Колийн Маккълоу
Венец от трева (18)

Няколко дни след погребението на малкия Сула в Рим беше прокаран лекс Ливия. Законопроектът бе донесен пред плебейското събрание с изричното одобрение на Сената, независимо от ожесточената съпротива на Цепион и Варий, за да срещне още по-ожесточената съпротива на самите триби. Това, за което Друз дори не бе предполагал, бе несъгласието на самите италийци, а това несъгласие беше твърде ясно изразено в Кладенеца на комициите. Макар че земите, за които ставаше дума, в никакъв случай да не бяха собственост на италийците, римският агер публикус почти навсякъде граничеше с частните стопанства на местните жители, а от дълги години никой не си беше правил труда да мери земята и да обръща внимание на факта, че малките, бели гранични камъни често се намират твърде далеч от отреденото им място. Всеки път ставаше дума за едно и също — за това как италийският земеделец е разширил владенията си, без да пита някого и без никой да му държи сметка за това. Ако сега се предприемеше наново измерването на римската държавна земя — а това беше неизбежно, след като се предвиждаше да бъде разделена на парцели от по десет югера, всички тези злоупотреби от страна на италийските съседи щяха да излязат на бял свят. По всичко личеше, че най-силно засегнати от предлагания законопроект ще се окажат земеделците в Етрурия, и за това си имаше логично обяснение: един от най-едрите земевладелци в района беше Гай Марий, а той не беше човекът, който ще се тревожи дали няма да му откъснат от нивиците в провинцията. В Умбрия също се бе надигнала шумотевица, за разлика от това Кампания мълчеше и не даваше признаци на тревога.

Друз обаче не се безпокоеше особено; напротив, в писмото си до Силон в Марувиум оптимистично твърдеше, че всичко върви като по вода. Скавър, Марий, дори традиционалистът Катул Цезар се били убедили напълно в правотата на предложенията му, когато защитавал законопроекта си пред Сената, и под тяхно влияние дори вторият консул Филип си замълчал. Никой не можел да затвори устата на Цепион, но пък и той сякаш бил говорил на стените — едно, защото не притежаваше никакъв талант на оратор, и второ, защото сред сенаторите твърде усилено започна да се говори, че някои от колегите са получили в наследство твърде много злато, за да им се има доверие; споменът за Златото на Толоза щеше да остане като неизличим белег върху името на Сервилий Цепионите.

„Затова, Квинт Попедий, бъди така добър възможно най-скоро да убедиш жителите на Етрурия и Умбрия, че е безполезно да протестират. Последното, което ми трябва, е тъкмо хората, от които тези земи са били отнети, да не искат Рим да се раздели с тях.“

Но отговорът на Силон не беше особено окуражителен.

„За нещастие, Марк Ливий, тъкмо в Етрурия и Умбрия се ползвам с твърде ограничен авторитет. И в двете области живеят странни люде, които твърде много залагат на самостоятелността си и не гледат с добро око на нас, марсите. Отсега те предупреждавам за два инцидента, които предстои да се случат. За единия вече се говори на север, за другия научих случайно, което ме кара още повече да се тревожа.

Първият инцидент представлява многобройна делегация от страна на етруските и умбрийските земевладелци, която ще пристигне в скоро време в Рим, за да протестира против премахването на римския агер публикус. Официалното обяснение за това (разбира се, че не могат публично да признаят как са променяли границите) е, че римската държавна земя е съществувала толкова продължително време в Етрурия и Умбрия, че покрай нея целият поминък на местното население коренно се е изменил. Според тях рязкото увеличение броя на дребните стопани в двете области ще ги разорят. Цялата търговска мрежа в градовете била от такова естество, че нямало как да се спогоди с вълната от земевладелци, която се очаквало да пристигне. От години търговията се водела не по пазари и дребни дюкяни, а в огромни складове, които снабдявали на едро римските латифундии. Освен това досегашните владелци на латифундиите просто щели да дадат свободата на робите — работници, без да ги е грижа какво ще стане с тях. Вследствие на което из двете области щели да плъзнат хиляди освободени роби, които да създават смутове и навярно да се отдадат на убийства и грабежи. На плещите на Етрурия и Умбрия щяла да легне тежестта по тяхното залавяне, качване на кораби и отвеждане по родните места. И така нататък, и така нататък. Бъди готов да посрещнеш делегацията!

Вторият инцидент може да се окаже по-опасен. Някои горещи глави в Самниум са решили, че всякакви надежди за получаване на римско гражданство си напразни и че е време Рим да разбере колко дълбоко е разочарованието им. За дата на тази проява на характер са насрочени празненствата в чест на Юпитер на Албанската планина, а програмата включва убийството на двамата консули Секст Цезар и Филип. Планът е прост и добре измислен — да нападнат двамата консули при завръщането им в Бовила, с достатъчно голяма дружина, за да смажат всякаква съпротива на празнуващите римляни.

Направи каквото ти е по силите сам да успокоиш етруските и умбрите, но най-важното — предотврати, докато е време, възможността убийството да бъде извършено. Единствената обнадеждаваща новина в писмото ми е, че всеки път, когато споменавам пред съмишлениците си за клетвата за лична вярност пред теб, получавам безрезервното им съгласие. Нека Марк Ливий Друз знае, че броят на потенциалните му клиенти нараства с всеки ден все повече и повече.“

Е, това последното наистина можеше да се нарече обнадеждаваща новина! Естествено обаче Друз се замисли повече над останалата част от писмото. Срещу намеренията на земевладелците от Етрурия и Умбрия той можеше да стори съвсем малко — само да подготви поредната си пламенна и убедителна реч, с която да ги посрещне на Форума. Колкото до плана за убийството на консулите, не му оставаше друго, освен да предупреди самите тях. Но те веднага щяха да започнат да го разпитват откъде е получил информацията и нямаше да се задоволят с уклончивите му отговори — особено Филип.

Следователно първо трябваше да се види със Секст Цезар, защото с него можеше по-спокойно да обсъди случая.

— Получих писмо от Квинт Попедий Силон, моя приятел марсиец от Марувиум — мина по същество Друз още щом се срещна с първия консул. — Според думите му шепа недоволни самнити са решили да напомнят на Рим, че е време да даде гражданство на цяла Италия, и за да докажат доколко са решени да постигнат желаното, щели да преминат към насилствени мерки. В плановете им влизало двамата с Луций Марций да бъдете нападнати от многобройна въоръжена дружина някъде по Апиевия път, между Бовила и Рим, когато се връщате от латинските празненства.

Друз не бе хванал Секст Цезар в твърде подходящ момент; цял ден астмата го бе мъчила, гърдите му не преставаха да свирят, а устните и ушите му бяха посинели. Тъй или иначе, той се бе примирил отдавна с неизлечимата си болест, свидетелство за което бе самият факт, че се е преборил за консулския пост; нещо повече — беше изпреварил братовчед си Луций Цезар, който бе станал претор преди него.

— Ще ти гласувам публични благодарности в Сената, Марк Ливий — рече Секст Цезар, — а и ще помоля Принцепс Сенатус да прати благодарствено писмо и до Квинт Попедий.

— Секст Юлий, ще ти бъда задължен, ако не сториш нито едното, нито другото! Най-добре ще е никой да не знае, а ти да наемеш неколкостотин легионери от Капуа и да се опиташ да хванеш самнитите. Иначе те ще научат, че заговорът им е разкрит, ще отложат за известно време неговото изпълнение, а колегата ти Луций Марций ще заяви, че цялата работа си е била чист фарс. Заради репутацията си държа на това самнитите да бъдат публично уличени в престъпните си намерения. Всеки от заловените ще бъде бит с камшик и публично екзекутиран, което ще послужи за урок на цяла Италия. Нека италийците знаят, че по пътя на насилието не ще постигнат нищо.

— Разбирам те напълно, Марк Ливий, и ще послушам съвета ти — кимна в знак на съгласие Секст Юлий Цезар.

И така сред надигащото се недоволство на италийските земевладелци и под заплахата на заговора срещу консулите Друз трябваше да продължи започнатото дело. Делегацията от Етрурия и Умбрия наистина пристигна, но понеже представителите й така и не се научиха да се държат възпитано и да не гледат отвисоко всеки срещнат римлянин, вместо да си спечелят подкрепа, настроиха целия град срещу себе си и бяха принудени да си вървят с празни ръце и обеца на ухото.

Секст Цезар от своя страна спазваше стриктно указанията на Друз и когато самнитите нападнаха мирното наглед шествие, което се връщаше от празниците край Бовила, откъм градското гробище при Апиевия път се показаха няколко кохорти легионери, които избиха неколцина от заговорниците на място, а другите заловиха, биха и накрая публично ги екзекутираха.

Това обаче, което най-много занимаваше Друз — а и напълно естествено, след като засягаше собственото му законотворчество, — бе, че според лекс агрария всеки римски гражданин трябваше да получи по десет югера обработваема земя от държавния фонд. Първи на опашката бяха сенаторите и останалите членове на първа класа, пролетариите идваха най-отзад. Колкото и да се говореше, че общата площ на римската държавна земя на полуострова е от поне няколко милиона югера, Друз дълбоко се съмняваше, че докато се стигне до реда на най-бедните, ще остане нещо. А никой не можеше да отрече, че е неблагоразумно да се ощетят тъкмо пролетариите. Ако не получеха земя, трябваше да им се даде нещо в замяна. А какво друго, ако не гаранции, че дори и във време на глад зърното от държавните складове няма да поскъпва! Предстоеше му да води нова, този път наистина ожесточена борба в Сената, докато убеди колегите си, че е необходимо прокарването на нов лекс Фрументария, който да осигури за вечни времена евтин хляб на бедните.

Като допълнение на грижите му опитът за покушение срещу консулите така наплаши Филип, че вторият консул започна на своя глава разследвания за настроенията в Италия; през май той държа реч в Сената и съвсем отговорно заяви, че жителите на полуострова стават все по-неспокойни, а мнозина говорят за война с Рим. От тона му не личеше да е особено изплашен — по-скоро му се искаше той да наплаши съседите си, та да забравят подобни мисли. Предлагаше двама претори да се захванат с обиколката на цяла Италия — единият да тръгне на север, другият — на юг, — та да видят с очите си от името на римския Сенат и народ какво е положението у съюзниците.

Катул Цезар, който здравата си беше изпатил, докато председателстваше специалния съд за фалшиво гражданство в Езерния, се изказа в подкрепа на подобна идея, която му се струвала чудесна. Разбира се, неговото изказване стана повод и други сенатори, които иначе и пукната пара не биха дали за предложението на Филип, да го намерят за прекрасно. Без никакви протакания на претора Сервий Сулпиций Галба му бе заръчано да се заеме с южната половина на Италия, докато колегата му Квинт Сервилий — от фамилията на небезизвестния Сервилий Авгур — имаше задачата да проучи какво става на север. И двамата получиха правото да си изберат по един легат, бяха удостоени в проконсулски империум и получиха достатъчно парични средства за осъществяването на експедициите. В цената се включваше дори въоръжена охрана от бивши гладиатори.

Новината, че Сенатът е упълномощил двама претори да водят разследвания по онова, което Катул Цезар упорито наричаше „италийски въпрос“, не се понрави ни най-малко на Силон. Самнитът Мутил пък, който така и така беше бесен от кървавата разправа с двестате му сънародници, изловени при инцидента на Апиевия път, вече се чудеше дали да не използва новото предизвикателство като повод за война. Друз отчаяно засипваше и двамата с писма, в които ги умоляваше да не вършат нищо и да чакат той да оправи нещата.

Сам Друз потегна бойното си снаряжение и се хвърли в поредното сражение, обявявайки пред Сената, че възнамерява да утвърди нови тарифи за зърното. Също както с поделянето на агер публикус, така и сега ниските цени нямаше да се отнасят единствено до бедните. Всеки римски гражданин, който имаше търпението да се нареди на безкрайните опашки пред масите на едилите при Портикус Минуция, можеше да получи своето официално удостоверение, срещу което да закупи пет модия от държавното зърно, после да се яви в държавните складове под скалите на Авентина, където да представи документа, и да отнесе полагащия му се чувал у дома. Намираха се дори богати и знатни римляни, които не се посрамяваха да се възползват от тази си привилегия — някои, защото бяха непоправими скъперници, други — заради самия принцип. Като цяло обаче повечето хора, които можеха да си позволят лукса, предпочитаха да не се тълпят за удостоверения, ами просто да пуснат няколко монети в ръката на иконома си и да го пратят в частните складове на Викус Тускус. В сравнение с цените на много други жизненоважни услуги в Рим — така например жилищните наеми открай време се славеха с астрономическите си размери — сумата от петдесет до сто сестерции месечно на човек за закупуване на частно зърно се смяташе за незначителна. Затова и голяма част от онези, които упорито си искаха удостоверението, бяха представители на най-бедните — петата имуществена класа и пролетариата.

— Както и да го мислим, земята няма да стигне и за тях — говореше Друз пред Сената, — но ние в никакъв случай не бива да ги забравяме, не бива да ги оставяме да мислят, че отново са били подминати. Римската трапеза е достатъчно богата, назначени отци, можем да си позволим да храним всички римски граждани на нея! Ако не е по силите ни да дадем на пролетариите земя, то поне трябва да им подсигурим евтиното зърно. Нека цената бъде пет сестерции модият, независимо дали годината е добра или лоша. Подобно решение до голяма степен ще облекчи задачата на самата държавна хазна, защото когато реколтата надминава търсенето, държавното жито ще се купува между две и четири сестерции модият. Ако поддържаме постоянни цени от пет сестерции, ще позволим реализирането на известна печалба, която на свой ред ще покрие разходите в години на недостиг. Именно затова предлагам част от фондовете на държавната хазна да бъдат отредени изключително за закупуване на зърно и да не се пипат по никакви други причини. Затова пък и сега за прокарването на законопроекта ми няма да използваме нищо от държавния резерв.

— И как тогава предлагаш, Марк Ливий, да подплатим тази незапомнена проява на щедрост? — обади се заядливо Луций Марций Филип.

Друз се усмихна снизходително.

— Всичко съм измислил, Луций Марций. В отделна част от законопроекта си говоря за девалвация на определен процент от годишните ни парични емисии.

При тези му думи членовете на Сената се размърдаха неспокойно. Никой в Рим не оставаше безразличен при споменаването на самата дума „девалвация“. Докоснеше ли се темата за държавния фиск, римските управници се показваха крайно консервативни. Обезценяването на монетите никога не е било част от римската политика, на него открай време се бе гледало като на евтин гръцки шмекерлък. Само по времето на първите две Пунически войни се бе прибягвало до подобно средство, но пък и тогава основната цел бе всъщност уеднаквяването на монетните стандарти. Колкото и радикален да беше в реформите си, Гай Гракх дори беше увеличил стойността на парите в Рим.

Без да се смути от реакцията им, Друз се зае да обяснява позицията си:

— На всеки осем денарии един ще бъде изсичан от бронз, смесен с малко олово, колкото да достигне теглото на среброто, и ще бъде покриван със сребро. Правил съм изчисленията си по най-консервативни методи. Така например, приел съм за изходна точка предположението, че на пет лоши години ще имаме две добри, което, трябва да признаете, е крайно песимистична прогноза. В действителност винаги добрите години са повече от лошите. Взел съм предвид обаче и случаи като онзи продължителен глад по време на войната с робите в Сицилия. Другото, което съм взел под внимание, е, че да се отсече подобна бронзова монета и да се посребри вторично, изисква повече труд, отколкото ако направо се отсече от сребро. Ето защо предлагам девалвираните монети да са една на осем, макар и изчисленията ми да показват по-вероятно съотношение едно на десет. От това сами разбирате, че хазната нищо не може да изгуби. Още по-малко ще бъдат затруднени нашите делови съграждани, които работят предимно с хартия. Най-голямата тежест от реформата ще падне върху онези, които прибягват изключително до услугите на монетите, но което е най-важният аргумент в моя полза, така ще се избегне заплахата от въвеждането на пряк данък.

— Защо да си правим труда всяка година да отсичаме по една осма девалвирани монети, когато можем да го правим просто веднъж на осем години? — попита преторът Луций Луцилий, който подобно на всички свои роднини даваше вид на умен с приказките си, но не разбираше нищо от цифри.

— Защото — отговори му любезно Друз — най-важното според мен е никой да не може да отличи истинските монети от девалвираните. Ако се знае предварително, че цяла една годишна емисия ще бъде от бронзови монети, никой не би искал да си има работа с тях.

Колкото и да му се струваше на самия него невероятно, той успя да прокара и лекс фрументария. На негова страна застана дори хазната (където също бяха направили нужните изчисления, за да стане ясно, че от предлаганата девалвация могат да се извлекат големи печалби), а Сенатът отново оповести одобрението си пред плебейското събрание. Сред самите плебеи по-влиятелните конници бързо разбраха, че подобна реформа не може да се отрази зле върху сделките им, които рядко се осъществяваха срещу пари в брой. Разбира се, една девалвация не можеше да не засегне всички в града — в крайна сметка разликата между металните пари и техните хартиени еквиваленти беше изключително условна; затова пък римляните бяха прагматичен народ и знаеха, че независимо от формата си едни пари имат стойност дотогава, докато хората, които ги използват, им имат доверие.

В края на юни законът беше записан на таблиците. За в бъдеще държавното зърно щеше да се продава по пет сестерции модият, а квесторите, прикрепени към хазната, вече трябваше да подготвят първата емисия девалвирани монети, също както и тъй наречените вири монеталес, които щяха да се погрижат за самото отсичане. Разбира се, цялата операция щеше да отнеме време, но държавните служители разчитаха до септември на всеки осем денария един да е бронзов. Долавяше се недоволство. Цепион нито за миг не млъкваше, конниците не можеха да приемат току-така промените, които Друз предлагаше, а римската беднотия започваше да подозира, че управляващите са измислили новата хитрина, само и само да излъжат тях, неуките. Но Друз продължаваше да бъде пълната противоположност на Сатурнин, затова и Сенатът не му отказваше подкрепата си в нищо. Всеки път, когато свикваше плебейското събрание на концио, той отделяше голямо внимание на реда и спокойствието; само да усетеше, че сред тълпата се надигат вълнения, веднага закриваше заседанието и го насрочваше за друг ден. Винаги се вслушваше в предсказанията на авгурите и никога не му хрумна да използва силови методи за прокарването на своите решения.

В края на юни се видя принуден да преустанови за известно време дейността си; според официалния календар лятото бе започнало и Сенатът прекрати заседанията си, също както и плебейското събрание. Доволен от възможността да си отпочине — от ден на ден се уморяваше все повече и повече, — Друз също напусна Рим. Първо прати майка си и шестте деца в разкошната си вила край Мизенум, после отиде да навести Силон и Мутил, за да обиколят тримата заедно цяла Италия.

И сляп да беше, щеше да види, че цялото население на Централна Италия открито се готви за война; случваше му се, докато яздеше заедно с приятелите си по затънтените пътеки на полуострова, да се сблъска с цели легиони от добре въоръжени войници, които провеждаха открити учения, нищо че се намираха на огромни разстояния от най-близките римски или латински градове. Но така и нищо не каза, нищо не попита и вътрешно се убеждаваше, че на войнолюбието на съседите така и няма да се удаде случай да се прояви на дело. С безпрецедентна бързина той, Марк Ливий Друз, бе успял да внесе реформи в съдебната власт, в Сената, в държавното земевладение, в снабдяването със зърно. Никой друг преди него — нито Тиберий Гракх, нито Гай Гракх, нито Гай Марий, нито Сатурнин — не бе сторил толкова много за толкова кратко време: да прокара толкова много противоречиви закони с толкова малко затруднения, да преодолее едновременно съпротивата и на сенатори, и на конници. И всичко това, защото му вярваха, защото го уважаваха, защото се уповаваха на него. Друз вече разбираше, че му трябва само да обяви намеренията си за всеобщо римско гражданство на полуострова, за да бъде подкрепен от всички свои съграждани. Може би нямаше да го последват доброволно, но със сигурност щяха да го оставят той да ги води. Целта щеше да бъде постигната! А като следствие от това той, Марк Ливий Друз, щеше да стане патрон на една четвърт от целия римски свят, защото вече от единия край на Италия до другия — дори в Етрурия и Умбрия — мало и голямо бе прочело пред него своята тържествена клетва за вярност.

 

 

Около осем дни преди Сената да се събере на първото си заседание на септемврийските календи, Друз пристигна във вилата си в Мизенум, където мислеше да си отпочине за кратко, преди да се захване с най-тежката част от делото си. За своя изненада той бе открил у майка си незаменим приятел, у когото се научи да търси утеха и кураж. Корнелия Сципионида беше хитра, остроумна, начетена, свободомислеща и изобщо гледаше на мъжките дела от почти мъжка гледна точка. Проявяваше нескрит интерес към политиката и бе проследила цялата законодателна програма на Друз с гражданско удовлетворение и майчина гордост едновременно. Навярно заради либералните възгледи на мнозина Корнелии и тя харесваше радикализма на сина си, но именно принадлежността й към една от най-старите патрициански фамилии в Рим я караше двойно повече да го цени, задето така добре е схванал ролите на Сената и на народа. Нито веднъж Марк Ливий не бе посегнал към сопата на близките си предшественици, нито веднъж не си бе позволил да заплашва съгражданите си, през цялото време беше разчитал единствено на златния си глас и сребърния си език. Такива трябваше да бъдат всички големи политици! И ако заради нещо се чувстваше още по-горда старата Корнелия, то бе, че всички тези качества синът й несъмнено бе наследил от нея, а не от тъпоглавия си, тесногръд и нищо неразбиращ баща.

— Е, за няколко месеца само ти се справи по блестящ начин и със съдилищата, и със земята, и с беднотията — хвалеше го тя. — Има ли още нещо или вече свърши?

Друз си пое въздух и продължително я изгледа.

— Възнамерявам да дам пълно римско гражданство на всички жители на Италия.

Корнелия пребледня по-силно от ленената си роба й отчаяно възкликна:

— О, не, Марк Ливий! Дотук много неща ти позволиха, но с това никой никога не би се съгласил!

— Че защо не? — изненада се той; напоследък дори не допускаше мисълта, че нещо може и да не стане точно както го е замислил.

— Защото боговете са дали на римляните една задача и тя е на всяка цена да пазят своето гражданство — рече му майка му, все тъй бяла като платно. — Дори ако самият Квирин се яви насред Форума и заповяда на римляните да подарят своето гражданство на всички останали, те няма да се съгласят! — Корнелия протегна ръка и го хвана за лакътя. — Марк Ливий, Марк Ливий, откажи се, докато е време! Това е просто невъзможно! — Тя потръпна от страх. — Умолявам те, откажи се!

— Вече съм дал думата си да го сторя, мамо… И ще я удържа!

В продължение на минута тя не отместваше поглед от черните му очи, сякаш искаше да му внуши целия страх, който тъй внезапно я беше обладал. Най-накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!

Друз надигна вежда в недоумение.

— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.

Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:

— Ела да видиш децата. Много им липсваш.

Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.

Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.

— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.

— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.

— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.

— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.

— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.

— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!

— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?

— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!

— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.

— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.

— Не съм черна мутра!

— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.

— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.

— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!

— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.

— Син на роб! — продължи Сервилия.

— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.

— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.

— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.

— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.

— Че как иначе, когато Сервилия е тук?

Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.

Сервилила — или по-просто Лила — от своя страна бе навършила наскоро дванайсет и също като сестра си бързо узряваше. Беше по-хубава от Сервилия, но по-трудно привличаше поглед, мургавото й, дяволито лице отдалеч я издаваше що за човек е. Третият представител на „големите“, който във всичко заставаше на тяхна страна в споровете с „малките“, беше синът на Друз — Марк Ливий Друз Нерон Клавдиан; деветгодишен, хубавец като всички Клавдии, но и също като тях мрачен и непроницаем, той не можеше да се похвали с особена интелигентност, ала беше послушен и любезен с баща си.

Нататък следваха децата на Катон. Друз така и не можеше да свикне с мисълта, че малкият Цепион носи името на истинския си баща, колкото и упорито Ливия Друза да бе твърдяла обратното. Та той във всичко приличаше на покойния Катон Салониан — същата стройна и мускулеста фигура, същата форма на главата и на ушите, същия дълъг врат и издължени крайници и най-вече — същата яркочервена коса. Макар очите на момчето да бяха светлокафяви, те в никакъв случай не приличаха на Цепионовите: вместо това отдалеч правеше впечатление, че са леко раздалечени, затова пък стояха широко отворени. От всички шест деца в семейството малкият Цепион беше любимецът на Друз. Момчето излъчваше сила и готовност да поема всякакви отговорности, които качества нямаше как да не се харесат на човек като вуйчо му. В момента беше на пет години и девет месеца, но от много време Друз бе установил, че с него може да се разговаря не само като с възрастен, но като със същински мъдрец. Цепион Младши говореше с плътен, дълбок глас, в очите му се четеше замисленият му и сериозен характер. Усмихваше се малко и почти винаги по адрес на малкия си брат, който единствен можеше да го разсмее с трогателните си постъпки; Цепион беше до такава степен привързан към Катон, че от самото начало гледаше на него като на едва ли не свой син и нито за миг не се отдалечаваше от него.

Порция, която всички наричаха Порцела, скоро щеше да навърши четири години. По рождение беше грозновата, а напоследък цялата беше в лунички. Луничките се бяха превърнали в най-слабото й място, постоянен обект на злобните закачки от страна на двете й по-големи сестри, които дълбоко я ненавиждаха и не й оставяха миг покой с болезнените си пощипвания, ухапвания, подритвания и оскубвания. За съжаление и тя бе наследила типичния за Катоните орлов нос и единственото, което я спасяваше, бяха красивите й тъмнозелени очи и милият й характер.

Малкият Катон беше на две години и девет месеца и представляваше отвътре и отвън истинско чудовище. По всичко изглеждаше, че носът му си е поставил за цел да стане по-голям от цялата му останала част от тялото, при това не беше издължен и закривен като на семит, ами завършваше с огромна буца, както приляга на достолепен кореняк — римлянин. Най-малко се връзваше въпросното чудо на природата с иначе красивото му лице, в което жените един ден биха се загледали. Имаше малка уста, приятни светлосивкави очи, които грееха на светлината, опънати скули и добре оформена брадичка. Широките рамене подсказваха, че с възрастта Катон може да развие красива фигура, но уви, всичко останало под тях оставаше болезнено хилаво и слабо, най-вече защото детето не проявяваше абсолютно никакво желание да се храни. По душа малкият бе роден да се натрапва на другите, при това притежаваше една черта на характера, която Друз най-малко понасяше у околните: колкото по-ясно и образно отговориш на някой от безконечните му въпроси, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че ще последва цяла серия от други, още по-безсмислени. Друз още не можеше да реши дали това се дължи просто на умствената ограниченост на племенника му, или пък е следствие от дълбоко вкоренения му инат и пълно нежелание да се съгласи с чуждата гледна точка. Катон притежаваше и друга много характерна черта, която беше особено трогателна — а хора в неговото положение се нуждаеха от способността, ако не друго, то поне да трогват; — тя се състоеше в безрезервната му преданост към брат му Цепион, от когото нито през деня, нито през нощта позволяваше да го отделят. Когато прекалеше с досадните си въпроси или дотегнеше с дебелия си глас, достатъчно бе да го заплашат, че ще ги разделят с брат му, за да млъкне.

Скоро след втория рожден ден на Катон Силон бе дошъл за последен път на гости у Друз; приятелят му вече бе избран за народен трибун и марсът си даваше сметка, че няма да е разумно цял Рим да се убеди в тяхното приятелство. Понеже сам изживяваше радостта от бащинството, Силон много обичаше да се занимава с домочадието на Друз. Така например той отделяше специално внимание на издайницата Сервилия, ухажваше я и искрено се забавляваше, когато тя искаше да го срази със своето презрение към жалкия италиец, който той представляваше в очите й. Останалите четири деца той просто обожаваше и никога не отказваше да играе с тях. Единствено малкия Катон не можеше да търпи, колкото и да му беше трудно да обясни тази си антипатия с логични доводи.

— Когато съм с него, имам чувството, че изгубвам способността си да разсъждавам и се превръщам в някакъв звяр без мозък и душа — говореше той на Друз. — Единствено инстинктът ми подсказва, че пред мен стои враг.

Навярно всичко се дължеше на спартанския характер на малкия, нищо че спартанското възпитание беше на почит сред римляни и италийци. Всеки път, когато по адрес на Катон се изливаха словесни обиди или пък тялото му ставаше жертва на физическа агресия от страна на сестрите и братовчед му, той приемаше случилото се със стиснати зъби и никога не плачеше. Само като го гледаше, Силон изтръпваше от страх. На какво можеше да се дължи подобно поведение? Поне сто пъти си бе задавал този въпрос и така и не бе намерил отговор, който да му се стори задоволителен. Навярно защото и самият Катон не криеше презрението си към жалките италийци. Разбира се, за това единствена виновница беше Сервилия. И все пак, когато тя се опиташе да го ужили с някоя и друга приказка, Силон махваше с ръка и отминаваше. Но се оказваше, че на човек като Катон никой не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине.

Един ден, когато му бе омръзнало да слуша грубите и досадни въпроси на Катон към вуйчо му Друз, който напразно се опитваше да бъде търпелив и любезен, Силон просто сграбчи момчето за врата и го провеси през прозореца над градинката, осеяна с декоративни камъни, които заканително показваха ръбовете си.

— Или ще се научиш да се държиш възпитано, Катоне, или ще те пусна долу!

Детето нищо не му отвърна, лицето му излъчваше предизвикателство и омраза, които нищо не можеше да надвие. Колкото и да го люлееше от прозореца, колкото и да се правеше, че аха-аха и наистина ще го хвърли на двора, Силон не можа да го накара да се признае за победен. Наложи се да го върне обратно в стаята и да поклати посрамено глава пред Друз.

— За щастие Катон е още малко дете. Ако беше възрастен, Италия никога не би могла да се разбере с Рим!

Веднъж Силон попита момчето кой му е любимият човек.

— Брат ми — беше категоричният му отговор.

— А след него кой?

— Пак брат ми.

— Е, добре, а след брат ти няма ли друг?

— Брат ми.

Силон се обърна към Друз.

— Този никого друг ли не обича? Теб например? Или поне баба си?

Приятелят му вдигна рамене.

— Както сам се убеждаваш, Квинт Попедий, племенникът ми обича единствено брат си.

Но Силон поне знаеше, че в отношението му към Катон няма нищо странно или необичайно; в действителност никой в къщата не беше привързан към момчето.

Децата открай време се бяха разделили на два лагера, като по-големите безжалостно тормозеха децата на Катон Салониан и детската стая никога не утихваше от словесните им и телесни борби. Логично бе да се предположи, че Сервилио-Ливианската партия ще има пълно превъзходство, но откакто малкият Катон бе навършил две години и бе започнал да помага на брат си с малките си юмручета, балансът се бе обърнал изцяло в полза на Порциите. Никой не можеше да се справи с това дете, което никога не молеше за пощада, никога не прекланяше глава и никога не замлъкваше при препирните. Малкият Катон беше корав противник — неуморим, постоянен, заядлив, шумен, чудовищен и без никакви угризения.

— Мамо — рече най-накрая Друз, след като бе наблюдавал известно време грозната сцена в детската стая, — събрали сме накуп всички нещастия, които могат да постигнат едно римско семейство.