Колийн Маккълоу
Венец от трева (7)

— Заминавам за Смирна, за да донеса бащиното си наследство — заяви Квинт Сервилий Цепион на своя шурей и зет едновременно Марк Ливий Друз, докато двамата се връщаха от Форум Романум.

Друз се спря насред улицата и изпитателно надигна вежда.

— О! Мислиш ли, че ще е разумно от твоя страна? — попита чистосърдечно той и в следващия миг му идеше да си изяде езика, задето се е показал толкова нетактичен.

— Какво имаш предвид? — зачуди се Цепион; по тона му личеше, че смята да спори.

Друз хвана приятеля си под ръка и здраво го стисна.

— Това, което казах, Квинт. Не намеквам нито че твоето смирненско наследство и Златото на Толоза са едно и също, нито че баща ти е откраднал Златото на Толоза! И все пак почти всички в Рим са убедени, че го е сторил, а още повече са сигурни, че голямото богатство, което покойният ти баща остави на твое име в Смирна, е тъкмо Златото на Толоза. Навремето, ако имаше дързостта да си го върнеш у дома, никой нищо нямаше да ти каже; най-много злобни съседи да ти хвърлят по някой и друг навъсен поглед или в по-лошия случай общественото ти реноме да се накърни за няколко години. Но днес на таблиците е записан лекс Сервилия Главция де репентудис, това не бива да го забравяш. Отидоха си времената, когато провинциалният управител можеше да съдира кожите от гърба на местните жители, а след това да си живее спокойно, защото е приписал всичко откраднато на някого от семейството си. В закона на Главция изрично се споменава, че щом се докаже незаконното присвояване на определена сума, то тя може да се изисква обратно както от истинския виновник, така и от всички други лица, ползвали се от нея. Вече никой не може да разчита на чичо си Гай Баний.

— А пък аз ти напомням, че законът на Главция няма обратна сила — сопна му се Цепион.

— Така е, но би било достатъчно някой народен трибун да ти има зъб, да свика плебейското събрание и да измени въпросния закон, както му е угодно. Един ден ще се окаже, че лекс Сервилия Главция има и обратна сила — убеждаваше го Друз. — Истина ти казвам, братко Квинт, трябва да поразмислиш, преди да си сторил непоправимото! Не искам сестра ми и децата й да изгубят едновременно своя патерфамилиас и цялото наследство, на което могат да разчитат, не искам и ти да прекараш останалите години от живота си като изгнаник в Смирна.

— Защо все баща ми трябва да отговаря за всички злини по света? — ядоса се Цепион. — Ами погледни само Метел Нумидик! Върна се у дома, покрит със слава, а бедният ми баща така и си умря далеч от дома, очернен завинаги!

— И двамата много добре знаем защо — рече Друз. Опитваше се да не издаде раздразнението си от това, че приятелят му се е родил толкова недосетлив. — Хората, на които думата се слуша в плебейското събрание, винаги ще бъдат склонни да простят грешките на един знатен римлянин, особено ако от времето на провинението му са изминали няколко години и случаят се е позабравил. Но Златото на Толоза е уникален случай в римската история. А ако не друго, то всички помнят как беше откраднато в консулството на баща ти. Повече злато, отколкото е имало някога в римската хазна! Щом се разнесе грозната мълва, че крадецът е бил именно баща ти, щом хората й повярваха, то те започнаха да изпитват към заподозрения омраза, толкова силна, че е трудно да бъде оправдана и с чувството им за справедливост, и дори с любовта им към родината. — Друз продължи надолу по улицата и Цепион го последва. — Всичко това трябва да го имаш предвид, скъпи ми Квинт! Ако се окаже, че донесеното от теб в Рим се равнява пък макар и на една десета от стойността на Златото на Толоза, то цял Рим в един глас ще каже, че баща ти наистина е откраднал съкровището и че ти си го наследил от него.

Цепион се засмя.

— Никой няма да каже подобно нещо — заяви той напълно уверен. — Вече съм обмислил всичко, Марк. Мислиш ли, че за тези години не съм намерил решение на всички пречки, които биха изникнали пред мен? Измислил съм такъв план, че никой в нищо да не може да ме пипне!

— И какъв е този план? — попита скептично Друз.

— Първо на първо, само ти и аз ще знаем къде точно съм заминал и какво смятам да правя. Това, което Рим ще научи, ще бъде онова, което знаят Ливия Друза и Сервилия Цепионида, а то е, че се намирам в Транспаданска Галия и че си търся земи за купуване. Толкова съм се запалил от идеята да забогатявам, че навярно ще прекарам поне няколко месеца из провинцията. Никой няма да се усъмни, още повече че отдавна разправям как ми е хрумнало да построя цели градове в Галия и да дам тласък на занаятчийството, особено на металообработването. Така или иначе винаги наблягам на желанието си да закупя само поземлената собственост, да не би някой да ме обвини в дейност, чужда на сенаторския ми статут. Самите металолеярници ще бъдат обект на други интереси, аз само ще притежавам градовете!

Цепион говореше с такъв патос, че Друз (който почти нищо не бе разбрал от току-що изнесената беседа: „Как да забогатеем най-бързо“, защото и почти не беше слушал) започна да го гледа с други очи.

— Току-виж съм започнал да ти вярвам — отбеляза той все пак с известни резерви.

— Защо да не ми вярваш? Все пак именно металолеярските градове са част от сферите на живота, където смятам да вложа наследството си от Смирна. След като тъй и тъй ще е по-разумно да държа парите си на римска територия, но далеч от самия Рим, никое от банковите сдружения в града няма да види нищо от състоянието ми. Съмнявам се, че в римската хазна ще се намерят достатъчно умни или достатъчно жертвоготовни хора, за да губят време къде, кога и под каква форма съм влагал парите си в предприятия далеч от града — похвали се за съобразителността си Цепион.

Друз вече го гледаше с истинско изумление.

— Квинт Сервилий, ти ме смайваш! Никога не съм предполагал, че си способен на толкова хитрост и коварство.

— Аз пък си знаех, че ще те смая — съгласи се доволен Цепион, но бързо добави: — И все пак трябва да призная, че не го измислих аз. Малко преди да умре, баща ми ми прати специално писмо, в което ми обясняваше как ще е най-добре да постъпя. В Смирна ме чакат толкова пари, че не е за вярване!

— Да, не се и съмнявам — отсече сухо Друз.

— Не, не става дума за Златото на Толоза! — размаха ръце в знак на безпомощност Цепион. — Става дума за наследството и на двамата ми родители! Баща ми е бил достатъчно разсъдлив да пренесе цялото си състояние вън от Рим, преди да почне процесът срещу него, независимо от всички опити на оня надут кунус Норбан да му попречи… най-вече като го хвърли в тъмница, преди да го прати в изгнание. Лека — полека част от парите са се върнали по различни канали в Рим, но на достатъчно скромни траншове, за да не привличат внимание. Това е и причината, както сам добре знаеш, досега да водя толкова скромен живот.

— Знам много добре защо водиш скромен живот — натърти на последната му реплика Друз, който откакто старият Цепион беше осъден, подслоняваше у дома си сина му заедно с цялото му семейство. — И все пак едно нещо продължава да ме смущава. Защо просто не оставиш наследството си в Смирна?

— Не мога — поклати глава Цепион. — Баща ми твърдеше, че в Смирна то не може да стои цяла вечност в безопасност. Не само в Смирна, ами където да било из Римска Азия. Дори и в Кос или Родос. Твърди, че откупвачите на данъци били накарали цялото местно население да мрази от дъното на душата си Рим и римляните. Някой ден цялата провинция щяла да се вдигне на оръжие.

— И да въстанат, ние в най-скоро време ще ги усмирим — успокои го Друз.

— Да, знам! Но междувременно? Да не си мислиш, че толкова злато, сребро и скъпоценности ще останат далеч от погледите на местните? Според баща ми първата работа на въстаниците ще бъде да ограбят храмовете и банките — отвърна Цепион.

Друз кимна.

— Навярно е прав. Трябва да преместиш наследството си възможно най-скоро. Но защо в Италийска Галия!

— Само част, само част. Останалите ще прехвърля в Кампания, Умбрия, Етрурия, а ако реша, че не е достатъчно — и в Масилия, Утика, Гадес. Цялото западно крайбрежие на Вътрешно море може да послужи за целта.

— Защо не признаеш истината, Квинт… поне на мен, своя шурей и зет? — попита Друз с отегчение. — Твоята сестра ми е жена, моята — на теб. Толкова здраво сме се обвързали един за друг, че и да искаме, не можем да се разделим. Трябва да го признаеш, поне на мен! Ти си наследил Златото на Толоза!

— Не е Златото на Толоза — за последен път му се тросна Квинт Сервилий Цепион.

„Дебела глава — мислеше си Марк Ливий Друз, докато двамата с Цепион влизаха в перистила на дома му — най-красивата частна къща в цял Рим. — И все пак… Ей го е, мъти си петнайсетте хиляди златни кюлчета, които баща му преди години открадна от Испания и прати в Смирна, оправдавайки се, че са ги задигнали разбойници по пътя от Толоза до Нарбон. Цяла кохорта римски войници бяха изклани при обира, но какво го е грижа нашият? На баща му не му мигна окото да подпише смъртната присъда на шестстотин свои съграждани, та той ли да се церемони? Как ли пък не! Откакто са се родили, само за злато мислят. Това са те, Сервилий Цепионите, наследниците на цар Мидас — потънали в пошлост и умствена ограниченост, способни да разсъждават само когато някой им подшушне: “Злато!""

Беше месец януари в годината на консулите Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас. Лотосовите дървета в градината на Ливий Друз бяха голи, нищо че благодарение на отоплителните съоръжения, фонтанът насред перистила продължаваше да полива с вода изящните статуи насред басейна. Откакто двете дъщери на Цепион бяха заловени да крадат от боята на двамата художници, наети да реставрират фреските в атрия, и да цапат шедьоврите на Апел, Зевксис, Тимант и останалите майстори на стенописи зад колонадата на градината, безценните произведения на изкуството бяха свалени от стените и прибрани на сигурно място вътре в къщата. Двете момиченца си бяха понесли наказанието, но Друз предпочете да не им оставя възможност за отмъщение. Понеже мазилката беше още прясна, не беше проблем фреските да бъдат свалени от стените, но кой можеше да предположи, че няколко години по-късно родният син на Ливий Друз, по-голям пакостник и от братовчедките си, ще им види сметката и на новото им местонахождение? Изобщо, не си беше работа да държиш в една къща скучаещи деца и произведения на изкуството едновременно. Друз си повтаряше, че все някой ден Сервилия и Сервилила ще пораснат, но не си правеше сметката, че му предстои да отглежда други деца.

Той самият вече разчиташе на наследник, макар и противно на надеждите му двамата със Сервилия Цепионида да се бяха оказали неспособни да имат дете. Две години по-рано бяха осиновили най-малкия син на Тиберий Клавдий Нерон, и той обеднял патриций както повечето Клавдии, щастлив да осигури за сина си наследството на богатите Ливий Друзи. Обикновено за осиновяване се даваха най-големите синове, достатъчно пораснали, за да са сигурни осиновителите, че детето е здраво, възпитано и сравнително интелигентно. Сервилия Цепионида обаче мечтаеше да си има бебе, затова твърдо настоя да си осиновят пеленаче. А Марк Ливий Друз, който твърде обичаше жена си, за да й отказва — нищо, че когато двамата се женеха, си бяха почти безразлични един на друг, — я остави тя да решава. От страх да не е сбъркал все пак, той извърши щедро жертвоприношение в чест на богинята Матер Матута с надеждата, че детето все пак няма да се окаже жертва на коварна болест или пък недостойно за името на Друзите.

Жените в къщата се бяха събрали в стаята на Сервилия Цепионида, намираща се в съседство с детската, и сега нарочно излязоха в градината, за да поздравят мъжете си. Макар и да бяха роднини само по сватовска линия, двете даваха вид по-скоро на родни сестри — толкова си приличаха с ниския си ръст, тъмните си очи и коси, малките си лица и правилните си черти. По-хубава беше Ливия Друза, жената на Цепион, избягнала тъжната участ на повечето си роднини, славещи се с късите си крака. Най-общо казано, смятаха я за красива жена, имаше големи очи, нито твърде близо, нито твърде раздалечени, стройна фигура, малка уста, напомняща на цъфнало цвете. Навярно носът й беше твърде малък, за да задоволи взискателните вкусове, но затова пък беше приятно топчест, което за римлянина беше добър знак. Кожата й беше бяла, талията й — тънка, гърдите и ханшовете — приятно закръглени. Сервилия Цепионида, жената на Друз, беше всичко това, само че доста по-слаба; имаше и някои досадни недостатъци, като например пъпките, които често излизаха по брадичката и носа й, късите крака и късия врат.

И все пак именно Марк Ливий Друз обичаше своята недотам привлекателна женица, докато Квинт Сервилий Цепион не обичаше хубавата Ливия. Осем години по-рано, когато се бяха оженили, беше точно обратното. Мъжете може би не си даваха сметка, но всичко зависеше единствено от отношението на съпругите им. Ливия Друза презираше от дъното на душата си Цепион и беше омъжена насила за него, докато Сервилия Цепионида от малка беше влюбена в Друз. И двете жени бяха повече от примерни в поведението си на римски дами — традиционалистки — послушни, раболепни, въздържани, зачитащи мъжете си във всичко. С годините обаче между двете семейни двойки се завързаха отношения, при които трудно можеше да се прикрие нечий истински характер. Спечелен от нежността и привързаността на жена си, Марк Ливий Друз полека се влюбваше в нея, отвръщаше все по-жарко на ласките й в леглото и споделяше мъката й, че нямат деца; напротив, радостта на младоженеца Цепион бе задушена от леденото безразличие на Ливия, от все по-пасивното й поведение под чаршафите и не на последно място от това, че му роди само две дъщери и нито един син.

Разбира се, не можеха да не посетят детската стая. Друз се застоя дълго при своето топчесто, мургаво, почти двегодишно момченце, известно като Друз Нерон, докато Цепион дари само с по едно леко кимване двете си дъщери, които, обхванати от истинско страхопочитание пред баща си, се прилепиха плътно до стената и не посмяха да гъкнат. И двете представляваха миниатюрни копия на майка си — тъмнокоси като нея, с големи очи и с розови устички, — при това бяха чаровни, нищо че баща им едва ли някога би го разбрал. Сервилия гонеше седмата си година и откакто се бе заела с подобряването контурите на Апеловия кон и на Зевскисовата чепка грозде, беше узряла достатъчно за възрастта си. Лила обаче се бе оказала неукротима беладжийка — свободолюбива, твърдоглава, нападателна и безочливо откровена. Боят, който беше яла навремето със сестра си, отдавна беше забравен, освен че я беше научил да проявява поне видим респект към баща си.

Четиримата възрастни се разделиха с децата и се насочиха към триклиния, където щеше да бъде сервирана вечерята.

— Квинт Попедий няма ли да се присъедини към нас, Кратип? — попита Друз иконома си.

— Не ми е съобщавал, че ще вечеря другаде, домине.

— В такъв случай да го изчакаме — предложи Друз, без да обръща внимание на крайно осъдителния поглед на Цепион.

Цепион обаче не обичаше да не го забелязват.

— Защо постоянно се влачиш с този ужасяващ тип, Марк Ливий?

Друз го изгледа с леден поглед.

— Има хора, Квинт Сервилий, които ми задават същия въпрос, само че по твой адрес.

С риск да се задави Ливия Друза трябваше да си поеме дълбоко въздух, да не би да се изкикоти от удоволствие; но както и очакваше Друз, ехидната му забележка мина покрай ушите на Цепион, който държеше на своето.

— Е, точно това имах предвид. Защо постоянно се влачиш точно с него?

— Защото е мой приятел.

— Бих го нарекъл по-скоро пиявица, която се храни от теб! — поправи го Цепион. — Наистина, Марк Ливий, дошъл е в дома ти само за да се угоява за твоя сметка. Появява се, когато най-малко го очакваш, постоянно иска някакви услуги, винаги се оплаква от римляните. За кого се мисли?

— За един най-обикновен марс — отговори му нечий приветлив глас отзад. — Съжалявам, че закъснях, Марк Ливий, но както вече съм ти казвал, не държа да ме чакате за вечеря. Освен това, имам неопровержимо оправдание защо закъснях: Катул Цезар пак ме подложи на познатото изпитание да слушам какво му е мнението за италийската подлост.

Силон седна в другия край на кушетката на Друз, облегна се на лакът, остави робът да му свали обувките, да му измие краката и да му надене чисти чорапи, най-сетне се извъртя на няколко пъти, за да се намести удобно на почетното място — т.нар. локус консуларис — вляво от Друз. Самият Цепион лежеше на кушетката вдясно от домакина, защото се смяташе за член на семейството и нямаше как да се представи за гост.

— Пак ли се оплакваш от мен, Квинт Сервилий? — попита невъзмутимо Силон и приятелски намигна на Друз.

Той му отвърна с усмивка. В погледа му към Квинт Попедий Силон се забелязваше много повече добронамереност и симпатия, отколкото към роднината му Цепион.

— Зет ми винаги има от какво да се оплаква, Квинт Попедий, не трябва да му обръщаш внимание.

— Свикнал съм вече — рече Силон и кимна вместо поздрав на жените, седнали на малки столчета от обратната страна на масичките пред мъжете.

Друз и Силон се бяха запознали на бойното поле при Араузио, след като битката беше свършила и германите бяха избили осемдесет хиляди римляни и италийци, най-вече заради бащата на Цепион. Приятелството им бе възникнало при изключителни и незабравими обстоятелства, навярно и затова с годините само укрепваше; още повече че беше свързано с общата загриженост на двамата за съдбата на италийските съюзници — кауза, на която и двамата младежи навремето се бяха зарекли. Силон и Друз бяха необичайна двойка, но нито вечните оплаквания и злословия на Цепион, нито поучителните беседи, които римлянинът трябваше да слуша от страна на възрастните си колеги сенатори, можеха да ги разделят.

Италиецът Силон приличаше по-скоро на римлянин, римлянинът Друз — на италиец. Силон притежаваше типичния римски нос, типичния безличен тен — нито светъл, нито тъмен. Фигурата му беше на висок и строен мъж, а и имаше приятно според римските вкусове лице. Единственото, което смущаваше околните, бяха феноменалните му очи — жълтеникаво — зелени, те му придаваха змийски поглед не само с цвета си, но и защото Силон почти не мигаше. Именно погледът на влечуго издаваше марсийския му произход, защото марсите открай време се знаеха като почитащи змиите и навярно сами възпитаваха децата си да мигат възможно най-рядко. Доколкото марсите продължаваха да имат свой общ предводител, то навремето той беше Силоновият баща. След смъртта му мястото му зае самият Силон, независимо от младата си възраст. Марсът имаше и пари, и образование, така че заслужаваше повече уважение от онези римляни, които, навирили носове и издули гърди, имаха навика да го подминават като стълб или в най-добрия случай да го тупат покровителствено по рамото. Но Квинт Попедий си оставаше жалък италиец, при това родом от племе, което дори не се ползваше с латински права. Квинт Попедий Силон не беше римлянин, затова заслужаваше само презрение.

Произхождаше от богатите планински земи в Централна Италия; в действителност родното му място се намираше в близост до Рим. Областта се славеше с тайнственото езеро Фуцине, където водата се надигаше и спадаше от само себе си, без никаква връзка с годишните разливи на съседните реки и с високите върхове на Апенините, които се врязваха като с нож насред земите на марсите. От всички народи в Италия марсите се знаеха като най-богатия и най-многобройния. В продължение на векове те никога не се бяха надигали срещу Рим. Гордееха се с това, че никой римски пълководец не би бил способен да спечели триумф без марси в армията си, още по-малко би могъл да ги победи тях самите. И въпреки това цели векове марсите — също както и никой от останалите италийски народи — не бяха заслужили в очите на римляните правото да получат римско гражданство. Вследствие на това нямаха право да сключват договори с римската държава, нямаха право да сключват брак с римски граждани, да се явяват пред римски съд по обвинение в углавно престъпление. Затова пък римляните можеха да ги бият с камшик до смърт, да секвестират реколтата им, да крадат децата на жените им, без да се страхуват, че бащите ще потърсят справедливост.

Ако Рим беше оставил марсите да си живеят спокойно в родните планини, където притежаваха всичко, от което се нуждаеха, никой нямаше да обръща голямо внимание на подобни издевателства. Но както това важеше и за всички останали части на полуострова, които не се водеха пряко владение на Рим, марсите бяха принудени да търпят между собствените си поселения натрапеното със сила присъствие на римската колония Алба Фуценция, грижливо замаскирана под името „латински град“. Както можеше да се очаква, Алба Фуценция се превърна в най-богатия и преуспяващ град в областта, започна да се разраства постоянно, докато един ден не се оказа най-значителното селище в този край на Италия — не за друго, а заради здравото си ядро от римски граждани, които единствено можеха да водят свободно търговия с Рим, както и заради тъй наречените латински права на останалите жители, които им даваха голяма част от привилегиите на пълноправните римски граждани, с изключение на това, че не можеха да участват в изборите за римски магистрати; от датата на встъпването си в длъжност местните управители получаваха, автоматически римско гражданство, също както и наследниците им по пряка линия. По този начин Алба Фуценция бе увеличавала своя престиж и влияние сред околността за сметка на старото марсийско средище — Марувиум, но нещо повече: постоянно напомняше на всички марси за различията, които съществуват между тях и римляните.

В по-стари времена цяла Италия се бе стремила към едно: да получи латински права, а след това и пълно римско гражданство за своите жители. Пак в онези отдавна отминали години и самите римляни, управлявани от вещата ръка на хора като Апий Клавдий Цек, осъзнаваха необходимостта от промяна, най-вече в името на сигурността на целия полуостров. Италия трябваше да се превърне в част от Рим. Но след като някои от италийските народи застанаха на страната на Ханибал в годините, когато армията му беше обикаляла из полуострова, следваната от Рим линия изведнъж се промени и тенденцията един по един градовете в Италия да получават латински права внезапно се прекрати.

Една от причините за това беше все по-нарастващата миграция от италийската провинция към римските и латинските градове — включително към самия Рим. Всеки, който се задържеше за определен срок на територията на някой от тези градове, получаваше латински права или дори пълно римско гражданство. Така например пелигните се оплакваха, че четири хиляди от техните съплеменници били напуснали родните си места, за да заживеят в латинския град Фрегела, което беше използвано за оправдание, когато народът отказа повече да дава войници за римските легиони.

От време на време в Рим се намираха хора, склонни да решат поне някои от възникващите вследствие на масовата емиграция проблеми; най-драстична мярка за спиране на явлението беше законът на народния трибун Марк Юний Пен, прокаран в годината преди бунта във Фрегела. Пен изхвърли вън от пределите на Рим и от римските колонии всички неримляни и по повод прилагането на този закон в Рим избухна скандал, разклатил из основи позициите на нобилитета. Оказа се, че Марк Перперна, консул четири години по-рано, бил италиец, който никога през живота си не бил получавал римско гражданство!

Подобен инцидент нямаше как да не предизвика ответна реакция в средите на онези, които по принцип се чувстваха призвани да управляват Рим; една от водещите фигури във все по-засилващото се движение против политическата еманципация на Италия беше не друг, а бащата на Друз — Марк Ливий Друз Цензор, който беше активен съучастник в заговора срещу Гай Гракх, а по-късно — един от хората, сторили най-много за отменянето на законите му.

Никой не би предположил, че именно синът на цензора Друз, който при това твърде млад бе поел функциите на патерфамилиас в осиротялото си семейство — баща му така и не доживя края на мандата си като цензор, — ще се отметне от повелите на баща си и ще стане инициатор на коренно различна политика. Произхождащ от стара й знатна фамилия на плебеи — нобили, член на колегията на понтифексите, наследил от баща си баснословни съкровища, обвързан по кръвна или сватовска линия с древните патрициански родове на Сервилий Цепионите, Корнелий Сципионите, и Емилий Лепидите, от младия Марк Ливий Друз се очакваше да се превърне в един от стълбовете на ултраконсервативната фракция в Сената, която от няколко години направляваше римската държавна политика. Той сам отрано даваше признаци, че ще заеме подобна роля, но причината да мине на коренно различни позиции се дължеше на чиста случайност. В качеството си на военен трибун Друз присъстваше на разгрома на римските легиони при Араузио, когато проконсулът — патриций Квинт Сервилий Цепион упорито бе отказал да сътрудничи на новия човек Гней Малий Максим, обричайки осемдесет хиляди римски и италийски войници на пълно унищожение от страна на германските нашественици.

Когато Друз се завърна от Трансалпийска Галия, в живота му бяха настъпили две съществени промени: едната бе приятелството му с марсийския благородник Квинт Попедий Силон, другата — убеждението, че хората от собствената му черга, особено тъстът му Цепион, нехаят за цената на живота на всички онези войници, загинали при Араузио — от събратята им аристократи до последния италийски или римски капите цензи.

Това обаче не означаваше, че младият Марк Ливий Друз отведнъж е прегърнал идеята за коренни реформи; той си оставаше рожба на своята класа и дълго време щеше да го доказва. Разликата между него и събратята му по рождение обаче бе в това, че за разлика от своите връстници той бе имал конкретен случай да започне да разсъждава. Сред римляните бе прието да се казва, че съдбата на Гракхите била решена, когато по-големият брат Тиберий Семпроний Гракх — също потомък на славни римски фамилии — пътувал като младеж из Етрурия и с очите си видял римските обществени земи в областта да се владеят от шепа богати римляни, които обработват дяловете си, използвайки труда на стотици роби, оковани във вериги и държани през нощта в тесните и задушни бараки, познати като ергастула. „Къде са — питал се Тиберий Гракх, — дребните римски стопани, които трябва да се грижат за тази земя, да осигуряват собственото си препитание и да отглеждат деца, които да пълнят римските легиони?“ Макар и син на майка си, Тиберий Гракх започнал да разсъждава; и тъкмо защото бил син на майка си, той изпитвал едновременно стремеж за справедливост и любов към Рим, в името на който бил готов да жертва сам себе си.

Седем години бяха отминали от битката при Араузио, седем години, през които Друз влезе в Сената, служи като квестор в Римска Азия, беше принуден да подслони под бащината стряха зет си и семейството му, лишени от собствен дом заради конфискацията на имуществото на стария Цепион, стана понтифекс, увеличи до голяма степен личното си имущество, стана пряк и косвен свидетел на ужасните събития, които доведоха до убийството на Сатурнин и съмишлениците му, и застана твърдо на страната на Сената, когато Сатурнин се опита да се провъзгласи за цар на Рим. Седем години, през които неведнъж Друз бе приемал като скъп гост в дома си Квинт Попедий Силон, беше го слушал да говори и беше продължавал да разсъждава. В негова лична амбиция се беше превърнало желанието му да разреши веднъж завинаги обидните недоразумения, които съществуваха между Рим и Италия, но по начин, свойствен на римските традиции, а именно по мирен, ненасилствен път, следвайки принципа на взаимното съгласие. В името на тази цел той жертваше всички свои усилия, макар и да се криеше в сянка, нежелаещ да се показва пред обществеността, преди да е изнамерил единствено вярното решение.

Марсът Силон беше единственият човек, който имаше представа накъде клони приятелят му Друз. Но той беше човек, изключително деликатен, та нито веднъж не посмя открито да тласне Друз по наклона, който той искаше да избегне, минавайки по обиколни пътеки; нито веднъж не се опита да му налага своето мнение, което в много отношения се различаваше от това на римлянина. В битката при Араузио Силон беше командвал легион от шест хиляди души, които бяха избити почти до крак. И това бяха все марси, не римляни. Марсите ги бяха родили и отгледали, марсите ги бяха въоръжили, марсите ги бяха хранили по време на трагичния поход срещу германите. Но Рим не благоволи да оцени всички усилия, които бяха хвърлени от народа на марсите, за да могат да му дарят този неизползван за нищо легион от мъртъвци, за които никой нищо не спомена.

Докато Друз мечтаеше за разпространение на римското гражданство из цяла Италия, Силон мечтаеше за откъсване на същата тази Италия от опеката на Рим; мечтаеше за създаването на обща италийска държава и нация, но отделно от Рим — мечтаеше за Италия. И когато тази Италия видеше бял свят — а Силон беше сигурен, че това ще стане, — всички италийски народи щяха да застанат рамо до рамо в кървава война с Рим и щяха да победят, щяха да погълнат Рим и да превърнат римляните в част от тази нова нация, която щеше да наследи и всички римски владения вън от полуострова.

Силон не беше сам и добре го знаеше. В продължение на последните седем години той беше обикалял надлъж и нашир Италия, дори и Италийска Галия в търсене на съмишленици и се беше убедил, че такива хора има, и то не каквито и да е. Зад него заставаха все лидери, все хора с авторитет сред съплеменниците си, които той можеше да раздели най-общо на две: първите като Марий Егнаций, Гай Папий Мутил или Понций Телезин, които произхождаха от стари фамилии, утвърдили се като стълбове на националната идентичност на своите народи; вторите — като Марк Лампоний, Публий Ветий Скатон, Гай Видацилий или Тит Лафрений, своего рода нови хора, които обаче бяха съумели със собствени усилия да си осигурят име и влияние. Силон беше обикалял дом след дом, беше канен на вечеря, беше разговарял като клиент и в едно се бе убедил: че дори общият за всички италийци език — латинският — не може да прикрие ненавистта на събеседниците му към Рим и нежеланието им да простят греховете му.

Едва ли Силон можеше да се гордее, че идеята за обща италийска нация е плод единствено на неговия ум. Със сигурност обаче той пръв я поставяше толкова насериозно пред представителите на другите народи, пръв я сочеше като единствено възможна за оцеляването им алтернатива. Но допреди надеждите на повечето италийци бяха насочени към получаването на пълно римско гражданство, към обединяването на целия полуостров в едно цяло — Рим, който да се простира от единия до другия му край. Толкова неоспоримо беше превъзходството на Рим над всеки от италийските народи поотделно, че те самите се приучваха да мислят като римляни, да се управляват чрез институции, сходни на римските. За италиеца бе станало естествено желанието един ден да види себе си, потомците си, собствеността си пълноправна част от огромното тяло, наречено Рим.

Някои от хората, с които Силон говореше, осъждаха най-вече трагедията при Араузио, но мнозина други обръщаха внимание на все по-отслабващото съдействие от страна на латинските градове, които започваха да се считат за нещо отделно от останалите италийци. Онези, които прехвърляха вината за нещастията си на латините, използваха като довод самодоволството им, че са нещо особено, а това естествено пораждало желанието им и за в бъдеще да живеят в съседство с народи, които да смятат за по-долни от себе си.

Разбира се, никой не можеше да отрече, че трагедията при Араузио беше кулминацията на една тъжна тенденция, а именно на бойното поле да мрат премного неримляни. Населението на полуострова оредяваше, а освен всичко друго това водеше до опустяването на земи, до намаляването на селскостопанските добиви, до разпродаването на ниви и градини, до жестоката експлоатация на деца и възрастни мъже. И все пак това не беше достатъчно убедителен аргумент, защото и римляни, и латини също бяха платили своята кървава дан, затова никой не можеше да ги държи отговорни за всичко. Недоволството се отнасяше не толкова до римляните като такива, колкото до едрите поземлени собственици, които си клатеха краката в Рим и използваха за работна ръка по латифундиите си само роби. Не бяха малко случаите, когато римски граждани нагло злоупотребяваха с доверието или търпението на италийците, като очакваха от тях да поддържат авторитета им със силата на тоягата, като крадяха жени, които не им принадлежат, като конфискуваха незаконно нечии скромни имения, за да разширят собствените си земи.

Дори Силон обаче не можеше да определи невидимите конци, които дърпаха все повече и повече от събеседниците му към идеята за пълно отцепване от Рим, за създаването на отделна и независима италийска нация за сметка на старите представи как Рим трябвало да бъде заставен с или без сила да даде на всички римско гражданство. Той самият бе окрилен от идеята за отцепването при Араузио, но никой от онези, с които обсъждаше наболелите въпроси на Италия, не знаеше какво точно се е случило при Араузио. „Навярно — разсъждаваше той, — това обръщане гръб на Рим се дължи просто на умората от напразните очаквания, на дълбоко вкоренилото се чувство, че златните години, когато Рим с готовност раздаваше своето гражданство, веднъж завинаги са си отишли и че и за в бъдеще положението щеше да си остане точно такова, каквото беше в настоящето. Италийските народи трупаха унижение след унижение и несъмнено щеше да дойде денят, когато никой от съседите на Рим не би могъл повече да търпи превъзходството му.“

У Гай Папий Мутил, най-видния син на Самниум, Силон откриваше човек, решен да използва всяка предоставила му се възможност да обяви отцепването на съплеменниците си самнити от Рим. Самият Силон не можеше да си внуши, че мрази всичко римско — той просто се тревожеше за собствения си народ; докато Гай Папий Мутил принадлежеше на народ, който в продължение на дълги векове бе воювал с Рим, бил е един от най-заклетите му врагове, и то още от мига, когато малката общност, настанила се нагоре по пътя на солта около Тибър, бе започнала да показва зъбите си. Мутил мразеше Рим и римляните с цялата си душа, всяка негова мисъл се подчиняваше в една или друга степен на тази непреодолима омраза. Той беше истински самнит, зарекъл се да воюва с Рим, докато от страниците на историята не бъде изтрит споменът и за последния римлянин. Ако Силон можеше да се нарече просто противник на Рим, то Мутил беше негов кръвен враг.

Както всеки път, когато общата кауза е достатъчно силна и жизнена, за да надвие над дребните противоречия и неразбирателства, така и сега мисълта за една нова Италия обединяваше всички желаещи да видят скорошна промяна; при това тази промяна можеше да бъде само една: Италия без Рим. В същото време Силон не срещна нито един наивник, който да си представя създаването на нова Италия без проливането на много, много кръв. Затова и никой не предлагаше да се правят декларации за независимост или да се размахват заплахи без покритие. Вместо това всеки според силите си помагаше за подготвянето на тази война, която щеше да изисква жертви и усилия, много пари и най-вече много хора — раните, които Араузио нанесе, трябваше първо да зараснат. Така и не се споменаваше конкретна дата за избухването на войната; засега, докато се чакаше малките момчета на Италия да се превърнат в зрели мъже, цялата енергия и всички събрани парични суми отиваха за снабдяване с доспехи и оръжия, за събирането на всичко необходимо за една дълга изтощителна война с Рим; война, в която съюзниците да се надяват на успех.

На първо време заговорниците не можеха да се похвалят с особени резултати. Оказваше се, че италийските войници мрат предимно далеч от пределите на полуострова, а по някакво странно стечение на обстоятелствата оръжията им никога не се връщат у дома, ами — ако това е възможно, естествено — остават като спомен за Рим. Рим държеше на тези спомени и не възнамеряваше да ги връща на истинските им притежатели. Част от оръжието можеше да се закупи по напълно легален път, но нямаше как да стигне на стохилядната армия, която според Силон и Мутил единствена можеше да отвори път към победата над Рим. Затова снабдяването с оръжие трябваше да протича незабелязано и съответно да отнеме много време. Нищо чудно да минеха години, преди съюзниците да приключат с въоръжаването си.

Това, което правеше организацията още по-трудна, бе, че през цялото време тя протичаше под самите носове на много хора, които, ако научеха за заговора, с удоволствие биха издали авторите му или на първия срещнат римлянин, или на самите управители в Рим. Латинските градове открито стояха на противниковата страна, още по-малка можеше да се има доверие на обикалящите страната римски пътници. Затова дейността по подготовката на войната се съсредоточаваше предимно в бедни и затънтени райони, намиращи се достатъчно далеч от римските пътища, далеч от римските и латинските колонии. Това също носеше големи трудности, защото след като римляните ползваха широките и удобни пътища от двете страни на Апенините, на италийците им оставаха тайните и труднопроходими пътеки из самите планини. И все пак работата по въоръжаването така и не спря нито за миг, а скоро организаторите преминаха и към обучението на бъдещите войници. По-големите момчета се оказваха вече годни за войници…

Ето обаче, че Квинт Попедий Силон оставяше настрана всякакви мисли за война и оръжие и се съсредоточаваше на мирния разговор, който се водеше в триклиния на Марк Ливий Друз. Може би някои щяха да го упрекнат в лицемерие или дори измяна, но пък откъде да знае? Нищо чудно тъкмо приятелят му римлянин да изнамери правилното решение на всички наболели проблеми — без да се стига до проливане на кръв! Историята беше ставала свидетел на далеч по-странни и необясними неща.

— Квинт Сервилий ни напуска за известно време — съобщи на останалите Друз, без да уточнява нищо; просто му беше нужна смяна на темата.

Изведнъж Силон се зачуди дали не вижда в очите на Ливия Друза искрици на дълбока радост. За него сестрата на приятеля му беше красива жена, но това беше единственото, което знаеше за нея; не я познаваше въобще, нямаше представа дали й харесва животът с Цепион, дали й се нрави принудителното съжителство с брат й. Вътрешният му глас му повтаряше, че и на едното, и на другото отговорът е „не“, но нямаше откъде да бъде сигурен. Пък и сега Дивия Друза не беше толкова важна, колкото обясненията на Цепион къде смята да отиде.

— Най-вече около Патавиум и Аквилея — говореше Цепион. — Желязото от Норикум — ще се опитам да получа концесии в тамошните мини — ще бъде достатъчно за снабдяването на металолеярните в Патавиум и Аквилея. Най-важното за тази източна част на Италийска Галия е, че в близост има обширни гори с различни дървета, което ги прави идеални за дървени въглища. Агентите ми съобщават, че вече са открили цели масиви от бук и бряст, готови да бъдат превърнати на сечища.

— И предполагам, че тъкмо наличието на желязо определя и бъдещото местоположение на леярните — подметна Силон, на когото темата се струваше интересна. — Нали затова Пиза и Популония се превърнаха в преуспяващи металолеярски градове? Защото желязото бива докарвано директно от Илва^[1].

— Пълна заблуда — обясни всезнаещият по въпроса Цепион, за пръв път способен да артикулира ясно думите. — В действителност, и Пиза, и Популония на удобни за целта места заради качествените дървени въглища, които се произвеждат в района. А металолеярството се нуждае тъкмо от въглища. Ето защо насочвам интереса си към източна Италийска Галия. За производството на въглища са нужни големи мощности, тъй като е доказано, че при леенето на желязо отиват десет пъти повече въглища, отколкото руда. Ето защо възнамерявам да основа в Италийска Галия както градове — леярници, така и градове — производители на въглища. Ще купя земята, нужна за строеж на жилища и работилници, сетне ще убедя достатъчно леяри и производители на въглища да се заселят в новооснованите градове. Там, където хората са заети в един и същ отрасъл, работата върви много по-леко, отколкото в големите градове, където всеки се занимава с нещо различно.

— Но няма ли конкуренцията между различните занаятчии, заети в една и съща дейност, да се окаже смъртоносна за много от тях, още повече че в района по-трудно ще се намират купувачи? — продължаваше да задава въпроси Силон, прикривайки нарастващото си вълнение.

— Не виждам защо — каза Цепион, който наистина си бе направил труда да проучи темата и не можеше да му се отрече, че е направил сериозни открития. — Ако например на един префектус фабрум се наложи да изнамери отнякъде за армията си десет хиляди железни ризници, десет хиляди шлема, десет хиляди меча, още толкова ками и копия, той няма ли да предпочете да отиде на място, където работилниците са една до друга и той би могъл да даде всичките си поръчки едновременно, а не да се разкарва из целия град в търсене на нужния занаятчия? А и на дребния производител, използващ труда на десетина роби и на десетина наемни работници, няма ли да му е по-приятно да чака клиентите си в работилницата си, където те и без това знаят какво ще намерят, отколкото да разнася стоката си из целия град и да я предлага на минувачите?

— Прав си, Квинт Сервилий — рече замислено Друз. — В наше време все се оказва, че на войската в последния момент са й потрябвали десет хиляди бройки от това или онова. Преди години, когато в легионите се записваха хора със собственост и те се въоръжаваха сами, нещата стояха другояче. Когато младежът навършеше седемнадесет, баща му му подаряваше ризница, шлем, меч, кама, щит и копия; майка му се задоволяваше с калигата, покривалото за щита, торбата, конската опашка за шлема и сагума; на сестрите оставаше да му изплетат топли чорапи и да му изтъкат шест — седем туники. Оттам нататък цял живот римският легионер воюваше с един и същи комплект бойно снаряжения, а както най-често се случваше, при оттеглянето си от армията, подаряваше оръжието си на сина си или на внука си. Но откакто Гай Марий пусна пролетариите в легионите, от десет новобранци девет не могат да си купят кърпата за под ризницата, та какво ли остава за цялата им екипировка, след като нито мама, нито татко, нито кака могат да направят нещо за тях? Изведнъж се появяват цели армии от голтаци, които са по-слабо въоръжени от хората в някогашните спомагателни части. Търсенето отдавна надвишава предлагането… и все пак една армия не може да тръгне на война без оръжие! За да се надяваме на победа, легионерите ни трябва да са подходящо екипирани.

— Ето и отговорът на един въпрос, който отдавна съм си задавал — обади се Силон. — Винаги съм се чудил защо толкова много ветерани идват да ми искат заем с мисълта да се захванат с леярство или коване на оръжие! Ти си абсолютно прав, Квинт Сервилий. Поне още едно цяло поколение твоите запланувани стоманолеярски градчета нямат нужда от други пазари, освен военните. В действителност като представител на своя народ пред света аз отдавна се чудя откъде да намеря оръжие за новите легиони, които Рим несъмнено ще поиска от нас в близко бъдеще. Същото навярно важи и за самнитите, и за всички останали народи в Италия.

— По-добре отсега се замисли за Испания — предложи Друз на Цепион. — Предполагам, че около железните мини там са останали още гори.

— В Далечна Испания, да — съгласи се Цепион и доволно се усмихна, защото за пръв път от много време ставаше център на вниманието, при това по въпрос, който му позволяваше да се изтъкне в подобаваща светлина. — Старите картагенски мини в Ороспеда отдавна са се лишили от богатството на тамошните гори, затова пък новооткритите находища на руда се намират все в гористи райони.

— Кога ще започнат градовете ти да произвеждат активно? — попита Силон уж случайно.

— В Италийска Галия, надявам се, до две години най-късно. Разбира се — добави бързо Цепион, — аз самият няма да имам нищо общо със самото производство или пласирането му. Не трябва да върша нищо, което би ме компрометирало в очите на цензорите. Това, което смятам сам да правя занапред, ще бъде да построя градовете и да си събирам наемите — в това един сенатор не би могъл да бъде упрекнат.

— Твърде похвално от твоя страна — рече с известна ирония Силон. — Надявам се, че ще намериш за градовете си удобни места в близост не само до гори, но и до водни източници.

— Не само водни източници, но истински плавателни реки — увери го Цепион.

— Разправят, че галите били добри ковачи — каза Друз.

— Да, но не са достатъчно добре организирани, за да печелят, каквото им се полага — придаде си тайнствен вид Цепион; напоследък все по-често му се случваше да говори сякаш със заобикалки. — Но щом аз ги организирам, работите им ще потръгнат много по-добре.

— Делата са твоето призвание, Квинт Сервилий, това си личи — поклати глава Силон. — Мен ако ме питаш, би трябвало да зарежеш Сената и да се запишеш в конническото съсловие. Така ще можеш лично да произвеждаш и въглищата, и желязото.

— Какво? И да общувам с простолюдието? — чак се изплаши при мисълта Цепион. — Не, не! Нека други се занимават с това?

— Но няма ли да събираш наемите си лично? — хитро го попита Силон и заби поглед в земята.

— Със сигурност не! — хвана се за подхвърлената му стръв Цепион. — Вече съм настанил в Плаценция цяло съдружие от търговски представители, които да ме заместват. Може на братовчедка ти Аврелия да й се струва, че й е позволено сама да си събира наемите, Марк Ливий — обърна се той към шурея си, — но аз лично го намирам за проява на крайно лош вкус.

Преди време самото споменаване името на Аврелия караше Друз да настръхне, който беше сред най-упоритите кандидати за ръката й, но напоследък, откакто се беше уверил, че обича жена си, той можеше да отмине с лека ръка подобни реплики и да каже безгрижно:

— Никой не може да мери Аврелия с аршин, различен от нейния собствен. Колкото до мен, считам вкуса й за безупречен.

През целия разговор жените бяха стояли безучастни на столовете си; без дори да си отворят устата. Не защото нямаха какво да кажат, а защото мъжете им с нищо не ги окуражаваха да го сторят. В дома на Ливий Друз на жените беше съдено да мълчат.

След вечеря Ливия Друза се извини с някаква неотложна работа и като остави зълва си Сервилия Цепионида при малкия Друз Нерон в детската стая, се запъти към покоите си. Денят беше мрачен и студен, затова Ливия Друза нареди на един от прислугата да й донесе шал, загърна се добре с него и излезе през атрия на лоджията, където на никого нямаше да му хрумне да я търси и където тя можеше да постои малко на спокойствие. Да бъде сама беше най-прекрасното чувство, което можеше да си позволи в тази къща.

Значи си заминаваше! Най-после заминаваше за някъде! Дори когато го бяха избрали за квестор, омразният й мъж бе предпочел да остане в Рим, а и нито веднъж през трите години, които старият Цепион прекара в изгнания, преди да умре, синът му не благоволи да отиде до Смирна да го види. Като се изключат няколкото месеца, в които като военен трибун участваше в похода срещу германите, завършил с клането на римската армия при Араузио — по някакви странни обстоятелства самият той се беше върнал в Рим невредим, — Квинт Сервилий Цепион нито за миг не се беше отделял от жена си.

Каква внезапна идея беше осенила мъжа й, Ливия Друза не знаеше и не искаше да знае — важното беше, че най-после ще предприеме пътуване, далеч извън пределите на Рим. Навярно тежкото му финансово положение го беше накарало най-сетне да се поразмърда и да потърси начини да го оправи, независимо от това, че през годините Ливия Друза често се беше питала дали Цепион е наистина толкова беден, колкото иска да се изкара пред хората. Как брат й ги беше изтърпял толкова дълго, без да каже дума, Ливия не можеше да си обясни; не само че Марк Ливий не можеше да се почувства като у дома си в собствената си къща, но и се наложи заради децата на Цепион и сестра му да сваля от стените безценната си колекция от фрески. Да беше жив баща им, щеше да умре от ужас! Защото старият Марк Ливий Друз беше построил този огромен дом не толкова, за да живее нашироко, колкото да може да смайва гостите си с произведения на изкуството. „О, Марк Ливий, защо ме накара да се омъжа точно за тоя?“

Но дори след осем години брачен живот и след раждането на две деца Ливия Друза упорито отказваше да се примири със съдбата си. Най-тежки бяха първите години от съвместния й живот с Цепион — тогава й се струваше как от ден на ден, от час на час слиза все по-надълбоко в мрака на безнадеждността. Но след като веднъж си каза, че вече е достигнала дъното, тя се научи как да се примирява с нещастието си, а и постоянно си повтаряше думите на брат си, тогава, когато успя окончателно да я сломи:

„Очаквам от теб да се отнасяш с Квинт Сервилий като млада жена, щастлива заради своя съпруг. Винаги ще му даваш да разбере, че ти доставя удоволствие, винаги ще се държиш с нужното уважение, ще проявяваш интерес към делата му, загриженост за неволите му. Никога и по никакъв повод — дори в брачното ложе, щом се ожените — няма да караш Квинт Сервилий да се съмнява дали той е мечтаният съпруг.“

Тогава Друз я бе завел пред олтара в атрия, където се отдаваше почит на боговете — закрилници на семейството — пазителката на огнището Веста, пенатите — на килера, семейния лар — и я бе принудил да произнесе тежка клетва, че ще постъпва, както той иска от нея. Разбира се, отдавна беше отминало времето, когато Ливия Друза ненавиждаше брат си заради това му деяние. С годините тя узря достатъчно, за да оцени другите, неоценимите черти на Марк Ливий.

От детството Ливия Друза пазеше за брат си единствено спомена за неговата студенина, строгост и безразличие. Но като че ли така й се беше струвало заради постоянния страх, който той й бе вдъхвал. Едва след общественото падение и изгнанието на свекъра й Ливия започна да проумява що за човек е Друз. Или може би (защото и Ливия Друза беше дъщеря на баща си и също знаеше да разсъждава трезво) промяната бе настъпила след битката при Араузио и след като брат й се беше привързал повече към жена си. Едно бе сигурно: коравият му характер бе омекнал и макар никога да не споменаваше за насилствения брак между Цепион и сестра му, още по-малко да я освобождаваше от дадената клетва, той започна да се отнася с повече топлина и разбиране към нея. Това, което Ливия Друза най-много уважаваше у него, бе дълбоката му лоялност към двама им с Цепион, това, че толкова години не каза нито думичка против присъствието им под собствения му покрив. Ето защо тази вечер Ливия едва не се задави от вълнение, когато Друз направи забележка на Цепион за отношението му към Квинт Попедий Силон.

А пък и Цепион беше толкова различен тази вечер! Говорене много, разгорещено, убеждаваше сътрапезниците си, че това, което смята да прави, е не само възможно, но дори логично. За пръв път се разпалваше толкова да говори по делови въпроси. Нищо чудно Силон да се окажеше прав, като каза, че Цепион е роден търговец, че мястото му е сред конническото съсловие. Това, което той възнамеряваше да стори, бе наистина зашеметяващо. А освен това щеше да му донесе големи печалби. Щеше да е чудесно някой ден Цепион и семейството му да заживеят в собствен дом! Така поне Ливия Друза щеше да се чувства домакиня и майка.

Откъм стълбището се дочу гръмък смях; навярно бяха робите, които се качваха от спалните си помещения към лоджията и господарския етаж. Ливия Друза се сепна и за миг потръпна, сякаш я бяха разбудили от дрямка. Сви се в единия край на пейката в случай, че на някого от шумните слуги му скимне да излезе на лоджията или да се покаже на вратата към атрия. Нагоре по стълбите се изкачваше цяла групичка веселяци, които си разправяха смешки на някакъв гръцки диалект, при това толкова бързо, че Ливия Друза така и не разбираше къде е смешното. Но тези хора бяха толкова щастливи! Защо? Какво толкова притежаваха, което й липсваше на нея? Отговор: надежда за нещо по-добро, за получаване на свобода, за придобиване на гражданство, за волен и вълнуващ живот… На тях им плащаха, на нея — не; те бяха богати с приятели и приятелки — тя не; те можеха да завързват помежду си всякакви интимни връзки и никой в нищо да не ги съди, тя, господарката беше като вързана. Това, че отговорите, които си даваше Ливия Друза, далеч не бяха самата истина, не я вълнуваше изобщо. За нея те бяха достатъчно обяснение.

Никой не я видя и Ливия Друза въздъхна с облекчение. На небето бе изгряла почти кръгла луна, един-два дни след пълнолуние, която осветяваше цял Рим пред очите й. Ливия се извъртя на мраморната пейка и опря лакти на парапета. Погледът й се заразхожда по Форум Романум. Къщата на Друз се намираше точно в единия „ъгъл“ на Палатинския Гермал — там, където Кливус Виктория извиваше под прав ъгъл и продължаваше надолу успоредно на Форума — и от лоджията се разкриваше прекрасна панорама. Навремето, когато вляво от къщата стоеше опразненото петно, познато като арея Флакиана, от терасата можеше да се види дори Велабрумът, но сега огромният портикус, който Квинт Лутаций Катул издигна в чест на победата над германите, заграждаше с колоните си напълно тази част от кръгозора. Иначе наоколо всичко си бе все същото. Точно под къщата на Марк Ливий Друз се намираше домът на Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус, обърнал лоджията си точно срещу тази на Друзови.

Вечерта Рим изгубваше напълно своята жизненост, лишаваше се от пъстрите цветове на покривите, градините — и не на последно място на мнозина от жителите си, — за да се превърне в безкрайна сивкава мътилка от неясни силуети. Не че животът беше замрял — навсякъде из улиците се виждаха движещите се светлинки на факлите, чуваше се тропотът на добитък и каруци, мученето на воловете, изместили купувачите по оживените градски артерии, за да разнасят стоки от дюкян на дюкян. Групичка пияни мъже се клатушкаха насам — натам по долния край на Форума и ревяха с все сила популярна градска песничка… за какво друго, ако не за любов? Между Базилика Семпрония и храма на Кастор и Полукс пък се движеше тържествено кортеж от роби — телохранители, заобиколили закритата носилка на някоя важна особа — навярно добре похапнала дама се връщаше да храносмила на спокойствие у дома си. Едър котарак се беше покачил на съседна стряха и се умилкваше на луната, докато глутница кучета се съдираха да му лаят от улицата. Явно, че далечният вой на раздразнените четирикраки развесели пияната компания, тъй като минавайки покрай Кладенца на Комициите, един от тях изгуби равновесие и сред радостната глъчка на другарите си се извъртя кажи-речи до самото му дъно.

Ливия Друза отмести поглед от Форума и отново го спря на Ахенобарбовата къща под самата тераса. Очите й шареха по празната лоджия на съседите, сякаш търсеха нещо. Преди много време — вече не можеше да определи колко, но във всеки случай преди сватбата й, — когато строгият й брат я бе държал настрана от всякаква компания, дори от момичета на нейната възраст, Ливия Друза бе могла да потърси утеха единствено в книгите; и да се влюби в мъж, с когото по никакъв начин не би могла да се запознае лично. Тогава тя прекарваше дните си да стои на слънце на лоджията и да дебне у съседите няма ли да се появи високият, червенокос младеж, който толкова силно я беше привлякъл, че тя мигом го обгърна с момичешките си фантазии, представяйки си, че той е цар Одисей от Итака, а тя — злощастната Пенелопа, очакваща завръщането му у дома. В онези години дори случайните появявания на непознатия на отсрещния балкон — защото той не беше от честите гости на Ахенобарб — бяха достатъчни да подклаждат въображението й и да й вдъхват надежда, че мечтите ще се превърнат в реалност. После обаче я омъжиха и споменът за червенокосия младеж само правеше нещастието й по-осезаемо. Едва когато разбра кой е непознатият, Ливия Друза се освободи от неговия призрак, нищо че никога не го бе смятала за самия Ахенобарб; Ахенобарбите бяха стара и знатна фамилия и макар да носеха червени коси като въображаемия Одисей, представляваха характерен физиологически тип, към който този от балкона насреща явно не принадлежеше.

Ливия Друза никога нямаше да забрави разочарованието си, когато научи кой всъщност е непознатият. Това беше в същия ден, когато и плебейското събрание призна тъста й за виновен и го осъди на изгнание. В деня, когато икономът на брат й Кратип бе изтичал през целия Палатин, за да я отведе нея и малката Сервилия от дома на Цепион, преди къщата да бъде наобиколена от гневната тълпа. Имаше с какво да си спомня този ден, изпълнен с разтърсващи събития! За пръв път тогава, като слушаше разговора на Друз с жена му Сервилия Цепионида, Ливия си бе дала сметка как трябва да се държи една истинска римска съпруга. За пръв път й ставаше ясно, че и жените носят своя дял за решаването на семейните проблеми. За пръв път бе вкусила неразредено вино. А след това, когато проблемите бяха намерили своите решения и нещата започнаха да се успокояват, Сервилия Цепионида бе назовала на глас червенокосия Одисей на лоджията отсреща. Непознатият се казваше Марк Порций Катон Салониан и не беше никакъв цар. Дори не можеше да се нарече благородник, защото по бащина линия се падаше потомък на един тускулански селянин, а по майчина — на роб — келт.

Именно в онзи далечен миг Ливия Друза бе узряла за живота.

— А, ето те къде си! — чу се зад гърба й пискливият глас на Цепион. — Какво правиш на студа, жено? Прибирай се вътре!

Ливия Друза послушно стана от пейката и се насочи към омразното брачно легло.