Колийн Маккълоу
Венец от трева (23)

Разбира се, Марий бе чакан с нетърпение вкъщи, където Юлия, както подобава на една сенаторска съпруга, силно се вълнуваше от случилото се в Курията. Той се изненадваше от способността на съпругата си да отгатва кога в Сената се разискват наистина важни въпроси. Сутринта, когато се бе запътил за заседанието, той самият не знаеше със сигурност за какво ще става дума. А ето, че Юлия не само предполагаше, ами дори би могла да му разкаже дума по дума какво са си говорили.

— Война, нали? — попита тя още на вратата.

— Да.

— Много ли е страшно положението? Само с марсите или с всички останали?

— Струва ми се, че поне с половината от италийските съюзници. Останалите кой ги знае кога ще се присъединят и те. Как не бях помислил за това по-рано! Добре го каза Скавър — предразсъдъците и пристрастията замъгляват разума ни. Единствен Друз знаеше, че ще се стигне дотук! Ех, да беше жив той, Юлия! Ако не го бяха убили, италийците сега щяха да получат гражданството си и никой нямаше да мисли за война.

— Марк Ливий умря по волята на хора, които за нищо на света, дори при заплахата от война, не биха позволили на италийците да станат римски граждани.

— Да, така е. Както винаги имаш повече право от много други. — Но беше време да се смени темата. — Мислиш ли, че готвачът ще получи удар, ако му наредим да приготви вечеря за цяла центурия утре вечер?

— По-скоро мисля, че ще е щастлив. Винаги се е оплаквал, че не се забавляваме достатъчно.

— Прекрасно! Защото наистина съм поканил една центурия гости.

— И по какъв повод, Гай Марий?

Той поклати мрачно глава.

— Навярно защото предчувствам, че за много от нас това ще е последната тържествена вечеря в живота. Богове, богове… Обичам те, Юлия.

— И аз те обичам — отвърна му тя. — Кои ще дойдат?

— На първо място Квинт Муций Сцевола, щом се очаква да женим сина си за дъщеря му. А освен него Марк Емилий Скавър, Луций Корнелий Сула, Секст Юлий Цезар, Гай Юлий Цезар и Луций Юлий Цезар.

Едва сега Юлия като че ли от нещо се стресна.

— С жени или без?

— С жените естествено.

— Ужас!

— Какво те прихваща?

— Жената на Скавър, Далматика! И Луций Корнелий!

— О-о, та това беше преди толкова години — махна с ръка Марий. — Ще подредим господата по кушетките — всеки според положението му, — а ти ще разположиш дамите, както сметнеш за добре. Къде е проблемът?

— Е, да речем, че не съществува — с недоверие поклати глава съпругата му. — Най-добре ще е да сложим Далматика и Аврелия срещу Луций и Секст Юлий; Елия и Лициния ще бъдат обърнати към централното ложе, а двете с Клавдия ще си говорим с Гай Юлий и Луций Корнелий. — Тя се засмя при мисълта, която й мина през главата. — Все пак не вярвам Луций Корнелий да е спал с Клавдия!

Той я изгледа изпитателно.

— Може би намекваш, че все пак са спали с Аврелия?

— Нищо подобно не съм казала! О, Гай Марий, понякога ставаш доста досаден.

— По-скоро ти си досадната — тросна й се Марий. — Забравяш, че синът ти е на деветнайсет и също би трябвало да седи някъде около масата.

 

 

В крайна сметка Марий Младши бе сложен в края на дясната кушетка. Самият той не бе дотам глупав, че да протестира — в цялата компания само двама от мъжете не бяха бивши или настоящи консули — вуйчо му Гай Юлий и чичо му Луций Корнелий, като и двамата бяха стигнали до положението на градски претори. От останалите присъстващи баща му имаше общо две консулства повече от тези на гостите му взети заедно. От една страна, това радваше младежа, от друга, го изправяше пред неизбежния въпрос — как би могъл да надмине баща си. Единственият начин да успее бе да се добере до консулския пост още в младежка възраст — също както навремето го бяха сторили Сципион Африкански и Сципион Емилиян.

Марий Младши знаеше, че му се готви сватба с дъщерята на Сцевола. Още не я беше виждал с очите си — момичето нямаше годините, за да присъства на вечерите в семейството, но му бяха казвали, че е доста хубава. И как иначе, щом майка й Лициния все още минаваше за красива жена. Сега беше омъжена за Метел Целер, син на Метел Балеарик. Навремето я бяха уличили в изневяра и Сцевола я бе изгонил от дома си, за да се ожени за друга една Лициния, не чак толкова красива. Малката Муция беше сестра на двама Цецилий Метели. Но на тържеството присъстваше втората й майка, която здравата се забавляваше.

Но ето какво написа по същия повод Луций Корнелий Сула в писмото си до Публий Рутилий Руф в Смирна:

„Вечерята беше кошмарна. Ако нещата не стигнаха до пълна катастрофа, това се дължи единствено на предвидливостта на Юлия, която бе разположила мъжете строго според протокола, а жените — така, че да се избегнат всякакви нежелани контакти. Вследствие на което и на Аврелия, и на Скавровата съпруга Далматика видях само гърбовете.

Знам, че и Скавър е решил да ти пише и че писмата ни ще достигнат до теб с един и същи куриер, затова няма да повтарям новината за предстоящата война с италийците. Ще ти спестя и резюмето на речта, която Скавър държа пред Сената във възхвала на Гай Марий. Убеден съм, че Принцепс Сенатус няма да изпусне случая да ти прати пълен препис на протокола! Това, което не мога да премълча, е постъпката на Луп, която за мен беше долен позор. Когато разбрах, че консулът възнамерява да остави Марий в Рим, просто не се сдържах и пръв надигнах глас в полза на стария си учител. Това, което ме отчайва обаче, е, как едно магаре като Луп ще командва цяла армия, действаща при това на два фронта, а геният Гай Марий ще му върши черната работа. Съвсем непонятна ми се струва снизходителността, с която той се отнася към колегата си легат Цепион. Чудя се дали старата лисица от Арпинум не е замислила някой хитър номер по адрес на тоя празноглавец. А ако ще е наистина номер, подозирам, че ще е коварен.

Ще се върна на вечерята у Гай Марий, защото двамата със Скавър сме се разбрали писмата ни да са повече страници и да поделим събитията по равно, за да не се повтаряме. Колкото и да е несправедливо, на мен ми се паднаха клюките. Несправедливо не за друго, а защото от Скавър по-голям клюкар в цял Рим няма. Е, като изключим теб самия, Публий Рутилий. Сцевола също присъстваше, защото от известно време Марий урежда да ожени сина си за дъщеря му — онази от първата Лициния. В момента Муция (която всички наричат Муция Терция, за да я отличават от двете дъщери на стария Сцевола Авгур) е на около тринайсет. Става ми жалко за момичето. Младият Марий трудно може да се нареди сред младежите, които харесвам: арогантен, самоуверен, изключително амбициозен младок. Не ми се мисли за хората, с които ще си има работа за в бъдеще — надали ще им остави хубави спомени. Изобщо, като го сравнявам с покойния си син, не мога да му открия едно-единствено положително качество.

Трябва да знаеш, Публий Рутилий, че за човек като мен, който винаги е бил лишен от семейство, синът ми представляваше безценно съкровище. Още от първия път, когато го видях да се смее в детската стая, го обикнах с цялото си сърце. За мен той се превърна в най-близкия, най-незаменимия другар в живота. Каквото и да сторех, в неговите очи сякаш бях магьосник. По време на пътешествието ми из Изтока извърших доста лудости само и единствено заради него. Вярно, не беше човекът, който ще ми даде мъдър съвет и ще ме научи как точно да постъпя в тази или онази ситуация. Затова пък винаги ме разбираше, когато му говорех, във всичко беше твърдо на моя страна. А ето, че умря. Толкова бързо, толкова неочаквано! Казвам си, че ако ми беше оставено повече време, ако можех по-отрано да се подготвя за… И все пак, когато синът ти умира, какво значение има дали си подготвен за това или не?

Откакто момчето ми ме напусна, стари приятелю, светът изгуби цветовете си за мен. Нищо вече не ме вълнува както преди. Измина почти цяла година и в известен смисъл мога да кажа, че съм се научил да живея без него. Но за някои неща заместител няма. Имам чувството, че съм изгубил част от самия себе си, че някъде в мен е зейнала празнота, която нищо не може да запълни. Така например установявам, че ми е напълно невъзможно да говоря за сина си пред чужди хора; гледам да не го споменавам никога и по никакъв повод, сякаш никога не е съществувал. Защото болката е твърде силна. Дори сега, когато пиша за него, не мога да сдържа сълзите си.

Но и за сина си нямах намерение да ти пиша. Ставаше въпрос за онази проклета вечеря. Това, което ми напомни за него (изразът е доста относителен, щом като нито за миг мисълта за момчето не ме напуска), бе нейното присъствие там. На малката Цецилия Метела Далматика, съпругата на Скавър. Правя сметка, че би трябвало да е на около двайсет и осем. Омъжи се за Скавър на седемнайсет — в началото на годината, когато победихме кимврите, това си го спомням добре. Родила е момиче и момче; момичето е на десет, момчето — на пет. И двете са от Скавър, в това никой не може да се съмнява. Имал съм случай да ги видя и какво да ти кажа — толкова са простовати и обикновени, че ми напомнят за селската къща на Катон Цензор, където нито една стена не е измазана. Скавър отсега си отваря устата как щял да омъжи дъщеря си за сина на големия приятел на Сцевола Авгур — Маний Ацилий Глабрион. В рода са имали консули още преди доста време и никой не може да ги нарече нови хора, но все пак примамката се крие другаде. Ацилиите са богати хора, толкова богати, че според мен само Сервилий Цепионите ги надминават. Но аз самият пукната пара не давам за някакъв си Маний Ацилий Глабрион, пък ако ще и дядо му е да бил поддръжник на Гай Гракх. Толкоз по-добре, получил си го е за това! Та така. Мисля, клюката си струваше да бъде разказана, нали? Ако това не ти е достатъчно, не знам кое би могло…

Не може да й се отрече на Далматика, че е хубава жена. Как ме беше омагьосала преди време — първия път, когато се кандидатирах за претор! Спомняш ли си? Трудно ми е да повярвам, че оттогава са изминали цели десет години. Вече съм навършил петдесет, Публий Рутилий, а консулството ми се струва също толкова далеч, както и когато се скитах по улиците на Субура. Чудя се какво ли й е направил Скавър заради онази идиотска привързаност към мен навремето. Но каквото и да е било то, тя добре го прикрива. Когато се срещнахме около масата у Мариеви, единственото, което чух от устата й, бе хладното «здравей», придружено с още по-ледена усмивка. През цялото време нито веднъж не погледна към мен. За което и не бих могъл да я обвинявам. Предполагам, че е изпитвала истински ужас да не би Скавър да сметне поведението й за недопустимо и да реагира съобразно. Е, не виждам в какво би могъл да я обвини, след като щом свършихме с поздравите, тя седна на стола си с гръб към мен и през цялата вечеря дори не посмя да се обърна назад. Което трудно би могло да се каже за скъпата ти племенница Аврелия. Направи ни разногледи с постоянните си шавания наляво-надясно. Е, разбирам щастието й — съвсем скоро Гай Юлий отново заминава — ще придружава брат си Секст в мисията му за набиране на наемна конница; ще ходят първо в Африка, а след това — чак в Трансалпийска Галия.

Не искам да злорадствам — нищо, че хората ме смятат за злобен човек, при това с право. И двамата с теб добре познаваме тази дама и нищо от онова, което мога да ти съобщя за нея, няма да те изненада. Между нея и мъжа й съществува много любов, но не е любовта, която ще ги направи щастливи. Гай Юлий просто не може да понася живота на жена си, а тя добре го разбира. Снощи тя беше като грейнала от щастие, че мъжът й отново заминава — за няколко месеца поне, — и колкото й да не й прилича, доста се смя. А, от друга страна, понеже лежах точно до Гай Юлий, мога да кажа, че държането й не остана незабелязано от него! Защото, Публий Рутилий, Аврелия притежава такава притегателна сила, че стига да поиска, неизбежно приковава вниманието на всички мъже около себе си. Троянската Елена би останала незабелязана в нейно присъствие. Ако щеш ми вярвай, но тя успя да превърне нашия Принцепс Сенатус в щастлив юноша, ходещ на уроци по риторика! Да не говорим за Сцевола или дори Гай Марий. Пак ти казвам, разногледи ни направи. А като имаш предвид, че нито една от другите жени не може да се нарече грозна, напротив — повечето са истински красавици. Но дори Юлия и Далматика не можеха да се сравняват с Аврелия — факт, който не остана скрит за Гай Юлий. Предчувствам, че щом са се върнали у дома, са имали нов повод за домашна свада.

Вечерята наистина премина при доста необичайна атмосфера. Но сега се сещам, че ти дори не знаеш по какъв повод е била дадена. Аз самият не знам със сигурност, но имам усещането, че Гай Марий е бил споходен от предчувствие. Казал си е навярно, че никога повече не бихме могли да се срещнем при подобни празнични обстоятелства — всички ние, които бяхме поканени у дома му. Говореше с нескрита тъга за теб, за това, че компанията не била пълна без теб. Говореше тъжно за самия себе си. И за Скавър. И дори — което ми направи най-голямо впечатление — за малкия Марий! Колкото до мен самия, толкова много ме оплаква, че в крайна сметка цялата тъга се прехвърли от неговата душа на моята. Вярно, че от смъртта на Юлила двамата с него постоянно сме се отдалечавали един от друг, и все пак не мога да си обясня обхваналата го меланхолия. Пред нас се разкрива една по моему изключително тежка и продължителна война, което ми подсказва, че ни предстои отново да работим заедно, рамо до рамо — както някога. Кое тогава го притеснява толкова много? Единственият отговор, до който мога да стигна, е, че се страхува за себе си. Страхува се, че няма да преживее войната. Страхува се също, че ако останем без неговата солидна подкрепа, ние също ще срещнем много страдания.

Но за да остана верен на уговорката ни със Скавър, няма да отварям дума за предстоящата война. Затова пък мога да ти разправя една историйка, за която Скавър нищо не знае. Оня ден бях посетен от Луций Калпурний Пизон Цезонин, който получи от Сената задачата да организира въоръжаването и снабдяването на армията ни. Между другото, не беше ли женен за дъщеря ти? Колкото повече се замислям над въпроса, толкова по-уверен ставам, че е точно така. Но това няма връзка. Беше дошъл да сподели с мен едно свое любопитно разкритие. Колко жалко, че Апенините така ни откъсват от Италийска Галия, особено от онази й част, която е обърната към Адриатика. Крайно време е да превърнем областта в провинция като всички други и да започнем да пращаме редови управители — също както и в Трансалпийска Галия. За целите на войната тази година пратихме извънреден управител на двете области едновременно, при това със седалище отсам Алпите — бившият консул Гай Целий Калд. Квинт Серторий ще му бъде квестор, което звучи доста обнадеждаващо. Убеден съм, че у всички Марии тече кръвта на боеца, а Серторий е по майчина линия един от тях. По бащина пък е сабин.

Но да не се отдалечавам от темата. Скоро след назначаването си Пизон Цезонин замина на север, за да поръча оръжие и екипировка за легионите. Започнал от традиционните производители — Пиза и Популония. Но докато бил там, до ушите му достигнали слуховете за някакви мистериозни леярски градове в източната част на Италийска Галия. Начело на цялото огромно предприятие, което представлявали, стояло анонимно дружество със седалище в Плаценция. Той веднага се запътил към Плаценция. И… дотам! Вярно, намерил представители на дружеството, но това били най-мълчаливите и неразговорливи типове, на които можело да се попадне. След като изгубил известно време с тях, Пизон заминал на изток за Патавиум и Аквилея, където с очите си се уверил как цялата област е намерила своя нов поминък. Открил също така, че неизвестните леярски градчета били сключили договор с италийските съюзници преди почти десет години и безупречно го изпълнявали! Цезонин не вижда нищо нередно в поведението на самите занаятчии. Предложили им изключително изгодни условия, плащат им най-редовно — защо да не работят? Макар самите работилници да са собственост на дребни занаятчии, оказало се, че самите градове са притежание на някой едър земевладелец, който умишлено не се бил заел със самото производство. Местните жители обяснявали тази странност с факта, че според тях земевладелецът бил римски сенатор! И което прави цялата история още по-тъмна, по всичко изглежда, че самите производители през цялото време са живели с чувството, че работят за Рим и че човекът, с когото са сключили договора, е римският префектус фабрум! Когато Пизон Цезонин се заинтересувал по-подробно как изглеждал този тайнствен човек, те му описали дума по дума марса Квинт Попедий Силон!

Питам се аз: откъде е знаел Силон на коя врата да почука, след като дори ние в Рим не сме и чували за тези леярници? И ми хрумна доста странен, но със сигурност интересен отговор — за жалост, ще ми е трудно да го докажа с факти. Затова и не го споменах пред Пизон. Както си спомняш, Квинт Сервилий Цепион живя дълги години у Марк Ливий Друз и го напусна едва след като се разбра, че жена му е била в любовна връзка с Марк Катон Салониан. Добре си спомням, че пак по времето, когато се кандидатирах за пръв път на преторските избори, Цепион замина за някакво далечно пътешествие. В своите по-ранни писма ти самият ме бе уведомил, че Златото на Толоза не се намира повече в Смирна, че Цепион лично бил дошъл в града, за да си го прибере за огромно съжаление на тамошните банкери — и то по време на същото онова дълго и далечно пътешествие. От друга страна, Силон често посещаваше дома на приятеля си Друз. Публична тайна беше, че отношенията му с Марк Ливий бяха много по-близки и приятелски, отколкото между Друз и Цепион. Та чудя се аз — дали през някое от тези си гостувания той не е чул за плановете на Цепион да вложи парите си във въпросните леярски градчета в Източна Галия? И като го е чул, да е решил да изпревари Рим. Отишъл е в новосъздадените градове, обвързал ги е с договор да работят за неговия народ и още преди да се е разчуло за новия производителен център, вече го е лишил от всякакъв интерес да се рекламира.

Ето защо, предполагам, че римският сенатор — земевладелец не е никой друг, а Цепион и че дружеството, установило се в Плаценция, е негово. Но там е работата, Публий Рутилий, че не виждам как ще мога да го докажа. Както и да е. Пизон Цезонин упражнил известен натиск върху оръжейниците и ги убедил да не продават повече продукцията си на италийците. Вместо това ще работят занапред за нас.

Рим усилено се готви за война. Но в цялата работа има нещо неестествено, особено като се има предвид с кого ще воюваме. Никой не се чувства уверен при мисълта, че ще се воюва на италийска земя. Подозирам, че и сред враговете ни цари същото настроение. Иначе защо не ни нападнаха още преди три месеца, когато според осведомителите ми вече са били напълно готови? О, забравих да ти кажа, че в момента съм се заел почти изключително със създаването на шпионска мрежа на територията на целия полуостров. Ако не друго, то поне трябва да сме по-добре осведомени за ходовете на противника, отколкото те за нашите.

Между другото, написаното оттук нататък е с друга дата. Скавровият куриер не можа да замине, та имам още време.

Засега можем да разчитаме на Етрурия и Умбрия. Е, и там се чуват гласове против Рим, но настроенията далеч не са толкова враждебни, колкото другаде. Всичко се дължи най-вече на многото латифундии в региона. Гай Марий не спира да снове из владенията си — едновременно да набира войници и да усмирява местните жители. И което си е право, Цепион се старае не по-малко в Умбрия.

Назначените отци останаха удивени, когато им съобщих за донесенията на шпионите си — а именно, че италийците разполагат с не по-малко от двайсет легиона въоръжена и обучена войска, която само чака да влезе в бой. Доста трябваше да ги убеждавам, докато ми повярват. Питам те сега: накъде сме тръгнали ние с нашите шест? За щастие разполагаме с достатъчно оръжие, за да въоръжим в най-скоро време още поне десет легиона, и то все благодарение на онези мъже, които след всяко сражение обикалят бойното поле и събират оръжието от нашите и вражите покойници едновременно. Цялата плячка се съхранява в Капуа, която е буквално наблъскана с оръжие. Но как ще съумеем да попълним състава на легионите и да ги обучим за война, никой не може да каже, защото и никой не знае колко време ни остава.

Да не пропусна да ти съобщя, че към края на февруари Сенатът реши да превърне Аскулум Пицентум в пример за назидание — по същия начин, по който навремето постъпихме с Нуманция. Това открива задачата за поддържане на трети театър на бойни действия, отделен от централния. Командването на този трети фронт бе връчено на Помпей Страбон. Една-единствена цел — Аскулум Пицентум. Обяви, че ще е готов за поход не по-късно от май. Според сега действащия календар това означава съвсем ранна пролет. Най-после върховният понтифекс благоволи да добави двайсет дни в края на февруари, заради което и датата на тази втора част на писмото ми е от март. Вече останах сам да ти пиша — Скавър се предаде, заявявайки, че нямал време! Сякаш аз имам! Но в никакъв случай не ме разбирай погрешно, Публий Рутилий — писмото ми в никакъв случай не е тежест за мен. Много пъти ти си си губил от ценното си време да ме осведомяваш какво става в Рим по време на дългите ми отсъствия. Сега е време аз да ти върна жеста.

Луп е от онзи тип римски военачалници, които се срамуват да се заемат с някаква работа, неотговаряща на достойнството им. Затова, когато се разбра, че двамата с Луций Цезар ще трябва да си поделят по равно четирите легиона ветерани, наследени от Тит Дидий, и да вземат по един от двата легиона новобранци, той дори не благоволи да напусне Карсеоли (където е установил главната си квартира предвид предстоящите си действия на източния фронт). Сметна за прекалено прозаично и недостойно да отиде сам до Капуа и да подбере полагащите му се войници. Вместо това прати Помпей Страбон. Никак не му е присърце този Помпей Страбон, но пък и аз да се поставя на негово място…

Но Помпей Страбон се оказа мъж на място и добре му го върна! Отиде до Капуа, взе двата легиона ветерани и третия от новобранци и се върна обратно до Рим. Луп му бе заповядал да вземе със себе си новобранците и да продължи с него към Пиценум, а ветераните да остави на него в Карсеоли. Но това, което Помпей стори, бе толкова немислимо, че Скавър после цяла седмица не престана да се залива от смях при спомена за него. Прехвърли командването на новобранците на Гай Перперна и прати тях на Луп в Карсеоли, докато сам подбра двата легиона на Тит Дидий и спокойно продължи на север по Вия Фламиния. Не само това, ами когато Катул Цезар пристигнал в Капуа, за да поеме командването на гарнизона и военните школи, за свое голямо неудовлетворение трябвало да открие, не Помпей Страбон е очистил складовете от екипировка и оръжие за поне четири легиона! Та затова Скавър и досега се смее като побъркан. Лично аз не виждам какво толкова смешно има в това, един римски сенатор да направи на идиоти всички останали. Предполагам, че у Страбон е проговорила келтската кръв, ама когато за това му удоволствие други трябва да му берат колая…

Защото още щом разбра, че е измамен, Луп се обърна към Луций Цезар с настояване да му даде един от своите легиони с ветерани! Естествено Луций Юлий му отказа, като в посланието му пролича известна загриженост що за командващ е колегата му, щом като не можел да се оправи с подчинените си, ами знаел само да настоява пред по-старшия. За нещастие топката остана у Марий и Цепион, които сега като луди обикалят Етрурия и Умбрия в търсене на доброволци и в тяхното обучение. Самият Луп си остана в Карсеоли, зарекъл се да мрази целия свят.

Целий и Серторий в Италийска Галия явно са си поставили за задача да натоварят целия римски флот с войници и оръжие, а ако ме питаш, из всички владения на Рим няма оръжейна или стоманолеярна, където да не са запретнали ръкави, както сардинците ги запретват при вида на самотни търговци. Още малко и съм склонен да мисля, че в крайна сметка нищо не сме загубили от това, че Цепионовите градчета са работели за италийците. Тъй и тъй нямаше да се сетим сами да им намерим достатъчно работа. Сега всички работят за нас, а това е, което най-много може да ни радва.

Независимо по какъв начин, но до началото на май трябва да сме сформирали поне шестнайсет легиона. Което означава, че за малко повече от месец трябва да имаш десет легиона, до момента напълно несъществуващи. Но не се бой, ще успеем! Има едно нещо, в което никой не може да съперничи на Рим — това, да се справи с невъзможното, когато сме в най-отчаяна нужда от него. Доброволци идват от всеки град, от всяко съсловие.

Латините също са твърдо на наша страна. Заради бързината не сме се и опитвали да разделяме римските от латинските доброволци и така, без дори да се усетим, попаднахме под известна провинциална хегемония. От това недотам ясно изречение трябваше да разбереш, че в предстоящата война за пръв път няма да има легиони със статут на спомагателни. Всички ще бъдат смятани на равни основания за римски.

Двамата с Луций Юлий Цезар заминаваме за Кампания в началото на април, сиреч след около осем дни. Квинт Лутаций Катул вече се е установил като началник — гарнизон в Капуа — задача, с която може да се справи добре. Изключително правилно решение от страна на родния му брат, защото така на Катул Цезар му се отнема напълно възможността сам да води армия. Легионът от новобранци ще бъде разделен на две части по пет кохорти. И двамата с Луций Цезар сме на мнение, че е наложително да вкараме гарнизони в Нола и Езерния. Ще бъде тъкмо по силите на новопостъпилите, за подобна задача на човек не му трябва да върши подвизи. Разбира се, Езерния се намира дълбоко навътре във вражата територия, затова пък знаем със сигурност, че ще ни остане лоялна. Сципион Азиаген и Луций Ацилий — и двамата в качеството си на младши легати (но и двамата с доста скромни възможности) — още утре тръгват за Езерния начело на своите пет кохорти. За Нола ще замине преторът Луций Постумий. За член на фамилията Постумий той е рядко въодушевяващ човек. На мен поне ми харесва. Дали защото не е от рода на Албините, как мислиш?

И това, Публий Рутилий, е последното, за което си струва да ти пиша. Всеки момент на вратата ми ще почука Скавровият куриер. Когато ми се отвори възможност, пак ще ти пиша, но се страхувам, че занапред ще трябва да чакаш новини най-вече от жените. Юлия вече е обещала да ти пише често.“

Сула остави писеца и тежко въздъхна. Писмото беше изключително дълго, но се бе превърнало и във форма на своеобразен катарзис. Струваше си усилията, нищо че бе отнело доста от времето му за сън. През цялото време добре си даваше сметка на кого пише, знаеше що за човек е Рутилий Руф и все пак бе намерил волята да му напише неща, които никога не би посмял да му каже на живо. Разбира се, причина за това бе и твърде далечното местонахождение на Рутилий Руф — и да искаше, той не можеше да представлява заплаха за Сула.

Това, което не бе споменато в писмото, бе как Сула се бе издигнал за едно-единствено заседание на Сената благодарение на неочакваното съдействие на Луций Юлий Цезар. Той не се чувстваше още съвсем сигурен в успеха си, затова не желаеше да предизвиква Фортуна, като споменава за деянията й като за нещо вече свършено, още по-зле — като за нещо, идващо от само от себе си. Добре съзнаваше, че всичко е чиста случайност; Луций Цезар не обичаше особено Гай Марий и бе потърсил от друг съвет. Много по-правилно би било, ако беше погледнал към Тит Дидий или Публий Лициний Крас, и двамата със славата на триумфатори. Но погледът му бе попаднал на Сула и вътрешният му глас бе подсказал да попита тъкмо него. Разбира се, Луций Цезар едва ли си е давал сметка как ще се възползва Сула от удалата му се възможност. Но след това той самият използва успеха на бившия претор, представяйки го едва ли не като свой съветник. Ако се бе обърнал за помощ към Марий или Крас, щеше да изгуби много от авторитета си — все едно ученикът бяга за съвет при учителя си. Докато да поиска мнението на сравнително неизвестния Сула се оказа неочаквано попадение — излизаше, че тъкмо той, Луций Юлий Цезар, бе „открил“ таланта на своя по-младши колега. Можеше също така да се каже, че между двамата са се установили известни отношения на клиент и патрон.

Засега Сула беше по-скоро доволен от положението си. Трябваше само да се отнася любезно и почтително към Луций Цезар и щеше да получи негласното му съгласие да го измести от командването. Той бързо напипа слабото място на консула — неговия всепоглъщащ песимизъм, който му пречеше да повярва дори в собствените си сили и способности. Когато в началото на април двамата тръгнаха за Кампания, Сула остави на началника си да взима всички по-важни решения, докато сам посвети цялата си енергия и ентусиазъм на набирането на доброволци и превръщането им в способни легионери. Много от центурионите в двата легиона ветерани вече бяха имали случай да служат под командването му; много повече такива хора Сула откри сред оттеглилите се центуриони, които сега специално се бяха върнали в армията, за да спасяват родината. И едните, и другите се оказаха верни на своя някогашен началник и авторитетът му в армията неимоверно нарасна. Единственото, което му трябваше, бе или Луций Цезар да допусне някоя и друга по-сериозна грешка, или развитието на военните действия да го принуди да даде свобода на действие на първия си легат. В едно поне Сула бе напълно убеден — когато на него му се предоставеше възможност за изява, грешки нямаше да допусне.

 

 

Помпей Страбон, който беше във всички случаи по-добре подготвен от останалите командващи в армията, бързо се зае със сформирането на два допълнителни легиона от живеещите в огромните му имения в Северен Пиценум. Възползвайки се от опита на центурионите — ветерани, които по право трябваше да служат на Публий Рутилий Луп, успя само за петдесет дни да превърне двата легиона новобранци в боеспособна сила. Още през втората седмица на април той напусна град Цингулум начело на цялата си армия от четири легиона. Съотношението между ветераните и новаците беше почти идеално — така щяха да си помагат едни на други. Макар и да не бе постигнал особено забележителна военна кариера, Помпей Страбон имаше достатъчно богат опит, за да командва сам, а в скоро време придоби славата на изключително строг началник.

Един тъжен инцидент, случил му се още на трийсетгодишна възраст — тогава, когато служеше като квестор на остров Сардиния, — бе допринесъл изключително много за нескритото му презрение към целия Сенат, където нямаше никакви приятели. Тогава Помпей Страбон бе имал неблагоразумието да пише от поста си в Сардиния до Сената с искането да му бъде позволено да даде под съд за злоупотреби с властта своя пряк началник Тит Аний Албуций. Изрично държеше на това сам да бъде обвинител пред съда. Под въздействието на Скавровата реч Сенатът не само не удовлетвори това желание на квестора, но дори чрез тогавашния претор Гай Мемий му изпрати едновременно сухия текст на официалния отказ и пълен препис на Скавровата реч, където Помпей Страбон бе наречен отровна гъба, леке, говедо, простак, надут пуяк, глупак и недоразвит. Квесторът смяташе, че има право лично да даде началника си под съд за безобразията, на които сам бе станал свидетел. Но Скавър и останалите погледнаха на случая от съвсем различен ъгъл и в техните очи именно Помпей Страбон бе сторил недопустимото — бе дръзнал да държи сметка на своя пряк началник! Това обаче не се бе сторило достатъчно на Сената. Понеже така или иначе Тит Албуций заслужаваше да бъде извикан пред съда, на Луций Марций Филип му бе хрумнала злобната шега да предложи за обвинител по делото някой друг кривоглед сенатор, който да напомня на Тит Албуций за недоволния му квестор. Изборът бе паднал върху Цезар Страбон — брата на сегашния консул Луций Юлий Цезар.

Колкото и да твърдеше, че е чистокръвен римлянин, у Помпей Страбон трудно щеше да заглъхне властната келтска жилка. Неговите претенции за римско потекло се основаваха най-вече на факта, че принадлежеше към триба Клустумина, сравнително стара селска триба, чиито членове живееха в източния край на долината на Тибър. За повечето римляни обаче обяснението, че Помпеите са се заселили в Пиценум още преди завладяването на областта от Рим, не означаваше нищо. Не им правеше впечатление и фактът, че трибата, създадена за гражданите от пиценски произход, се нарича Велина, и че именно към нея принадлежат повечето Помпееви клиенти, както и останалите жители на Северен Пиценум и Източна Умбрия. Според онези, чиято дума се слушаше в Сената и на Форума, Помпеите били много могъща пиценска фамилия, която господствала над областта много преди идването на римляните и с пари си била купила вписването не в триба Велина, а в триба Клустумина — за по-престижно. Пиценум беше една от областите на Италия, където галите се бяха заселили най-масово след неуспешния опит на келтския цар Брен да завладее централната част на полуострова — около триста години по-рано. И понеже Помпеите наистина приличаха физически на келти, в Рим беше общоприето на тях да се гледа като на потомци на гали.

Но дали това беше истина или не, един хубав ден, седемдесет години по-рано от разказваните събития, се случило представител на фамилията да поеме на юг по Фламиниевия път за Рим, където двайсет години по-късно благодарение на щедро раздаваните на избирателите подкупи да си осигури консулски мандат. В началото този първи Помпей, който между другото се падал по-близък родственик на Квинт Помпей Руф, отколкото на Помпей Страбон, влязъл в жесток конфликт с Метел Македоник, но с времето двамата успели да загладят различията си и един ден дори заедно били избрани за цензори. А това отваряше път на всички останали Помпей към римското управление.

Първият представител на линията, към която принадлежеше Помпей Страбон, пристигнал на свой ред в Рим, беше баща му. По някакъв начин той си бе осигурил място в Сената и се бе оженил за сестрата на известния сатирик Гай Луцилий. Луцилиите произхождаха от Кампания, но вече няколко години се ползваха с римско гражданство. Навремето бяха много богати и дори се хвалеха с консули в рода си. Но понеже по онова време фамилията беше обедняла, перспективата да се обвърже с богаташ като бащата на Помпей Страбон, беше твърде изкусителна; още повече че самата Луцилия беше невероятно грозна. За нещастие Помпей Старши почина, преди да достигне висш магистратски пост, но не и преди жена му да е родила малкия кривоглед Гней Помпей, кръстен Страбон. Имаха и второ момче, Секст, доста по-малък от брат си и доста по-посредствен в развитието си. Затова от самото начало всички надежди в семейството бяха насочени към Помпей Страбон.

Страбон не обичаше особено учението, така че трудно бихме го нарекли образован човек, колкото и да бяха добри учителите, които посещаваше. Когато например го запознаваха с великите гръцки идеи, той просто бе махнал с ръка, определяйки ги като празни приказки, невъзможни за практическо приложение в живота. Повече му харесваше да слуша за славни пълководци, а също и за големите бъркачи на международни каши, каквито в римската история имаше не един и двама. Като контуберналис — сиреч кадет — Помпей бе служил под командването на различни началници, но не бе създал трайни приятелства с връстниците си — младежи като Луций Цезар, Секст Цезар, далечния му братовчед Помпей Руф, Катон Лициниан, Луций Корнелий Цина. Заради ужасно кривогледите си очи той беше постоянен обект на шегите и подигравките им. И все пак не беше само до очите, а и до провинциалното му простодушие, което го държеше далеч от римската аристокрация. Първите му години в армията бяха едно безкрайно мъчение, дори и службата му на военен трибун не беше кой знае колко по-приятна. Никой не обичаше Помпей Страбон!

Нищо от това Помпей Страбон не бе скрил от сина си, навярно единствения негов верен привърженик. И момчето (вече петнайсетгодишно) и сестра му Помпея бяха плод на още един брак с фамилията на Луцилиите. Следвайки примера на баща си, Помпей Страбон си бе избрал друга грозница като майка си, този път дъщеря на по-големия брат на сатирика — Гай Луцилий Хир. За щастие кръвта на Помпеите можа да надвие над грозотата на Луцилиите и нито Страбон, нито синът му можеха да бъдат наречени грозни — е, ако не бяха кривогледите очи на бащата. Подобно на поколения свои предшественици двамата последни Помпей бяха със светла кожа, руси коси, сини очи и чипи носове. Ако в рода на Руфите косата беше рижа, то Страбон можеше да се похвали с истински златисти къдрици.

Когато той потегляше начело на четирите си легиона към Южен Пиценум, синът му бе оставен на майка си в Рим, където да продължи обучението си. Но и момчето не обичаше много интелектуалните занимания. Наследил доста от чепатия характер на баща си, без да предупреди, то бе събрало багажа си и се бе отправило към родния Пиценум. Там то се предаде само на грижите на неколцината центуриони, оставени от баща му да продължат с обучението на местните доброволци, и много преди да е облякло тога като мъжете, започна да се подлага на строга военна дисциплина и упражнения. За разлика от баща си обаче малкият Помпей беше всеобщ любимец. Сам се наричаше просто Гней Помпей, без никакъв когномен. Всъщност в техния род никой не притежаваше трето име, с изключение на самия Страбон, но синът му не можеше да наследи подобно име, след като не беше кривоглед. Младият Помпей имаше огромни сини, съвършени очи. Майка му често си бе повтаряла, че това са очи на поет.

И докато синът му маршируваше при центурионите, Помпей Страбон маршируваше на юг по пътищата на Пиценум. Един ден, докато прекосяваше река Тина при град Фалернум, той попадна в засадата на пиценските шест легиона, командвани от Гай Видацилий. Римляните бяха принудени да водят отбранителни действия, нагазили наполовина в реката, която почти не им позволяваше да маневрират. Положението им се влоши още повече, когато на помощ на пиценците дойде Тит Лафрений с два легиона вестини; а щом на хоризонта се появиха двата легиона марси, предвождани от Публий Ветий Скатон, катастрофата беше сигурна. Всеки от италийските народи искаше да участва в първия бой над римляните.

Но в крайна сметка сражението остана без победител. Предвид огромното числено преимущество на противника Помпей Страбон предпочете да отстъпи, почти без загуби, успя да се отдръпне на обратната страна на реката и да затвори скъпоценната си армия зад крепостните стени на Фирмум Пиценум. Предстоеше му да изтърпи продължителна обсада. Логично бе победата да бъде за италийците, които имаха добрата възможност да избият враговете си до крак; но за тяхно нещастие не бяха усвоили най-важния урок от римския наръчник по военна стратегия — как да се действа бързо. Тъкмо в този елемент — а той в случая беше от жизнена важност — Помпей Страбон се оказа няколко нива над противниците си, нищо че победата официално щеше да се запише в сметката на италийците.

Видацилий остави Тит Лафрений да пази римляните в крепостта и сам се присъедини към Скатон в търсене на нови приключения. В същото време Помпей Страбон успя да прати вест до управителя на Италийска Галия Целий Калд с молба за подкрепления. Иначе положението му далеч не беше за оплакване. Римляните имаха открит достъп до морето, а и нещо повече — малка флотилийка, за чието съществуване бяха забравили дори в Рим. Фирмум Пиценум беше латинска колония и нямаше намерение да се бунтува срещу легионите.

 

 

Италийците само чакаха да чуят за настъпването на Помпеевата армия, за да бъде честта им удовлетворена. Рим бе влязъл в ролята на агресора. Мутил и Силон разполагаха занапред с пълната подкрепа на преторите във военния съвет. И докато Силон оставаше в Италика, а Видацилий, Лафрений и Скатон поемаха задачата да се разправят с четирите легиона на Помпей Страбон в Пиценум, Гай Папий Мутил поведе своите шест легиона към Езерния. Италия повече нямаше да търпи натрапничеството на някаква си латинска колония! Езерния трябваше да падне.

Още с установяването на римския гарнизон в града се разбра, че двамата легати на Луций Цезар са неспособни да се справят със задълженията си; нещо повече, при новината за приближаването на самнитите и Сципион Азиаген, и Луций Ацилий се преоблякоха като роби и избягаха. Подобна проява на дезертьорство обаче трудно щеше да изплаши жителите на Езерния. Градът се пазеше от мощни крепостни стени, а провизии имаше предостатъчно. Трябваше само да се затворят градските порти и петте кохорти да заемат местата си по стените и никой нямаше да се сети, че двамата началници вече ги няма. Мутил веднага си даде сметка, че се очертава продължителна обсада, затова остави Езерния в обръча на два от легионите си, а сам потегли с останалите четири към река Волтурн, разделяща Кампания на две.

Когато се разбра, че самнитите настъпват, Луций Цезар се премести от Капуа в Нола, където го чакаше Луций Постумий със своите пет кохорти. Благодарение на услугите на легата в града бяха забравили всякакви помисли за бунт.

— Докато не стане ясно какви са плановете на Мутил, според мен ще е най-добре да увеличим гарнизона в Нола с всичко, с което разполагаме — обясни той действията си на Сула малко преди да напусне Капуа. — Ти ще останеш тук и ще продължиш с подготовката на доброволците. По сила врагът ни превъзхожда неколкократно. Щом решиш, че някой легион е готов за бой, веднага го прати под командването на Марцел във Венафрум.

— Вече е сторено — зарадва го Сула. — Кампания открай време е била любимо място за ветераните, които след напускането на армията най-често се заселват из областта. Сега обаче никой не може да ги задържи по домовете им и легионите се попълват със светкавична скорост. Трябват ни само един шлем, една ризница, един щит и един меч и вече разполагаме с напълно боеспособен легионер. Необходимо е само да ги екипирам и да определя най-добрите от тях, за да обучават младите. Останалите заминават веднага за градовете, където си оставил гарнизони. Вчера например Публий Крас и двамата му големи синове заминаха за Лукания начело на цял легион ветерани.

— Би трябвало да ме държиш в течение на подобни факти! — изгледа го подозрително Луций Цезар.

— Не, Луций Юлий, не виждам защо да те занимавам — отвърна му Сула със забележителното си хладнокръвие. — Дошъл съм тук, за да изпълнявам плановете ти. Ти само ми нареждаш кой къде трябва да отиде, всичко останало е моя работа. Нито ти имаше нужда да ме разпитваш, нито аз се чувствам длъжен да ти докладвам за всичко свършено.

— Щом толкова знаеш, кого пратих в Беневентум? — попита Луций Цезар, за да прикрие неловкото си положение; започваше да усеща, че слабостите му все повече проличават; да бъдеш римски пълководец, се оказваше по-тежка задача, отколкото бе предполагал в началото.

Същото не можеше да се каже за Сула, който обожаваше да командва войската. Важно бе само да не даде израз на задоволството, което го обхващаше. Рано или късно Луций Цезар щеше да се убеди, че нещата не са по силите му и щеше да остави командването на висшия си легат. Но още не бе дошло времето открито да противоречи на началника си. Преместването на армията в Нола беше напълно безполезно, легионите нямаше да се задържат дълго там. Затова не беше никаква изненада, когато при вестта за обсадата на Езерния Луций Цезар първо реши да се прибере в Капуа, а едва след това — да се притече на помощ на обкръжения град. С всеки ден ставаше все по-ясно, че цяла Централна Кампания — особено земите по течението на Волтурн и районите с преобладаващо самнитско население — се е вдигнала на открито въстание срещу римската власт. Самнитските легиони сякаш бяха едновременно навсякъде, а се носеше слухът как самият Мутил бил потеглил на поход срещу Беневентум.

Северна Кампания поне запазваше спокойствие — там населението беше повече римско и латинско и нямаше да се отметне от Рим; затова Луций Цезар реши да тръгне с двата легиона ветерани през Теанум Сидицинум и Интерамна с мисълта, че ще се доближи до Езерния през приятелска територия и няма да му се наложи да влиза в нежелани сражения. Това, което не знаеше обаче, бе, че марсът Публий Ветий Скатон е отдръпнал войската си от обсадата на Фирмум Пиценум и по десния бряг на Фуцинското езеро на свой ред се е запътил към Езерния. Двата му легиона заслизаха надолу по течението на Лирис, заобиколиха град Сора и някъде между Атина и Казинум се засякоха с тези на Луций Цезар.

И двете страни бяха еднакво изненадани от подобна среща. И двете се впуснаха в сражение напълно неорганизирани, а действията им бяха допълнително затруднени от тясното речно дефиле, превърнало се в полесражение. В крайна сметка Луций Цезар беше бит. Римляните отстъпиха към Теанум Сидицинум, оставяйки подире си труповете на две хиляди ветерани, които никой не мижеше да замести. Скатон от своя страна можеше безпрепятствено да продължи пътя си към Езерния. Това беше първата значителна победа на италийското оръжие.

Градовете в Южна Кампания, които и след толкова дълго римско владичество не се бяха примирили със съдбата си, открито се обявиха в подкрепа на държавата Италия. В тяхното число влизаха Нола и Венафрум. При вестта за задаващата се самнитска армия началник — гарнизонът във Венафрум Марк Клавдий Марцел евакуира града и хукна да се спасява; вместо да се прибере на сигурно в Капуа обаче, Марцел предпочете да отведе легиона си в Езерния. Завариха града напълно обсаден от врага: от едната му страна дебнеха марсите на Скатон, от другата — самнитите. Но италийците още не се бяха научили да не заспиват на пост и римляните съумяха да се възползват от слабата им бдителност. За една нощ целият легион успя без бой да се вмъкне в обкръжения град. Езерния се сдоби със смел и способен главнокомандващ, а кохортите от пет станаха на петнайсет.

Като застаряващо куче, нахапано от младите си съперници, Луций Юлий Цезар се затвори в Теанум Сидицинум. Неуспехът му ставаше още по-очевиден с всяко новополучено писмо от подчинените му. Венафрум — паднал в ръцете на врага; Езерния — напълно обкръжена; Нола — отново въстанала и взела в плен целия двехиляден римски гарнизон, включително претора Луций Постумий; Публий Крас и синовете му — натикани от луканите зад стените на Грументум, съюзили се наскоро с останалите италийци и умело предвождани от Марк Лампоний. Като капак на всичко Сула му докладваше, че апулите и венузините също се готвели да влязат в състава на Италия.

 

 

Но всичко това не представляваше нищо в сравнение със злощастията, които преследваха Публий Рутилий Луп на изток от Рим. Всичко бе започнало през онзи удължен с двайсет дни месец февруари, когато Гай Перперна не бе довел очакваните два легиона ветерани, а само един, при това само доброволци. Оттам нататък положението не престана да се влошава. Докато Марий хвърляше всички сили за набирането и скоростното обучение на доброволците от Етрурия, докато Цепион правеше същото в Умбрия, самият Луп се зае да води мастилена война с римския Сенат. Във войската му назрявали бунтовнически настроения, подкрепяни от собствените му легати — пишеше Луп и от стила му личеше как се задъхва от ярост. Как щял да постъпи Сенатът при създалата се обстановка? Рим желае или не защитата на Алба Фуценция от врага? Как можело да се очаква от него, Публий Рутилий Луп, да спаси града, когато не разполагал с нито един кален боец в армията си? Никой ли в Сената нямало да си мръдне пръста да извика обратно Помпей Страбон с отвлечените легионери? И докога вторият консул щял да чака някой достоен гражданин да даде легата му под съд за държавна измяна? Но най-вече кога щели да го отърват от това досадно насекомо Гай Марий?

Луп и Марий се бяха настанили на лагер встрани от Валериевия път, под самите стени на Карсеоли. Благодарение на Марий, който бе дошъл пръв и за кратко време бе съумял да наеме доброволци за укрепителните работи, лагерът се бе превърнал в същинска малка крепост. Естествено Луп се бе оплакал, че хората му не трябвало да дълбаят изкопи, а да се учат на строева подготовка, но Марий лаконично му бе отвърнал, че така се правят най-лесно мускули. Цепион от своя страна изобщо не се появи в Карсеоли, където стоеше началникът му, обяснявайки поведението си с тягостната атмосфера в палатката на щаба. В което беше напълно прав. Марий добре разбираше, че консулът само чака да се попълни донякъде съставът на армията му, за да тръгне към земите на марсите, и нито за миг не преставаше да го предупреждава. Войниците били напълно неподготвени, трябвали им поне сто дни за обучение, по-рано би било лудост да се пускат в сражение, още повече че екипировката не била особено добро качество. Изобщо нямало да бъде зле, ако Луп се примири с нещата, такива каквито са, да отпише веднъж завинаги легионите на Помпей Страбон и да започне да си гледа работата.

Но ако Луций Цезар страдаше най-вече от нерешителността си, то колегата му беше пълен профан във военното дело. Опитът му беше съвсем краткотраен и подчинените му скоро го причислиха към онези кабинетни генерали, които са родени с убеждението, че римският легион е непобедим и затова е необходимо само да погледнат врага в очите и сражението е вече спечелено. Самият Луп не пестеше обидите си по адрес на италийците, които му вдъхвали най-дълбоко презрение. Доколкото имал мозък в главата си и можел сам да командва, щом Марий успеел да събере нужните четири легиона, той щял незабавно да тръгне на поход срещу марсите. Но Луп си правеше тези сметки, без да взима предвид мнението на самия Марий. Висшият легат от своя страна упорстваше като магаре на мост и не щеше дори да чуе войниците да влизат в бой, преди да ги обучат. Когато един ден Луп му заповяда да поведе легионите към Алба Фуценция, той безцеремонно отказа да се подчини. А неговият отказ бе достатъчен, за да го последват всички младши легати.

Последваха нови писма до Рим, в които легатите бяха обвинени не в неподчинение, а в открит бунт. В основата на бунта стоял не друг, а Гай Марий. Изобщо за всички неразбории в армията му бил виновен Гай Марий.

По тези причини дойде краят на май, а Луп продължаваше да стои на едно място. Най-накрая свика военен съвет и заповяда на Гай Перперна да вземе капуанския легион, да избере най-добре подготвения след него и право по Валериевия път, прекосяващ Апенините, да навлезе в земите на марсите. Целта на експедицията беше Алба Фуценция, която или трябвало да бъде отървана от марсийския обръч, или поне да получи нужните подкрепления за продължителна обсада. Марий отново си позволи да възрази на консула, но този път мнението му остана без последици; Перперна пое на запад начело на два легиона.

Пътят преминаваше през тесни планински проходи, минаващи на височина от около хиляда и триста метра над морското равнище и на много места зимните снегове дори не бяха почнали да се топят. Войниците тракаха със зъби от студ и постоянно недоволстваха, затова Перперна се отказа от първоначалното си намерение да качи съгледвачи на всички по-високи точки край пътя, откъдето да следят за движението на противника. Изглежда, струваше му се по-важно на легионерите да им е топло, отколкото животът им да се намира в сигурност. Публий Презентей търпеливо изчака римските редици да навлязат дълбоко в дефилето и застанал начело на четирите си легиона зажаднели за римска кръв пелигни даде сигнал за атака. Победата беше бърза и лесна. Четири хиляди римски войници останаха да гният от двете страни на Валериевия път, докато пелигните хищно си поделяха оръжията и доспехите; към плячката се прибавяше и оръжието на останалите шест хиляди войници, захвърлили мечове и щитове насред бойното поле, за да не им пречат при безславното бягство. Самият Перперна нагледно доказа, че римският офицер бяга по-бързо от войниците си.

В Карсеоли Луп го лиши от всякакъв чин и го прати да носи позора си в Рим.

— Това беше много глупаво от твоя страна, Лупе — не пропусна случая да го сгълчи Марий, който отдавна се бе отказал да използва почтителното „Публий Рутилий“; колкото и да се налагаше, не можеше да нарича омразния си началник със същото име, с което се обръщаше към най-близкия си приятел. — Не можеш да виниш Перперна. Той никога не е имал възможност да се научи. Грешката е само твоя. Сто пъти ти повтарях — хората не са готови за открит бой. Трябваше да им сложиш за началник човек, който знае да се оправя с новобранци — сиреч мен.

— Ти си гледай работата! — беше единственото, което можеше да му отговори Луп. — И не забравяй, че най-важното в работата ти е да се съгласяваш с по-висшестоящия!

— Не бих се съгласил с теб, Лупе, дори ако ми поднесеш голия си задник — навъси се Марий и гъстите му вежди го превърнаха в истинско страшилище за околните. — Ти си просто един некомпетентен идиот!

— Ще те върна обратно в Рим! — заплаши го той.

— Ти и баба си не можеш да пратиш да пресече улицата, пък мен ли… — изсмя му се старият воин в лицето. — Прати на смърт четири хиляди души, които един ден можеха да станат добри войници. И превърна още шест хиляди в безпомощни дезертьори, които друго, освен бой с камшик не заслужават. Никакъв Гай Перперна не ти е виновен, всичко е единствено заради теб! — Той поклати глава и шумно се плесна по парализираната си лява буза. — Започвам да се чувствам като преди двайсет години! Като те гледам, се сещам за всички останали тъпаци сенатори, които друго, освен да пращат съгражданите си на смърт, не знаят!

Луп изпъчи гърди и доколкото му позволяваше скромният ръст, се опита да си придаде внушителен вид.

— Нека ти напомня, че аз съм не само римски консул, но и главнокомандващ цяла Централна и Северна Италия. Точно след осем дни, а днес сме юнските календи, с тебе тръгваме на поход срещу Нерса и нападаме земите на марсите от север. Ще се движим в две колони от по два легиона и ще пресечем река Велин на две различни места. Оттук до Реате има точно два моста, които са толкова тесни, че не могат да поберат и осем души в редица. Ето защо ще се движим в две колони. Иначе ще има да се влачим до другия месец. Аз ще мина по близкия мост, ти — по онзи, дето е при Клитерна. Ще се съберем отново на бреговете на Химела след Нерса и ще пресечем Валериевия път веднага преди Антинум. Разбрано ли е, Марий?

— Разбрано. Тъпо, колкото си искаш, но така да бъде. Това, за което едва ли си даваш сметка, Лупе, е огромната вероятност да срещнем вражи войски и западно от марсийските земи.

— Западно от земите на марсите вражи войски няма — отсече Луп. — Пелигните, които са нападнали легионите на Перперна, са се отдръпнали отново на изток.

Марий вдигна рамене.

— Ти си този, който командва. Само да не кажеш след това, че не съм те предупредил.