Колийн Маккълоу
Венец от трева (17)

Но въпросът за съпругата на малкия Сула щеше да почака. Баща му напълно забрави за него в момента, в който седна да поговори с дъщеря си, за да й съобщи за предстоящия й годеж със сина на Квинт Помпей Руф. Корнелия Сула единствено доказа, че е достойна наследница на майка си Юлила: щом научи какво я чака, тя мигом отвори уста и запищя, колкото сила имаше.

— И да плачеш, и да не плачеш — посрещна хладно реакцията й баща й, — вече е решено, моето момиче. Ще вършиш каквото ти наредя и ще се омъжиш, за когото аз избера.

— Излез, ако обичаш, Луций Корнелий! — помоли го Елия, която кършеше ръце от несдържано вълнение. — Синът ти иска да види. Остави ни сами с Корнелия Сула!

И така, без да се е успокоил, той отиде при сина си.

Малкият Сула още пазеше леглото, по лицето му беше изписана болката, която го мъчеше, а кашлицата го задушаваше.

— Това трябва да спре по някакъв начин, момчето ми — скара се бащата на болестта и седна на ръба на леглото, за да целуне сина си по челото. — Навън може и да е студено, но вкъщи е достатъчно топло.

— Кой крещи така? — задъхвайки се, запита малкият Сула.

— Сестра ти, мътните я взели!

— И защо? — загрижи се малкият, който беше силно привързан към Корнелия.

— Току-що й съобщих, че ще се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. По всичко изглежда, че тя самата си е правила други планове, нали така?

— О, не само тя! Ние всички вярвахме, че ще се оженят с младия Марий! — възкликна изненадано Сула Младши.

— Никой не е споменавал такова нещо, никой не го е обсъждал с мен. Дядо ти беше твърдо против всякакви брачни връзки между вас и братовчедите ви. Гай Марий е съгласен с него, също както и аз. — Сула се намръщи. — Да не искаш да ми кажеш, че и ти си си харесал някоя Юлия?

— Коя, Лия? Или Ю-Ю? — развесели се синът, но мигом се закашля. — Не, татко — заяви болният, след като се поуспокои, — това би било най-лошото, което може да ми се случи. Ти за коя смяташ да ме ожениш?

— Още не съм решил, синко. В едно можеш да си сигурен: когато се сетя за някоя, първо ще те попитам дали ти я харесваш.

— Но не попита Корнелия.

Сула вдигна рамене.

— Тя е момиче. Никой не пита момичетата какво им харесва и какво не. Просто са длъжни да правят каквото им се каже. Единствената причина, заради която главата на семейството си харчи парите да издържа момичетата в къщата, е един ден да ги използва за общественото си издигане; ако не за своето, то за това на братята им. Иначе защо да ги храни и облича в продължение на цели осемнайсет години? Не само че трябва да им осигури добра зестра, но и не може да разчита на нищо в замяна. Не, синко, момичетата, освен да ги използваш за социални връзки, за друго не стават. Сега обаче, като слушам как плаче сестра ти, започвам да се съмнявам дали древните не са постъпвали по-добре, като просто са давели момиченцата си в Тибър.

— На мен това не ми изглежда особено справедливо, татко.

— Защо? — сякаш се учуди Сула на непроницателността на сина си. — Жената стои по-ниско от мъжа, млади Луций Корнелий, нейната съдба не се тъче на стана на живота, а само се наслагва с бои върху плата. Жените не заемат важно място в световната история, те не допринасят нищо за събитията в нея. Жените не могат да управляват. Наше задължение е само да се грижим за тях, да ги закриляме от тревогите им, да ги храним, да отговаряме вместо тях за делата им. Ето защо, стига смъртта да не ги споходи още в детските години, жените живеят по-дълго от мъжете си. В замяна на безметежния им живот ние, мъжете, искаме от тях просто да ни се подчиняват и да ни уважават.

— Разбирам — поклати глава малкият Сула, за когото това обяснение беше достатъчно да се съгласи с баща си.

— Сега ще трябва да те оставя. Имам да свърша една работа — стана от леглото Сула. — Можеш ли да се храниш?

— Опитвам се, но стомахът ми трудно задържа храната.

— Ще се върна след малко.

— Да не забравиш. Ще гледам да не заспивам.

Най-важното бе нещата да бъдат държани под контрол и да изглеждат естествени. Още същата вечер с Елия щяха да гостуват на Квинт Помпей Руф, където да завържат приятелски връзки. За щастие Сула не бе обещавал да доведе и дъщеря си със себе си. Тя вече бе престанала да плаче, но според думите на Елия, която не знаеше къде да се дене от притеснение, момичето се било прибрало в спалнята си и отказвало да вечеря.

И да беше искала, Корнелия Сула едва ли би измислила друго, с което така да вбеси баща си. Щом разбра за отказа й да се храни, той забрави за всякакво нормално поведение и като хвърли на жена си убийствен поглед, твърдо заяви:

— Тая няма да я бъде!

Преди Елия дори да се е опитала да го спре, мъжът й вече се беше отправил към стаичката на Корнелия.

Нахълта в покоите на дъщеря си и без да се церемони, я изрита от малкото й легло. Без да обръща внимание на плача й и на страха в погледа й, той я издърпа на пода, след това я хвана за косите. Няколко пъти я удари през лицето, при което момичето забрави сълзите си и вместо това започна да надава писъци — толкова тънки, че човек можеше и да не ги чуе. Корнелия пищеше не толкова от болка или унижение, колкото от ужас при вида на бащиното й изражение. Сула я удари може би дванайсет пъти, след това я захвърли обратно на леглото. В заслепението си можеше и да я убие, без дори да разбере.

— Това няма да го правиш, малката! — заключи той с неочаквано спокоен глас. — Не си мисли, че като гладуваш, ще ме накараш да променя решението си! Мен да ме питаш, най-много да се отърва от теб по-скоро, отколкото съм се надявал! Навремето майка ти едва не си отиде от този свят, защото не искаше да яде, но отсега да знаеш, че на мен тия няма да ми минат! Дали ще умреш от глад или от задавяне, докато ти пъхат насила храната в устата, все ми е тая. За мен ти си просто глава добитък и като истински стопанин няма да си хабя здравето заради теб. Но рано или късно ти ще се омъжиш за младия Квинт Помпей Руф, при това с усмивка на лице и с песен на уста… Иначе аз ще те убия. Чуваш ли ме, Корнелия? Ще те убия.

Лицето на девойката беше пламнало като огън; погледът й беше потъмнял, подутите й устни трепереха, от носа й струеше обилно кръв, но най-непоносима беше болката в сърцето й. Никога през живота си не бе предполагала, че може да я обхване такъв гняв и омраза, още по-малко би помислила, че баща й може така да я наплаши, да се заканва, че ще я убие…

— Чувам, татко — прошепна тя едва-едва.

Елия чакаше пред вратата с лице, обляно в сълзи, но когато понечи да влезе в тясното помещение, Сула я сграбчи за ръката и я издърпа безцеремонно навън.

— Моля те, Луций Корнелий, моля те! — простена нещастно жената. Мъжът й я ужасяваше, дъщеря й я караше да очаква най-страшното.

— Остави я сама! — нареди й той.

— Трябва да отида при нея! Има нужда от мен!

— Тя сега ще си остане в стаята и никой няма да стои при нея.

— Нека поне остана вкъщи! — молеше го Елия, която колкото и да искаше да спре сълзите си, не можеше.

Сула вече беше разярен, сърцето му се беше уморило да бие така тревожно и той усещаше как в собствените му очи напират сълзи — не от горест, а от голямото напрежение, което бе изживял в последните няколко минути.

— Добре тогава, остани си вкъщи — отсече той грубо и тежко си пое въздух. — Ще трябва сам да изразя радостта на семейството си от очаквания годеж. Но да не си стъпила при нея, Елия, или ще наредя и теб, както си знам.

И така, Сула отиде сам на вечеря у Квинт Помпей Руф, който живееше на Палатина, откъм страната на Форум Романум, разстлал се като на тепсия под балкона на дома му. Впечатлението, което направи на Помпеевото семейство, бе много добро, дори в очите на женската част. Домакините му не можеха да прикрият задоволството си, че на младия Помпей му предстои да се ожени за патрицианка, наследница едновременно на Юлиите и на Корнелиите. Самият Квинт Помпей-син беше красив младеж със зелени очи и кестеняви коси, строен и изящен, но както набитото око на Сула веднага щеше да различи — не беше толкова интелигентен колкото баща си. Което си беше един плюс в повече: тъй и тъй един ден щеше да стане консул, защото баща му вече щеше да го е постигнал преди него, оставаше му единствено да направи на Корнелия Сула няколко червенокоси дечица, да се държи като добър съпруг и да не й изневерява. „В действителност — мислеше си Сула и вътрешно се усмихваше — младият Квинт Помпей може и да не допадне кой знае колко на дъщеря ми, но в него тя би намерила много по-приятен спътник в живота, отколкото у разглезения и арогантен наследник на великия Гай Марий.“

Понеже Помпеите си оставаха дълбоко в душата си хора от село, вечерята беше изядена далеч, преди да се е стъмнило, независимо че зимата беше в разгара си. Сула си каза, че щом е приключил с вечерята, повече няма какво да търси в дома на приятеля си и излезе да свърши една друга работа. Застана в горния край на Стълбите на пръстените, които водеха до Вия Нова и Форума, и се загледа мрачно в далечината. Метробий се намираше твърде далече, а и да го посещава у дома му беше опасно за човек в положението му. Къде тогава да убие час-два?

Отговорът дойде, когато погледът му се спря на изгубилата се сред пушеците на комините падинка, наречена Субура. У Аврелия, разбира се. Гай Юлий Цезар отново беше заминал и сега управляваше Римска Азия. Навярно бе оставил някого да наглежда жена му, така че какво рискуваше, ако й потропаше на вратата? Сула се затича по стълбите с лекота, присъща на далеч по-млади хора от него, и се запъти към Кливус Орбиус — най-краткия път за Субура Минор, където се намираше триъгълната инсула на Аврелия.

Евтих го пусна да влезе, но с известно нежелание; Аврелия го посрещна по същия начин.

— Децата ти легнали ли са? — направо попита Сула.

Тя му се усмихна кисело.

— За нещастие не. Изглежда съм родила бухали, не чучулиги. На всички им се стои до късно, а сутрин с мъка ги измъкваме от леглата.

— Тогава почерпи ги и тях наред с гостите си — предложи Сула, докато се изтягаше на меката кушетка в приемната. — Покани ги при нас, Аврелия. Човек бива най-добре наглеждан от собствените си деца.

— Прав си, Луций Корнелий.

Майката повика децата си, които бяха подредени в отсрещния ъгъл на стаята. Двете момичета вече наближаваха пубертета и доста се бяха издължили, докато брат им ги гонеше просто защото му е било писано да стои цял живот половин глава над останалите.

— Радвам се да те видя — започна Сула, без да обръща внимание на каната с вино, която икономът постави до ръката му.

— И аз се радвам, че ме посещаваш.

— Миналия път май не беше съвсем така…

Аврелия се засмя при тази забележка.

— Ти пък! Тогава бях в големи пререкания с мъжа си, Луций Корнелий.

— Това го разбрах и сам! Но защо сте се карали? От собствени наблюдения знам, че в цял Рим няма по-вярна съпруга от теб.

— О, той дори не си е помислил, че може да съм му изневерила. Проблемите между Гай Юлий и мен открай време са били… от теоретичен характер.

— Теоретичен характер ли? — усмихна се гостът.

— Мъжът ми никога не е одобрявал наемателите и изобщо хората наоколо. Още по-малко го радва дейността ми на хазяйка, а най-малко — познанството ми с Луций Декумий. Да не говорим, че не му харесва начинът, по който възпитавам децата ни — мисълта, че едни патриции могат да ползват езика на канавките със същата лекота, с която приказват на родния му палатински диалект, го потиска. Да не говорим, че малките говорят гръцки на три различни нива, а освен това — арамейски, иврит, още три различни диалекта на галския и ликийски.

— Ликийски?! — това вече се стори много на Сула.

— От известно време на третия етаж се засели семейство от Ликия. Децата ходят, при когото си искат и за тях да ловят думи на различни езици е все едно ние с теб да тръгнем да събираме камъчета от морския бряг. Никога не си бях давала сметка, че ликийците говорят на свой език, който се оказа и много древен. Приличал на пизидийския.

— Започва да ме обзема чувството, че с Гай Юлий сте се карали лошо.

Аврелия вдигна рамене и направи кисела физиономия.

— То се очакваше, че така ще стане.

— Още повече го е подразнил самият факт, че си си позволила да спориш с него — продължи да гадае Сула, който току-що идваше от разправията с дъщеря си и темата му се струваше интересна. — За един патриций това е проява на най-недостойно поведение от страна на съпругата.

Разбира се, Аврелия не можеше да се сравнява в дъщеря му — тя всичко мереше със свой аршин; затова и хората, колкото и да говореха за свободолюбивото й поведение, повече й се възхищаваха, отколкото я осъждаха. Всъщност тъкмо в това се криеше и неотразимият й чар.

— Страхувам се, че наистина си позволих да споря с него — кимна Аврелия в знак на съгласие; по тона й не личеше да се разкайва за постъпката си. — Не само че спорих, но дори наложих своето. — Вместо задоволство обаче в очите й се изписа тъга. — Предполагам, сам разбираш, Луций Корнелий, че тъкмо това отрови съвместния ни живот с Гай Юлий. Никой мъж в неговото положение не би се съгласил жена му да налага мнението си в семейството. Той дори не си направи труда да потърси някакъв реванш, а напротив, започна да гледа на всичко около себе си с дълбоко безразличие, сякаш нищо не го интересува. Лоша работа!

— Да не би да е изчезнала любовта му към теб?

— Не мисля. Макар че може би така би било по-добре! Така всичко щеше да му се струва по-лесно, когато се завърне у дома.

— Излиза, че ти си тази, която трябва да се облича с тога.

— Като че ли си прав. При това не каква да е, а с пурпурен ръб.

Сула задъвка устни и замислено добави:

— Ти просто е трябвало да се родиш мъж, Аврелия. Досега не ми беше хрумвало, но това е истината.

— Това е истината, Луций Корнелий.

— Излиза, че Гай Юлий се е зарадвал на изпращането си в Азия, а ти — още повече от него.

— Пак позна, Луций Корнелий.

И оттук нататък той започна да разказва за собствените си премеждия из Изтока, с което, без да иска, си спечели нов слушател; малкият Цезар тихомълком се примъкна на кушетката на майка си и жадно започна да поглъща всяка дума, излязла от устата на гостенина, докато той разправяше за срещите си с Митридат, с Тигран, с партианските сатрапи.

Момчето вече беше на девет години. Сула не можеше да отлепи очи от лицето му, което се беше разхубавило още повече през годините. Колко приличаше на малкия Сула! И все пак никой не би могъл да ги сбърка. Цезар вече бе напуснал онзи стадий, в който непрекъснато задаваше въпроси, вместо това се бе научил да слуша какво си приказват възрастните. Седеше облегнат на майка си Аврелия, очите му блестяха от вълнение, устните му бяха леко разтворени, а лицето му постоянно сменяше изражението си според това, как възприемаше думите на разказвача.

Естествено най-накрая дойде ред и на въпросите му; Сула трябваше да му признае, че ги задаваше по-добре, отколкото би го сторил един Скавър, един Гай Марий дори. Откъде беше научил толкова много? Не преставаше да се чуди на интелекта на малкия Цезар и при всяка реплика мислено си представяше какво биха казали на негово място Скавър и Марий.

— Ти какво предполагаш, че ще стане? — на свой ред се изкуши да попита той не за да повдигне самочувствието на детето, а от искрено любопитство.

— Ще обявим война на Митридат и Тигран — отговори малкият Цезар.

— А на партите няма ли да обявим война?

— Не и в близкото бъдеще. Но ако победим Митридат и Тигран, тогава и Понт, и Армения ще попаднат под наша зависимост и партите ще започнат да се страхуват от Рим по същия начин, по който сега се страхуват Митридат и Тигран.

Сула кимна с глава.

— Точно така, млади Цезаре.

Двамата продължиха да разговарят в продължение още на цял час, докато най-накрая гостът стана да си върви. На сбогуване погали Цезар по главата, а Аврелия го изпрати до вратата, докато по неин знак Евтих се заемаше с изпращането на децата по леглата.

— Как са всички у вас? — попита тя, докато Сула отваряше вратата към улицата. Нищо, че отдавна беше паднала нощта, навън беше пълно с народ.

— Малкият Сула доста е настинал, а Корнелия Сула страда — обясни баща им.

— Това за сина ти го разбирам, но какво е станало с момичето?

— Яде бой от баща си.

— Аха! Какво престъпление беше сторила, Луций Корнелий?

— Оказа се, че двамата с малкия Марий вече се били наговорили да се оженят, само да им дойдело времето. Да, но я обещах на сина на Квинт Помпей Руф. Дъщеря ми има неблагоразумието да се откаже от вечерята си.

— Екастор! Предполагам, дъщеря ти не е тръгнала да следва примера на майка си. Пък и откъде би могла да знае?

— Няма откъде.

— Но ти си й казал?

— Казах й.

— Е, познавам бегло младежа. Мисля, че с него тя би била много по-щастлива, отколкото с Гай Марий Младши!

Сула се засмя на думите й.

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Ами самият Гай Марий какво мисли по въпроса?

— О, и той е против връзката между децата ни. — Сула злобно се усмихна. — Хвърлил е око на дъщерята на Сцевола.

— Едва ли ще му създадат много грижи да си я получи… Здравей, Турпилия — последното бе речено по адрес на някаква старуха, която, вместо да отмине, спря на няколко крачки от двамата — явно чакаше да си поговори с Аврелия.

Сула си взе довиждане, а домакинята му просто се облегна на рамката на вратата и търпеливо заслуша какво ще й каже Турпилия.

През целия си живот той никога не се беше страхувал да върви нощем по улиците на Субура, още по-малко Аврелия би се притеснила дали ще си стигне без неприятности до дома. Просто беше изключено някой да се заяде с Луций Корнелий Сула. В мига, в който влезеше на територията на Субура, той придобиваше облика на един от нейните жители и никой не му обръщаше внимание. Това, което изненада обаче Аврелия, бе посоката, която хвана приятелят й: вместо да слезе надолу по Викус Патрициус, който водеше към Форума и съответно Палатина, Сула закрачи нагоре.

Беше си наумил да посети Цензорин, който живееше в горната част на Виминала, на улицата, водеща към Пуническата ябълка. Кварталът беше почтен, населен предимно от конници, които обаче трудно биха си позволили да притежават изумрудени огледалца.

В първия миг икономът на Цензорин като че ли понечи да пропъди неканения гост, но Сула си знаеше как да се справя с подобни препятствия; достатъчно му беше да погледне човека пред себе си накриво и той инстинктивно се отдръпваше назад, отваряйки му широко път. Без да скрива вълчата си усмивка, Сула прекоси тесния коридор, водещ до приемната на луксозния апартамент, и любопитно се заоглежда, докато робът бързаше да намери господаря си и да му извести за натрапника.

Да, домът беше добре обзаведен! Фреските по стените бяха рисувани наскоро, личеше си, че художникът е следвал последната мода: в преобладаващи червени краски бяха изобразени събитията от Троянската епопея, довели до насилственото отнемане на Ахиловата пленница Бризеида от Агамемнон; фреските бяха рамкирани от изящно боядисани цокли, на чийто тъмнозелен фон изпъкваха също въображаеми ахати. Подът представляваше цветна мозайка, пурпурните завеси по прозорците бяха толкова тъмни, сигурен белег, че са от Тир, а кушетките бяха тапицирани в злато и пурпур — все първокачествени тъкани. „Не е зле за човек от конническото съсловие“ — отсъди Сула, след като видя всичко в помещението.

Откъм вътрешните стаи излезе разгневеният Цензорин, който явно здравата се бе накарал на иконома си, щом онзи дори не посмя да се покаже отново.

— Какво желаеш? — попита крайно нелюбезно домакинът.

— Изумруденото ти огледалце — отговори му крайно любезно посетителят.

— Кое?

— Много добре знаеш за какво говоря, Цензорин: малкото изумрудено огледалце, което ти подари цар Митридат.

— Цар Митридат ли? Изобщо не разбирам за какво говориш! В ръцете ми никога не е попадало каквото и да е изумрудено огледалце.

— Глупости ми говориш. Разбира се, че е у теб. Дай ми го.

Цензорин се задави от вълнение, лицето му първо поруменя, после пребледня като платно.

— Дай ми изумруденото огледалце, Цензорин!

— От мен ти нищо няма да получиш, освен обвинение в измяна и доживотно изгнание!

Но преди да мръдне, Сула застана плътно до него и го хвана с две ръце по начин, който страничен наблюдател би сметнал за дружеска прегръдка. Но гостът нямаше намерение да проявява нежности, вместо това пръстите му се бяха впили в раменете на събеседника му като железните нокти на незнайно чудовище.

— Слушай, презряна гъсеницо! Убивал съм доста люде, които са стрували при това повече от теб — говореше му тихо на ухото Сула като някой влюбен. — Или ще стоиш далеч от съда, или просто ще умреш. Говоря ти напълно сериозно. Или ти ще забравиш за този смешен процес, или хората ще забравят за теб. Също както забравиха за легендарния със своите мускули Херкулес Атлас. Също както забравиха за онази женица, намерена със строшен врат на скалите при Цирцеи. Също както забравиха за хилядите германи, останали по бойните поля на Галия. Всеки, който си позволи да ме заплашва, се е прощавал с живота си. Някой ден ще дойде ред и на Митридат, само да го поискам. Кажи му го следващия път, когато го видиш. Ще ти повярва! В Кападокия си подви най-безславно опашката и избяга от мен. Защото знаеше, че ще му видя сметката. А от днес и ти знаеш!

Не последва отговор. Цензорин дори не се опитваше да се отскубне от ръцете му. Неподвижен и мълчалив, като се изключи тежкото му дишане, той разглеждаше лицето на мъчителя си, сякаш от близкото разстояние му се струваше, че има работа с напълно непознат човек. И с когото не може да се разбере.

Сула пусна едното рамо на Цензорин и пъхна ръката си под туниката му; пръстите му напипаха някакъв предмет, вързан на здрав кожен каиш; другата ръка се плъзна по корема на Цензорин, стигна до слабините му и с все сила го стисна за тестикулите. Той заквича като куче, премазано от волска кола на улицата, докато Сула рязко скъса кожения каиш, сякаш бе направен от обикновена вълна, и победоносно прибра блестящия зелен предмет в синуса на тогата си. Така и никой не дотича да види кой и защо крещи. Посетителят се обърна и спокойно напусна дома на конника.

— О, така се чувствам по-добре! — подвикна той, докато отваряше уличната врата, и гръмко се разсмя.

Най-сетне гневът от поведението на Корнелия Сула беше отминал и Сула се връщаше у дома в приповдигнато настроение. Подскачаше по улицата като малко дете, а лицето му излъчваше блажено щастие. Но само за миг цялото това щастие го напусна на собствената му врата, когато, вместо да завари къщата си потънала в мрак и спокойствие, бе заслепен от светлината на всички лампи едновременно. Из коридорите се щураха непознати мъже, а икономът му отчаяно бършеше сълзите си.

— Какво става тук? — погледна го с отворена уста господарят му.

— Синът ти, Луций Корнелий! — отговори му робът.

Без да се бави секунда повече, бащата се втурна към голямата стая, където Елия бе прибрала момчето, докато оздравее. Тя самата стоеше на врата, обвита във вълнен шал.

— Какво му има? — хвана я тревожно за ръката Сула.

— Малкият Сула е много зле — прошепна му тя едва-едва. — Преди два часа повиках лекарите да го видят.

Той разбута лекарите и се приближи до леглото на сина си. По лицето му не можеше да се прочете капчица тревога, гласът му дори звучеше закачливо.

— Какви са тези истории, малки Сула, че цялата къща се е наплашила?

— Татко! — зарадва се момчето и широко се усмихна.

— Какво ти има?

— Толкова ми е студено, татко! Нали нямаш нищо против това да те наричам „татко“ пред хората?

— Разбира се, че не.

— Ужасно ме боли!

— Къде те боли, синко?

— Точно зад гръдната кост. И ми е страшно студено.

Момчето дишаше шумно, личеше си, че заради болката не смее да поеме дълбоко въздух; в очите му се четеше дълбоко отчаяние. Сула се сети за предсмъртната сцена, когато отрови Метел Нумидик, и цялото това стълпотворение у дома му се стори нелепа пародия. Не искаше да повярва, че момчето умира, и все пак беше явно, че малкият Сула няма да го бъде.

— Не говори, синко! Можеш ли да се излегнеш? — Защото лекарите бяха накарали болния да се изправи на кревата.

— Не мога да дишам като лежа. — Очите му, изгубили се сред тъмни петна като от кръвоизливи, го гледаха жално. — Татко, моля те, не си отивай!

— Тук съм, Луций. Няма да се отделя нито за миг от теб.

Сула се отдръпна няколко крачки настрани и придърпа Аполодор Сикул при себе си, за да чуе диагнозата му.

— Възпаление на белите дробове, Луций Корнелий. Винаги е било трудно да се лекува, но в случая със сина ти положението е още по-зле.

— Защо?

— Страхувам се, че и сърцето е засегнато. Не сме много наясно какво точно зависи от сърцето, но според мен от него зависи дейността на черния дроб. Дробовете на Луций Корнелий са се подули и започнали да изпускат някаква течност, която е обвила сърцето и му пречи да тупти. — Аполодор Сикул изглеждаше силно наплашен; в случаи като този му се налагаше да плаща неприятната цена на голямата си известност — да обяснява на августейшите си клиенти, че пациентът не може повече да разчита на лекарските му способности. — Състоянието му е твърде сериозно, Луций Корнелий. За жалост струва ми се, че нито аз, нито който и да било друг на мое място може да стори нещо за детето.

Външно Сула прие думите на лекаря спокойно. Колкото и силна да беше тревогата му, трезвият разум го убеждаваше, че сицилиецът говори самата истина: ако му беше по силите да излекува момчето, би го сторил. При това нямаше причини да се съмнява в качествата му на лекар — нали преди години същият този Аполодор бе предположил, че Прасчо е бил отровен. Но всяко тяло можеше да стане жертва на невидими сили, с които дори и най-добрите лекари, въоръжени със скалпели и клизми, с прахове и отвари, с тайнствени билки и магически формули, не могат да се преборят. Всичко си беше чист късмет. Просто трябваше да се убеди, че синът му се е родил без късмет. Богинята Фортуна не можеше да закриля и него.

Сула се върна до леглото, разбута скупчените една върху друга възглавници и седна на тяхно място, за да прегърне сина си.

— О, татко, така е по-добре! Не ме оставяй!

— Няма да мръдна оттук, синко. Обичам те повече от целия свят.

В продължение на часове остана да държи сина си в ръцете си, опрял глава на мократа му от пот глава, заслушан в насечения ритъм на дишането му, който недвусмислено издаваше тежките болки в гърдите му. За нищо на света момчето не искаше повече да храчи, болката беше ужасна; нито щеше да се съгласи да отпие от водата, която му подаваха — разкървавените му устни, потъмнелият му език не можеха да търпят допира с течността. От време на време си позволяваше да каже нещо на баща си, при което се усещаше как гласът му все повече отслабва. С всяка минута думите се откъсваха все по-трудно от устата му, губеха смисъла си, докато най-сетне не се превърнаха в низ от звуци, лишени от всякаква логика за страничните слушатели, които като че ли бяха заживели в свят, напълно различен от този на болния.

Трийсет часа по-късно малкият Сула умря в отмалелите ръце на баща си. През цялото това време Сула не беше помръднал, освен в случаите, когато синът му сам не го помолеше за това; не беше хапнал нито залък, не беше пил нито глътка вода, не беше отишъл нито веднъж да се облекчи — при това, без дори да си даде сметка за това, погълнат изцяло от желанието си да бъде до сина си. Навярно поне малка утеха за бащата щеше да е, ако умиращият му бе казал някоя прощална дума, но малкият Сула се беше отнесъл толкова далеч от нещата около себе си, че навярно си бе отишъл, без дори да знае кои са тези ръце, които го прегръщат.

Всички в стаята на покойника се страхуваха от Луций Корнелий Сула. С примряло от уплаха сърце четирима лекари издърпаха тялото на момчето от ръцете на баща му и помогнаха на Сула да се изправи, за да положат сина му на леглото. Опасенията им обаче бяха напразни. Поведението му беше на напълно нормален човек, който ясно си дава сметка за околните. Още щом успя да раздвижи схванатите си ръце, се зае да помага на лекарите да измият момчето и да го облекат в детската тога, с която то така и не бе успяло да се раздели — щяха да го приемат сред мъжете едва през декември същата година, на празника, наречен Ювентас. За да позволи на хленчещите роби да оправят леглото на покойника, Сула дори повдигна посивелия труп на сина си, изчака да опънат чисти чаршафи, положи го отново на леглото с ръце, изпънати покрай тялото, и две монети върху очите, да не би клепачите да се отворят от само себе си, и най-накрая пусна трета монета в устата му — да има с какво да плати на лодкаря Харон при самотното си пътуване под земята.

През всички тези безкрайни часове и Елия не бе помръднала от мястото си на вратата. Сула я подхвана за раменете и я заведе до един от столовете край леглото, където я остави да наглежда момчето, което бе отгледала от ранните му детски години. Корнелия Сула също бе доведена, с лице подуто от нанесения й побой, а след нея се появиха Юлия, Гай Марий и Аврелия.

Сула ги посрещна в пълно съзнание, прие съболезнованията им, дори си позволи да се поусмихне, да отговори на колебливите им въпроси с ясен и спокоен глас.

— Ще се изкъпя и преоблека — извини се той пред гостите си. — Зазорява се, а днес трябва да се явя пред съда. Макар и смъртта на сина ми да е извинение, няма да позволя на хора като Цензорин да злорадстват на личните ми нещастия. Гай Марий, ще ме придружиш ли, щом се оправя?

— Разбира се, Луций Корнелий — съгласи се той и избърса сълзите от очите си. Сула го караше да му се възхищава повече от всякога.

Най-напред обаче Сула се запъти към клозетите, където не завари никого. След като се освободи от всичко, което го мъчеше отвътре, той остана няколко минути сам на едно от четирите мраморни седала, под които течеше водата на градската канализация. Беше се заслушал в музиката на каналите, а ръцете му несъзнателно опипваха раздърпаните гънки на тогата, която той така и не бе имал случай да свали през цялото си бдение над сина си. Неочаквано пръстите му се натъкнаха на някакъв предмет; Сула се зачуди какъв ли ще е той и когато го извади на светло, през ума му минаха само най-бегли спомени откъде се беше взел, сякаш идваше от напълно различен свят. Изумруденото огледалце на Цензорин! Сула се надигна от седалото, избърса се и като се обърна към дупката в мрамора, невъзмутимо пусна скъпоценния камък в отворената й паст. От шума на водите в канала дори не се чу цамбуркането му.

Когато след известно време се показа в атрия, за да отидат двамата с Гай Марий на Форум Романум, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата и за всеобщо смайване на присъстващите той сякаш се беше подмладил с десет-двайсет години.

Двамата с Гай Марий не си казаха нищо по целия път до Курциевото езерце, където няколкостотин конници вече се бяха събрали в желанието си да попълнят състава на съдебните заседатели; за да се избере нужната бройка, съдебните пристави вече готвеха гърнетата, в които щеше да се тегли жребият; по принцип щяха да бъдат избрани осемдесет и един граждани, но защитата и обвинението щяха да посочат по петнайсет имена кои да не бъдат включвани сред заседателите — така щяха да останат общо петдесет и един, от които двайсет и шест конници и двайсет и пет сенатори. Единият конник в повече беше цената, която Сенатът се бе съгласил да заплати, за да получи председателството в съдилищата.

Времето си течеше, а заседателите биваха изтегляни един по един. Понеже Цензорин закъсняваше, защитата, ръководена от Крас Оратор, получи първа правото да изключи петнайсет от избраните. Но Цензорин все още не идваше. По обяд целият съд се беше разшумял, още повече че стана ясно как обвиняемият се е явил броени часове след смъртта на единствения си син. Председателят прати вестоносец до дома на Цензорин да провери какво става. След известно време пратеникът се завърна, за да съобщи на присъстващите, че предния ден Цензорин бил събрал цялото си преносимо имущество и бил заминал в неизвестна посока, вероятно в чужбина.

— Съдът се разпуска — заяви председателят. — Луций Корнелий, приеми нашите извинения, също както и искрените ни съболезнования.

— Ще те изпратя, Луций Корнелий — предложи отново услугите си Марий. — Странна ситуация, не намираш ли? Какво ли се е случило с проклетника?

— Благодаря ти, Гай Марий, но предпочитам да остана сам. Колкото до Цензорин, убеден съм, че ще потърси убежище при цар Митридат. — На лицето му се изписа зловеща гримаса. — Имахме случай да поговорим с него за това-онова.

Щом напусна Форума, Сула се насочи право към Есквилинската порта. Почти цялото Есквилинско поле, което започваше от самите Сервиеви стени, вече бе заето от римските гробища. Огромният некропол оправдаваше името си на град на мъртвите — толкова много бяха гробниците, които с внушителния си или, напротив, с твърде скромния си вид подсказваха на какъв човек съхраняват праха, дали е бил свободен или роб, дали е бил гражданин или не, дали е бил родом от Рим, или е дошъл от другаде.

От източната страна на голям кръстопът, на няколкостотин крачки от Сервиевите стени се намираше храмът на Венера Либитина — богинята, по чиято воля животът на човек изгасва. Светилището се обграждаше от кипарисови дървета, които криеха изящните му линии, боядисаните в зелено стени, моравочервените колони, капителите в йонийски стил, покрити със златно и червено, жълтия покрив над колонадата. До храма се стигаше по дълга стълба, покрита с розова теракота, а на фронтона бяха изобразени в ярки цветове боговете и богините на Подземния свят; на самия връх на покрива, върху колесница, теглена от мишки — предвестниците на смъртта, — гордо се бе изправила позлатената статуя на самата Венера Либитина.

Сред дъбравата около храма се намираха сергиите на римските погребални агенти, които водеха оживено своята дейност, без да изпитват особен респект към мястото, където се намират. Само да се зададеше клиент, всички се нахвърляха върху него като хиени, дърпаха го, умилкваха му се, предлагаха му услугите си, най-накрая започваха да се пазарят. Гробарството беше занаят като всеки друг, а храмът на Венера Либитина представляваше пазарът, на който римляните можеха да си купят това, което търсят. Сула премина като привидение през сергиите на дребните риби, които при вида на вълчето му изражение почтително се дръпнаха настрани, оставяйки го спокойно да отиде до агентите, които по традиция се занимаваха с погребенията на Корнелиите.

Още на другия ден у Сула щяха да дойдат актьорите да получат подробни инструкции какво и как трябва да го играят, два дни по-късно щяха да се проведат самите траурни церемонии, в които не биваше да се допуска грешка; понеже принадлежеше на фамилията на Корнелиите, малкият Сула щеше да бъде погребан, а не както се постъпваше с всеки друг римлянин — кремиран. Бащата заплати за погребението с банкова гаранция за цели двайсет таланта — цена, за която в града щеше да се говори в продължение на седмици, още повече че с годините той си беше спечелил славата на един от най-стиснатите сенатори.

Щом се върна у дома си, Сула отпрати Елия и Корнелия Сула от стаята на покойника и на свой ред седна на стола на жена си, за да погледа за последен път напусналия го син. Сам не можеше да каже какво изпитва. Мъката по изгубеното, чувството за безпомощност бяха легнали на сърцето му като огромна оловна топка; единственото, което му оставаше, бе да носи това бреме със себе си. Пред очите му стоеше тъжният край на целия му род, жалките останки от най-добрия приятел, когото бе имал през живота си — утеха в старостта му, наследник на името му, на богатството му, на всичко, което бе постигнал по обществената стълбица. Всичко, което Сула бе притежавал, бе изчезнало безвъзвратно за някакви си трийсет часа; това не можеше да е волята на боговете, не можеше да се смята дори за каприз на съдбата. Просто настинката се бе оказала по-сериозна, отколкото предполагаха, дробовете се бяха възпалили, сърцето бе преустановило дейността си. Банална история, която можеше да се разкаже за хиляди други покойници. Никой не беше виновен, никой не го бе сторил нарочно. Злощастна случайност. За момчето, което нямаше как да знае какво става с него, това беше просто краят на живота — край, мъчителен и болезнен. Но за онези, които то оставяше след себе си, това беше началото на една безкрайна празнота, която баща му щеше да носи до края на живота си. Синът му бе умрял, приятелят му си беше отишъл завинаги.

Когато два часа по-късно Елия дойде отново да го замести, Сула се прибра в кабинета си, където набързо надраска бележка до Метробий:

„Синът ми умря. Последния път, когато ме посети у дома, умря жена ми. Ако човек се замисли, би трябвало с твоята професия да си предвестник на радостни събития, Деус екс макина, без когото никоя пиеса не може да намери своя щастлив завършек. Вместо това ти идваш забулен с черно и носиш мъка и нещастия.

Никога повече не прекрачвай прага на дома ми. Макар и късно, разбирам, че моята закрилница Фортуна не търпи съперници за сърцето ми. Защото те обичам с тъкмо онази част от него, която тя смята за своя по право. Бях те издигнал в свой идол. За мен ти се беше превърнал във въплъщение на съвършената любов. Но тя желае да бъде моят идол, а тя е жена — начало и край за всеки мъж.

Ако дойде денят, в който Фортуна завинаги ще се отвърне от мен, аз отново ще те повикам. Но дотогава не очаквай вест от мен. Синът ми беше добър, любящ и почтен. Истински римлянин. Сега той е мъртъв, а аз съм сам. Не те искам повече.“

Запечата грижливо писмото, извика иконома си и му обясни къде точно да го занесе. След което впери поглед в стената пред себе си и се замисли колко странен е животът. На стената отсреща беше изобразен Ахил, носещ на ръцете си покойния Патрокъл, преди да го положи в ковчега му. Навярно под въздействието на трагичните маски, които носят актьорите при изпълнението на великите произведения на древността, художникът беше изписал върху разкривеното от болка лице на Ахил такава покъртителна гримаса, че просто нямаше как тя да отговаря на истината. Сула дори сметна подобен подход към страданието на човека за изключително непочтен — никой няма правото да навлиза в дълбините на чуждата душа, още по-малко — да изважда на показ най-скритите чувства. Почти несъзнателно той плесна с ръце и когато икономът се появи отново на врата, му заръча:

— Още утре да дойде човек да свали тази грозотия от стената!

— Луций Корнелий, погребалните агенти вече идваха. Лектус фунебрис вече е поставен в атрия и чака синът ти да бъде положен в него — съобщи през сълзи робът.

Сула лично огледа траурното ложе, изящно изваяно и позлатено отстрани, покрито отгоре с черен плат и черни възглавници, и кимна в знак на одобрение. Сам занесе тялото на сина си до него, за да усети как започва да се вдървява от смъртта; възглавниците бяха струпани накуп и трупът бе поставен в седнало положение с ръце, облегнати на още възглавници. Щеше да остане в атрия, докато осемте носачи, облечени в черно, не дойдеха да вземат лектус фунебрис и го понесат пред погребалното шествие. Главата бе обърната към перистила, краката — към входа от улицата. От външната страна на вратата бяха закачени кипарисови клонки.

На третия ден се състоя и самото погребение. Като проява на уважение към един бивш римски претор, който има всички изгледи някой ден да стане консул, всички обществени дела бяха преустановени и Форум Романум бе пуст. Онези, които иначе биха водели публичните си дела на него, сега чакаха облечени в тога пула — черната тога, която се носеше при подобни случаи — да се появи траурният кортеж, за да се присъединят към него. Заради тежките колесници шествието, което започваше от дома на Сула, свиваше по Кливус Викторие до Велабрум, откъдето поемаше по Викус Тускус и излизаше на Форум Романум между храма на Кастор и Полукс и Базилика Семпрония. Най-отпред вървяха облечени в черно двамата гробари, след тях, отново облечени в черно, музиканти, които свиреха на военни тръби, на рогове и флейти, издялани от пищялите на римски врагове, погубени на бойното поле. Мелодиите бяха тържествени, трудно запомнящи се и като цяло скучни. След музикантите вървяха жени, които си изкарваха хляба, като пееха своите собствени песни, биеха се по гърдите и плачеха с истински сълзи. Зад оплаквачките бяха танцьорите, които през цялото шествие махаха с кипарисови клонки и изпълняваха своите ритуални танци, наследени през вековете — още от времето, когато Рим не е съществувал. По-нататък следваха петимата актьори, сложили си петте восъчни маски на Сулановите предци, всеки от които се возеше на черна колесница, теглена от два черни коня; зад петимата се носеше самият покойник, качен на раменете на осемте освобожденци, които преди много години бяха принадлежали на Клитумна — мащехата на Сула, — и се бяха превърнали в негови клиенти, когато според завещанието на покойната получиха свободата си. Плътно зад траурното ложе вървеше Сула, покрил глава с черната си тога; придружаваха го племенникът му Луций Ноний, Гай Марий, Секст Юлий Цезар, Квинт Лутаций Катул Цезар и двамата му родни братя — Луций Юлий Цезар и Гай Юлий Цезар Страбон, също забулени с тогите си; зад мъжете вървяха жените, облечени отново в черно, но гологлави, с разчорлени коси.

Щом стигнаха до рострата, музикантите, оплаквачките, танцьорите и гробарите се събраха накуп, от задната част на трибуната, докато актьорите, носещи восъчните маски на Сулановите предци, бяха изведени за ръка догоре от помощници, които ги настаниха на куриатните столове от слонова кост. Всеки от тях беше облечен в тога с пурпурен ръб — свидетелство за високия пост, заеман от конкретния предшественик — с изключение на онзи Сула, който бе служил като фламен Диалис и сега носеше жреческите си одежди. Погребалното ложе също бе качено на рострата, където се събраха роднините — с изключение на Луций Ноний и Елия всички бяха обвързани по една или друга линия с майката на покойника, — за да изслушат похвалното слово, прочетено накратко от самия Сула.

— Днес погребвам единствения си син — обърна се той към смълчалата се тълпа пред рострата. — Той принадлежеше на генс Корнелия, на един от клоновете й, водещ началото си отпреди повече от двеста години. В рода му имаше и консули, и жреци, запазили името си на почтени и уважавани римски граждани. През декември щеше да бъде приет сред мъжете, щеше да бъде смятан за един от Корнелиите. Умря малко преди да навърши петнайсет години.

Сула се обърна към роднините. Малкият Марий вече бе сложил мъжка тога и също като баща си бе скрил лице под нея. Новото му положение го държеше сравнително далеч от Корнелия Сула, която му хвърляше тъжни погледи, излагайки на показ подутото си лице. И Аврелия, и Юлия присъстваха на церемонията, но докато Юлия през цялото време плачеше и не се отделяше от Елия, Аврелия стоеше гордо изправена, със сухи очи — по-скоро замислена, отколкото натъжена.

— Синът ми беше прекрасно момче, обградено от обич и внимание. Родната му майка се спомина, когато той беше съвсем малък, но затова пък втората ми жена се грижеше за него, сякаш му беше истинска майка. Ако му беше съдено да живее, той щеше да се превърне в един от достойните представители на благородната ни фамилия. Макар и още юноша, можеше да се похвали и с образование, и с природна интелигентност, и с поглед върху живота, и с лична храброст, която бе имал случай да докаже. Когато поведох своята експедиция на изток, за да се срещна с царете на Понт и Армения, синът ми ме следваше навсякъде, без да се оплаква от трудностите, без да се плаши от опасностите, които ни съпътстваха по онези чужди земи. Той лично присъстваше на преговорите ми с партианските сатрапи и когато дойдеше време след години Рим да влезе в контакти с царя на партите, синът ми навярно щеше да бъде нашият пратеник до тях. Синът ми беше мой най-близък другар, мой най-предан следовник. Съдбата му обаче била да умре покосен от болест насред родния си дом в Рим. От неговата смърт губи цял Рим, но най-много губим аз и семейството ми. Днес го погребвам със сърце, изпълнено с обич, но още повече — с мъка и горест, затова и в този тъжен ден дарявам всички вас, римляни, с гладиаторски игри.

С това приключи церемонията на рострата; всички станаха от местата си, кортежът отново се събра в предишния си ред и продължи по маршрута си към Капенската порта, защото Сула бе осигурил на сина си гробница на Вия Апия, където обикновено свършваха земния си път Корнелиите. Пред входа на гробницата малкият Сула отново бе поет от баща си, който го вдигна от погребалното легло и го положи в мраморния саркофаг, поставен върху дъски. Капакът бе затворен, същите освобожденци, които бяха носили покойника през цялото шествие, сега избутаха саркофага до дъното на гробницата, издърпаха дъските изпод него и излязоха, за да затвори Сула тежките бронзови врати. Сякаш затвори част от самия себе си вътре. Синът му си бе отишъл завинаги. Нищо нямаше да бъде вече същото.