Колийн Маккълоу
Венец от трева (39)

Младият Марий и Луций Декумий успяха да измъкнат буквално в последния момент Гай Марий от неравното сражение пред храма на Телура и да го преведат през страничните улички. Тримата бегълци се скриха в подземието на храма на Юпитер Статор във Велия. Щом оставиха стареца на сигурно място, Марий Младши и Декумий хукнаха из града в търсене на Публий Сулпиций, Марк Леторий и другите нобили, които бяха предпочели да се бият с меч в ръка, но да не допуснат легионите на Сула в Рим; в крайна сметка успяха да догонят Сулпиций и още девет от неговите съмишленици и ги отведоха при стария Марий в храма на Юпитер.

— Това са всички, които успяхме да намерим, татко — оправда се синът и седна тежко на земята. — Чух, че Марк Леторий, Публий Цетег и Публий Албинован са се измъкнали преди час-два през Капенската порта. От братята Грании няма и следа. Да се надяваме, че са напуснали града, преди да стане твърде късно.

— Каква ирония — говореше сякаш сам на себе си Марий. — Да се скрием в светилището не на друг, а на бога, който спира войниците в отстъплението. Моите така и не пожелаха да се бият. Какво ли не им обещах — напразно…

— Това не бяха римски войници — напомни му синът му.

— Знам!

— До самия край не вярвах, че Сула ще стигне чак дотам — говореше на пресекулки Сулпиций, задъхал се, сякаш е бягал с часове.

— Аз пък бях сигурен, че ще го стори — обади се градският претор Марк Юний Брут — от мига, в който го срещнах на Латинския път, пред Тускулум.

— Е, Сула стана господар на Рим, сега обаче ние какво ще правим. Ти какво ще кажеш, татко? — попита младият Марий.

Вместо баща му отговори Сулпиций, който започваше да се дразни от отношението на всички към Гай Марий. Вярно, че Марий е бил шест пъти консул, вярно, че бе помогнал с всички сили на един народен трибун, който желаеше да събори Сената, но в крайна сметка си оставаше частно лице.

— Ще си вървим по домовете и ще се държим, все едно нищо не се е случило — заяви твърдо.

Марий извъртя глава към Сулпиций и го изгледа, сякаш не го е чул добре. Никога досега не се бе чувствал толкова уморен, а лявата му ръка, също както пръстите и устата му започваха да изтръпват и да го бодат като с иглички.

— Ти си върви, щом така си решил — изрече с известни затруднения, защото езикът не искаше да му се подчинява. — Но аз познавам Сула. И знам много добре как ще постъпя. Ще бягам.

— Мисля, че и аз ще сторя като теб — кимна в съгласие Брут. Синкавите му устни бяха потъмнели повече от обикновено и гърдите му едва си поемаха дъх от напрежение. — Ако останем, ще ни убие. Казвам ви — видях лицето му при Тускулум.

— Не може да ни убие! — възрази им Сулпиций. Той беше доста по-млад от останалите и можеше да разсъждава дори уморен. — Сула добре разбира, че подобно деяние би го злепоставило. Скоро ще осъзнае какво точно е направил и ще гледа да отстъпи, преди да е станало късно. Аз на негово място бих се постарал занапред във всичко да следвам закона.

— Глупости! — изсумтя Марий. — Ти какво си мислиш? Че ще отпрати войската си обратно в Кампания, ей тъй, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че няма! Ще окупира Рим и ще върши каквото си иска.

— Няма да посмее — не се съгласи Сулпиций. В следващия миг обаче осъзна, че подобно на много свои колеги от Сената изобщо не познава Сула.

Марий намери сили да се засмее.

— Да посмее ли? Думата „смея“ е неуместна, когато става дума за Луций Корнелий Сула. Той би посмял всичко, Публий Сулпиций! Винаги е бил такъв, няма сега да се променя, я? Лошото е, че дори да извърши някоя „смела“ постъпка, е обмислил последствията й. Не мисля, че ще ни извади пред някой всенароден съд, за да ни обвини в държавна измяна! О, не, това би го направил само някой глупак. Сула просто ще ни отвлече, ще ни убие, а след това ще обяви, че сме били убити по време на уличните сражения.

— И аз тъй мисля, Гай Марий — кимна в съгласие Луций Декумий. — Тоя човек би убил майка си, без да му мигне окото. — И потръпна от страх. Ръката му конвулсивно се сви на юмрук, само показалецът и малкият пръст останаха да стърчат в стария като света знак за предпазване от злото. — Той не е като нас, другите хора.

Деветимата им сподвижници стояха настрана и мълчаливо слушаха какво ще си кажат предводителите им. Макар всеки от тях да принадлежеше или на сенаторското, или на конническото съсловие, това бяха все млади мъже без влияние и самочувствие. Когато ставаше дума да се защити Рим от посегателствата на една развилняла се армия, всички се бяха хвърлили с готовност в борбата. Тогава каузата им се струваше благородна, но сега, когато ги бяха били толкова позорно, всеки от тях се убеждаваше в глупостта на деянието си. Още на другия ден смелостта им щеше да се върне и те отново биха жертвали с готовност живота си заради родината; сега обаче стояха като бити кучета в ъгъла и тайно се надяваха Марий да убеди Сулпиций в безполезността от всякаква съпротива.

— Ако ти заминеш, Гай Марий, аз не мога да остана сам — примири се Сулпиций.

— Най-добре да бягаме, докато е време. Аз със сигурност не мога да остана — заяви Марий.

— Ами ти, Луций Декумий? — сети се да попита младият Марий.

Той поклати тъжно глава.

— Не, аз не мога да тръгна. Пък и за щастие не съм важна клечка. Трябва да се грижа за Аврелия и малкия Цезар — баща му се намира сега в Алба Фуценция заедно с Луций Цина. И Юлия ще наглеждам, Гай Марий, не се безпокой за нея.

— Всичко мое, което Сула докопа с алчните си ръце, ще бъде конфискувано — отбеляза Марий, но веднага се усмихна с парализираната си уста. — Истински късмет, че съм вложил парите си из цялото Средиземноморие…

При тези му думи Марк Юний Брут стана и се обърна делово към останалите:

— Аз ще бягам до нас да взема, каквото мога. — Погледът му отново се спря върху Марий, не върху Сулпиций. — Къде да бягаме обаче? Всеки сам ли да се спасява или всички заедно?

— Със сигурност трябва да напуснем Италия — каза Марий и като протегна една ръка към сина си, а другата към Луций Декумий, с тяхна помощ успя да се изправи на свой ред. — Най-добре ще е всеки от нас да напусне Рим поотделно и да не се събира с останалите, преди да сме се измъкнали достатъчно далеч. Оттам нататък ще е по-безопасно да се движим като дружина. Предлагам да си уговорим среща на остров Енария точно след един месец — на декемврийските иди. Мисля, че лесно ще се свържа с Гней и Квинт Граний, така че и те ще бъдат на уреченото място. Надявам се те да знаят повече за Цетег, Албинован и Леторий. Щом стигнем Енария, за всичко останало поемам грижата аз. Ще намеря кораб и ще отплаваме веднага за Сицилия. Така е най-добре. Управител на провинцията е Норбан, а той е мой клиент.

— Но защо точно Енария? — попита Сулпиций, нещастен, че му се налага да напусне Рим.

— Защото е остров, защото е далеч от главните пътища и няма да ни търсят там и най-вече защото е близо до Путеоли. А там аз имам и роднини, и пари — обясни набързо Марий, като нервно махаше с лявата си ръка, сякаш въпросите на Сулпиций го отегчаваха. — Вторият ми братовчед Марк Граний — Гней и Квинт също са му братовчеди, затова се надявам да минат през дома му, е банкер. Голяма част от парите си в наличност влагам при него. Докато ние си търсим заобиколни пътища да стигнем до Енария, Луций Декумий ще замине за Путеоли и ще занесе на Марк Граний писмо. Граний ще знае как да ни прати нужните средства на острова, а аз поемам грижата да ви изхраня всичките двайсет гърла за времето, докато сме далеч от Рим. — И за да успокои треперещата си ръка, я пъхна в колана си. — Луций Декумий ще потърси изостаналите. Напомням ви, че сме двайсет души, а да живееш в изгнание винаги излиза скъпо. Но за това да не се тревожите, аз имам достатъчно. Пък и Сула не може да стои вечно в Рим. Рано или късно ще трябва да потегли срещу Митридат. Проклет да е! Ще изчакаме да се накисне здраво и когато се уверим, че не може да мисли за Италия, ще се завърнем у дома. Догодина консул ще бъде клиентът ми Луций Цина, той ще се погрижи да ни посрещнат, както трябва.

Сулпиций го изгледа смаян.

— Цина е твой клиент?

— Моите клиенти са навсякъде, Публий Сулпиций, дори сред великите патрициански фамилии — изрече с видимо задоволство Марий. Започваше да се чувства по-добре — може би защото крайниците му се оросиха с кръв и вече не бяха изтръпнали. Той се запъти към изхода на храма и преди да стъпи на първото стъпало, се обърна към сподвижниците си: — Бъдете смели! Беше ми предречено, че ще бъда седем пъти консул, затова отсъствието ни може да е само временно. Когато стана отново консул, всеки от вас ще получи заслужено възнаграждение.

— Аз възнаграждение не търся, Гай Марий — отвърна му обидено Сулпиций. — Всичко, което правя, го правя заради Рим.

— Също както и всички останали, Публий Сулпиций. Но междувременно трябва да бързаме. Най-късно до залез-слънце Сула ще е затворил портите на града. Най-големи шансове за измъкване имаме през Капенската, но да си отваряме очите на четири.

— Гай Марий, с тебе тръгваме за Капенската порта — предложи мъничкият човечец от Субура. — Малкият Марий ще изтича до дома, за да събере каквито пари има в наличност. Той е най-млад от всички ни, няма да се умори. Ако на излизане завари постове пред Капенската порта, все ще намери откъде другаде да излезе. Ако трябва, ще скочи и от стената. Писмото до братовчед ти може да го напише и той, а милата ти съпруга ще добави няколко думи за по-убедително.

— Юлия! — сети се Марий и за малко да се задави от скръб.

— Ще я видиш пак, нали сам го каза преди малко? Спомни си за предсказанието. Седем пъти консул. Ще се върнеш. А тя ще бъде много по-спокойна, ако знае, че вече си в безопасност извън града. Млади Марий, с баща ти ще се скрием сред гробниците от другата страна на крепостната стена. Ще хвърляме по някое око на пътя, но ако не те видим, ти ще ни потърсиш.

Докато младият Марий бързаше към къщи, баща му и Луций Декумий поеха по Кливус Палатинус. Щом излязоха на площада при Порта Мугония, свърнаха в тясната уличка, водеща до старите колкото Рим къщи, където преди векове се бяха събирали куриите. Оттам започваше стълба, водеща до самото подножие на Палатина. По шума в далечината можеше да се разбере, че Сула и войниците му се изнасят от Есквилина и слизат към блатото Церолия, но щом двамата бегълци се оказаха пред Капенската порта, не се виждаше и следа от войници. Двамата продължиха няколко десетки метра нататък по пътя, след което се спотаиха зад една голяма гробница. Оттам можеха спокойно да наблюдават изхода от града, без да ги забележат. За двата часа, които прекараха в чакане, много хора напуснаха града. Имаше римляни, които предпочитаха да напуснат домовете си, но да стоят далеч от армията.

Най-накрая се появи и младият Марий. Водеше за поводите едро магаре — от онези, които търговците от пазара използваха за най-тежката си стока, или пък дърварите — за да карат дърва от хълма Яникулум. Заедно с него крачеше и някаква жена, скрила лицето си под тъмен шал.

— Юлия! — извика Марий и без да се тревожи, че врагът може да го наблюдава, изскочи от скривалището си.

Тя ускори крачка, приближи се до него и се сгуши в прегръдките му. Очите й се затвориха и промълви щастливо:

— О, Гай Марий, сигурна бях, че съм те изпуснала!

Успокоена, Юлия надигна глава и двамата с Марий се целунаха. Веднъж, втори път, навярно още сто.

Толкова години бяха прекарали вече заедно, а продължаваха да изпитват истинска сладост от целувките си — дори в такъв напрегнат и тревожен момент, когато всичко можеше да им се случи.

— Ще ми липсваш! — каза накрая тя, опитвайки се да не плаче.

— Няма да отсъствам дълго, Юлия.

— Не мога да повярвам, че Луций Корнелий го е направил!

— Ако аз бях на негово място, Юлия, и аз бих постъпил като него.

— Ти никога не би повел армията си срещу Рим!

— Не бъди толкова сигурна. Ако трябва да се поставя в неговото положение, то предизвикателството беше твърде голямо, за да го подмине с лека ръка. Ако не беше повел войската срещу Рим, с него беше свършено. Хора като Луций Корнелий или като мен никога не биха се примирили с подобна съдба. За негов късмет той е римският консул, негови са легионите от Капуа. В момента аз съм никой. Но ако местата ни бяха разменени, мисля, че бих постъпил по абсолютно същия начин. Тактиката му се оказа блестяща. Досега в историята на Рим са се раждали само двама души, които биха предприели подобен риск — Луций Корнелий и аз. — Марий целуна Юлия и се отдръпна. — Върви у дома и ме чакай. Ако Луций Корнелий ни отнеме къщата, ще отидеш при майка си в Кума. Спестяванията ми при Марк Граний са такива, че и като изтегля сумата, за която съм го помолил, пак ще останат достатъчно за теб. Ако ти потрябва нещо, не се колебай да се обърнеш към него. А иначе в Рим на твоите услуги ще бъде Тит Помпоний. — След което й даде знак да си тръгва. — Хайде, Юлия, не се бави!

Тя тръгна обратно към града и му хвърли последен поглед. Но Марий вече бе потънал в разговор с Луций Декумий и дори не я забеляза. Сърцето й се изпълни с гордост. Така трябваше да се държат великите мъже! В ден, когато за кратко време трябва да се вземат съдбоносни решения, един истински мъж няма право да се прощава с жена си със сълзи на очи. Строфант и още шестима от домашната прислуга я чакаха в сянката на портата, за да я придружат по пътя за дома. Юлия сякаш забрави за грижите си, гледаше само пред себе си и гордо крачеше по улиците на Рим.

— Луций Декумий, ще трябва да ни наемеш коне — говореше в това време Марий. — Напоследък язденето ми стана по-трудно, но ако се разкарвам с колесница, всички ще ме забележат. След което се спогледаха със сина си: — Взе ли торбата със злато, която пазя за подобни случаи?

— Да, също и торбата със сребърните денарии. Луций Декумий, ето ти писмото до Марк Граний.

— Добре. Дай малко от среброто и на Луций Декумий.

И така, Гай Марий избяга от Рим, яхнал кон, придружен от сина си и от магарето с жълтиците.

— Защо не пресечем Тибър с лодка и не потърсим някое пристанище в Етрурия? — попита младият Марий.

— Защото мисля, че Публий Сулпиций ще се опита да избяга оттам. Предпочитам да отидем до Остия, все пак тя е най-близо — възрази Марий. Чувстваше се все по-спокоен. През целия този бурен ден най-големият му страх бе да не се парализира отново, а крайниците му поне засега го слушаха добре. Или просто бе свикнал да му изтръпват, затова не се плашеше?

Нощта не беше паднала съвсем, когато двамата стигнаха най-предните къщи на Остия и насреща им се изпречиха крепостните стени на пристанището.

— На вратата няма пазачи — увери баща си младият Марий, който виждаше доста по-далеч от стареца.

— Тогава да влизаме, преди някой да се е сетил да ги постави. Отиваме веднага на пристанището. Все нещо ще трябва да намерим.

Марий си избра една моряшка кръчма и нахълта вътре, докато младият Марий пазеше конете и магарето в тъмното.

По всичко личеше, че жителите на Остия още не бяха научили новините от Рим. Темата на разговорите беше само една — историческият поход на Сула срещу Рим, но никой не знаеше, че градът вече е бил превзет, при това с атака. Сред пиещите по масите нямаше човек, който да не познава Марий, но пък и никой не подозираше, че великият мъж тази вечер е просто един злощастен беглец.

— Бързам да замина за Сицилия — каза на висок глас той, докато черпеше всички присъстващи. — Дали няма да се намери някое корабче, готово да отплава?

— Ако желаеш, мога да ти предложа своето — наведе се към него един от съседите му с вид на изпечен мошеник. — Публий Мурций. На твоите услуги, Гай Марий.

— Стига да тръгнем още тази вечер, Публий Мурций, ще ти заплатя добра цена.

— Ще вдигна котва най-късно до полунощ — увери го той.

— Чудесно!

— Но искам да ми платиш предварително.

Когато баща му свърши със сделката, на вратата се появи младият Марий. Старият воин стана от масата, усмихна се на моряците наблизо и гордо го представи:

— Синът ми!

След това го хвана под ръка и го изведе обратно на пристанището.

— Ти няма да пътуваш с мен — рече, щом двамата се усамотиха. — Ще намериш друг път до Енария. Ако пътуваме заедно, вероятността да ни заловят, е по-голяма. Вземи магарето и двата коня и тръгвай още сега за Тарацина.

— Ти защо не дойдеш с мен? В Тарацина ще сме в по-голяма безопасност.

— Не съм достатъчно здрав за такова дълго пътуване. Качвам се на кораб оттук и се моля на боговете да ми пратят попътен вятър. — Целуна едва-едва сина си по бузата. — Ти ще вземеш златото, на мен ще ми оставиш само среброто.

— Или ще делим всичко по равно, или няма да взема нищо — възрази му младежът.

Марий въздъхна.

— Гай Марий Младши, защо навремето не посмя да ми признаеш за убийството на консула Катон? Защо отрече, когато те попитах?

Синът му зяпна като ударен от гръм.

— Защо ти хрумна да ме питаш за това? Точно днес? Толкова ли е важно?

— За мен е важно. Нищо чудно Фортуна да ми е обърнала завинаги гръб. Може и да не се видим повече. Защо ме излъга?

Младият Марий се усмихна като невинно детенце и сякаш срещу Марий изведнъж застана майка му Юлия.

— О, татко! Човек никога не знае какво точно искаш да чуеш от него! Затова те излъгах, не за друго. Ние всички се опитваме да ти говорим това, което мислим, че ще ти хареса да чуеш. Това е неизбежното наказание за всички, които са се добрали до величието! Тогава просто реших, че ще е по-разумно да отрека. Мислех си, че си в онези свои настроения, когато държиш на всяка цена да се покажеш честен и справедлив пред околните. Казах си, че ако е така, по-добре да не признавам нищо; току-виж честта те принудила да се отречеш от мен. Ако не съм постъпил правилно, мога само да те моля за прошка. Но пък и ти тогава с нищо не ми даде да разбера какво мислиш. Беше се затворил в черупката си като охлюв по време на суша.

— А пък аз реших, че се държиш като разглезено хлапе!

— О, татко! — поклати глава той и от разочарование в очите му се появиха сълзи. — Не може синът на един велик човек да бъде разглезено хлапе. Та нали ти си моят пример за подражание! Уви, за теб светът е като детска площадка, която трепери под титаничните ти крачки. В това време ние, смъртните, само внимаваме да не попаднем под краката ти и се чудим с какво да те зарадваме. Никой от хората край теб не може да се смята за твой равен. Включително и аз, твоят роден син.

— Тогава ме целуни отново и върви. — Двамата се притиснаха един към друг като стари другари и за пръв път бащата си рече, че боговете са го дарили с достоен син. — Между другото постъпи правилно.

— Кога?

— Когато уби Катон.

Младият Марий махна пренебрежително.

— О, да, знам! Хайде, ще се видим на Енария, през декемврийските иди.

— Гай Марий! Гай Марий! — обади се нечий плах гласец.

Марий се обърна към кръчмата.

— Ако си готов, да се качваме на кораба — подкани го Публий Мурций, който сякаш се чувстваше не на място в присъствието на великия мъж.

Марий въздъхна. Вътрешният глас му подсказваше, че пътуването наистина ще е изпълнено с рискове. Капитанът не се оказваше ни най-малко алчният и смел пират, за какъвто го бе сметнал в началото.

Това, което го успокои донякъде, бе самият кораб. Изглеждаше здрав и бързоходен, но се чудеше дали би могъл да се справи с откритото море между Сицилия и Африка. В крайна сметка беглецът отсега трябваше да се замисли за всички възможни последствия от днешните събития — дори за най-лошите. И ако корабът си го биваше поне донякъде, то капитанът Мурций му изглеждаше все по-неспособен и по-неспособен. През цялото време не вършеше нищо полезно, само се вайкаше. Поне изпълни обещанието си да побърза и преди полунощ беглецът вече бе от другата страна на пясъчните плитчини, които често затваряха входа на пристанището. Духаше умерен, но постоянен североизточен вятър, твърде удобен, за да се следва италийският бряг. Мурций бе забравил да натовари баласт, с който да запълни празния трюм, и корабът стенеше и скърцаше като болен от подагра човек, но затова пък екипажът беше в добро настроение. С такъв вятър гребците можеха да си починат, а кормчията просто трябваше да следва брега.

Призори обаче вятърът се усили почти до буря и за нещастие се обърна на сто и осемдесет градуса.

— Ами сега? — чудеше се какво да прави плашливият Мурций. — Вятърът ще ни върне право в Остия.

— Златото в кесията ми подсказва, че няма да се случи подобно нещо, Публий Мурций. А златото в другата кесия обещава, че скоро ще пристигнем на остров Енария.

Мурций го изгледа с известно подозрение, но никой не може да устои на обещание за много злато. Колкото и да не им се искаше да гребат, моряците бяха сложени на веслата и като свалиха голямото платно, всички дружно започнаха да се борят с ветровете.

 

 

Секст Луцилий, който се падаше първи братовчед на проконсула Гней Помпей Страбон, — кроеше големи надежди за наближаващите избори в плебейското събрание. Не по-малко консервативен от който и да било друг член на фамилията, той очакваше с нетърпение бъдещата си служба. Беше се зарекъл да сложи трибунското си вето върху всяка от законодателните машинации на колегите си радикали. Че такива щеше да има, никой не се съмняваше. Но изведнъж консулът Сула реши да поведе войските си срещу Рим, да превземе града с бой и да се разположи на лагер при блатото Палус Цецролие. Подобно на много други свои съграждани и Секст Луцилий започна да се чуди как всичко това ще се отрази на неговите лични планове. По принцип нямаше нищо против действията на Сула; ако зависеше от него, Марий и Сулпиций отдавна щяха да бъдат удушени в подземието на Тулианум или дори по-зле — щяха да бъдат хвърлени от Тарпейската скала. Луцилий често се занимаваше с мисълта на какво ли ще прилича обемистото тяло на Гай Марий, подхвърлено от високо. В цял Рим нямаше човек, който да не обича от все сърце или да не мрази от дъното на душата си старата ментула, а Секст Луцилий беше от втория тип. Ако някой го попиташе какво толкова има против Марий, той веднага би отговорил, че без Марий нямаше да се стигне нито до Сатурнин, нито до Сулпиций. Така омразата му си намираше оправдание.

Разбира се, Луцилий не пропусна случая да се представи лично на Сула, да му предложи с ръка на сърцето вярна служба и да му обещае, че на следващата година консулът ще има в негово лице един предан и услужлив народен трибун. Но консулът предпочете, вместо да разчита на предани трибуни, просто да лиши плебейското събрание, от каквато и да е власт. Надеждите на Секст Луцилий като че ли се оказваха напразни. Единствената му радост беше смъртната присъда, произнесена над бегълците; за човек, способен да мрази, това беше добра вест. По-късно обаче се убеди, че с изключение на опасния Сулпиций, никой от двайсетте не е бил преследван. Дори Гай Марий, който заради разбойничеството си заслужаваше много по-строго наказание от Сулпиций, бе оставен да си живее живота! Луцилий веднага се оплака по въпроса пред Сцевола Понтифекс Максимус, но той едва не го удари.

— Наистина ли си толкова тъп, Секст Луцилий, или само се опитваш? — попита Сцевола. — Важното беше да изгоним Гай Марий от Рим. Как си представяш от всички римляни на тази земя Луций Корнелий да отнеме живота тъкмо на него! Щом дори ние, римските аристократи, можем само да оплакваме решението му да завземе със сила Рим, представяш ли си какво мислят съгражданите ни по въпроса? Представяш ли си реакцията на народа, щом се разбере, че Гай Марий е бил убит? Какво значение дали е станал жертва на престъпление, или е бил осъден от народното събрание? Всъщност никой и не е искал да го осъжда на смърт. Луций Корнелий беше принуден да предаде делото с бегълците пред центуриатните комиции. Не знам дали си осведомен, но центуриатните комиции разглеждат единствено обвиненията в пердулион — онази най-тежка форма на държавна измяна, която се наказва задължително със съд. Затова и Гай Марий получи подобна присъда. Луций Корнелий обаче не иска да си цапа ръцете, за него е достатъчно, че той стои далеч от Рим. Гай Марий представлява институция, а само малоумник може да посегне с лека ръка на една институция. По-добре си върви, Секст Луцилий, и не занимавай консула с подобни глупости!

Секст Луцилий си отиде — какво друго да прави? Дори не се опита да се срещне със Сула. Колкото и да беше тъп, добре разбра чутото от устата на понтифекса. Никой в положението на консула не би искал да си цапа ръцете с убийството на Гай Марий. Но фактите си бяха факти: Гай Марий беше осъден за държавна измяна от центуриатните комиции, но вместо да бъде преследван от властите, се разхождаше свободно по света. Бяха го оставили безнаказано да се измъкне! Стига да не стъпи никога повече в Рим или в някой от по-големите италийски градове, той беше свободен човек и можеше да върши, каквото сметне за добре. Нали никой не убива институциите?

„Е, Гай Марий — давеше се от злоба Секст Луцилий, — направил си си сметката без кръчмаря. Ще бъда щастлив, ако вляза в историята като човека, който е сложил край на обществено опасната ти кариера.“

Веднага след разговора си със Сцевола Секст Луцилий се свърза с някаква дружина от петдесет конници, освободени наскоро от служба. Също както и всички останали жители на страната наемниците се нуждаеха от повече пари в кесията си. Поръча им да потърсят Гай Марий. Ако случайно го открият, да го убият на място. Както се прави с осъдените за държавна измяна.

Междувременно в плебейското събрание се проведоха изборите за народни трибуни. Секст Луцилий не се отказа от предишните си намерения и дори намери място в колегията. Както обикновено гласоподавателите държаха сред трибуните да има поне един-двама консервативно настроени. Така ставаше по-забавно на Форума.

След успеха на изборите и въпреки ограничените си правомощия Секст Луцилий стана още по-дързък. Той веднага извика при себе си главатаря на дружината и му заговори направо:

— В цял Рим ще намериш малко хора без финансови затруднения. Един от тях съм аз. Затова ти обещавам още хиляда денарии, ако ми донесеш главата на Гай Марий. Само главата!

За сумата от хиляда денарии човекът насреща му би обезглавил на драго сърце цялото си семейство.

— Ще направя всичко, на което съм способен, Секст Луцилий — обеща той на благодетеля си. — Знам със сигурност, че старецът не е на север от Тибър, затова ми остава само да потърся на юг.

 

 

Шестнайсет дни след напускането на Остия корабът на Публий Мурций отказа да се бори повече с природната стихия и хвърли котва в пристанището на Цирцеи, на някакви си седемдесет километра от началната точка на пътуването. Моряците бяха изтощени, а и коритото започваше да пропуска вода повече от допустимото.

— Съжалявам, Гай Марий, но друг избор нямаме — вдигна рамене Публий Мурций. — Нямаме сили да се борим повече с югозападния вятър.

Гай Марий кимна с разбиране.

— Щом трябва, значи трябва. Но аз ще остана на борда.

Подобен отговор нямаше как да не се стори странен на Публий Мурций и той замислено се почеса по главата. Трябваше му да стъпи на твърда земя, за да разбере какво точно се е случило. Целият град обсъждаше събитията в Рим и най-вече смъртната присъда, произнесена над Гай Марий. Сулпиций никога нямаше да стане известна личност в провинцията, но Гай Марий беше смятан за герой дори и далеч от Рим. Щом научи новината, капитанът веднага се прибра на кораба си.

Колкото и да му беше неприятно, Мурций бе твърдо решен да се раздели с клиента си.

— Съжалявам, Гай Марий, но аз съм почтен гражданин, трябва да си пазя кораба и бъдещето. Досега през живота си не съм пренасял контрабанда, затова нямам намерение тепърва да нарушавам законите. Когато са ми искали пристанищна такса, съм я плащал, когато са ми искали мито върху стоката, и него съм плащал. В цяла Остия, в цяло Путеоли няма да намериш човек, който да ме упрекне в каквото и да било. Започвам дори да се чудя дали тези непрестанни насрещни ветрове не са знак от боговете, които ме предупреждават да внимавам. Събирай си багажа и скачай в лодката. Ще трябва да си намериш друг кораб. На никого не съм казал кой пътува с мен, но рано или късно моряците ще се раздрънкат. Ако сега слезеш мирно и тихо на брега и не се опиташ веднага да хванеш друг кораб, мисля, че ще се оправиш. Най-добре иди до Тарацина или Кайета, там имаш по-големи шансове да успееш.

— Благодаря ти за човещината, Публий Мурций — отвърна му любезно Марий. — Друго си е да знаеш, че са могли да те предадат, а не са го сторили. Колко ти дължа за пътешествието дотук?

Мурций твърдо отказа да му плащат допълнително.

— Това, което ми даде в Остия, е напълно достатъчно — увери той пътника. — По-добре си върви, докато не е станало късно!

С помощта на Мурций и двамата бордови прислужници Марий успя да се прехвърли през борда и да стъпи в лодката. Отпусна се на пейката уморен и с чувството, че за последните няколко дни се е състарил с години. Не бе взел със себе си нито прислуга, нито дори придружител, а за шестнайсетте дни по море Публий Мурций се бе уверил, че парализата е на път отново да обхване тялото на видния пътник. Колкото и да обичаше да се оплаква от трудностите, капитанът не намери сили да остави беглеца току-тъй на пристанището. Лично застана на греблата и го откара на юг, далеч от крайните къщи на Цирцеи, където остана няколко часа да му прави компания, докато робите отидат до града и се върнат с подходящ кон и храна за из път.

— Отново ти казвам, че ужасно съжалявам, Гай Марий. Бих искал да ти помогна, но не смея. — Той се поколеба дали да изплюе камъчето, накрая реши, че така ще е най-добре. — Разбираш ли, осъдили са те за държавна измяна. Ако те заловят, трябва да те убият на място.

Марий го изгледа с недоверие.

— В държавна измяна? Искаш да кажеш пердуелион?

— И ти, и приятелите ти сте били съдени пред центуриатните комиции. Всички сте признати за виновни.

— Центуриатните комиции! — Не вярваше на ушите си.

— Хайде, по-добре тръгвай — подкани го Мурций. — На добър час.

— Дано поне ти се върне късметът. Сега, когато корабът ти се отърва от причинителя на твоите нещастия. — И като срита коня си в хълбоците, се скри в близката гора.

„Колко хубаво, че поне се махнах от Рим! — мислеше Марий по пътя. — Центуриатните комиции! Изглежда, нашият приятел се е зарекъл твърдо да ми вземе главата. И като си помисля, че през последните дванайсет дни се ругаех защо изобщо съм заминал… Вече се бях примирил, че правият е бил Сулпиций. И се ядосвах, че е твърде късно да върна нещата, както са си били. А излиза, че аз съм бил правият, и още как! Не съм и предполагал, че някой може да ме осъди в народното събрание. Мислех, че добре познавам Сула, казвах си, че най-много да прати наемен убиец. Но да се окаже чак такъв глупак, че да ме изправи пред съд! Не, сигурно има подробности, които не знам.“

Щом се отдалечи достатъчно от Цирцеи, слезе от коня и продължи пеша. Болестта му се беше влошила и язденето се превръщаше в истинско мъчение. Ако не служеше за друго, то животното поне носеше жълтиците на гърба си. Колко ли път имаше от Цирцеи до Минтурна? Петдесет километра може би, особено ако върви встрани от Апиевия път. Цялата област беше в блата и мочурища и комарите можеха да те изядат, както си вървиш, но поне щеше да си спести нежелани срещи. Младият Марий вече трябваше да е минал през Тарацина, затова беше по-добре да не се отбива там. Минтурна си струваше да опита. Голям град, спокоен, преуспяващ, почти незасегнат от войната срещу италийците.

Разстоянието му отне четири дни, през които почти нямаше какво да яде. Откакто храната, която носеше със себе си, свърши, той веднъж се бе отбил у една самотна стара жена да хапне от чорбата й, и втори път даде пари на някакъв скитник-самнит да отиде до близкото село и да купи хляб и сирене за двамата. Нито старата жена, нито скитникът съжаляваха за услужливостта си, защото им остави по една жълтица за благодарност.

Лявата му половина натежаваше все повече и повече и Марий се чувстваше като пленник, вързан с верига за крака. Но понеже друг изход нямаше, продължаваше неуморно напред, за да стигне най-сетне стените на Минтурна. Докато се приближаваше до града, скрит в близката гора, Марий забеляза петдесетина конници, които идваха в тръс откъм Апиевия път. Старецът се прислони зад няколко елхови дървета и проследи непознатите, които спокойно минаха през градската порта и се изгубиха в града. За щастие пристанището на Минтурна се намираше вън от крепостта, затова Марий заобиколи стените отдалеч и стигна незабелязано до кея.

Време беше да се освободи от коня. Развърза торбата с парите от седлото и като шибна здраво животното, го прати обратно към Цирцеи. След което си хареса една приветлива кръчмичка. Щом влезе вътре, обяви на всеослушание:

— Аз съм Гай Марий. Осъден съм на смърт заради държавна измяна. Никога не съм бил толкова уморен през живота си. Искам вино.

В кръчмата имаше само седем души. Всички се обърнаха към него и го изгледаха със зяпнали уста. Изведнъж столовете заскърцаха и моряците го наобиколиха — не за да му причинят зло, а за да го пипнат за щастие.

— Заповядай, заповядай! — покани го да седне сияещият съдържател. — Ама наистина ли си Гай Марий?

— Защо, не отговарям ли на описанието? Вярно е, че съм дърт като вещица и половината лице ми го няма, но не ми казвай, че можеш да срещнеш Гай Марий и да не го познаеш!

— Аз винаги ще позная Гай Марий, ако го срещна — обади се един от клиентите. — Ти си Гай Марий. Бяха на Форум Романум, когато защити Тит Титиний.

— Вино, искам вино — рече вместо отговор Марий.

Веднага му го поднесоха и понеже той обърна чашата си на един дъх, наляха му втора. Предложиха му и храна.

Докато се хранеше, бе така любезен да разкаже на околните за нашествието на Сула и за собственото си бягство. Нямаше нужда да обяснява в какво точно се състои престъплението пердуелион и какво става с осъдените. На целия полуостров едва ли имаше човек — независимо дали римлянин, латин или италиец, който да не знае що е това държавна измяна. По принцип хората от кръчмата не само че не биваше да си губят времето в излишни приказки с един държавен изменник, ами вече трябваше да са го издали пред градските власти и да са се погрижили за екзекуцията… Което означаваше, че и те самите могат да я изпълнят. Но никой от тях дори не помисли да стори подобно нещо. Всички искаха да чуят историята от собствената му уста, а когато той се умори да разказва, слушателите му скочиха да му помогнат по дървената стълба на горния етаж. Беглецът се отпусна тежко на леглото и в продължение на десет часа спа непробудно.

Когато се събуди, установи, че някоя добра душа е изпрала и наметалото, и туниката му, и е измила ботушите му — отвън и отвътре. Откакто се бе качил на злощастния кораб на Мурций, не се бе чувствал така бодър и отпочинал. Дори не му трябваше помощ, за да слезе по паянтовата стълба. За негова огромна изненада заведението беше претъпкано с народ.

— Всички са дошли заради теб, Гай Марий — осведоми го съдържателят, който излезе най-отпред, за да му подаде ръка. — За нас е чест да те подслоним в своя град!

— Аз съм човек, осъден на смърт, кръчмарю, и предполагам, че цялата страна гъмжи от въоръжени мъже, които ме търсят. Аз самият видях как вчера дружина главорези влезе в града ви.

— Да, те са сега на площада и разговарят с градските дуумвири. Също като теб, Гай Марий, и те си отпочинаха добре през нощта, а сега обикалят из Минтурна. Половината град знае, че си тук, но това да не те тревожи. Никой от нас няма да те предаде. Нито ще кажем на дуумвирите. Те са от хората, дето слагат закона над всичко, и държат той да бъде спазван до последната буква. По-добре да не разберат, че си тук. Ако научат, колкото и да не им се иска, ще поискат да те екзекутират.

— Благодаря ви за съчувствието, добри хора — не знаеше какво друго да каже Марий.

Щом кръчмарят свърши да говори и се дръпна встрани, на негово място застана нисък и възпълничък човечец, когото не си спомняше от предната вечер.

— Казвам се Авъл Белей — представи се той, — и съм един от по-едрите търговци в града. Притежавам няколко кораба, така че ако знам от какво се нуждаеш, мисля, че лесно бих могъл да ти услужа.

— Нуждая се от кораб, който да ме отведе далеч от Италия. Трябва да отида на място, където никой римлянин не би могъл да посегне над живота ми.

— Това няма да е трудно за мен. Тези дни пристигна тъкмо корабът, който ще ти свърши работа. Ти закуси спокойно, аз ще те изчакам, за да те заведа до него.

— Сигурен ли, че искаш да ми помогнеш, Авъл Белей? Напомням ти, че тези хора искат да ме убият. Ако разберат, че си ме спасил, могат да се нахвърлят върху теб.

— Това е риск, който бих поел с готовност.

Час по-късно Марий бе качен на лодка и прехвърлен на борда на голям кораб за пренасяне на жито. Заради постоянните си рейсове до Сицилия и Африка той трябваше да е доста по-солиден и издръжлив от корубата на Публий Мурций.

— Преди няколко дни разтовари африканското зърно в Путеоли и чака кога ще поеме обратно на път. Смятах да го задържа, докато не спре югозападният вятър — обясняваше Белей, докато помагаше на Гай Марий да се изкатери по дървената стълба при кърмата. Стълбата бе направена за пъргави моряци и създаваше трудности на скования Марий. — Трюмът е пълен догоре с фалернско вино, което се търси на африканския пазар. Така че няма да се люшкаш много, а и има с какво да се почерпиш. Винаги държа корабите си готови за отплаване — с, това капризно време човек не бива да изпуска шанса си. — Последното беше казано и като намек за нерадостното положение на великия Марий.

— Не знам как да ти се отблагодаря другояче, освен с пари.

— За мен е чест да ти помогна, Гай Марий. Не ме лишавай от тази чест заради някакви си жълтици. Мога да те уверя, че до края на живота си ще почивам на лаврите, които ми окачаш в този паметен миг. Целият род ще разправя как аз, търговецът от Минтурна, помогнах на великия Гай Марий да избяга от преследвачите си.

— А пък аз цял живот ще ти бъда признателен, Авъл Белей.

Белей слезе обратно в лодката, махна за сбогом на беглеца и нареди на гребците да го върнат на кея.

В това време петдесетте легионери се разхождаха из града и питаха хората, дали не са виждали, или чували Гай Марий. Авъл Белей тъкмо стъпи на кея, когато конниците се появиха на пристанището. Първоначално не му обърнаха внимание — нямаше откъде да знаят, че той е собственик на кораба, който се канеше да вдигне котва; но съвсем естествено погледнаха към самия кораб и сред моряците, натиснали веслата, изведнъж забелязаха познатата фигура на беглеца.

Водачът на бандата пришпори коня си и като излезе на самия край на кея, сложи две ръце пред устата си и извика към кораба:

— Гай Марий, арестуваме те! Капитане, на борда на кораба ти се е качил престъпник, бягащ от римското правосъдие! От името на римския Сенат и народ ти заповядвам да свалиш платното и да ми предадеш беглеца.

Моряците от кораба посрещнаха тези думи с видимо презрение, а невъзмутимият капитан продължи да дава последни нареждания преди отплаване. Марий обаче погледна към брега, колкото да види, че добрият Белей е наобиколен от конниците. Тежка буца заседна на гърлото му.

— Капитане, спри! — извика той. — Притежателят на кораба е арестуван от хората, които ме преследват. Трябва да се върна!

— Изобщо не е необходимо, Гай Марий. Авъл Белей винаги е знаел как да се измъкне от подобни положения. Освен това той те е предал на моите грижи и изрично ми е заповядал да те отведа далеч от Италия. Не мога да не му се подчиня.

— Ще правиш каквото ти казвам, капитане! Веднага пусни котва!

— Ако го сторя, Гай Марий, никога повече няма да командвам кораб. Авъл Белей ще използва червата ми вместо корабни въжета.

— Хвърли котва и ме върни обратно в лодката, капитане. Настоявам! Ако те е страх да ме върнеш на самото пристанище, можеш да ме откараш до друго място, където да не ме открият. — Бе вперил свиреп поглед в очите на капитана, сякаш се канеше да го изяде. — Послушай ме, капитане! Настоявам да сляза!

Макар да знаеше, че желанието на Марий е неразумно, капитанът се подчини. Нещо в погледа на беглеца му напомняше, че има пред себе си велик пълководец, несвикнал да му възразяват.

— Добре тогава, ще те закарам при блатата — вдигна рамене той. — Познавам района добре. Има сигурна пътека, по която ще се върнеш невредим до Минтурна. Щом стигнеш града, се скрий някъде и изчакай конниците да си заминат. Аз ще те изчакам навътре в морето.

Марий отново трябваше да се прехвърли с усилия от кораба на лодката; този път обаче се сети да застане откъм далечния борд и да се спотаи зад главите на моряците. Така можеше да подлъже войниците, които продължаваха да викат по посока на кораба и да искат да им се предаде беглецът.

За голямо нещастие на Марий главатарят на бандата се оказа с изключително силно зрение и щом лодката се показа зад носа на кораба, веднага го разпозна между шестимата гребци.

— Бързо, всички на конете! — извика той на другарите си. — Да го оставим тоя глупак тук, той не е важен. Ще последваме лодката по суша.

Това се оказа лесна работа, защото точно покрай морския бряг вървеше добре утъпкана пътека, прокарана, за да не затънат пешеходците в солените блата около устието на Лирис. Конниците скоро настигнаха лодката и дори я изпревариха. По едно време обаче тя се изгуби от погледа им зад гъстата растителност край реката и повече не я видяха.

— Не спирайте. Ще го пипнем ние тоя хитрец, пък да видим!

Наемниците на Секст Луцилий наистина пипнаха Марий два часа по-късно и тъкмо навреме, за да му спасят живота. Той беше захвърлил дрехите си и с отчаяни усилия се опитваше да се измъкне от черната блатна кал, засмукала го до кръста. Бе останал без сили. Да се измъкне това тежко туловище не беше никак лесно, но дружината беше голяма и с общи усилия успя да издърпа жертвата от хищната прегръдка на блатото. Един от конниците свали наметалото си и понечи да наметне пленника, но главатарят му го спря.

— Нека дъртакът походи малко гол. Искам тия от Минтурна да видят с очите си на какво е заприличал великият Гай Марий! В целия град са знаели, че е тук. Заслужават наказание, че са го крили.

И така беше поведен гол и бос между конете на преследвачите си. След много спъване и падане и след като конниците не сметнаха за нужно да си почиват заради него, Марий се озова отново насред Минтурна. Още щом наближиха първите къщи и край пътеката се забелязаха хора, главатарят на дружината започна на висок глас да вика жителите на града да се покажат и да видят как бил заловен беглецът — престъпник Гай Марий. Само след няколко минути той щял да изгуби главата си на градския форум.

— Елате, елате всички! — подканваше главорезът гражданите.

Няколко часа след пладне конниците излязоха на градския площад, придружени от половината население на Минтурна. Хората бяха толкова смаяни и объркани, че дори не намираха сили да протестират срещу начина, по който убийците се държаха с великия Гай Марий. Из града добре се знаеше, че беглецът е осъден за държавна измяна, но у всеки жител се прокрадваше гняв и възмущение. Със сигурност Гай Марий не би извършил държавна измяна!

Двамата управители на Минтурна вече чакаха пред входа на заседателната зала. Около тях се бе скупчила групата на местните глашатаи и пазители на реда, които трябваше да покажат на арогантните римски пратеници, че Минтурна не е паднала на колене и че в случай на нужда ще се стигне до съпротива.

— Заловихме Гай Марий в момента, в който се канеше да избяга на кораб от пристанището на града — рече предводителят на конниците. По тона му хората трябваше да разберат, че са отговорни за това деяние. — Цяла Минтурна е знаела, че той се крие в града; цяла Минтурна се е опитала да му помогне.

— Градът не може да бъде държан отговорен за деянията на неколцина свои жители — отвърна му троснато по-високопоставеният от двамата управители. — Така или иначе, щом сте заловили своята жертва, вземайте я със себе си и не ни се мяркайте повече пред очите.

— О, на мен тя не ми трябва цялата! — усмихна се зловещо конникът. — Трябва ми само главата. Останалото можете да запазите за себе си. Виждам една хубава каменна пейка в края на площада; мисля, че ще свърши работа. Ще му опрем главата върху камъка и след секунда тя ще бъде отсечена.

Хората изгледаха с ужас главорезите. Дуумвирите отправиха изпълнени с ненавист погледи към дружината, а въоръжените мъже зад тях раздрънкаха оръжия.

— И според вас коя власт на света може да ви позволи да екзекутирате насред центъра на Минтурна човек, който е бил шест пъти римски консул и който отдавна се е превърнал в национален герой? — попита по-старшият от управителите. Докато говореше очите му огледаха цялата дружина, начело с предводителя й, сякаш искаха да им върнат за неприятните чувства, които бяха причинили рано сутринта на градоначалника, вдигайки го от леглото. — Като ви гледам, не ми приличате да сте римски войници. Откъде да знам със сигурност, че не ме лъжете?

— Бяхме наети специално за тази цел — отговори му главатарят на дружината, но по тона му пролича, че е изгубил част от надменността си. Твърде много омраза се четеше в погледите на гражданите, а и хората около дуумвирите демонстративно наместиха ножниците си така, че да извадят по-лесно мечовете от тях.

— Кой ви е наел? Римският Сенат и народ? — попита отново управителят, все едно е станал адвокат на осъдения.

— Точно така.

— Не ти вярвам. Представи ми доказателство.

— Този човек е осъден за държавна измяна! Знаеш много добре какво означава това, дуумвире. В очите на цялото римско и латинско общество неговият живот не представлява нищо. Никой в Рим не би ми позволил дори да го върна жив в града. Наредено ми е да занеса само главата му.

— Тогава — отвърна му със завидно спокойствие дуумвирът — ще трябва най-напред да се сражаваш с цяла Минтурна. Иначе главата ще си остане за нас. Ние в нашия град не сме варвари. Един римски гражданин, при това с общественото положение и авторитет на Гай Марий не може да бъде обезглавен като обикновен роб или бездомник.

— Ако трябва да сме съвсем справедливи, Гай Марий вече не е римски гражданин! — просъска гневно наемникът. — Но ако толкова държите работата да бъде свършена, както трябва, оставям екзекуцията на вас! Сега аз заминавам обратно за Рим, за да донеса доказателствата, които вашият дуумвир поиска от мен. Ще се върна след три дни. Би било добре за Минтурна, ако не заваря Гай Марий жив, иначе целият град ще отговаря пред римския Сенат и народ. След три дни ще отрежа и главата на мъртвия Гай Марий, така както ми беше заповядано.

През цялото това време Марий бе държан вързан между конниците и с окаяното си състояние докара много от гражданите до сълзи. Много от дружинниците се чувстваха измамени и един от тях дори посегна към меча си да го посече, преди да е станало късно. Щом забеляза жеста му обаче, цялата тълпа се спусна върху пришълците и няколко души веднага наобиколиха осъдения. Кой с оръжие, кой с голи ръце, всички бяха готови да се бият.

— Минтурна ще плати за това! — закани се главатарят на бандата.

— Минтурна ще екзекутира осъдения така, както се екзекутират граждани с дигнитас и аукторитас — обеща първият управител. — Сега си вървете!

— Един момент! — обади се нечий дрезгав глас. Гай Марий излезе пред тълпата от граждани и се обърна към мъчителите си. — Не беше трудно да измамите тези непросветени провинциални жители, но мен да ме измамите не можете! Рим никога не е използвал наемници, за да изпълняват съдебни присъди. Нито Сенатът, нито народното събрание биха прибягнали до подобно решение. Вас трябва да ви е наело частно лице. Кое е то?

Можеше да е стар, болен и гол, но, изглежда, гласът му бе запазил онази магическа сила, която бе карала да треперят и най-могъщите му противници. Без дори да се осъзнае, сякаш отговаряше на своя началник в армията, главатарят отговори:

— Секст Луцилий.

— Благодаря! — кимна доволно Марий. — Няма да го забравя.

— Не ме интересува какво ще запомниш! — сбогува се с презрение наемникът и дръпна юздите на коня си, за да го изправи на два крака. — Не забравяй, че ми даде дума, магистрате! Когато се върна, очаквам да намеря Гай Марий мъртъв. Нека главата му бъде готова за отрязване.

Щом дружината се изгуби в далечината, дуумвирът кимна към въоръжените си помощници.

— Гай Марий да се затвори.

Подчинените му извлякоха осъдения от тълпата и без да го блъскат или дърпат, го отведоха до храма на Юпитер Оптимус Максимус. В подземието на храма имаше килия, където обикновено прибираха за през нощта някой пияница, сбил се в кръчмата, или пък луд.

Щом отведоха Марий от площада, всички жители на града се скупчиха на групи и шумно обсъждаха случилото се. Явно възнамеряваха да останат из близките пивници, където спореха и се караха. А Авъл Белей, който единствен знаеше развитието на събитията, се местеше от група на група и упорито убеждаваше в нещо съгражданите си.

Минтурна разполагаше с няколко държавни роби, сред които личеше особено един. Бяха го купили преди две години от пътуващ търговец и за това време той бе доказал, че петте хиляди денарии, платени от общината, са си стрували. В деня на покупката робът бе само на осемнайсет години, казваше се Бургунд, принадлежете на германското племе на кимврите и представляваше същински исполин. В Минтурна живееха няколко души с ръст от шест стъпки нагоре, но Бургунд стърчеше с цяла глава над всеки от тях. Мускулите му представляваха внушителна маса, способна да смачка всичко по пътя си и сякаш за да подчертае физическите способности на човека, природата го бе лишила кажи-речи от всякакви умствени. Което не можеше да изненада. Бе шестгодишен, когато баща му падна убит при Верцела, и оттогава прекарваше живота си по чужди домове, третиран по същия начин, както и всички роби — варвари в Рим. Германите никога не се бяха радвали на привилегиите и големите доходи, които си докарваха събратята им от гръцки произход. Неслучайно сред всички елини именно най-грамотните и способните се продаваха доброволно в робство, за да не умрат от глад по родните си места. За сметка на това такива като Бургунд живееха по-зле от кучетата, спяха в дървени бараки на края на града и се надяваха някой да ги хареса. За Бургунд бе същинско чудо, когато някаква жена, любопитна да узнае как се любят варварите, дойде специално да го отведе в дома си. Тогава му се струваше, че самата богиня Нерт е дошла с вълшебната си колесница, за да го спаси от мъките на земния живот. Той дори не се бе замислял над възможността да избяга. Дори може да се каже, че не се оплакваше от съдбата си; напротив, последните две години, прекарани в тихия градец Минтурна, му се сториха приятни и щастливи. В града за пръв път разбра какво означава да те смятат за човек и да се отнасят поне с известно уважение към личността ти. Дори му бяха дали да разбере, че доходите му ще нараснат, че един ден ще му позволят да се ожени и да има деца. А ако продължава да работи добре, децата му ще получат свобода.

Останалите държавни роби в града се занимаваха с плевене, чистене на улици, миене на къщи и други подобни неща. Бургунд обаче бе натоварен с всички задачи, изискващи голяма физическа сила или силна воля на духа. Именно той трябваше да прочиства градската канализация, когато речните наводнения я задръстваха с кал и тиня, или да тегли труповете на коне, магарета и друг добитък, когато на животните им скимнеше да умрат на неподходящо място; пак Бургунд сечеше дърветата покрай пътя, за да не паднат върху главите на пътниците, той гонеше бесните кучета или копаеше канавки по улиците. Подобно на всички големи хора кимвриецът беше по природа благ и добродушен; знаеше, че е по-силен от околните и не изгаряше от желание да им го докаже. Навреме му бяха втълпили в главата, че със силните си ръчища, дори на шега да удари човек, ще го убие на място. С времето дори бе усвоил техника как да се справя с пияните моряци от кръчмата, без да ги осакатява, или със смелчаците, които от скука го дразнеха и предизвикваха, без да им смаже главите по погрешка. Заради това си добродушие той на няколко пъти бе опитвал острието на някой нож, но пък си печелеше уважението на съгражданите.

И така, след като бяха прехвърлили на тях неприятната задача да екзекутират Гай Марий и след като се бяха зарекли да го сторят по възможно най-римския начин (и с ясната мисъл, че деянието няма да бъде погледнато с добро око от съгражданите им), двамата магистрати пратиха да им повикат роба Бургунд.

Той не знаеше нищо за събитията от деня, тъй като го бяха натоварили да събира големи камъни под стените на града с идеята по-нататък пак той да заздрави градските укрепления. Когато един от събратята му роби дойде да го повика, Бургунд мълчаливо се запъти към площада. Макар да ходеше привидно бавно, заради огромните му крачки другият роб трябваше да подтичва край него.

Дуумвирът го чакаше в градинката близо до площада. В единия й край се намираше административната сграда на Минтурна, в другия — храмът на Юпитер Оптимус Максимус. Управителят разбираше, че ако желае работата да бъде наистина свършена, то това трябва да стане веднага и без знанието на гражданите.

— А, Бургунд, точно ти ми трябваш! — зарадва се дуумвирът (колегата му, който не можеше да се похвали с толкова твърд характер, бе изчезнал вдън земя). — В килията под храма стои един затворник. — Тук той се обърна на една страна и продължи да говори през рамо, сякаш ставаше дума за някоя детинска работа. — Ще го удушиш. Той е предател и народът го е осъдил на смърт.

Германецът застина и бавно вдигна ръце пред очите си, сякаш едва сега виждаше колко са големи и силни; никога досега не му бяха нареждали да убие човек. Да убие човек с тези огромни ръце. Навярно щеше да му е също толкова лесно, колкото на обикновен човек да извие врата на кокошка. Разбира се, че щеше да се подчини, никога не бе и помислял да избяга от някое свое задължение; ала за минута усещането за лично благополучие и приятен живот, което го бе съпътствало през последните две години в Минтурна, се изпари. Смятаха да направят от него градския палач, да върши мръсната работа. Сините му очи, които обикновено радваха със своята доброта и спокойствие, сега се бяха впили ужасени във фронтона на Юпитеровия храм; там някъде чакаше човекът, когото му бяха наредили да убие. Изглежда, че затворникът е важна особа. Може би някой от италийските водачи, заловен по време на войната?

Бургунд си пое дълбоко дъх и с бавни крачки се запъти към площадката пред храма. В далечния й край се отваряше врата, водеща към нещо като малък лабиринт; в дъното на лабиринта беше килията на затворника. За да влезе, германецът трябваше не само да сведе глава, но буквално да се сгъне надве. Озова се в тесен коридор с каменни стени. От двете страни се отваряха множество врати, а точно срещу него, през тесен процеп, преграден с решетка, се процеждаше оскъдна дневна светлина. В това мрачно и усойно място градът съхраняваше целия си архив, включително местните закони и съдебни правила, както и местната хазна. Зад първата врата вляво беше килията, която дуумвирите използваха от време на време да охладят разгорещените страсти на някой свой съгражданин. Пияниците се чакаха да изтрезнеят, лудите — да се успокоят и никой не бе държан по-дълго от необходимото.

Вратата на килията беше от здраво дъбово дърво и дебела цели три пръста. Бургунд издърпа резето и като се наведе кажи-речи до земята влезе с глава напред в тъмното помещение. И тук единствената светлина идваше от малко прозорче, издълбано високо в задната стена на храма. Така обитателите на килията най-малко можеха да притеснят с думите си почтените граждани на форума. Едва се различаваха ъглите на стаята, още повече че Бургунд тепърва свикваше с мрака.

Като събра достатъчно смелост, германецът се взря продължително в сивкавочерния силует насреща си. Непознатият се надигна на крака и на свой ред изгледа палача си.

— Какво искаш? — попита с властнически тон затворникът.

— Наредиха ми да те удуша — отговори му той.

— Ти си германец! — възкликна човекът насреща му. — От кое племе си? Хайде, отговаряй, тъпа маймуно!

Това, последното бе изречено с особена злост. Бургунд вече различаваше по-добре чертите на непознатия и при вида на пламъка в очите му усети как смелостта му се изпарява.

— От племето на кимврите, домине.

Едрият, гол мъж с ужасяващия поглед сякаш порасна с една глава пред очите му.

— Какво? Някакъв си роб — човек, когото аз самият съм направил роб, — смята да екзекутира Гай Марий?

При тези му думи Бургунд изпадна в паника и сякаш той беше жертвата, прикри с ръце бедната си глава.

— Махай се от очите ми! — ревеше като обезумял Гай Марий. — Няма да позволя да ми отнемат живота в това смрадливо подземие; няма да позволя на един германец да ме докосне с гнусните си ръчища!

Робът извика от уплаха и като остави всички врати отворени след себе си, хукна навън. Без дори да се обърне назад, се насочи право към площада, за да се скрие в тълпата.

— Не, не! — обърна се той за помощ към гражданите и в същия миг сълзи рукнаха от очите му. — Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий! Не мога да убия Гай Марий!

От другия край на площада към него се приближи Авъл Белей, който нежно пое между дланите си грамадните ръце на исполина.

— Нищо няма, Бургунд, никой за нищо няма да те кара. Не плачи, бъди добро момче! Хайде, достатъчно!

— Не мога да убия Гай Марий! — повтори Бургунд и понеже Белей продължаваше да държи ръцете му, избърса носа си в рамото си. — И няма да позволя на никой друг да го убие!

— Никой няма да убива Гай Марий — увери го той. — Всичко това е просто едно недоразумение. Сега се успокой и иди да свършиш една полезна работа. Виждаш ли Марк Фурий? Донесъл е чисти дрехи и кана с вино. Ще ги вземеш от него и ще ги занесеш на Гай Марий. А след това ще го заведеш в моята къща и ще му правиш компания, докато се върна.

Великанът се успокои и му се усмихна. Щом избърса сълзите от лицето си, веднага отиде да изпълни молбата му.

Белей се обърна към тълпата, насъбрала се отново да види какво става. Суровият му поглед не се откъсваше от лицата на двамата дуумвири, задаващи се откъм административната сграда.

— Е, граждани на Минтурна, ще позволим ли любимият град да се опозори за вечни времена с убийството на Гай Марий?

— Авъл Белей, разбери, че трябва да го екзекутираме! — опита се да го вразуми първият дуумвир, който едва си поемаше дъх от вълнение. — Той е осъден за държавна измяна!

— Ако ще да е извършил и всички престъпления, записани в законите ни! — отвърна му предизвикателно търговецът. — Минтурна не може да екзекутира Гай Марий!

Тълпата го подкрепи шумно, затова двамата управители се видяха принудени да свикат общо събрание на гражданите. След ожесточени спорове градът реши затворникът да бъде освободен. Минтурна не можеше да поеме отговорността за убийството на човек, който е бил шест пъти римски консул и е спасил Италия от германите.

— И така — рече малко по-късно Авъл Белей на освободения Гай Марий. — Радвам се да ти кажа, че веднага, щом си готов, те качвам отново на своя кораб и те пращам на далечно плаване. Цяла Минтурна заедно с дебелоглавите ни магистрати ти пожелава на добър път. Този път няма да позволя отново да те върнат на брега за глупости. В това можеш да ми вярваш.

След като се изкъпа и нахрани, Марий се почувства по-добре.

— Откакто избягах от Рим, срещнах много топлота у хората. Но никъде не получих такъв прием, какъвто ми устроихте в Минтурна, Авъл Белей. Никога няма да забравя това място. — И за да подкрепи думите си, се обърна към стоящия наблизо Бургунд, за да му се усмихна с парализираната си уста. — Нито ще забравя някога, че животът ми бе помилван от един германец. Благодаря ти.

Белей стана от масата.

— За моя дом би била истинска чест да останеш за през нощта, Гай Марий, но няма да намеря спокойствие, преди да се уверя, че корабът е отплавал далеч от града. Нека тръгнем веднага за пристанището. Ще спиш на кораба.

Когато излязоха на улицата пред дома на Белей, повечето от жителите на Минтурна чакаха пред входа, за да изпратят заедно видния беглец до пристанището. При появата на Гай Марий всички в един глас радостно възкликнаха, сякаш той бе цар. После със запалени факли се насочиха към морето. Не, само че камък бе паднал от сърцата на всички, но и за пръв път от много време жителите на града се чувстваха достойни за историята. На кея Гай Марий притисна до гърдите си Авъл Белей, като в негово лице прегръщаше целия град.

— Парите ти са на борда — осведоми го търговецът, който не можеше да спре сълзите си. — Пратих да ти занесат и няколко ката дрехи, както и една амфора вино, само за теб. Капитанът е свикнал на по-обикновени сортове. И понеже никой не те придружава, пращам роба Бургунд да пътува с теб. Градът и без това се страхува за него. Ако конниците се завърнат и някой от съгражданите ни проговори, нищо чудно той да стане изкупителната жертва. Понеже от всички ни той най-малко заслужава да умре, го купих от общината и го подарявам на теб.

— Приемам Бургунд с най-голямо удоволствие при себе си, Авъл Белей, но не защото се страхувам от онези бабаити. Нали ми казаха кой ги е наел… Човек без приятели и без обществен авторитет; властогонец, който се чуди с какво да си спечели име. Първоначално заподозрях, че зад всичко да стои Луций Сула, но ако беше така, едва ли щяха да ме оставят. Дори консулът да е пратил войници да ме търсят, те едва ли ще стигнат в скоро време до Минтурна. Бандата, която донесе всички тези неразбории, е била наета от частно лице. — Тук той не се сдържа и процеди: — Ще види Секст Луцилий!

— Моят кораб е на твое разположение до деня, в който се върнеш обратно в Италия — потупа го по рамото търговецът. — Вече съобщих на капитана. За щастие стоката на борда е вино, а то, колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Пожелаваме ти на добър път.

— И аз пожелавам късмет и благополучие на града, Авъл Белей. Никога няма да ви забравя — сбогува се със своя спасител Марий.

Време беше този изпълнен с емоции ден да отиде към своя край. Мъже и жени останаха дълго на кея, за да махат на отплаващия кораб, и едва когато мачтата се скри от погледите им, се отправиха към домовете си. Минтурна бе спечелила една голяма битка.

Последен в дома си се прибра Авъл Белей. По пътя се усмихваше доволно и се радваше на прекрасната идея, която го бе споходила. Щеше да наеме най-добрият стенописец на полуострова и щеше да го накара да изрисува час по час, миг по миг незабравимата авантюра на Гай Марий в Минтурна. Със стенописите щяха да украсят новопостроения храм на Марика в дъното на горската дъбрава. В крайна сметка това беше богинята на морето, дала живот на Латин; дъщерята на Латин пък, Лавиния, се бе омъжила за Еней и му бе родила син Юл. А нали самият Гай Марий бе женен за една Юлия? Значи богинята му се падаше своего рода роднина. Освен това тя бе покровителка на града. В цялата си история Минтурна не бе извършила по-голям подвиг от този да спаси живота на Гай Марий. Нека цяла Италия научи от фреските, че ако гражданите й са намерили достатъчно смелост да го сторят, то е било заради своята любима богиня.