да съобщиш и на приятеля си, та да знае каква преграда е паднала в последните няколко седмици между римляни и италийци. Времената са се променили. Вече не става дума за противоречия между Самниум и Рим. Нашата задача е мирното обединение на всички италийски народи в едно цяло. Иначе нито Рим, нито съседите му могат да се надяват на добро бъдеще.

— Не можеш ли да отпратиш издайницата при баща й? — подхвърли Силон.

— Той не ще и да знае за нея, нищо че е готова и майка си да предаде заради него. Дори ако ме питаш, мисля, че ви е предала именно с надеждата той да я вземе при себе си. Мисля, че засега съм й сложил здрав намордник, но никой не може да е сигурен няма ли пак да се освободи от каишката си и да отиде при Цепион. Затова най-добре не идвай в Рим или поне стой далеч от дома ми. Ако имаш да ми съобщиш нещо спешно, ще ме извикаш на среща извън града.

— Дадено. — Силон вече беше вдигнал ръка да удари коня по задницата, когато се сети за нещо последно. — Много поздрави на Ливия Друза, на Марк Порций и, разбира се, на скъпата ми Сервилия Цепионида.

В мига, в който той удари животното и то се понесе напред, по лицето на Друз се изписа непознато за приятеля му изражение на болка и печал.

— Тя умря съвсем скоро! — извика римлянинът през рамо. — Да знаеш колко ми липсва!

Както беше писано в лекс Лициния Муция, в единайсет града на Италийския полуостров бяха учредени местни съдилища — квестионес. Градовете бяха, както следва: Рим, Сполециум, Коза, Фирмум Пиценум, Езерния, Алба Фуценция, Капуа, Регаум, Луцерия, Пестум и Брундизиум. В закона беше предвидена изрична клауза, според която щом съдилищата свършеха работата си в тези селища, те щяха да се преместят в някой от другите римски или латински градове в съответната област. Единствено Лациум си остана без съд: римският Сенат реши, че марсите заслужават повече внимание, затова пренесоха единайсетия квестион в Алба Фуценция.

Като цяло обаче видните италийци, които се бяха събрали в Грументум седем дни след посещението на Друз у Мутил в Бовианум, бяха успели да убедят сънародниците си, уличени в подправяне на списъците, да напуснат римските и латинските колонии и да се върнат по родните си места. Разбира се, намериха се и такива, които не можеха да повярват какво ги очаква, или може би такива, които предугаждаха, че римските закани не са напразни, но не знаеха как така изведнъж да зарежат домовете и делата си и смятаха да чакат. В крайна сметка, тъкмо те отнесоха на главите си цялата ярост на римските квестионес.

Освен председателя с консуларен статут и двамината му помощници — сенатори всеки съд имаше под свое разпореждане цял екип от писари, дванадесет ликтори (всеки от председателите официално бе получил проконсулски империум) и въоръжена дружина от сто доброволци, набрани из средите на оттеглилите се от войската конници или пък гладиатори, достатъчно умели, за да препускат в галоп с конете.

Съдиите бяха избрани чрез жребий. Нито на Гай Марий, нито на Публий Рутилий Руф имената бяха изтеглени, което можеше и да се очаква; най-вероятно дървените им топчета изобщо не бяха сложени в буркана, който трябваше да се завърти като пумпал и да се чака кои топчета ще изскочат първи през тесния му страничен отвор.

На Квинт Лутаций Катул му се падна Езерния, на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус — Алба Фуценция; Скавър беше подминат от съдбата, за сметка на това Гней Корнелий Сципион Назика получи Брундизиум, което навярно никак не му беше по сърце. Прасчо Метел Пий и Квинт Сервилий Цепион бяха избрани за младши съдии, също както и зетят на Друз Марк Порций Катон Салониан. Друз също не изтегли нищо. За него това беше голямо облекчение, тъй като иначе трябваше да се оправдава пред Сената как личната му съвест не му позволява да изпълни задълженията си.

— Нарочно са го направили, при това е било голяма грешка — сподели Марий пред Друз малко по-късно. — Ако можеха да разсъждават поне малко, а в крайна сметка нали затова са сенатори, биха направили така, че задължително и ти да бъдеш сред изтеглените. Така щяха да те накарат публично да обявиш чувствата см. Като се има предвид обстановката в момента, това щеше силно да те дискредитира!

— Ами аз много се радвам, че не могат да разсъждават — още веднъж благодари на късмета си Друз.

За свое голямо удоволствие цензорът Марк Антоний Оратор изтегли председателството на съда в Рим. Той си знаеше, че да лови нарушители сред безкрайните списъци на римските жители ще бъде много по-трудно, отколкото да се занимава с масовите фалшификации в провинцията, но тъкмо това го радваше, защото от малък обичаше трудните ребуси. При това платените осведомители, които вече чакаха с нетърпение началото на процесите, щяха да му помогнат да спечели за хазната милиони сестерции — нещо, което би направило щастлив всеки цензор.

Уловът на нарушители се оказа твърде неравномерен. Така например Катул Цезар почти нямаше кого да хване в Езерния; градът се намираше в самото сърце на Самниум и Мутил се е постарал да изкара всички засегнати от закона далеч от пределите му, оставяйки само римските граждани и латините. Нито едните, нито другите можеха да осветлят проконсула си по въпросите, които го вълнуваха, а самите самнити нямаше да издадат съплеменниците си пък ако ще и да им обещаваха планини от злато. Все пак съдиите си правеха удоволствието да въздадат в пълна мяра (според вижданията на самия Катул) заслуженото на малцината останали, особено след като се оказа, че сред стотината телохранители има един, изключително умел в боравенето с камшика. Дните минаваха скучно и еднообразно, защото процедурата се състоеше в това всеки подозрителен жител на града да бъде извикван поименно и да се чака няма ли доброволно да се появи. Оказваше се, че по странно стечение на обстоятелствата огромната част от призованите пред съда вече не се смятаха за жители на Езерния и само малцина — по един на три или четири дни — се обаждаха. Това Катул Цезар посрещаше с вълчия си апетит, без да се плаши ни най-малко от гневното мърморене на тълпата, от освиркванията, които го съпровождаха навсякъде по улиците, и от белите, които незнайни пакостници му готвеха на него, на двамата му помощници, на писарите, ликторите и дори на биячите от охраната. Тук някой ще среже стремето на гладиатора и той ще се стовари на земята, там водата ще се окаже натровена с някаква гадост, по квартирите на съдиите ще се заразхождат всички паяци и други неприятни насекоми в областта, изпод чаршафите и капаците на сандъците ще се изнижат спокойно змии и змийчета, по стените ще се окачат парцалени кукли, облечени в тоги и изпръскани в червено, да не говорим за закланите петли и котараци, в които се спъваха римляните. Стана обичайна практика в храната на съдиите да се сипва отрова, затова Катул се видя принуден още от сутринта да храни насила някои от робите си с ястията за обяд и да слага пазачи около кухнята, да не би някой отровител да се вмъкне незабелязан.

Колкото и странно да изглеждаше, пример за толерантност стана не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус. Както в Езерния, така и Алба Фуценция, където той председателстваше съда, повечето от нарушителите отдавна бяха напуснали града, така че цели шест дни заседания на квестиона не донесоха абсолютно никакви резултати. Най-накрая, предаден от свой съгражданин, пред съда застана първият марс, човек заможен, затова способен да заплати наложената му глоба. Когато Ахенобарб заповяда незабавно да му бъде конфискуван имотът в Алба Фуценция, обвиненият дори не трепна; не трепна и когато назначеният за бияч войник се постара да му свали кожата от гърба. Най-накрая, когато кръв започна да пръска в радиус от десет крачки около осъдения, лично председателят на съда нареди боят да свърши. Нататък камшикът беше поверен на по-състрадателен човек, който се стараеше, ако може, да не остави дори белег върху гърба на осъдените. Освен това върховният понтифекс установи, че таи върла ненавист не толкова срещу фалшивите граждани, колкото срещу техните събратя, които се осмеляваха да ги предадат на властите. Както сред самнитите, така и тук осведомителите бяха малцина, затова пък — всички до един обекти на всеобщо на презрение. Председателят на съда беше задължен по закон да им плати обещаното възнаграждение, но после, пак в рамките на закона, подлагаше на такъв подробен и мъчителен разпит самите информатори, че от страх да не би и на тях да им се случи същото като на жертвите им, те скоро престанаха да се обаждат. При един конкретен случай обаче Ахенобарб се превърна едва ли не в обект на всеобща признателност. Ставаше дума за баща на три деца, всичките родени недъгави и бавноразвиващи се. Съдията не само че скришом плати глобата от собствената си кесия, но дори, давайки си сметка, че трите деца можеха да водят сравнително нормален живот единствено в рамките на родния си град, забрани имотът на бащата да бъде конфискуван.

И така, докато Катул Цезар бършеше по себе си храчките на всички самнити, Ахенобарб Понтифекс Максимус се радваше на известно уважение от жителите на Алба Фуценция, където марсите не бяха подложени на същия терор, както самнитите в Езерния. Колкото до останалите съдии, пръснати из страната, някои се оказваха безпощадни като Катул, други проявяваха поне известни скрупули, а трети, подобно на върховния понтифекс, се опитваха да бъдат по възможност човечни. И все пак дори те не бяха способни да предотвратят смъртната омраза, която все повече се наслояваше сред населението на Италия и убеждаваше покорените народи, че на всяка цена трябва да се отърват от „съюза“ си с Рим, пък ако ще и с цената на главите си. Така и никой от съдиите не посмя да прати телохранителите си навътре в страната, за да търсят изпокрилите се от закона нарушители.

От всички съдии имаше един, който успя да си навлече, освен другите и неприятности от чисто правно естество. Това бе Квинт Сервилий Цепион, прикачен като помощник към съда на Гней Сципион Назика В Брундизиум. От самото начало Назика бе предчувствал, че прашното, напечено от слънцето римско пристанище няма да се окаже любимото му място, затова кажи-речи с пристигането си се оправда с някаква болест (която за голяма радост на местното население се оказа хемороиди) и хукна да се лекува обратно в Рим. Така местният квестион трябваше да бъде поверен на някой от двамата му заместници, сиреч на Цепион, подпомаган от Прасчо Младши Пий. Както и навсякъде другаде, тук фалшивите граждани отдавна бяха изчезнали, а информатори не се явяваха. Ден след ден се четеше списъкът на заподозрените, но никой не благоволяваше да се яви пред съда. Ден след ден Цепион чакаше някой да му падне в ръчичките, докато най-накрая един от местните не му представи железни доказателства срещу един от най-уважаваните римски граждани в цял Брундизиум. Обвиненият не влизаше в броя на новозаписалите се, но осведомителят предварително се беше застраховал, твърдейки, че си бил присвоил гражданството двайсет години по-рано. Като куче, надушило най-после мечтания кокал, Цепион се хвърли да разследва случая. В желанието си обвиняемият да послужи за назидание на съгражданите си, при разпита му той беше подложен на изтезания. Метел Пий се уплаши от подобен подход и протестира, но Цепион отказа да го слуша, убеден във вината на заподозрения, нищо че бедният човек беше един от стълбовете на местния морал. По-късно обаче бяха представени неопровержими доказателства, че обвиненият е точно това, което твърдеше — пълноправен римски гражданин, при това с положение. В мига, в който истината излезе наяве, пострадалият даде мъчителя си под съд и двамата хукнаха да търсят справедливост в Рим. В крайна сметка наложи се първият консул Крас Оратор да държи една от най-пламенните си речи, за да отърве Цепион от наказание. Макар и оправдан обаче, той повече не можеше и да мисли да се върне в Брундизиум. Вместо това Гней Сципион Назика, който не си спести нито една ругатня, дошла му наум по адрес на бездарния му помощник, беше принуден пак да ходи в омразната провинция. Колкото до Крас Оратор, той съвсем не беше щастлив от факта, че трябва да защитава човек, когото не може да търпи.

— Понякога си мисля, Квинт Муций — оплака се той пред братовчед си, който открай време му беше най-близкият приятел, — че е жалко, дето точно ние се паднахме консули в тази ужасна година!

След известно време Публий Рутилий Руф прати писмо на Луций Корнелий Сула в Близка Испания. Беше получил специално вест от легата, че жадува за новини и би искал някой да го държи в течение за събитията в Рим. Не беше Рутилий Руф човекът, който би се отказал от подобна възможност за литературна изява.

„Защото, Луций Корнелий, бих се заклел, ако трябва, че от всички онези, които наричам приятели, на никого друг не бих драснал дори ред. Но ти не си като останалите и за мен е истинско удоволствие да те държа информиран за нещата, които се случват около мен. Нека започна с работата на специалните съдилища — квестионес, плод на най-разчулия се през последните няколко години закон — тъй нареченият лекс Лициния Муция. Още към края на лятото всички се убедиха колко непопулярна е сред съседите ни подобна наказателна мярка и мнозина са онези, които предпочитат да си намерят някое оправдание и да избягат от длъжности на съдия — следовател, вместо да чакат кога ще ги пратят. Най-накрая се намери и достатъчно сериозен повод всички останали из провинцията едновременно да се приберат в Рим. Племената на саласите, брените и ретите започнаха периодично да нападат и опустошават земите на север от река Пад, като в крайна сметка доведоха до порядъчен хаос цялата област между езерото Бенак и Долината на саласите, сиреч Средна и Западна Транспаданска Галия. Без дори да се замисли, Сенатът обяви извънредно положение и преустанови всякакви съдебни процедури по отношение на незаконните римски граждани. Всички съдии се завтекоха към домовете си, отдъхвайки си от натрупаното напрежение. И навярно като форма на отмъщение заради неприятностите, които им причини, гласуваха единодушно срещу разбунтувалите се племена в Италийска Галия да бъде пратен самият Крас Оратор начело на армия. Задачата бе, ако не успее да ги усмири съвсем, то поне да ги изтика от цивилизованите краища на областта. Крас Оратор се справи блестящо, като за целта му бяха нужни не повече от два месеца.

Само преди няколко дни той се завърна победоносно и настани армията си на лагер на Марсово поле. Обяви на всеослушание, че войниците му го били обявили за император и поиска следователно да му се отреди триумф. Петицията на консула — победител бе приета от колегата му и негов личен братовчед Квинт Муций Сцевола, който бе оставен да управлява в Рим и сега сметна за необходимо незабавно да свика Сената в храма на Белона. За изненада на някои обаче на втория консул никак не му беше до триумфи!

«Това са глупости! — заяви лаконично той пред сенаторите. — Не само че са глупости, ами е направо смешно да ги обсъждаме! Кратък двумесечен поход срещу три-четири хиляди неорганизирани диваци и хайде сега да честваме триумф? В никакъв случай! Не и докато аз седя на куриатния стол! Навремето такива големи пълководци като Гай Марий и Квинт Лутаций Катул имаха скромността да честват двамата едновременно победата си срещу германската напаст, сега ние ще отреждаме триумф на човек, който не е водил война, камо ли е имало кога да спечели поне едно по-сериозно сражение… Не! Триумф няма да се чества! Нека главният ликтор отиде при Луций Лициний и му нареди да прати войниците си обратно в лагерите край Капуа, а сам да домъкне дебелия си задник вътре в помериума, та да бъде поне от някаква полза!»

Ау — ау — ау! Струва ми се, че в този ден нашият Квинт Муций просто е бил без настроение или пък жена му го е изритала, което е все едно и също. Тъй или иначе Крас Оратор разпусна легионите си и пристигна вътре в помериума, където обаче нямаше намерение да бъде от полза никому! По-скоро му се искаше да даде някой роднински съвет на Сцевола, но Квинт Муций не беше настроен да слуша.

«Глупости!» дори не се опитваше да бъде оригинален с изразите си Сцевола. Между другото, Луций Корнелий, сега му е мястото да кажа, че от време на време Квинт Муций поразително ми прилича на Скавър Принцепс Сенатус на млади години! «Ти може и да си ми скъп, Луций Лициний — продължава да философства Сцевола, — но това не е причина да ти отреждаме незаслужени триумфи.»

И като резултат от цялата тази суматоха двамата братовчеди повече не си говорят. Което доста усложнява работата на Сената напоследък, защото все пак става дума за двамата ни действащи консули. Е, вярно, сещам се за по-отдавнашни времена, когато между консулите е съществувала далеч по-непримирима вражда, отколкото сега, но пък и Крас Оратор и Сцевола са все пак приятели. С времето отношенията им пак ще се изгладят. Лично аз съжалявам затова, задето не престанаха да си говорят, преди да измъдрят онзи проклет закон — лекс Лициния Муция!

Излиза, че освен цялата тази поредица от глупости, която ти описах, друго нищо интересно не се е случвало в Рим напоследък. На Форума почти не се забелязва живот.

Това не е причина обаче да не пиша за твоите подвизи или поне за това, което ние тук, в Рим, научаваме за тях. Във всеки свой доклад пред Сената Тит Дидий, когото винаги съм знаел като почтен човек, те споменава с добро.

Ето защо съвсем сериозно смятам, че е ще е добре да се върнеш в Рим не по-късно от края на идущата година, та да се кандидатираш за тогавашните избори за претори. Тъй като вече минаха няколко години от смъртта на Прасчо Метел Нумидик, а Катул Цезар, Сципион Назика и Скавър Принцепс Сенатус здравата се изложиха с подкрепата си за лекс Лициния Муция, независимо от огромните проблеми, които той ни донесе, никой вече не се сеща, че Гай Марий е бил някога черна овца, затова надали гласоподавателят би се интересувал от някогашните му приятели. Сега всички чувстват, че трябва да се гласува най-вече за способни хора, а такива, оказва се, трудно се намират. Тази година Луций Юлий Цезар беше избран без никакви проблеми за претор урбанус, а претор перегринус е големият брат на Аврелия Луций Кота. Лично аз смятам, че ти се радваш на много по-голяма популярност, отколкото някой от тях двамата, така че… Във всеки случай Тит Дидий никога не би те държал насила при себе си, още повече че служиш при него много повече, отколкото е прието един пълководец да изисква от легатите си. Другата есен ще станат четири години, откакто си в Испания.

Е, помисли за това, Луций Корнелий. Вече съм обсъждал въпроса с Гай Марий и той искрено подкрепя идеята. Подкрепя я и самият Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Откакто му се роди син, който при това му е одрал кожата, старецът не е на земята от радост. Иди ме питай как тъй ще наричам «старец» човек, който е на моите години.“

Сула стоеше в квартирата в Таракон и бавно поглъщаше дума по дума посланието на словоохотливия си кореспондент. Най-голямо впечатление му направи новината, че Далматика била родила син на Скавър. Колкото и Рутилий Руф да бе смятал, че останалата част от писмото му съдържа по-интересни новини, приятелят му далеч не бе избягал от призрака на Далматика и горчиво се усмихваше на съпружеските успехи на Принцепс Сенатус. Едва след като успя да възстанови в паметта си някакъв бегъл спомен какво точно представляваше любимата му, той седна да размишлява върху идеята да се кандидатира повторно за претор. Рутилий Руф беше прав — сега му беше времето. Сула не се и съмняваше, че Тит Дидий ще го пусне да си върви; не само това, ами щеше да го отпрати с нужните препоръчителни писма, които да увеличат шансовете му в комициите. Е, не беше той, който спечели венеца от трева — честта се беше паднала на Квинт Серторий, — но пък и никой не можеше да го обвини, че не си е свършил добре работата.

Дали не продължаваше да преследва напразни блянове? Нима Фортуна не се бе подиграла с него, когато прати бедната Юлила точно в онзи миг на поляната над Цирка? Не беше ли уловка от страна на боговете онзи венец от трева, който тя несъзнателно му изплете, без да знае какво означава подобно отличие за римския войник? Или пък, напротив, Юлила е виждала в бъдещето и го е предричала? Дали на Сула му оставаше още време да спечели своя венец от трева? Но в коя война? По света не се случваше нищо кой знае колко вълнуващо, от никъде не се задаваха заплахи. Е, вярно, че в Испания още се чуваше звънът на оръжията, но пък и задълженията на Сула не бяха такива, каквито биха му позволили да се окичи с корона граминея. Тит Дидий го използваше като специалист по логистика и стратегия, като човек, който знаеше откъде да намери провизии и оръжия, как да прегрупира силите си; но не и като командващ легион, който да се хвърли пръв в атака пред войниците си. Сула се надяваше, че щом се добере до преторския пост, ще успее да смени Тит Дидий от командването му в Испания. Испания беше богата провинция, а от богатства той най-силно се нуждаеше!

Трябваха му пари. Всеки ден си го повтаряше. На четиридесет и пет времето започва да тече по-бързо; да се забавеше още малко и завинаги щеше да изгуби шанс за консулски мандат; можеха често да го сравняват с Гай Марий, но Гай Марий си оставаше изключение. Като него втори нямаше, дори Луций Корнелий Сула не можеше да го гони по стъпалата на историята. За него единствен път към властта си оставаха парите, а пък в интерес на истината те и на Марий бяха помогнали. Ако не бяха баснословните богатства, които той си бе спечелил като претор в Далечна Испания, старият Цезар никога нямаше да му предложи дъщеря си за жена, а ако Марий не се бе оженил за Юлия, никой друг не би могъл да го качи на консулския стол. Пари. Сула трябваше да намери пари! Затова идваше време да се върне в Рим, да спечели изборите за претор, а после отново да дойде в Испания и да си пълни кесиите.

А по-късно, през август следващата година, след дълго мълчание Публий Рутилий Руф му прати и второ писмо:

„Бях болен, Луций Корнелий, но вече съм се възстановил напълно. Лекарите ми изброиха хиляди неразгадаеми диагнози, но аз и без тях си знам от какво точно страдах — дълбока скука. Напоследък обаче в Рим започнаха да назряват интересни събития, затова отдавна съм скочил на крака и чакам да видя какво ще се случва.

Най-напред да те зарадвам, че вече се говори за кандидатурата ти за претор. Реакциите сред избирателите са изключително в твоя полза, така че бъди уверен в успеха. Скавър още не се е отметнал от поддръжката на каузата ти, което е и начин да намекне пред приятелите си, че далеч не те смята за виновен в онази почти забравена история с младата му жена. Самомнителен дъртак! Така и няма да си признае публично, че именно той те накара да поемеш по пътя на изгнанието, както ти всъщност стори. И все пак принудителният ти престой в Испания донесе своите плодове! Ако навремето Гай Марий бе получил от Прасчо дължимото за услугите си в Африка, то пътят му към властта щеше да е далеч по-лесен. Но Тит Дидий е почтен човек и знае как да благодари на приятелите си.

Сега да минем на чуждестранния бюлетин. Най-после Никомед, царят на Витиния, умря. Ако не бъркам в сметката, ще да е бил на деветдесет и три. Първородният му син, роден от отдавна отишлата си витинска царица, вече е на шейсет и пет, но успя да запази престола за себе си. Оказва се обаче, че и брат му Сократ (той самият царува под името Никомед III в духа на фамилията), петдесет и седем годишен, се домогва до властта и вече е пратил молба до римския Сенат и народ Никомед III да бъде свален и той да заеме мястото му. Сенатът се отнася по въпроса с присъщата си мудност — явно, че колегите ни не се интересуват особено от външната ни политика. Изглежда, станали са нови бъркотии в Кападокия, където народът свалил царя си от престола и на негово място сложил някой си Ариарат IX. Той обаче починал скоро след това при съмнителни обстоятелства или поне такава е официалната версия; младият цар и регентът му Гордий са отново на власт, не без съдействието на понтийския цар Митридат и вярната му армия.

Когато Гай Марий се върна от пътешествието си из онези краища на света, той изнесе специална реч пред Сената, в която ни предупреждаваше колко опасен е младият цар на Понт Митридат. За жалост обаче малцината сенатори, благоволили да посетят точно това заседание, прекараха повечето време в приятна дрямка. Най-накрая Скавър Принцепс Сенатус лично стана, за да заяви, че според него Гай Марий бил преувеличавал. Дочувам, че младият цар щедро обсипвал Скавър с писма, в които, освен че не си пестял ласкателствата, но и изпъквал с рядко изящен гръцки; цитирал всички класици, като се почне с Омир и Хезиод, мине се през Есхил, Софокъл и Пиндар и се свърши с Менандър и Пиндар. От всичко това Скавър си направил елементарното заключение, че Митридат няма нищо общо с образа, който ние, римляните сме свикнали да придаваме на източните деспоти. За нашия Принцепс Сенатус човек, който чете класиците, не може да навре копието си в съкровените задни части на баба си. Затова пък Гай Марий твърди, че същият този Митридат, наречен от народа си Евпатор, е оставил майка си да умре от глад, убил е брат си, царувал под регентството на същата тази майка, убил е неколцина от чичовците и братовчедите си, а най-накрая е отровил и сестра си, за която е бил женен! Прекрасен човек, както виждаш, явно е чел много класика!

Иначе на политическата сцена в Рим нищо не се случва. По-интересно е в съда. Втора поредна година Сенатът прати неколцина от своите членове да се трепят по пътищата на полуострова в издирване на онези хиляди италийци, които се бяха записали незаконно като римски граждани, но както се случи вече веднъж миналата година, резултатите от неколкомесечните разследвания се оказаха почти нулеви. Общо в десетте области на Италия бяха отбелязани неколкостотин победи на римското право, разбирай, че неколкостотин души са били бити почти до смърт, а след това е трябвало да се продадат самите себе си, за да се издължат на римската хазна. Да си призная честно, Луций Корнелий, направо ми настръхва косата при мисълта да ме пратят в някое италийско градче без поне една дузина придружители! Не можеш да си представиш как ни гледат тези хора. Това тяхното е някаква свръхестествена пасивност, сякаш вече принадлежим на напълно отделни светове. Италийците от доста време са престанали да ни обичат, но откакто установихме тези абсурдни съдилища и започнахме да налагаме с камшик, да конфискуваме имоти и пари, няма италиец, който да не ни е намразил от дъното на душата си. Единственият обнадеждаващ факт е, че хазната започва да се изпразва със застрашителни темпове, след като сумите от платените глоби не могат да покрият и малка част от разходите, отишли по изпращането на съдебните комисии, съставени все от сенатори, свикнали на лукс, по далечните краища на полуострова. Двамата с Гай Марий вече готвим предложение пред Сената всички квестионес, учредени по силата на лекс Лициния Муция, да бъдат премахнати като безполезни и струващи скъпо на държавата.

На хоризонта се появи един от най-младите представители на плебейската фамилия на Сулпициите — Публий Сулпиций Руф, който реши да подведе под съдебна отговорност Гай Норбан, задето навремето бил пратил по незаконен начин в изгнание обвинения в държавна измяна заради поражението при Араузио Квинт Сервилий Цепион, заподозрян, както си спомняш, и в открадването на Златото на Толоза. Според Сулпиций въпросът бил неправилно отнесен пред плебейското събрание, когато по онова време вече бил съществувал специален съд, занимаващ се с обвиненията в държавна измяна. Нека допълня, че младият Сулпиций е станал един от най-близките приятели на сегашния Сервилий Цепион, което само доказва лошия му вкус. В защита на Норбан застана самият Марк Антоний Оратор, който произнесе според мен най-добрата реч за целия си живот. С това спечели оправдаването на Норбан, подкрепен от голяма част от съдебните заседатели, и здравата натри носовете на Сулпиций и Цепион. Понеже усещам, че си ценител на ораторското изкуство, специално прилагам към писмото си пълния текст на Антониевата реч.

Колкото до другия Оратор, Луций Лициний Крас, нека поклюкарствам малко за семейството му. Оказва се, че двамата му зетьове са имали напълно противоположен късмет с дъщерите му. Синът на Сципион Назика Сципион Назика отдавна си имаше свой син, Сципион Назика. Но неговата Лициния доказа, че е способна на много и вече му роди и дъщеря. За разлика от сестра си — жената на Прасчо Метел Пий, която никаква я няма. Разправят, че в детската стая в дома им ехото било забележително — толкова празна стояла тя. За разлика от Лициния обаче племенницата ми Ливия Друза не се отказва да ражда. Вече е майка на трета дъщеря, този път Порция, естествено, толкова червенокоса, че човек има чувството как някой е запалил слама върху главата й. И до ден-днешен е влюбена до полуда в Катон Салониан, когото аз лично смятам за доста приятен човек. Но по-важното е, че с жени като Ливия Друза Рим не би се оплаквал от бездетност!

Като че ли се отплеснах от истинската цел на писмото си, но какво пък? Тазгодишните ни едили се оказват обвързани помежду си по доста любопитен начин. Единият от плебейските едили е племенникът ми Марк Ливий Друз, който има за колега поредния богат господин Никой, някой си Ремий, докато един от куриатните едили е зет му Катон Салониан. Очертава се тримата да организират запомнящи се игри.

Нека завършим с малко семейни новини. Бедната Аврелия продължава да живее сам — самичка в сърцето на Субура, но се надяваме Гай Юлий да се върне у дома, ако не идната година, то най-късно на следващата. Тази година претор е брат му Секст, така че вече се задава и неговият ред да си опита късмета на изборите. Разбира се, Гай Марий няма да забрави обещанието си и ако трябва, ще раздава щедри подкупи. Боговете са дарили Аврелия и Гай Юлий с най-забележителното дете в цял Рим. Малкият Цезар, както го наричаме всички, едва е навършил пет години, а вече може да чете и пише. Това може и да не ти се струва кой знае какво чудо, но той чете, без дори да губи време да отделя думите една от друга! Надраскай му някоя глупост на къс хартия и му я дай: ще я разчете открай докрай на глас, без дори да се запъне! Аз и възрастни хора не познавам, които да са способни да го сторят, а той е само на пет години. Вече се чувстваме пълни глупаци в негово присъствие. Момчето и на външен вид е удивително, но никой не може да го нарече разглезено. Мисля, че Аврелия дори се престарава в строгото си отношение към него.

Толкова. За друго не се сещам, Луций Корнелий, Постарай се по-скоро да се върнеш у дома. Някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един от преторските столове за догодина е запазен специално за теб.“

Както му препоръчваха приятелите, Луций Корнелий Сула се забърза обратно към дома. Беше обзет от надежди, че най-сетне е дошъл часът му, обаче продължаваше да се страхува да не би в последния момент да се случи нещо, което да препречи пътя му завинаги. След четирите години, прекарани в Испания, струната на любовта в сърцето му се бе обтегнала до скъсване, но колкото и да копнееше той по любимия си Метробий, пак нямаше да го посети нито веднъж. Дори когато театралната звезда потропаше на вратата му и се представеше за негов клиент, на прислугата беше заповядано да крият господаря си от него. Това беше годината на Сула. Ако той се провалеше, това би било знак, че богинята Фортуна завинаги е отвърнала лице от него; Сула никога не би си играл с търпението на безсмъртните. А Фортуна никога не оставаше безучастна, когато някой от любимците й изведнъж насочи чувствата си към някой смъртен и незначителен. Затова сбогом, Метробий!

След като поостана няколко дни у дома, за да се нарадва на децата си, пораснали толкова много, че на човек да му се доплаче, като ги гледа, Сула реши все пак да навести някогашната си приятелка Аврелия. По пътя към дома й си мислеше как четири години от живота на малкия Сула и малката Корнелия са му били откраднати само заради глупостта на някаква си хубавица… И как дори след всичко това той не я беше забравил! Корнелия Сула вече беше на тринайсет, беше наследила крехката хубост на майка си и привличаше мъжките погледи. За сметка на това от баща си не беше взела нищо. Елия осведоми мъжа си, че дъщеря му вече от няколко месеца редовно има мензис, а наболите гърди изпод дрехата й потвърждаваха думите й. При вида й Сула се усещаше безвъзвратно остарял, което беше чувство колкото изненадващо, толкова и неприятно; но пък и Корнелия можеше да се усмихва омайно като покойната Юлила и баща й не можеше да устои на чара й. Синът му беше на дванайсет. В чертите си и той беше наследил почти изключително майчиния си род: руси коси, сини очи, издължено лице, дълъг, месест нос, дълги, източени, но все пак силни ръце.

Именно в сина си щеше да открие единствения си истински приятел — онзи, за когото цял живот беше мечтал; обичта на малкия Сула беше толкова невинна, безрезервна и трогателна, че баща му не можеше да отпъди сина си от съзнанието си дори когато трябваше да се съсредоточи върху спечелването на избирателите. Малкият Сула още ходеше облечен в пурпурноръба тога — израз на положението му на невръстно дете, а на врата си беше провесил магическия талисман, предпазващ от злите духове — тъй наречената була, но вече придружаваше баща си навсякъде, стоеше настрана, когато той разговаряше с другите възрастни и слушаше внимателно какво си приказват. Сетне, когато двамата се върнеха у дома, затваряха се в кабинета на Сула и започваха да обсъждат как е минал денят, с какви хора са се срещнали и какви са били настроенията на Форума.

И все пак, когато тръгна към Субура, не взе сина си със себе си. Нарочно бе предпочел да е сам и за свое голямо учудване, както си вървеше из претъпканите улици, постоянно беше поздравяван от непознати; дори някои по-уверени си позволяваха приятелски да го тупат по гърба. Оказваше се, че той най-сетне се е превърнал в известна личност! Сула прие тези неочаквани срещи за добро предзнаменование и когато най-сетне почука на вратата на Аврелия, беше обзет от далеч по-оптимистични чувства, отколкото на излизане от къщата си на Палатина. Още един добър признак бе, че икономът Евтих го покани веднага вътре в къщата. Понеже Сула се бе родил лишен от всякакво чувство за срам или стеснителност, няколкото минути, които прекара в чакане в приемната, дори не му навяха неприятни спомени. Когато домакинята се показа на вратата на работната си стая, той просто й се усмихна и й подаде ръка. Което направи и Аврелия.

Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.

— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.

— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?

— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.

— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?

— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?

— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.

— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?

— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.

Той се засмя.

— Добре, печелиш!

Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.

— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.

— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.

— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.

— Със сигурност ти не си.

— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?

Тя поклати енергично глава.

— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.

— По-сигурна?

Тя вдигна рамене.

— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.

— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга, по-сигурна.

— Искаш ли да ги видиш?

— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те вече са пораснали, а през цялото това време мен ме е нямало, за да им се любувам.

— Такова е положението на мнозина от нашата класа, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо тя. — Дори и да не беше тази история с Далматика, навярно ти пак щеше да стоиш далеч от Рим. Сега просто се радвай на децата си, докато можеш; и не се занимавай с мисълта не могат ли нещата тепърва да се променят.

Сула вдигна русите си, изкуствено изписвани с черно вежди.

— В живота ми има твърде много неща, които бих искал да променя! Там е работата, Аврелия. И затова вечно съм обзет от съжаления.

— Ти трябва да съжаляваш за нещата, които си сгрешил или на които си станал жертва, но това не е причина да си връщаш за тях — сега или когато и да било. — Аврелия не разсъждаваше толкова от нравствена, колкото от чисто практична гледна точка. — Ако не се отърсиш навреме от желанието си за реванш, Луций Корнелий, миналото ти ще те следва до края на живота ти. А както вече съм ти го казвала неведнъж, предстои ти още дълъг път. Надбягването тепърва започва.

— Така ли мислиш наистина?

— Сигурна съм.

В стаята нахълтаха трите цезарчета. Юлия Старша, на която всички викаха Лия, вече бе на десет година, а сестра й Юлия Младша или за по-просто Ю-Ю, наближаваше осем. И двете момиченца бяха високи за възрастта си, стройни, изящни… И те приличаха на покойната Юлила, мислеше си Сула, с тази разлика, че очите им бяха сини. Малкият Цезар беше на шест. Сула не можеше да си обясни защо момчето изглежда по-красиво от сестрите си, но това бе усещане, от което не можеше да се отърси. Разбира се, красотата му беше типично римска; Цезарите бяха най-чистокръвните римляни на света. В следващия миг Сула се сети за последното писмо на Публий Рутилий Руф и как той се хвалеше, че момчето можело да чете свободно от пръв поглед. Това наистина беше признак за необикновена интелигентност. Но още много неща имаха да се случват на Цезарчо и кой знае дали някое от тях нямаше да угаси завинаги огъня, бушуващ в главата му.

— Деца, това е Луций Корнелий Сула — представи гостенина си майка им.

Момичетата стеснително го поздравиха, докато малкият Цезар го дари с такава завладяваща усмивка, че Сула чак усети как нещо се преобръща в корема му от вълнение — подобно чувство не го беше спохождало от времето на първата му среща с Метробий. Момчето имаше почти същите очи като неговите: бледосини, но обградени с тъмен контур. От погледа искреше интелигентност и разбиране. „Може би и аз щях да съм същият, ако майка ми беше като прекрасната Аврелия, а баща ми не беше най-отчаяният пияница на света — помисли си Сула. — С подобно лице, с подобен ум Цезар би могъл да подлуди цяла Атина.“

— Едно птиче ми каза, момчето ми — обърна се към него той, — че си бил много умен.

Но малкият прихна да се смее.

— Значи птичето не е говорило с Марк Антоний Гнифон.

— Кой е той?

— Моят учител, Луций Корнелий.

— Нима майка ти вече не става за учител, та са ти намерили друг?

— Според нея съм й взимал здравето с въпросите си, когато съм бил малък. И затова тя ми намери учител.

— Когато си бил малък? Да не кажеш, че вече си голям?

— Тогава бях по-малък — отговори Цезар, без дори да се учуди на въпроса.

— Значи си преждевременно израснал — заключи Сула.

— О, не го казвай!

— Защо не, млади Цезаре? Какво имаш против думата?

— Ами обикновено подобен израз се използва за високомерни малки момиченца, които се опитват да имитират бабите си — обясни той леко засегнат.

— А — ха! — На госта му ставаше все по-интересно. — Това надали си го научил от някоя книга. Изглежда, вече можеш да правиш заключения и по личните житейски наблюдения.

— Естествено — изненада се Цезар.

— Достатъчно — сложи край на разговора им Аврелия и отпрати децата в стаята им.

Но синът й продължи да се усмихва през рамо на гостенина, сякаш вече го имаше за свой съучастник, и едва когато майка му го стрелна с поглед, бързо избяга зад вратата.

— Ако не му се случи да прегори твърде бързо, той ще се окаже или най-блестящият представител на класата ни, или нейният зъл гений — рече Сула.

— Да се надяваме, че ще е първото.

— Дали? — отвърна той и се засмя.

— Щял си да се кандидатираш за претор — смени на свой ред темата Аврелия, която и без това знаеше, че Сула не се интересува много от децата.

— Да.

— Вуйчо Публий е уверен, че ще те изберат.

— Тогава да се надяваме, че прилича повече на Тирезий, отколкото на Касандра!

Публий Рутилий Руф се оказа наследник на Тирезий; Сула не само че стана претор, но и получи най-много гласове при изборите, което го прати направо на поста претор урбанус. При нормални обстоятелства задълженията на градския претор се ограничаваха почти изключително с дейността на съдилищата, с удовлетворяване на молби от чисто правен характер. Но при изключителна ситуация (когато двамата консули отсъстват от града или са неспособни да вършат работата си) именно градският претор биваше натоварен със защитата на град Рим, с командването на римските легиони в случай на чуждо нападение; на него се падаше и задачата да прокарва закони и да контролира хазната.

Сула беше доста неприятно изненадан от изборния си успех. По закон градският претор нямаше право да се откъсва от Рим за повече от десет дни наведнъж, което означаваше, че и да иска, не може да се скрие от никого — налагаше му се всеки ден да ляга и става в собственото си легло, да живее в омразната си къща при омразната си жена и непрекъснато да живее под страха, че може да го навести някой спомен от младежките му години. И все пак оказваше се, че може да разчита на нечия много сериозна подкрепа за тежките начинания, които го очакваха — тази на родния му син. Малкият Сула щеше да е неговият приятел, той щеше да го придружава всеки ден на Форума, той щеше да го чака вечер у дома, за да си говорят и да се смеят. Колко приличаше Суланчо на Цезарчо! Ако не в друго, то поне на външен вид. А и момчето можеше и да не е толкова надарено, колкото братовчед си, но беше будно, а и Сула си повтаряше, че ако синът му се беше родил тъй гениален, както малкия Цезар, той самият не би го обичал толкова.

Но не само Сула беше неприятно изненадан от изборните резултати. И ако потърпевшите си скубеха косите, то околните здравата се забавляваха на неуспеха им. Луций Марций Филип шумно бе разгласил намеренията си да става консул, убеден, че при слабата конкуренция мястото му е в кърпа вързано. И все пак за първи консул беше избран по-малкият брат на Луций Валерий Флак Гай, което можеше да се приеме — ако не друго, то Валерий Флаките бяха патриции и в семейството имаха връзки! Но за втори консул бе предпочетен не друг, а онзи непоносим, гнусен нов човек Марк Херений! Чак до Карсеоли можеха да се чуят виковете на възмущение, с които Филип проглушаваше ушите на минувачите по Форума и ги караше да се подсмихват под мустак. Всички добре знаеха на какво се дължи провалът му — не на друго, а на онези язвителни забележки, които му беше отправил Публий Рутилий Руф при обсъждането на лекс Лициния Муция. Дотогава всички или бяха забравили, или се правеха, че са забравили помощта, която Гай Марий бе оказал на Филип при кандидатирането му за народен трибун. Но ето, че заради Рутилий цял Рим си бе припомнил откъде е тръгнал кандидатът за консул, а времето до злополучните избори бе твърде малко, за да се забрави отново.

— Ще му го върна аз на тоя Рутилий Руф! — закани се Филип пред Цепион.

— И двамата ще му го върнем — обеща му Цепион, който също имаше за какво да се ядосва.

Броени дни преди края на същата година Ливия Друза роди момче — Марк Порций Катон Салониан Младши — болнаво, червенокосо, дълговрато и ревливо дете с огромен нос, който стърчеше като човка на безформеното му личице. Дребен, но инатлив, малкият Катон упорито не щеше да се появява на бял свят. В крайна сметка раждането продължи дълго и мъчително. Майката беше буквално разкъсана, преди лекарите и акушерките най-после да поемат новороденото из утробата й.

— Бъди спокойна, домина — утешаваше пациентката си Аполодор Сикул, — на детето нищо му няма: нито подутини, нито синини, нито каквито и да било натъртвания. — В следващия миг по лицето на строгия гръцки лекар се изписа хитра усмивчица. — Ако начинът, по който един човек се е появил на този свят, има отношение с по-нататъшното му поведение, то, домина, ти ще имаш доста проклет син.

Ливия Друза беше крайно изтощена от раждането и само от любезност успя вяло да му се усмихне; в едно беше сигурна — не искаше повече деца. Всъщност това беше и първото от петте й раждания, при които беше изпитала истински страдания.

Едва след няколко дни, в които цялата домакинска работа бе паднала на плещите на неуморния иконом Кратип — след смъртта на Сервилия Цепионида Ливия Друза бе поела грижата за дома на брат си, — беше позволено на останалите й деца да я посетят и да се запознаят с братчето си.

Както се и очакваше, Сервилия застана като замръзнала на вратата, твърдо отказвайки да има нещо общо с новия си брат, когото изобщо не признаваше за такъв. Лила, която напоследък попадаше все по-осезаемо под влиянието на сестра си, също се опитваше да се държи високомерно и безразлично, но майка й успя сравнително лесно да я прикотка при себе си и да я накара да целуне крехкото създание в скута й. Третото момиче в семейството, Порция — или Порцела, както я наричаха, — беше само на четиринайсет месеца и не беше поканена на церемонията. За сметка на това малкият Цепион, който скоро бе навършил три години, присъстваше и беше като пощръклял от вълнение при срещата с брат си. Искаше му се да го поеме, да го гушка, люлее и целува.

— Той ще си бъде мой — зарече се твърдо малкият Цепион, като упорито се дърпаше на бавачката си, дошла да го прибере в стаята му.

— Давам ти го, малки Квинт — изпрати го Ливия Друза, щастлива, че малкият Катон ще си има поне един приятел сред батковците и какичките си. — Ти ще си този, който ще се грижи за него.

Макар и да не бе благоволила да влезе с останалите, Сервилия се задържа при вратата, изчаквайки Лила и Цепион да се отдалечат, сетне направи няколко крачки към леглото и застана в такова положение, че майка й да прочете подигравателния поглед в очите й. Замъгленият поглед на Ливия Друза и бледото й лице й доставяха удоволствие.

— Ще умреш — обеща й съчувствено Сервилия.

На майката секна дъхът.

— Глупости! — сопна се тя на малкото змийче.

— Ще умреш, ще умреш — клатеше глава дъщеря й. — Щом съм го поискала, значи ще стане. Леля Сервилия Цепионида умря, нали? Това бе, защото аз й пожелах да умре!

— Да се говорят подобни неща е колкото грозно, толкова и глупаво — опитваше се да я убеждава Ливия, докато сърцето силно биеше в гърдите й. — Само едно пожелание не стига нещо да се случи наистина, Сервилия. Ако си пожелаеш нещо и то стане, това си е чисто съвпадение. Единствено Фортуна знае кое ще се случи и кое — не! Теб никой не те пита как ти се харесва! Още не си станала толкова важна, че Фортуна да се вслушва в желанията ти.

— Няма нужда да ме убеждаваш, знаеш, че няма да ти се хвана! Аз притежавам от силата на злото. Когато поискам нечия смърт, тя се сбъдва — изхили се злорадо детето и избяга от стаята на майка си.

Ливия Друза затвори очи и потъна в мисли. Не й беше добре; откакто малкият Катон се бе родил, през цялото време се бе чувствала зле. И все пак не можеше да повярва, че Сервилия има някакъв пръст в това. Или поне така си повтаряше.

Няколко дни по-късно обаче състоянието й рязко се влоши. Малкият Катон беше изваден от стаята на майка си и прехвърлен на дойка. Така поне брат му Цепион можеше на практика да изпълни обещанието си и да го наглежда вместо Ливия.

Аполодор Сикул веднага би тревога.

— Опасявам се за живота й, Марк Ливий — съобщи той на Друз. — Кървенето не е обилно, но нищо не може да го спре. Сестра ти има висока температура, а заедно с кръвта изтича и някакъв мътен секрет, за който нямам представа какъв е.

— Богове, какво толкова съм сторил в живота си? — хвана се за главата Друз, опитвайки се да спре сълзите си. — Защо всички около мен умират?

На този въпрос, разбира се, никой не можеше да му отговори. Кратип, който мразеше от дъното на душата си Сервилия, го бе осведомил за разговора й с Ливия, но вуйчото така и не можеше да повярва, че детето е направило нещо на майка си. Така или иначе, от час на час сестра му отпадаше все повече и повече.

Това, което най-силно потискаше Друз, бе, че освен робините в къщата вече нямаше друга жена. Катон Салониан прекарваше цялото си свободно време при жена си, но за сметка на това Сервилия трябваше да бъде държана възможно най-далеч от болната й майка. И Друз, и зет му обаче си даваха ясно сметка, че Ливия Друза търси постоянно нечие друго присъствие. Присъствие на жена. Навярно се надяваше отнякъде да се появи Сервилия Цепионида. Само при мисълта за покойната си съпруга Друз отново се насълзяваше. И все пак той намери решение на въпроса.

На следващия ден Марк Ливий Друз се запъти към дома на човек, когото цял живот никога не беше посещавал — дома на Мамерк Емилий Лепид Ливиан. Неговия роден брат… независимо от това, че старият Друз му отричаше бащинството си. Беше толкова отдавна! Дали изобщо щяха да го приемат?

— Искам да говоря с Корнелия Сципионида — представи се той на вратата.

Вратарят вече си беше отворил устата да му каже, че господарят отсъства, но я затвори и му кимна да влезе. Друз беше въведен в атрия, където почти не се наложи да чака.

За свой ужас той дори не можа да познае възрастната жена, която се появи на една от вратите. Сивата й коса беше неумело вързана на плитка, спускаща се над тила й, дрехите й бяха раздърпани, личеше си, че са били облечени ей тъй, без никакъв опит да се съчетаят цветовете им. Жената беше напълняла, но лицето й се беше покрило с бръчки и определено беше погрозняло; Друз си помисли, че майка му е заприличала на някой от бюстовете на Сципион Африкански, които разкрасяваха Форума. Което не беше голяма изненада, след като тя му беше близка роднина.

— Марк Ливий? — запита тя с плътния си, приятен глас.

— Аз съм — рече той и застина в незнание как да постъпи.

— Колко приличаш на баща си! — отсъди тя, като го огледа. В тона й нямаше нищо осъдително. Корнелия седна на края на някаква кушетка и даде знак на посетителя си да заеме стола срещу нея. — Седни, синко.

— Предполагам, че се чудиш какъв вятър ме е довел при теб — започна той и усети как нещо засяда на гърлото му. Колкото и да се опитваше да прикрие истинските си чувства, лицето му ги издаваше.

— Нещо много сериозно — отговори майка му, — това поне е ясно.

— Сестра ми умира.

Корнелия изведнъж скокна като ужилена.

— Тогава няма време за губене, Марк Ливий. Нека само да обадя на снаха си какво се е случило и тръгваме веднага.

Друз дори не знаеше, че майка му, сиреч и той самият, си имат снаха; майка му пък не можеше да знае, че големият й син вече е вдовец. Брат си Мамерк Друз често бе засичал на Форума, така че имаше някаква смътна представа що за човек е; но така и никога през живота си не бяха разговаряли. Между двамата имаше десет години разлика, следователно Мамерк беше още млад за Сената. Сега се оказваше, че е женен.

— Имаш снаха — отбеляза лаконично Друз, щом двамата с майка му излязоха на улицата.

— Съвсем отскоро — отвърна Корнелия Сципионида. От красивия й тембър не бе останало ни следа. — Миналата година Мамерк се ожени за една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер.

— А пък на мен жена ми умря — изрече той ни в клин, ни в ръкав.

— Да, чух. Вече съжалявам, че не дойдох да те видя. Но пък и не вярвах да ме посрещнеш добре, още повече в такъв тежък момент. Както знаеш, винаги съм била горда. Твърде горда, какво да се прави…

— Предполагам, редно е било аз да те посетя.

— Като че ли си прав.

— Дори не ми мина през ума.

Корнелия отвърна с привидно безразличие:

— Разбирам те. Все пак заслужава внимание как, след като не искаш да преглътнеш едно унижение заради себе си, си готов да го сториш заради сестра си.

— Винаги е било така. Или поне в нашия свят.

— Колко й остава на дъщеря ми?

— Не знам. Лекарите почти са я отписали, но тя самата продължава да се бори. Работата е там, че се страхува. Нямам представа от какво. Римляните никога не сме се страхували от смъртта.

— Или така си мислим, Марк Ливий. Колкото и да се правим на безгрижни, дълбоко в нас винаги живее ужасът пред неизвестното.

— Смъртта не е нещо неизвестно.

— Така ли мислиш? Тогава навярно животът ни се струва твърде сладък, за да се разделяме лесно с него.

— Понякога така изглежда.

Корнелия се покашля.

— Не можеш ли да ме наричаш „мамо“?

— Защо да те наричам? Ти ни напусна, когато бях само на десет. Сестра ми беше на пет.

— Не можех повече да изтърпя и един-единствен ден заедно с онзи човек.

— Не се изненадвам — отсече сухо Друз. — Не беше той човекът, който ще търпи под покрива си чуждо дете.

— Имаше предвид брат си Мамерк ли?

— Кой друг?

— Той е син на баща ти не по-малко от теб самия, Марк Ливий.

— Сестра ми разправя същото на дъщеря си за брат й — отвърна той. — Но и на най-големия глупак на земята ще му е достатъчно да хвърли само едно око на малкия Цепион, за да разбере чий е.

— Ами тогава ти погледни по-отблизо брат си Мамерк и ще видиш, че носи всичките черти на един Ливий Друз. Не е наследил нищо от мен. — Най-накрая, за да прозвучи съвсем убедително, добави: — Още по-малко от Емилий Лепидите.

Вече бяха стигнали до къщата на Друз. След като им отвориха да влязат, Корнелия Сципионида се огледа като замаяна.

— Никога не съм влизала в тази къща — обясни тя изненадата си. — Баща ти е имал прекрасен вкус.

— Жалко, че не е имал и прекрасен характер — отбеляза с горчивина Друз.

Майка му го стрелна с поглед, но не каза нищо.

Дали проклятието, което нещастната Сервилия бе пратила по адрес на болната си майка, носеше своите плодове или не, никой не знаеше, но самата Ливия все повече си внушаваше, че тъкмо то я е приковало към леглото. Вече си бе дала сметка, че умира, а не можеше да намери никоя друга причина защо. Да беше родила за пръв път, но не — вече имаше четири деца и никога не й се беше случвала никаква неприятност; защо точно на петото раждане ще се поболее така? Всички разправяха, че от раждане на раждане майката се справя все по-лесно и по-лесно.

Когато на вратата се показа пълничката, възрастна дама, Ливия Друза я загледа учудено, без да знае как така някаква си непозната ще си губи времето заради страданията на другите. Но ето, че непознатата не само влезе при нея, но дори протегна ръце да я прегърне.

— Аз съм майка ти, Ливия — представи се тя и като седна на ръба на леглото, пое дъщеря си в прегръдките си.

И двете заплакаха от радост, че се срещат тъй ненадейно, и едновременно с това от мъка, че толкова години е трябвало да прекарат разделени. Най-накрая Корнелия успя да утеши дъщеря си и като притегли един стол до леглото, подхвана разговор.

Ливия вече едва виждаше пред себе си, но все пак се опита да разгледа отблизо това обикновено лице, тези безвкусни дрехи, тази разрошена коса.

— Мислех си, че си много красива, мамо.

— Сиреч такава, която да лови всички мъжки сърца около себе си.

— Баща ми… Дори брат ми…

Корнелия Сципионида я потупа леко по ръката и се усмихна снизходително.

— Остави ги тях. Те ще си останат просто едни Ливий Друзи. Докато аз обичам живота, момичето ми! Винаги съм го обичала и ще го обичам. Обичам да се смея, да не взимам нищо прекалено сериозно. Сред приятелите ми има и мъже, и жени. Това са само приятели! Но в Рим никоя жена не може да си позволи да има приятели, иначе половината град ще заразправя, че не се интересува само от интелектуалните разговори. Включително и баща ти. Моят съпруг. Но и той не беше причина аз да не се виждам, когато поискам, с приятелите си — с мъжете, както и с жените. Във всеки случай не ми беше приятно постоянно да съм обект на градските клюки, още повече че баща ти беше склонен да вярва на всичко, което чуеха ушите му. Нито веднъж през целия ни съвместен живот той не застана на моя страна!

— Значи никога не си имала любовници? — смая се Ливия.

— Не и по времето, когато живеех с баща ти. Ако някой от нас двамата беше лъган и злепоставян, това бях аз, не той. Един ден си дадох сметка, че ако така продължава, просто ще умра. Затова, щом се роди малкият Мамерк, накарах баща ти да си мисли, че детето е от стария Мамерк Емилий Лепид, който винаги е бил сред най-скъпите ми приятели. Във всеки случай никога дотогава не сме били любовници, не повече, отколкото с когото и да било друг от компанията ми. Когато старият Мамерк пожела да осинови детето ми, баща ти се съгласи веднага — при условие, че и аз ще си отида с него. Но което е най-странно, никога не поиска да се разведем! Старият Мамерк беше вдовец и беше щастлив да приеме у дома си майката на осиновения си син. Оказах се в много по-гостоприемен дом от този на съпруга си, Ливия Друза, и докато старият Мамерк беше жив, аз бях негова предана жена, макар и формално омъжена за друг.

Ливия Друза направи усилие да се надигне от възглавниците си.

— Аз пък винаги съм си мислила, че си имала кой знае колко любовни авантюри!

— О, имала съм, момичето ми. Само че след като старият Мамерк почина. По едно време толкова често ги сменях, че броя им не знаех. Но любовните авантюри не са нещо сериозно, нали разбираш? Когато липсват силните чувства, те са само начин да проникнеш по-надълбоко в човешката природа. Човек винаги се надява, очаква всеки момент щастието му да се появи на хоризонта. Но една сутрин се събужда и си дава сметка, че авантюрите донасят много повече главоболия, отколкото заслужават, и че в крайна сметка не са те, които ще ти донесат вечно бягащото щастие. Вече има години откакто не съм била с любовник. Достатъчно ми е да живея със сина си Мамерк и да се радвам на приятелите си. Или поне така беше, докато Мамерк не се ожени. — Тя направи кисела гримаса. — Не се спогаждам кой знае колко със снаха си.

— О, мамо, а аз умирам! Никога няма да мога да те опозная по-отблизо.

— По-добре малко, отколкото нищо, Ливия Друза. Но и не можеш да виниш само брат си — Корнелия Сципионида беше достатъчно достойна жена, за да умее да гледа истината в очите. Откакто ви напуснах, нито веднъж не съм се опитала дори за малко да ви видя двамата с Марк. Можех да го направя, но не пожелах. — Тя вдигна рамене и се сети за нещо по-весело. — Както и да е, кой е казал, че умираш? Вече са минали почти два месеца от раждането на детето ти. Ако си щяла да умреш, отдавна да си го направила.

— Това, че умирам, не е свързано с раждането — отговори Ливия Друза. — Аз съм прокълната. Станала съм жертва на злите сили.

Корнелия Сципионида я зяпна удивено.

— На злите сили ли? О, Ливия Друза, каква глупост! Та това са чисти измислици.

— Не, не са.

— Не, дете, зли сили не съществуват! А и кой би могъл да те мрази чак толкова, че да те кълне? Може би бившият ти съпруг?

— Не, той навярно дори не се сеща за мен.

— Кой тогава?

Ливия Друза чак потръпна от ужас при този въпрос, но не отговори.

— Кажи ми! — настоя майка й, както би сторил всеки Сципион на нейно място.

— Сервилия — едва прошепна дъщерята.

— Сервилия? — Корнелия сбърчи вежди и започна да прехвърля в ума си за коя ли Сервилия става дума. — Искаш да кажеш някоя от дъщерите от първия ти брак?

— Точно така.

— Разбирам — поклати глава тя и отново потупа Ливия по ръката. — Не бих искала да те засягам, детето ми, като ти кажа, че това е само плод на болното ти въображение, но най-добре ще е, ако се отървеш от тези измислени предчувствия. Няма защо да доставяш излишни радости на момичето.

Нечия сянка застана над нея. Корнелия Сципионида се обърна, за да види на вратата някакъв висок, червенокос мъж, и непринудено му се усмихна.

— Ти сигурно си Марк Порций — стана тя да го посрещне. — Аз съм тъща ти. Току-що се запознахме повторно с Ливия Друза. Ето, остани ти при нея, аз ще отида да видя брат й.

Тя излезе под колонадата и като забеляза сина си седнал при фонтана в градината, се запъти към него, готова да го изпепели с гневния си поглед.

— Марк Ливий! — викна му още отдалеч. — Знаеш ли, че сестра ти се мисли за прокълната?

Друз я изгледа, като ударен от гръм.

— Не може да бъде!

— О, напротив, убедена е, че това е истината! Била я проклела някоя от дъщерите й, Сервилия.

Той прехапа нервно устни.

— Да, разбирам.

— Като че ли това не те учудва особено, синко…

— Ни най-малко. Детето е същинска напаст. Имам чувството, че да я подслонявам под покрива си е все едно да живея със самия Сфинкс… с единственото чудовище на света, което може да разсъждава като човек.

— Според теб възможно ли е Ливия Друза да умира само защото вярва, че е била прокълната?

Той поклати глава и зашепна да не би някой да го чуе.

— Мамо, Ливия Друза страда от някаква вътрешна рана, която се е получила при последното й раждане. Това лекарите го казват, а аз им вярвам. Вместо да заздравява, раната се инфектира все повече и повече. Навярно си усетила как мирише в стаята й.

— Разбира се. И все пак аз съм убедена, че тя вярва в проклятието.

— Ще доведа момичето — стана от мястото си Друз.

— Да си призная, щях да те помоля — подкани го сама Корнелия Сципионида и се облегна назад, за да чака и да си повтаря със задоволство как най-после синът й се е изпуснал да я нарече: „мамо“.

Момичето беше дребничко, мургаво, притежаващо някаква тайнствена красота. Но най-вече непроницаемо. Изпълнено с такъв огромен заряд енергия, че баба й мислено я сравни с къща, построена върху незагаснал вулкан. Един ден вулканът ще изригне, прозорци и врати ще се разхвърчат на всички страни и цял свят ще разбере какво се крие зад черните й очички. Да не се намира на мястото на тези около нея… Каква ли беше причината това дете да се чувства толкова нещастно и мразено от света?

— Сервилия, това е баба ти Корнелия Сципионида — представи старата жена на племенницата си Друз, без да изпуска нито за миг рамото на малката.

Сервилия само подсмръкна и нищо не каза.

— Дошла съм да навестя майка ти — осведоми я любезно Корнелия. — Ти знаеш ли, че тя се смята за прокълната от теб?

— Наистина ли? Прекрасно — зарадва се детето. — Наистина я проклех.

— Това исках да знам, благодаря ти — кимна баба й и й даде знак да си върви, без да издаде с нищо чувствата си. — Бягай в детската стая!

Друз се върна усмихнат.

— Браво! — похвали той майка си и седна отново до нея. — Най-после някой да я постави на мястото й.

— Никой няма да постави Сервилия на мястото й — възрази му Корнелия, сетне добави замислено: — Освен може би някой мъж.

— А, мъж ли? Е, баща й вече го е сторил.

— Аха, разбирам… Чувам, че отказвал да признае бащинството на децата си.

— Точно така. Останалите бяха много малки тогава и нямаше как да разберат какво точно става. Но на нея сърцето й се разби от мъка… Или поне аз така мисля. Трудно е да се каже, мамо. Тя е хитро и коварно създание.

— Бедната.

— Ха! — изсумтя Друз и нищо не каза.

В същия момент се появи Кратип, който водеше след себе си Мамерк Емилий Лепид.

Младежът силно приличаше на Друз и все пак му липсваше онази сила и енергия, която околните усещаха у брат му. Друз беше на трийсет и седем, той — само на двайсет и седем, не можеше да се похвали с кой знае каква кариера на адвокат, никой не му предричаше онези успехи на бойното поле, които обществото очакваше от Марк Ливий Друз. И все пак, спокоен и флегматичен, Лепид Ливиан притежаваше качества, които брат му не познаваше. Навярно това, с което го превъзхождаше, бе широката обща култура, трезвият поглед върху нещата наоколо. На Друз му бе нужен кошмарът от Араузио, за да прогледне, Лепид го бе сторил още с раждането си, защото бе имал при себе си майка си, една истинска Корнелия, при това от клона на Сципионите: образована, свободомислеща, любознателна за всичко, което става по света.

Корнелия се дръпна встрани на пейката, за да остави място за Мамерк, който се държеше притеснено, може би защото Друз така и не стана да го посрещне, ами само го наблюдаваше с любопитство и очакване.

— Та зарадвай се де, Марк Ливий — сгълча го майка им. — Вие сте истински братя, имате един и същи баща. Време е да станете добри приятели.

— Аз поне никога не съм мислил, че не сме истински братя — обади се Мамерк.

— Аз пък напротив — мусеше се Друз, без да знае как да постъпи. — Кое е истината, мамо? Това, което ми каза днес на мен, или онова, което си казала преди години на баща ми?

— Това, което ти казах днес. Онова навремето само ми помогна по-лесно да избягам от него. Не искам да се оправдавам за постъпката си… Навярно всичко онова, което си си мислил за мен през годините, Марк Ливий, е било истина. Дори бих казала, че съм дори по-лоша, отколкото предполагаш, но поради съвсем друга причина. — Корнелия вдигна рамене. — Никога не съм могла да признавам грешките си. Живея просто ден за ден.

Друз протегна дясната си ръка на брат си и му се усмихна.

— Добре дошъл в дома ми, Мамерк Емилий.

Той пое ръката му, наведе се към брат си и го целуна по устата.

— Мамерк — помоли го с неуверен глас. — Просто Мамерк. В цял Рим само аз нося това име, така че наричай ме просто Мамерк.

— Сестра ни умира в този час — напомни му Друз, без да изпуска ръката му. Искаше брат му да седне до него.

— О… Съжалявам, не знаех.

— Клавдия не ти ли каза? — мигом настръхна майка им. — Оставих й толкова подробно съобщение.

— Не, само ми каза, че двамата с Марк Ливий сте хукнали към дома му.

Корнелия Сципионида се замисли над случилото се и изведнъж й хрумна решение на всички проблеми едновременно.

— Марк Ливий — погледна тя големия си син със сълзи на очите, — в продължение на двайсет и седем години съм отдавала цялата си енергия на брат ти. — Все пак се опитваше да отпъди сълзите, които рядко проливаше. — Така и няма да имам време да опозная родната си дъщеря. Но ти и Марк Порций ще останете двамата с шест деца на ръце, без да имате жена да ви помага… Освен ако не се ожените отново.

Друз поклати енергично глава.

— Не, мамо, аз лично няма да се женя за друга.

Тогава, ако искаш, мога да дойда да живея при теб и да се грижа за децата.

— Искам — съгласи се той и отново се обърна щастлив към брат си. — Друго си е да знаеш, че пак имаш семейство.

В деня, когато малкият Катон навърши два месеца, Ливия Друза почина. В известен смисъл това беше добре за всички: никой повече не си правеше илюзии, че ще оздравее, а мисълта какво бреме представлява за близките си допълнително потискаше умиращата. В неочакваното присъствие на майка си Ливия намери голяма утеха, а освен това беше спокойна, че ще има кой да дарява децата й с обич и разбиране. Корнелия Сципионида не я изоставяше нито за миг (затова пък Сервилия сякаш престана да съществува) и Ливия Друза рано или късно се отърси от страха пред смъртта й забрави мисълта за всякакво проклятие. Прощавайки се с живота, тя се грижеше единствено за съдбата на онези, които щяха да останат след нея.

С Катон Салониан Ливия се сбогува след безброй думи на обич и утеха, след безкрайни напътствия и последни желания. Него гледаха изтощените й очи в мига на смъртта, неговите пръсти стискаше ръката й, неговата любов усещаше душата й да я изпраща в отвъдното. Брат й Друз също трябваше да се увери в сестринската и обич — и за него останаха думи на кураж и наставление. Но единственото от децата, което Ливия пожела да види, бе малкият Цепион.

— Грижи се за брат си Катон — заръча му тя и едва — едва го целуна с горящите си от треската устни.

— Грижи се за децата ми — помоли тя и майка си.

А последните й слова към Катон Салониан бяха:

— Никога не си бях давала сметка, че Пенелопа умира преди своя Одисей.

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Венец от трева (12)

Метаданни

Данни

Венец от трева

Венец от трева

Венец от трева

Информация

История

Сваляне / Връзки

Колийн Маккълоу
Венец от трева (12)