Виктор Суворов
Ледоразбивачът (35)

3

По-нататък германските войски напредвали без затруднения, като завладявали мостовете на Даугава, Березина, Неман, Припят и дори на Днепър. Ако те не са били подготвени за взривяване, бихме могли да окачествим това като престъпна немарливост. Но работата е по-сериозна. Те били ПОДГОТВЕНИ за взривяване, но след установяването на общата съветско-германска граница ги разминирали. Разминирали ги повсеместно, тоест това не била приумица на отделни идиоти, а държавна политика. „Нашата страна вече имаше на запад пряк допир със силната военна машина на фашистка Германия… Заплаха от нахлуване беше надвиснала над Англия… След като се запознах с подготовката за създаване на заграждения в граничната зона, бях направо зашеметен. Дори онова, което бяхме могли да създадем през 1926–1933 година, се оказа фактически ликвидирано. Вече не съществуваха складовете с готови заряди край важните мостове и други обекти. Нямаше не само бригади… а дори и специални батальони… Уляновското училище за специална техника — единственото учебно заведение, което подготвяше висококвалифицирани командири за подразделенията, снабдени с радиоуправляеми мини, беше реорганизирано в училище за свързочници“ (Старинов, с. 175).

Рязко би могло да се намали влиянието на фактора внезапност — ако главните сили не са били държани край самите граници. Празната територия, па макар и изобщо необорудвана, в този случай ще служи като своеобразна обезопасителна ивица — за обезопасяване от внезапно нападение. След като получат сигнал от челните отряди, главните сили ще имат известно време за привеждане на оръжието си в готовност. Но! „На армиите… им предстоеше да се разгръщат непосредствено по държавните граници… непосредствено по границата въпреки цялата неизгодност на нейното очертание за отбрана. Дори предвидената от нашите предвоенни наставления обезопасителна ивица не се оборудваше“ („История Великой Отечественной войны Советского Союза“. 1941–1945 г. 2, с. 49).

И тъй, началникът на Генералния щаб К. А. Мерецков действа в разрез с уставите? Нима Сталин не го е махнал? Махнал го. Но не задето разрушил обезопасителната ивица и не създал нова ивица, а задето не действал достатъчно активно по въпросите на изграждането на пътища, мостове и аеродруми в новите райони.

Вместо Мерецков на 1 февруари 1941 година началник на Генералния щаб станал армейски генерал Г. К. Жуков. И работата закипяла с истински жуковски размах. Дотогава в Червената армия имало пет железопътни бригади. Жуков незабавно увеличил бройката им на 13. (Всяка бригада се състояла от един полк, два самостоятелни батальона и подсигуряващи подразделения.) Почти всички железопътни войски били съсредоточени в западните крайгранични райони и интензивно работели по модернизирането на старите и прокарването на нови железопътни линии чак до самата граница („Красная звезда“, 15 септември 1984 година). Ето някои от новите линии: Проскуров — Тернопол — Лвов, Лвов — Яворов — държавната граница, Лвов — Перемишъл, Тимковичи — Барановичи, Беловеж — Оранчица. Самото изброяване на крайните пунктове на железопътните линии подсказва, че съветското ръководство е разглеждало граничната ивица не като зона на сражения, а като своя тилова зона, където в случай на бързо напредване на запад ще трябва да бъдат прехвърлени милиони нови запасняци, милиони тонове боеприпаси, горива и продоволствие.

Едновременно с изграждането на железопътни линии се извършвало интензивно изграждане на автомобилни пътища в западните райони на страната. Ето някои от тях: Орша — Лепел, Лвов — Перемишъл, Белая Церков — Казатин, Минск — Брест. При подготовка за отбранителна война се прокарват рокадни линии, тоест успоредни на фронта за маневриране с резервите от пасивните участъци на отбраната към застрашените. При това тези успоредни на фронта линии се изграждат не до границата, а далеч в дълбочина, за да се оставят граничните райони изобщо без железопътни линии и мостове. Но Червената армия строяла и железопътни линии, и шосета от изток към запад, което се върши при подготовка за настъпление, за да стане възможно бързото прехвърляне на резервите от вътрешността на страната до държавната граница и по-нататъшното снабдяване на войските, след като те преминат границата. Новите железопътни линии водели право към гранични градове: Перемишъл, Брест, Яворов.

Маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков си спомня: „Мрежата от автомобилни пътища в Западна Белорусия и Западна Украйна беше в лошо състояние. Доста от мостовете не издържаха тежестта на средните танкове и артилерията“ („Воспоминания и размышления“, с. 207).

Радвай се бе, Жуков! На тия паянтови мостове остава само да им поизпилиш малко подпорите! Да заложиш някоя и друга противотанкова мина по бреговете, да настаниш снайперисти в храсталаците и тук-там по някое противотанково оръдие. Да, да, ама не! Жуков интензивно строи пътища, заменя старите мостове с нови, та да могат по тях да минават всякакви танкове и артилерия!

В тази грандиозна работа Червената армия получавала огромна помощ от НКВД и лично от Лаврентий Павлович. В съветските източници много често се среща терминът „строителните организации на НКВД“ (Главен маршал на авиацията А. А. Новиков. „В небе Ленинграда“, с. 65). Само че ние знаем кого е използвал НКВД като работна сила. Защо е трябвало толкова концлагеристи да бъдат държани в граничната зона, и то в навечерието на войната?

А войната наближавала. Официалната „История Краснознаменного Киевского военного округа. 1919-1972“ (с. 147) казва: „В началото на 1941-ва хитлеристите пристъпиха към изграждането на мостове, странични железопътни линии и аеродруми.“ Всеки разбира, че това са явни признаци на подготовка за нахлуване. А ето какво вършели съветските железопътни войски по същото време. Цитираме същата книга (с. 143): „Железопътните войски в Западна Украйна работеха по разширяването и подсилването на железопътната мрежа.“

Създадените от Жуков железопътни бригади извършили огромна работа на съветска територия, но главното им предназначение било — действайки на територията на противника, непосредствено зад настъпващите войски, бързо да преодолеят обезопасителната ивица на противника, да възстановят пътищата и мостовете, в основните направления да разширят тесните западноевропейски коловози според съветския стандарт. След започването на войната тези бригади били използвани за извършване на заградителни работи — съвсем не за това, за което били създадени. Заградителните работи са импровизация, „трудна и непозната задача“ („Советские железнодорожники“ с. 98). В състава на тези бригади нямало заградителни батальони. За сметка на това в състава им имало възстановителни батальони („Советские вооруженные сили“, с. 242).

В навечерието на войната съветските железопътни войски не подготвяли релсите за евакуация и взривяване, не изтегляли запасите от крайграничните райони. Наопаки, по самите граници те създавали мощни запаси от релси, сглобяеми мостове, строителни материали и каменни въглища. Всички тези запаси били завладени от германската армия. За това свидетелстват не само германските документи, а и съветски извори. Началникът на отдела за заграждения и миниране към инженерното управление на РККА Старинов описва граничната гара Брест на 21 юни 1941 година: „Слънцето огряваше планините от каменни въглища край коловозите, стифовете от новенички релси. Релсите лъщяха. От всичко лъхаше спокойствие“ („Мины ждут своего часа“, с. 190).

Всеки знае, че релсите бързо се покриват с тънък слой ръжда. Значи става дума за релси, които току-що, буквално в навечерието на войната, са били докарани на границата. За какво?

Постоянно ни набиват в главите мисълта: „Ах, ако Сталин не беше убил Тухачевски, всичко щеше да тръгне другояче!“ Я стига! Тухачевски се отличил с чудовищната си жестокост при изтребването на селяните от Тамбовска губерния и на пленените кронщадски моряци, но в истинска война бил пердашен от полската армия. Оттам нататък той по нищо не се различавал от другите съветски маршали: „В подготовката на операцията непременно трябва да бъдат включени мерки за осигуряване на дървени мостове и за съсредоточаване в нужните направления на железопътни възстановителни части… При разширяването на коловозите…“ и т.н. (Маршал на Съветския съюз М. Н. Тухачевски. „Избранные произведения“, т. I, с. 62–63).

Освен железопътните войски на западните граници били събрани практически всички съветски инженерни войски. В граничната зона преди войната действали не само сапьорни подразделения и части, влизащи в състава на съсредоточените по самата граница дивизии, корпуси и армии, но и от състава на формирования, които едва били започнали да се придвижват към германските граници. Ето с какво се занимавали съветските сапьори: „С подготовката на изходни рубежи за настъпление, с прокарването на колонни пътища, с направата и преодоляването на заграждения, с оперативна и тактическа маскировка, с организиране на взаимодействието с пехотата и танковете, влизащи в състава на щурмовите групи, с осигуряване на форсирането на реките…“ („Советские вооруженные силы.“, с. 255). Нека читателят не се заблуждава от думите „направа на заграждения“. Преди решаващия щурм на „Линията Манерхайм“ съветските сапьори също създали няколко участъка заграждения, приличащи на финландските. Преди да влязат в бой, новопристигналите съветски войски минавали през тези тренировъчни заграждения и едва след това тръгвали на истински щурм.