Колийн Маккълоу
Венец от трева (16)

В началото на март Друз държа реч пред Сената по въпроса за агер публикус. Добре си даваше сметка, че с подобен ход рискува да издаде скритите си намерения, защото не беше чудно някой от ултраконсервативните елементи изведнъж да заподозре какви опасности се крият зад маската на това момче, уж израснало в собствената им среда. За да се избегнат недоразумения, Друз предварително бе споделил плановете си пред Скавър Принцепс Сенатус, Крас Оратор и Сцевола, убеждавайки и тримата да погледнат на нещата от неговия ъгъл. Ако можеше да разчита на тяхната подкрепа в Сената, навярно щеше да наложи мнението си и над всички останали.

Още със ставането си от пейката на народните трибуни той показа с тържествените си жестове, че предстои да се случват сериозни събития. По лицето му се бяха изписали едновременно възбуда и хладна решителност, които не можеха да не направят впечатление на по-възрастните му колеги.

— У нас живее голямо зло — започна Друз от мястото пред тежките бронзови врати на Курията, които изрично бе помолил да стоят затворени. Едва изрекъл тези няколко думи и отново замлъкна. Взря се в лицата на присъстващите — стар трик, който му позволяваше да убеди всеки един от слушателите си, че говори единствено и само на него.

— У нас живее голямо зло. Огромно зло. При това зло, което сами сме причинили! Което сами създадохме! И в същото време всеки от нас мислеше, че това е било най-доброто, на което сме били способни, и се гордееше посвоему с него. И понеже аз самият съм разсъждавал като вас, а никога не бих могъл да не уважавам стореното от славните ни предци, няма да кажа повече дума срещу създателите на това зло, няма да сложа петънце върху хората, които са седели и говорели в това свято здание преди векове.

Но кое е това зло, което така дълбоко е залегнало сред нас? — зададе своя риторичен въпрос Друз и надигна вежди едновременно с понижаването на гласа си. — То се нарича агер публикус, назначени отци. Агер публикус. Това е злото, за което ви говоря. Защото никой не може да отрече, че е зло! Ние отнехме най-плодородните земи на своите врагове — италийци, сицилийци, племената и народите отвъд моретата — и ги нарекохме агер публикус на Рим. Убедени бяхме, че по този начин само увеличаваме богатството на своя град, че ще се облажим от плодовете, с които земята ще ни дарява. Но не се оказахме прави, нали? Вместо да запазим отнетата земя, разделена на малки парцели — такава каквато я получихме от победените си врагове, — ние непрекъснато увеличавахме площта на земите, давани под аренда. Следвахме принципа, че така ще освободим римското гражданско население от допълнителен труд и не ще позволим римското управление да се омотае в безкрайните конци на бюрокрацията — нещо типично за гръцките полиси. Постепенно превърнахме своята публична земя в недостъпна за повечето ни стопани. Онези, които бяха започнали да я обработват в началото, все повече се отдръпваха, обезкуражени от рентите, които държавата искаше от тях, от големите площи, които им се полагаше да поемат. Агер публикус остана достояние единствено на най-богатите римляни, на онези, които можеха да заплатят исканата рента и да оползотворят, както подобава, огромната площ на получените поземлени имения. Навремето тези земи хранеха цяла Италия, сега те се използват най-вече за производство на платове. Навремето за тях се грижеха заинтересовани стопани, сега цели ниви стоят недокоснати от човешка ръка.

По лицата на слушателите му се изписваше все по-неприкрито напрежение; Друз усещаше как сърцето му забавя своя ход, как все не му достига въздух, как му трябват невероятни усилия, за да запази спокойния си тон. Все още никой не си бе позволил да го прекъсне, навярно чакаха чашата на търпението им съвсем да прелее, преди да го изхвърлят от залата. Затова най-добре щеше да е, ако изобщо не обръщаше внимание на строгите им, осъдителни погледи.

— Но това, назначени отци, е само част от злото, за което говоря. Досега се спрях на онова, което Тиберий Гракх откри навремето в латифундиите на Етрурия — че цялата работа на полето се върши от роби вместо от почтените жители на Рим и Италия. Говорих за онова, което Гай Гракх на свой ред откри около себе си десет години след смъртта на брат си, когато се опита да го замести. Тези неща са видни и за мен самия. Но аз няма да съм новият Семпроний Гракх. Защото колкото и да са били сериозни основанията на братята Гракхи да проведат своята политика, аз не мога да ги приема за толкова важни, че да се зачеркнат с един размах нашите мос майорум, традиции и обичаи. По времето на братята Гракхи аз със сигурност бих застанал на страната на баща си.

Друз спря да шари с поглед из залата и в пристъп на дълбока откровеност допълни:

— Това го заявявам напълно отговорно, назначени отци! По времето на Тиберий Гракх, по времето на Гай Гракх аз щях да съм твърдо на страната на баща си. Тогава той е бил в правото си. Но времената се промениха. Появиха се редица други фактори, заради които агер публикус се е превърнал в непоносимо зло. Нека първо ви напомня смутовете в азиатската провинция — смутове, които водят началото си още от времето, когато Гай Гракх прокара закона за правото на откупуване на данъците от страна на частни лица и сдружения. Данъците от териториите ни в Италия също са били давани за откуп, но пък и техните размери никога не са били толкова значителни. Като следствие от това прехвърляне на сенаторските задължения върху плещите на частни и анонимни лица, като следствие от все по-засилващата се роля на конническото съсловие в държавното управление чрез намесата му във вътрешносенатските борби ние бяхме свидетели как едно брилянтно управление на двама от нашите най-достойни колеги беше обругано и отречено, а единият от двамата — достоуважаваният Публий Рутилий Руф — дори беше осъден. Какъв е изводът, назначени отци? Че ние, сенаторите на Рим трябва да се съобразяваме с конниците и не бива да им пречим по никакъв начин! Е, аз вече направих първата крачка в усмиряването неоправданите претенции на конниците, като със закон ги накарах да поделят съдебните си задължение със сенаторите. Обаче, за да не се чувстват ощетени, удвоих състава на Сената. И все пак злото си остава сред нас.

Личеше си, че мнозина от сенаторите се поотпускат. Друз беше уцелил със споменаването на скъпия си чичо, още повече с похвалата хи за управлението на Квинт Муций Сцевола в Римска Азия.

— И не само е останало, но към него се прибави и друго. Колцина ли от вас си дават сметка за това ново зло? Твърде малко, бих казал. Този път ще говоря за едно зло, чийто създател е Гай Марий… Нека в думите ми не се открива излишен упрек — аз съм дълбоко убеден, че нашият шесткратен консул далеч не е съзнавал какъв поток от неприятности отприщва с действията си. Но тъкмо там е работата! Когато едно зло се пръкне на този свят, никой не е способен веднага да различи, че е зло! А в случая става дума за едно зло, обхванало много сфери от нашия живот едновременно, защото веднъж завинаги успя да разклати баланса както в нашите системи на управление, така и във войската ни. Преди известно време Рим беше останал без войници. Къде — или по-скоро защо — бяха изчезнали тези войници? Причините са много, но една от тях несъмнено е същият този агер публикус. Искам да кажа, че със създаването на държавните земи много дребни стопани бяха изгонени от нивите си, заради това и престанаха да отглеждат много синове, а пък това лиши легионите ни от войници. Гай Марий стори единственото, което можеше да стори, поне от неговата гледна точка. Той записа пролетариите в армията. Превърна във войници безимотните слоеве на обществото, които не разполагаха с достатъчно пари нито за оръжие, нито за екипировка, защото не можеха да разчитат на никакви поземлени доходи — може да се каже, че повечето от тях не притежаваха пукната пара.

Друз бе заговорил доста тихо и повечето сенатори трябваше да напрягат слух, за да не изпуснат нищо от речта му.

— Армията, обаче плаща малко. Плячката, взета от германите, се оказа жалка в сравнение с усилията за нейното придобиване. Гай Марий и неговите наследници — сред тях на първо място легатите му — научиха пролетариите да се бият, да побеждават, да се чувстват горди, задето са римляни. И тъкмо в това аз напълно подкрепям Гай Марий! Днес ние не можем с лека ръка да отхвърлим тези хора, не можем да ги оставим на произвола на съдбата в мизерните им жилища. Сторим ли го, все едно нарочно сме изпуснали още едно зло да изскочи из кутията на Пандора. Защото по улиците на Рим ще закрачат тълпи от здрави мъже, които нямат пари, но затова пък се радват на твърде много свободно време, за да им доскучава и да се сещат за обидата, нанесена им от богатите. Гай Марий смяташе да разреши проблема — той започна да прилага плана си още докато воюваше в Африка срещу Югурта, — като настани оттеглилите се ветерани на чуждата държавна земя. С изпълнението на тази кажи-речи непосилна задача на територията на крайбрежните африкански острови се зае миналогодишният ни градски претор Гай Юлий Цезар. Моето лично мнение — а държа всички вие, колеги — сенатори, да приемате думите ми единствено като предупреждение в името на собственото ни бъдеще, — моето лично мнение е, че Гай Марий беше прав, и че и занапред ще е добре да настаняваме ветераните — пролетарии на отнетата от чуждите народи държавна земя.

От самото начало на речта си Друз не бе помръднал от мястото, което си бе избрал. И сега не се помести нито крачка. Само при споменаването на името на Гай Марий мнозина от сенаторите отново се бяха навъсили, самият Марий обаче седеше невъзмутим на стола си на предния ред, сякаш искаше със самото си държание да докаже, че не е кой да е. Срещу Марий на втория ред седеше бившият претор Луций Корнелий Сула, който скоро се бе завърнал от Киликия и затова слушаше с огромен интерес младия си колега.

— Всичко това обаче не е в пряка връзка с най-голямото зло, от което трябва да се отървем възможно най-скоро — държавната земя в Италия и Сицилия. Нещо трябва да се направи! Защото докато злото е пред нас, назначени отци, то нашият морал, нашето чувство за достойнство, най-общо казано нашите мос майорум ще бъдат подлагани на постоянни удари. В момента целият италийски агер публикус се държи настрана от нас и от конниците, принадлежащи на първата класа, които се интересуваме най-вече от отглеждането на добитък. Сицилийската държавна земя пък принадлежи на неколцина свръхбогати земевладелци, които предпочитат да стоят тук, сред нас, и да поверяват делата си на никому непознати роби и надзиратели. Мислите ли, че това може да се нарече стабилно положение? Ако мислите, трябва да знаете следното: откакто Тиберий и Гай Гракх пуснаха ябълката на раздора сред нас, и италийският, и сицилийският агер публикус само чакат да сменят владелците си, затова и днес всеки, който се ползва от такава земя, гледа да получи възможно най-много от нея, преди да са му я отнели. Дали бъдещите ни пълководци ще се покажат толкова почтени, колкото Гай Марий, за да не настаняват войниците си ветерани на италийска земя? Дали бъдещите народни трибуни ще бъдат почтени? Толкова ли ви се струва невъзможно да се роди някой нов Сатурнин, който да спечели бедните с обещания за земи в Етрурия и Кампания, в Умбрия и Сицилия? Дали бъдещите плутократи ще бъдат почтени? Няма ли да им хрумне да разширят още повече сегашните си владения, да ги разширяват, разширяват, докато един ден не се окаже, че половината обработваема земя на Италия и Сицилия се държи от двама или трима души? Защото какъв е смисълът да наричаме тези земи държавни, щом като държавата се отказва да ги ползва, а пък онези, които я управляват, могат да правят каквото си искат с нея.

Друз си пое дълбоко въздух, разкрачи се, за да стои по-стабилно, и се хвърли в атака.

— Да се освободим от държавната земя! Това е, което ви казвам. Нека просто зачеркнем от документите всякакви държавни земи в Италия и Сицилия! Нека имаме смелостта да сторим, което трябва, преди да е станало твърде късно. Нека разделим целия агер публикус на дребни парцелчета и ги подарим на бедните, на онези, които заслужават подобен жест, на ветераните от легионите и на тези, които тепърва ще се записват в армията. Нека започнем с най-богатите сред нас, с най-големите аристократи. Нека те първи получат своите десет югера от държавната земя. След тях и всеки друг римски гражданин ще получи полагащия му се дял. За някои от нас това е капка в морето, за други тези десет югера ще са единственото, което притежават. Да раздадем агер публикус! Да го раздадем до последното късче земя! Нека не оставим на наследниците си нищо от онова, с което най-злонамерените от тях биха ни унищожили — нас, нашата класа, нашето богатство. Не им оставяйте нищо, за което да се хванат! Аз вече съм се зарекъл да постигна замисленото, назначени отци, знайте, че ще устоя на думата си! Само блата и тресавища ще оставя в държавната земя. Не мислете, че го правя от съчувствие към бедните! Не мислете, че толкова съм се развълнувал от съдбата на ветераните — пролетарии! Не мислете, че ме е грижа дали всички вие и събратята ви конници експлоатирате, както трябва, дяловете си от агер публикус! Това, което ме накара да изляза днес пред вас, е дълбокото ми убеждение, че някой ден именно държавната земя ще прати Рим в пропастта — дали защото някой пълководец ще се полакоми да възнагради по-щедро войниците си, дали защото на някой демагог ще му се ще да се окичи със славата на Пръв сред римляните, дали защото двама-трима плутократи ще се наговорят да си поделят цяла Италия и Сицилия!

Сенатът като че ли чу най-сетне какво му се говори; като че ли дори се замисли над чутото. Ако не друго, то в това поне Друз можеше да е сигурен. Филип не се обади, а когато Цепион понечи да вземе думата, Секст Цезар просто не му я даде, като заяви, че достатъчно е било казано и насрочи ново заседание за следващия ден.

— Добре го каза, Марк Ливий — похвали оратора Марий, преди да излезе от Курията. — Ако продължаваш все в същия дух, ще останеш първият народен трибун в историята на Рим, спечелил мнозинство в Сената.

Но за голяма изненада на Друз този, който го чакаше пред изхода, беше не друг, а Луций Корнелий Сула — човек, почти напълно непознат.

— Току-що се връщам от Изтока, Марк Ливий, и искам да науча всички подробности. Искам да ми разкажеш за двата закона, които вече си прокарал, както и за цялото ти мнение по въпроса за агер публикус — заяви загадъчният Сула, чийто тен издаваше, че са го брулили много ветрове.

Интересът на Сула към темата беше напълно искрен. От всички слушащи малцина като него биха се оказали достатъчно интелигентни и склонни към разбиране, за да проумеят, че Друз не е никакъв радикал, още по-малко реформатор, а напротив — крайно консервативен политик, който се грижи най-вече да опази правата и привилегиите на класата, към която принадлежи, и да съхрани Рим такъв, какъвто го е наследил от предците си.

Изчакаха да се изравнят с Кладенеца на комициите, който да ги защити от студения зимен вятър, и Друз се впусна да обяснява надълго и нашироко позицията си. През повечето време Сула мълчеше, понякога подхвърляше някой въпрос, но иначе оставяше думата изцяло на събеседника си. Самият Друз беше щастлив, че се е намерил поне един Корнелий, готов да изслуша всичко онова, което събратята му патриции биха счели като жестоко предателство. Най-накрая Сула му протегна ръка, усмихна му се и чистосърдечно му благодари за пледоарията.

— В плебейското събрание не мога да те подкрепя, но в Сената със сигурност ще гласувам за теб — обеща му той.

Двамата продължиха заедно към Палатина, където живееха, но на никого не му хрумна да покани другия в топлия си кабинет, където да изпият кана вино. За особена симпатия между събеседниците не можеше да се говори, затова и си спестиха излишните любезности. Когато стигнаха до къщата на Друз, Сула само го потупа по гърба и продължи надолу по Кливус Викторие към пресечката, на която живееше. Изгаряше от нетърпение да поговори със сина си, чиито съвети от ден на ден ценеше все повече и повече, нищо че не излизаха от устата на мъдрец, а на младо момче. Най-важното при малкия Сула бе, че във всичко безрезервно поддържаше баща си. За човек, който може да разчита на шепа клиенти, да има такъв син, беше изключително щастие.

У дома обаче го чакаха неприятни новини. Елия му съобщи, че малкият Сула е с тежка настинка. Някакъв клиент го чакал от известно време — твърдял, че носи важни новини. Мисълта, че синът му е зле, го накара да се отнесе до голяма степен неприлично с гостенина си, като вместо към кабинета си се насочи право към дневната, където Елия бе настанила момчето. Мащехата предвидливо си бе казала, че тясната, задушна спалня не е подходящо място за един болен. Малкият имаше температура, болеше го гърло и постоянно подсмърчаше; това не му пречеше обаче да посрещне любимия си баща с вечния си боготворящ поглед. При вида му Сула малко се поуспокои, целуна го по челото и му каза вместо утеха:

— Ако сам се грижиш за себе си, момчето ми, тя ще те държи поне два пъти по осем дни, ако не се грижиш изобщо, ще се излекуваш след шестнайсет. Затова най-добре остави всичко на Елия.

След което се запъти към кабинета си. Чудеше се кой ли би могъл толкова търпеливо да го чака; клиентите му не бяха хора, които биха си развалили целия ден заради патрона си — най-малкото, защото той се бе показал стиснат човек и нямаше на какво толкова да се надяват. Клиентелата му включваше най-вече центуриони и прости войници, неизвестни никому хорица, предимно от провинцията, които бяха получили помощ от бившия претор и по собствено желание се бяха писали негови клиенти. От тях много малко имаха постоянно местожителство в Рим.

Гостът беше Метробий. Трябваше да се досети. Което доказваше, че е успял наистина да изтрие актьора от паметта си на почтен римски магистрат. На колко ли години беше? Сигурно на трийсет и две-три. Къде бяха отлетели всички тези години? В пълна забрава. И все пак Метробий си оставаше същият, а ако можеше да се съди по целувката им за добър ден, още бе склонен да се поддава на волята му. В следващия момент обаче Сула потръпна от ужас — последния път, когато Метробий го бе посещавал у дома му, Юлила се бе самоубила. Тогава любовникът му бе донесъл лош късмет, но пък и сам винаги бе смятал любовта за по-ценна от късмета. Сула обаче не гледаше така на нещата. Той решително се отдръпна от Метробий и седна на мястото си зад писалището.

— Не трябваше да идваш — каза той накратко.

Метробий въздъхна и грациозно се отпусна на стола за клиентите. Облакъти се на масата и погледна тъжно любимия си с красивите си, черни очи.

— Знам, че не трябваше Луций Корнелий, но аз съм твой клиент! Ти ми осигури гражданство, при това, без да се смятам за освобожденец — пред закона се наричам Луций Корнелий Метробий и принадлежа на триба Корнелия. Според мен на иконома ти би трябвало да правят впечатление не посещенията ми, а по-скоро дългите ми отсъствия. Вярвай ми, никому не съм казал нищо, с което да застраша репутацията ти. Нито на приятелите и колегите в трупата, нито на любовниците си, нито на прислугата ти. Трябва да ми вярваш за такива неща!

На Сула чак му се доплака от вълнение, но успя да се сдържи.

— Знам, Метробий. И ти благодаря за това — въздъхна на свой ред той, стана и отиде до раклата в края на стаята, върху която държеше виното си. — Една чаша?

— Благодаря.

Остави сребърната чаша на писалището пред Метробий, сетне прокара ръце през раменете му и за миг опря чело до гъстите му черни коси. Преди обаче актьорът да успее да го хване за ръцете, Сула се отдръпна и се върна на стола си от другата страна на масата.

— Какво толкова важно е станало? — мина той по същество.

— Чувал ли си за един тип на име Цензорин?

— Кой по-точно? Оная малка гадина Гай Марций Цензорин или другия Цензорин, дето кисне на Форума да показва парите си и да въздиша по запълнените сенаторски столове?

— Вторият. Не съм предполагал, че познаваш толкова добре римляните, Луций Корнелий.

— За времето, когато не сме се виждали, аз все пак бях градски претор, а това помага на човек да поопознае съгражданите си.

— Вярвам ти.

— И какво е направил въпросният Цензорин?

— Възнамерява да те даде под съд за държавна измяна, задето си бил приел огромен подкуп от партите и си ощетил интересите на Рим на изток.

Сула примигна от учудване.

— Богове! Не предполагах, че в Рим ще се намерят толкова любопитни люде да се интересуват какво съм правил в Киликия! Дори от Сената не благоволиха да поискат по-подробен доклад за действията ми. Цензорин? Та той сигурно не знае накъде е изток, камо ли къде се намира река Ефрат. А и ти откъде знаеш за намеренията му, след като досега няма никакви слухове по въпроса?

— Цензорин е голям почитател на театъра и най-голямата му радост в живота е да организира увеселения и да кани актьори — колкото по-големи трагици, толкова по-добре. Та затова често ходя у тях — усмихна се Метробий при мисълта за Цензорин. — Не, Луций Корнелий, не ми е любовник! Презирам го. Затова пък обичам забавленията. Досега Цензориновите не могат да се сравняват с онези, които ти организираше навремето, но все пак не може да се отрече, че се старае. Освен това се събираме все познати — хора, с които дружа и ми е приятно да бъда. Домакинът ни поднася добра храна, добро вино. — Той сви устни и се замисли. — От погледа ми обаче не убягна, че през последните месеци у Цензорин започнаха да се появяват разни тайнствени личности. Той самият навсякъде се хвали с огледалцето си, направено от един-единствен изумруд. Подобна скъпоценност човек като него не би могъл да си позволи. Вярно, че Цензорин има достатъчно пари да стане сенатор, но подобно чудо като изумруда би подхождало повече на един Птолемей, отколкото на някой си посетител на Форума!

Сула отпи от виното си и се усмихна.

— Забележително! Личи си, че ще трябва да се запозная по-отблизо с нашия Цензорин — независимо дали преди или след процеса ми. И откъде, мислиш, идва изумрудът?

— Мисля, че е човек на… не знам и аз. Може би на партите или на някой друг източен владетел. Тайнствените гости, за които ти говоря, са определено ориенталци. Ходят в роби, бродирани с чисто злато, носят бижута по всички части на тялото си, само някой римлянин да подаде шепата си, пълнят му я догоре с пари.

— Не са партите — поклати глава Сула. — Те не се интересуват какво се случва на запад от Ефрат. Сигурен съм, че е Митридат. Или Тигран Арменски. Да речем, че е Митридат. Чудесно, чудесно! — потри той доволно ръце. — Значи с Гай Марий здравата сме изплашили понтиеца. А ако ме питаш, Сула има много по-голям принос за това. И то не за друго, а защото тъкмо аз се срещнах с Тигран и сключих договор с партианските сатрапи. Прекрасно!

— Какво смяташ да правиш? — попита го тревожно Метробий.

— О, ти за мен не се тревожи — успокои го той и стана да затвори плътно капаците на прозорците. — Важното е, че знам какво се готви. Ще изчакам Цензорин да направи първата крачка. А след това…

— Какво след това?

Сула оголи кучешките си зъби.

— Ще го накарам да съжалява, че се е родил.

Отиде до вратата и я залости, после стори същото и с тази към перистила.

— Важното е, че любовта на живота ми — като не броим сина ми естествено — е при мен и че след като белята тъй и тъй вече е факт, няма да те оставя да си тръгнеш, преди да съм те поопипал.

— И аз за нищо на света не бих си тръгнал.

Двамата се прегърнаха и облегнаха глави на раменете си.

— Спомняш ли си още за онези далечни години? — попита Метробий и се усмихна със затворени очи.

— Спомням си теб и ужасната ти жълта пола, която пускаше по краката си.

Сула също се усмихна при мисълта за отдавнашното им запознанство. Пръстите на едната му ръка зашариха из косата на Метробий, в същото време другата се спусна по гърба му.

— А пък ти носеше онази страховита перука от живи змийчета.

— Че какво, нали трябваше да изобразявам Медуза!

— Можеш да ми вярваш, че постигна желаното.

— Много говориш — прекъсна го Сула.

Час по-късно Метробий го остави; никой от къщата не бе проявил особен интерес към посещението му, но за всеки случай Сула сподели пред любящата си съпруга Елия за процеса, който му се готвел в съда за държавна измяна.

Тя го погледна с удивление.

— О, Луций Корнелий!

— Не се тревожи, скъпа — успокои я той. — Няма да успеят, така да знаеш.

Но жена му го гледаше разтревожено.

— Добре ли се чувстваш?

— Ако щеш ми вярвай, но от години не се бях чувствал толкова добре. Чудя се дали не му е времето да изиграем една пламенна любовна игричка — прегърна я през кръста Сула. — Я ела в леглото ми!

 

 

Сула дори не трябваше да разпитва за Цензорин. Още на следващия ден непознатият нанесе своя удар. Митридатовият човек се яви пред съда на градския претор — пицентинеца Квинт Помпей Руф — и поиска Луций Корнелий Сула да бъде подведен под отговорност от съда за държавна измяна по обвинение за приемане на подкупи от страна на партите и за накърняване интересите на Рим.

— Имаш ли доказателства? — с недоверие попита Помпей Руф.

— Имам доказателства.

— Тогава ще трябва най-общо да ми ги представиш.

— Няма да го сторя, Квинт Помпей. В съда ще направя всичко необходимо да докажа обвинението си. Става дума за углавно престъпление. Аз не съм просто някой си ищец, който иска някаква глоба за съгражданина си. Ще запазя в тайна фактите, с които разполагам, това не противоречи на законите — заяви Цензорин, като през цялото време опипваше с едната си ръка скрития под диплите на тогата изумруд — той беше толкова скъп, че само някой луд би го оставил без надзор у дома си.

— Много добре — съгласи се сухо Помпей Руф. — Ще съобщя на председателя на квестион де майестате, че след три дни, броени от днес, ще трябва да свика процес при Курциевото езерце.

Помпей Руф изчака Цензорин да притича до другия край на Форума и щом се увери, че се е изгубил из улиците на Аргилетум, щракна с пръсти на помощника си — млад сенатор от фамилията на Фаниите.

— Ти понаглеждай тук, аз отивам да свърша една поръчка.

Завари Луций Корнелий Сула в една кръчма на Вия Нова.

Да го проследи дотам не беше кой знае колко трудно, защото като всеки градски претор и Помпей знаеше кого да пита. Сула си пиеше виното в компанията не на друг, на Скавър Принцепс Сенатус — един от малцината в Сената, които се интересуваха от стореното от Сула на изток. Седяха в дъното на заведението, което често посрещаше хора от висшето общество, но днес, щом на вратата се появи и третата тога претекста, съдържателят се смая — за един час в кръчмата му да дойдат Принцепс Сенатус и двама градски претори… Щеше да разправя на приятели!

— Вино и вода, Клоаций — поръча набързо Помпей Руф, докато минаваше край тезгяха. — И да става за пиене!

— Виното или водата? — пошегува се невинно Публий Клоаций.

— И двете, куха главо, иначе право в съда отиваш — усмихна му се хитро Помпей Руф и се настани при другите двама.

— Цензорин — посрещна го Сула.

— Точно така — кимна градският претор. — Сигурно разполагаш с по-добри източници на информация от мен. Бях сварен напълно неподготвен.

— Е, наистина имам добри източници — похвали се Сула, който изпитваше симпатия към пицентинеца. — Обвинява ме в държавна измяна, нали?

— Точно така. Твърди, че има доказателства.

— И онези, които осъдиха Публий Рутилий Руф, твърдяха същото.

— Е, аз самият бих го повярвал също толкова, колкото ако някой ми кажеше, че в Батули са си павирали улиците със злато — обади се Скавър, след като се замисли кой ли град в Италия може да се смята за най-беден.

— И аз мисля така — подкрепи го Сула.

— Мога ли с нещо да помогна? — попита Помпей, докато поемаше празната чаша от ръката на кръчмаря и я пълнеше с вино и вода. Направи гримаса от киселото вино. — И двете са ужасни! Червей нещастен!

— Ами иди опитай някъде другаде по Вия Нова — отвърна му невъзмутимо Публий Клоаций и с известно разочарование се прибра зад тезгяха, откъдето не можеше да слуша какво си говорят тримата сенатори.

— Ще се справя сам — успокои го Сула, без да дава вид, че е разтревожен.

— Назначих делото за след три дни при Курциевото езерце. За щастие, откакто гласувахме лекс Ливия, съставът на съдебните заседатели се определя по равно от конници и сенатори; във всеки случай е много по-добре, отколкото преди време, когато всички бяха конници. Те са обсебени от една и съща мисъл — да се накажат всички сенатори, които богатеят на чужд гръб! Сякаш те умират от глад… — изрече презрително Помпей Руф.

— И защо ще те съдят за държавна измяна вместо за приемане на подкуп? — зачуди се Скавър. — Ако обвинението е, че си взел подкуп, то тогава мястото ти е пред друг съдия.

— Цензорин твърди, че подкупът е бил даден като награда, задето Луций Корнелий умишлено е накърнил интересите ни на изток — обясни преторът.

— Донесох цял договор със себе си — напомни му Сула.

— Самата истина! Същинско чудо на дипломацията — похвали го и Скавър, възхитен от постигнатото.

— Но дали Сенатът някога ще го уважи като такъв? — попита го Сула.

— Сенатът ще направи, каквото му кажа, Луций Корнелий, имаш думата на един Емилий Скавър.

— Чух, че си накарал и партите, и царя на Армения да седят по-ниско от теб — захили се градският претор. — Браво на теб, Луций Корнелий! Тези източни деспоти трябва да се научат да прекланят глава!

— О, искрено вярвам, че Луций Корнелий отдавна си е наумил да следва стъпките на Попилий Ленас — усмихна се Скавър. — Следващия път и той ще им чертае кръгове около краката. Това, което искам обаче да знам — изведнъж се навъси той, — е как човек като Цензорин може да се добере до информация за събитията по Ефрат.

Сула се размърда неспокойно на стола; чудеше се дали Скавър все още смята Митридат Понтийски за безопасен.

— Мисля, че се е хванал да върши услуги на някой източен монарх.

— На Митридат — веднага уточни Скавър.

— Какво, нима той вече е успял да разбие илюзиите ти? — подигравателно го изгледа Сула.

— Аз може и да търся у всекиго доброто, Луций Корнелий, но никога не съм бил глупак — стана от мястото си той. Хвърли един денарий на съдържателя, който ловко го прибра. — Сипи им още от превъзходното си вино, Клоаций!

— Щом като всичко ви се струва толкова гадно, защо не си стоите вкъщи да се наливате с кианско и фалернско — подвикна заядливо Публий Клоаций зад гърба му.

Скавър му направи определен жест с пръстите на едната си ръка, което накара кръчмаря да прихне.

— Дърт смешник! — заключи той, докато сервираше новата кана вино на масата. — Какво ще правим без него?

Сула и Помпей Руф се отпуснаха на столовете си.

— Днес не би ли трябвало да си на поста си? — попита Сула.

— Оставих младия Фаний да ме замества; ще му се отрази добре малко да се поразправя с приказливите си съграждани.

Двамата отпиха от виното (което всъщност далеч не беше за изхвърляне) и помълчаха известно време — не че се чувстваха неудобно един от друг, но когато Скавър напуснеше някоя компания, винаги си проличаваше.

Най-накрая Помпей попита:

— Смяташ ли да се кандидатираш за консул тази година, Луций Корнелий?

— Не мисля — отвърна му той напълно сериозно. — Надявах се, че представянето в Рим на един официален договор, сключен с царя на партите — договор, изключително благоприятен за интересите на Рим, ще предизвика обществения интерес! Но досега никой на Форума дори не го е споменал, а и как иначе, след като в Сената се правят, че не ме виждат. Да бях останал в Рим да се уча на перверзни танци, повече щяха да ми обърнат внимание. Затова цялата работа се свежда до това, дали ще успея да подкупя избирателите, или само ще си изгубя парите. Мисля, че е по-скоро второто. Хора като Рутилий Луп са десетократно по-богати от мен и могат да съберат предостатъчно гласове в своя полза.

— Аз също искам да стана консул — заговори Помпей Руф, но с пицентийския си произход почти нямам шансове.

Сула го изгледа невярващо.

— Не забравяй, че на изборите за претор ти събра най-много гласове, Квинт Помпей! Когато му дойде времето, хората се сещат за такива неща.

— И ти беше избран с най-много гласове преди две години, — напомни му той, — но сега се правиш на песимист. А ако един патриций Корнелий, който вече е служил като градски претор, се смята за кандидат без шансове, какво остава за един — да си го кажем направо — нов човек, дошъл чак от Пиценум?

— Вярно е, че съм патриций Корнелий, но нито се казвам Сципион, нито Емилий Павел ми е бил дядо. Никой не ме знае като голям оратор, а преди да стана претор, никой в Рим Нямаше да ме различи от евнуха на Великата майка. Залагах всичко на този исторически договор, който сключих с партите, а и със самия факт, че за пръв път под мое командване римска армия стъпва на левия бряг на Ефрат. За огромно мое съжаление обаче оказва се, че на Форума много повече се интересуват от деянията на Друз, отколкото от моите.

— Виж той би станал консул само да го пожелае.

— Няма как да го спрат, дори ако Сципион Африкански и Сципион Емилиян се върнат сред живите, за да се състезават с него на изборите. Но пък и редно е да си призная, Квинт Помпей, че аз самият изпитвам искрено възхищение към нещата, които той се опитва да постигне.

— И аз съм на същото мнение, Луций Корнелий.

— Намираш ли политиката му за правилна?

— Да.

— Чудесно! Значи не само аз мисля така.

Отново се умълчаха, заслушани в думите на съдържателя, докато обслужва останалите си клиенти. От своя страна Публий Клоаций не изпускаше преторските им тоги в ъгъла.

— Ами какво ще кажеш — изведнъж предложи Помпей, докато играеше с оловната чаша в ръцете си, — ако засега отложиш кандидатурата си и изчакаш след две-три години да се явим на изборите двамата заедно? И двамата сме били градски претори, и двамата имаме успешна военна кариера, и двамата сме на приливна възраст, и двамата можем да си позволим този или онзи, ако не и повече… Избирателите винаги са гледали с добро око на онези, които се кандидатират заедно — това е все пак известна гаранция, че двамата консули ще се разбират през цялата година. Мисля, че заедно имаме много по-големи шансове, отколкото ако се явим поотделно. Какво ще кажеш, Луций Корнелий?

Сула изгледа продължително червендалестото лице на събеседника си, взирайки се в яркосините му очи, в правилните му черти, които го оприличаваха донякъде на келт, в огненочервените му къдрици.

— Ще кажа, че се очертава да бъдем запомняща се двойка! От една страна, ни обединяват червените коси, от друга — разделя ни коренно различното ни положение в Сената. Заедно ще предизвикаме огромен интерес. Ще се възползваме от чувството за хумор на тези проклети ментули, съгражданите ни! Всеки римлянин обича шегичките, а каква по-голяма шега от тази да управляват едновременно двама червенокоси консули с еднакъв ръст и еднакво телосложение, но затова пък произхождащи от два напълно отделни свята? — И за да подкрепи думите си, подаде ръка на Помпей. — Ще успеем, приятелю! Да се надяваме само някой от нас да не посивее или оплешивее, преди да ни е дошло времето!

Помпей Руф доволно стисна ръката му и сияещ заяви:

— Значи се разбрахме, Луций Корнелий?

— Разбрахме се, Квинт Помпей! — кимна Сула и в същия миг пред очите му се разкри цялото богатство на Помпей Руф. — Ти имаш ли син? — попита той изведнъж.

— Имам.

— Колко е голям?

— Тази година ще навърши двайсет и една.

— Осигурил ли си му съпруга?

— Не още.

— Аз имам дъщеря. И по баща, и по майка чиста патрицианка. В годината на евентуалното ни съвместно консулство ще навърши осемнайсет. Би ли се съгласил на един брак между сина си и дъщеря ми, да речем след три години, през квинктилис?

— Дали бих се съгласил, Луций Корнелий! Да, и още как!

— Дъщеря ми ще получи голяма зестра. Преди смъртта си дядо й прехвърли на нейно име цялото наследство на майка й — около четиридесет сребърни таланта. Малко повече от милион сестерции. Това задоволява ли те?

Помпей кимна доволно.

— Още отсега да започнем да говорим на Форума за общата ни кандидатура.

— Прекрасна идея! Най-добре избирателите отрано да свикнат с нас, та когато му дойде времето, да гласуват, без дори да се замислят.

— Аха! — изведнъж прогърмя нечий глас откъм вратата.

Беше Гай Марий, който мина тържествено покрай зяпналите го в удивление мъже в кръчмата, без дори да ги удостои с поглед.

— Нашият уважаван Принцепс Сенатус ми каза, че ще те намеря тук, Луций Корнелий — обясни присъствието си Марий и седна на празния стол до двамата. Обърна се към чакащия поръчката Клоаций и му подвикна: — Ако ми сипеш малко от оцета си, Клоаций, няма да е зле.

— И аз така мисля — отвърна той, на когото не бе убягнало, че каната на преторската маса е почти пресушена. — Но пък какво ли и разбирате вие, италийците, от хубаво вино…

Марий се засмя.

— Да ти пикая и на маниерите, Клоаций! Носи виното и си затваряй устата!

След като свърши с шегите, той мина на сериозните теми, доволен, че може да разговаря и с Помпей Руф.

— Бих искал да знам как вие двамата гледате на новите законопроекти на Друз.

— И двамата сме на едно и също мнение — отговори Сула, който на няколко пъти след завръщането си бе търсил Гай Марий, но великият римлянин все го нямаше вкъщи. Той никога не би си помислил, че някогашният му благодетел изведнъж ще затвори вратата на дома си за него — явно бе, че Марий си има проблеми. И все пак последния път, когато го отпратиха, се бе зарекъл повече да не му се обажда, затова и Марий още нищо не бе научил за подвизите му на изток.

— Може ли да го чуя? — полюбопитства той, без да си дава сметка, че Сула може да му е обиден.

— Мнението ни е, че Друз е прав.

— Добре — отдръпна се назад Марий, за да позволи на Публий Клоаций да му налее виното. — За да прокара закона си за земята, той ще се нуждае от всичката подкрепа на поддръжниците си. Аз самият съм му обещал да сторя каквото мога.

— Щом ти си му обещал… — подхвърли Сула, който се чудеше какво друго да каже.

Но Марий вече се бе обърнал към Помпей Руф:

— Ти добре си вършиш работата като претор, Квинт Помпей. Кога възнамеряваш да се кандидатираш за консул?

— Тъкмо за това си говорехме с Луций Корнелий! Имаме намерение да се явим заедно на изборите след три години — с вълнение изрече той.

— Умно! — похвали ги Марий, който веднага разгада играта им. — Чудесна двойка сте, няма що! — засмя се той. — Добре сте се събрали, гледайте да не се разделите! Двамата ще успеете без затруднения.

— И ние така мислим — съгласи се Помпей. — Не само това, ами сключихме и брачен договор.

Марий надигна вежда в учудване.

— Така ли?

— Ще дам дъщеря си на сина му — обясни Сула, който кой знае защо започваше да се чувства неловко; защо от всички хора на света единствен Марий можеше да го смути, при това, без да го иска? Дали причината се криеше у Марий или у самия него?

Но пък и съвсем неочаквано Марий дълбоко въздъхна.

— Прекрасно! Браво, поздравления! Това разрешава всички проблеми в семейството. И Юлия, и Елия, и Аврелия ще бъдат предоволни да го научат.

Сула сбърчи вежди в недоумение.

— За какви семейни проблеми говориш?

— Синът ми и дъщеря ти — обясни с две думи Марий, без дори да се опитва да бъде тактичен. — По всичко изглежда, че двамата са се харесали. Но покойният Цезар твърдо бе заявил, че братовчедите не бива да се женят помежду си. Трябва да призная, че напълно споделям мнението му. Това обаче не е попречило на децата ни да си дадат куп обещания.

Сула остана шокиран. Никога през живота си не бе и помислял за подобна връзка. Освен това отдавна бе престанал да контактува с дъщеря си и не бе имало кога да научи за запознанството й с малкия Марий.

— О-хо! Както съм ти повтарял от години, Гай Марий, твърде дълго се задържам далеч от Рим, тези неща ми убягват.

Помпей Руф слушаше двамата бивши баджанаци с неприкрито смущение и накрая се осмели да се покашля, за да вземе думата.

— Ако нещо те тревожи, Луций Корнелий, не си длъжен да се съобразяваш със сина ми.

— Нищо не ме тревожи, Квинт Помпей — успокои го веднага той. — Двамата са първи братовчеди и са израснали заедно, това е всичко. Както разбра от Гай Марий, нито той, нито аз смеси правили планове да се обвързваме още веднъж чрез брак. Това, за което се разбрахме днес с теб, урежда колкото мен, толкова и него самия. Не съм ли прав, Гай Марий?

— Напълно, Луций Корнелий. У двамата тече твърде много патрицианска кръв, а пък и първи братовчеди не би трябвало да се женят помежду си. Старият Цезар каза твърдо „не“ на подобни връзки.

— Ти самият замислил си се за коя да ожениш малкия Марий? — заинтересува се Сула.

— Мисля, че работата ще се уреди. Квинт Муций Сцевола има дъщеря, която след четири-пет години ще стане мома за женене. Вече съм направил предложение, той се оказа по-скоро благосклонен. — Марий чак се засмя при мисълта. — Аз може и да съм италийски селянин без думичка гръцки, Луций Корнелий, но трудно ще се намери римски аристократ да откаже зет с толкова богат баща като мен. В крайна сметка Гай Марий ще бъде наследен от сина си!

— Така си е! — прихна да се смее и Сула. — Значи на мен остава само да намеря жена за малкия Сула… И да не е някоя от дъщерите на Аврелия!

— Какво ще кажеш за дъщерите на Цепион? — подхвърли му изведнъж Марий. — Като се замислиш за всичкото злато, което ще наследят!

— Струва си да помисли човек, Гай Марий. Доколкото си спомням, бяха две сестри, нали? Живеят при Марк Ливий?

— Точно така. Юлия беше хвърлила око на по-голямата за малкия Марий, но аз лично смятам, че една Муция повече ще му помогне в политическата кариера. — За пръв път в живота си се опитваше да говори дипломатично. — Ти обаче си в съвсем различно положение, Луций Корнелий. Една Сервилия Цепионида би ти дошла добре.

— Напълно споделям мнението ти. Ще направя каквото мога.