Рос Макдоналд
Прощален поглед (36)

Трийсет и шеста глава

Настигнах Мойра при заключената врата до помещението за самоубийци. За втори път, откакто я познавах, й беше трудно да отключи.

Казах й го. Тя се обърна към мен с твърд и ясен поглед.

— Да не говорим повече за онази нощ. Всичко това е толкова далечно минало, че едва си спомням името ти.

— Мислех, че сме приятели.

— Аз също. Но ти разруши всичко там. — Тя посочи с ръка към стаята на Ник. Жената в помещението за самоубийци застена и заплака.

Мойра, отключи вратата. Излязохме от отделението и отидохме в кабинета й. Първата й работа бе да извади чантата си от едно чекмедже и да я сложи върху бюрото, готова за тръгване.

— Напускам Ралф. Само, моля те, не ми казвай да дойда при теб. Ясно е, че не ти допадам достатъчно.

— Винаги ли преценяващ вместо другите?

— Добре тогава, самата аз не си допадам достатъчно. Тя млъкна и заоглежда кабинета си. Ярките картини по стените сякаш отразяваха гнева й като огледала. — Не обичам да печеля пари от страданията на хората. Разбираш ли за какво говоря?

— Би трябвало. Нали и аз живея така.

— Но ти не го правиш, за да забогатееш, нали?

— Старая се да не е заради това — казах аз. — Когато доходите на човек преминат известна граница, той губи допир с реалността. Внезапно другите хора се превръщат в тъпаци и разбойници, в нещо без стойност.

— Точно това стана с Ралф. Но няма да допусна да стане и с мен. — Гласът й звучеше като на бегълка, изпълнена повече с надежда, отколкото със страх. — Ще се заема отново с обществена работа. Единствено тя ми допада. Никога не съм била така щастлива, както в Ла Джола, когато живеех в една стая.

— Врата до врата със Съни.

— Да.

— Съни е Лорънс Чалмърс, разбира се. — Тя кимна. — А момичето, с което се е запознал, е Айрини Чалмърс.

— Да. Тогава тя се наричаше Рита Шепърд.

— Откъде знаеш?

— Съни ми разказа. Срещнали се на някакво плувно празненство в Сан Марино две години преди това. Но един ден тя влязла в пощата, където работеше той. Отначало той беше много уплашен от срещата си с нея и сега разбирам защо. Боял се, че тайната му ще се разчуе и майка му ще разбере, че е пощенски чиновник, а не летец във флота.

— Ти знаеше ли за измамата му?

— Естествено, знаех, че живее измислен живот. Обичаше да облича офицерски дрехи и да се разхожда с тях нощем. Но за майка му не знаех, имаше неща, които не споделяше дори с мен.

— И какво ти разказа за Рита Шепърд?

— Достатъчно. Че живеела с по-стар мъж, който я държал затворена в Импириъл Бийч.

— С Елдън Суейн?

— Така ли се казваше? — Помълча, помисли и добави: — Е, сега всичко си идва на мястото, нали? Не бях осъзнала в колко много човешки съдби съм замесена. Предполагам, че тези неща се разбират след това. И така, Рита се свърза със Съни, а аз се оттеглих. Но вече нямах нищо против. Бях се уморила да се грижа за Съни и исках да го поеме друга.

— Все пак не проумявам как си могла да се интересуваш от него цели две години. Или какво му е харесала жена като Рита.

— Жените невинаги си падат по солидните добродетели — рече тя. — У Съни се забелязваше ярка психопатична склонност да опита от всичко поне веднъж в живота си.

— Явно трябва да развия у себе си ярка психопатична склонност. Но не мога да не призная, че Чалмърс добре прикрива своята.

— Вече е по-възрастен и почти непрекъснато е под действието на успокоителни лекарства.

— Като нембузерпин?

— Виждам, че си разбрал всичко.

— А колко е болен?

— Без лечебна терапия и опиати вероятно ще трябва да бъде настанен в болница. Но така успява да води сравнително уравновесен живот. — Гласът й звучеше като на продавач, който не е уверен в качеството на стоката си.

— Опасен ли е, Мойра?

— При известни обстоятелства би могъл да бъде.

— Ако някой разбере лъжите му, например.

— Може би.

— Изведнъж стана много уклончива. Сама каза, че е пациент на мъжа ти от двадесет и пет години. Все трябва да знаеш нещо за него.

— Знам много неща. Но отношенията лекар — пациент са много дискретни.

— Не ми пробутвай този номер. Това не се отнася за престъпления или опити за престъпления от страна на пациента. Искам да знам дали ти и доктор Смидърам го смятате опасен за Ник.

— В какъв смисъл опасен? — заобиколи тя въпроса.

— Смъртно опасен — казах аз. — Двамата с мъжа ти знаехте, че той представлява заплаха за Ник, нали?

Мойра не ми отговори. Започна да обикаля стаята, да сваля картините от стените и да ги трупа на бюрото си. Сякаш се опитваше символично да разглоби клиниката и да премахне следите от присъствието си в нея. На вратата се почука и тя спря. Беше младата секретарка.

— Мис Тротуел иска да разговаря с мистър. Арчър. Да я доведа ли?

— Аз ще отида.

Секретарката огледа изумено голите стени.

— Какво е станало с картините ви?

— Изнасям се. Ще ми помогнете ли?

— С удоволствие, мисис Смидърам — заяви весело младата жена.

Бети стоеше в чакалнята. Беше разчорлена и възбудена.

— В лабораторията казаха, че в пробите има много нембутал. И малко хлоралхидрат, но не могат да установят точно колко без допълнителни тестове.

— Не се учудвам.

— Какво значи това, мистър Арчър?

— Значи, че Ник е бил на задната седалка на ролса малко след като е нагълтал хаповете. Повърнал е част от тях и може би това е спасило живота му.

— Как е той?

— Добре. Току-що разговарях с него.

— Мога ли да го видя?

— Това не зависи от мен. Майка му и баща ти са още при него.

— Ще почакам.

Двамата зачакахме, всеки потънал в мислите си. Имах нужда от тишина. Случаят се сглобяваше в ума ми, възстановяваше се като пуснат обратно филм от разрушаване на сграда.

Вратата откъм болничното отделение се отвори и се появи Айрини Чалмърс, тежко отпусната на ръката на Тротуел, сякаш беше оцеляла от някакво бедствие. Хрумна ми, че пренася тежестта си от Чалмърс върху Тротуел, както преди я беше пренесла от Елдън Суейн върху Чалмърс.

Тротуел забеляза дъщеря си. Очите му нервно трепнаха, но не направи опит да се освободи от Айрини Чалмърс. Бети ги измери с поглед, който сякаш казваше: „Ето каква била работата“.

— Здравей, татко, здравейте, мисис Чалмърс. Чух, че Ник е много по-добре.

— Да — потвърди баща й.

— Мога ли да поговоря с него?

Той се поколеба и се замисли за миг. Погледът му се стрелна към мен и се спря отново на дъщеря му. Отговори й с внимателен, нежен глас:

— Ще вземем разрешение от доктор Смидърам…

Въведе Бети в болничното отделение и грижливо затвори вратата след себе си.

Останах в чакалнята сам с Айрини Чалмърс. Очите й ме гледаха с някаква тъпа отчужденост, с надеждата, че няма да си кажем нищо.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, мисис Чалмърс.

— Това не значи, че аз ще ви отговоря.

— Кажете ми веднъж завинаги, Елдън Суейн ли е бащата на Ник?

Тя ме погледна с пасивна упоритост.

— Вероятно. Поне той мислеше така. Но не очаквайте от мен да съобщя на Ник, че е убил родния си баща…

— Той вече го знае — отбелязах аз. — Не може повече да се криете зад гърба му.

— Не ви разбирам.

— Вие укривате фактите, свързани с Елдън Суейн и със смъртта му, заради самата себе си, а не заради Ник. Оставихте го сам да носи бремето на вината и да опере пешкира вместо вас.

— Не е имало такова нещо. Запазихме всичко в тайна.

— И оставихте Ник да живее в психически тормоз, цели петнадесет години. Това е най-мръсният номер, който човек може да погоди не само на родния си син, но и на когото и да било.

Тя наведе глава, сякаш се срамуваше. Но думите й бяха:

— Няма да призная нищо.

— Не е и нужно. Имам достатъчно веществени доказателства и достатъчно свидетели да ви дам под съд. Говорих с баща ви и с майка ви, с мистър Ролинсън и с мисис Суейн. Говорих и с Флорънс Уилямс.

— По дяволите, тя пък коя е?

— Собственицата на „Бунгалата на Кончита“ в Импириъл Бийч.

Мисис Чалмърс вдигна глава и прокара пръсти по лицето си, сякаш по него имаше прах или паяжини.

— Съжалявам, че кракът ми изобщо стъпи в оня вертеп, истина ви казвам. Но вие не можете да докажете нищо след толкова години. Тогава бях малолетна. А и за всичко, което съм сторила… срокът на давност отдавна е изтекъл.

— И какво сторихте?

— Няма да давам показания срещу себе си. Вече казах, че ще използвам законното си право на мълчание. — И добави с по-уверен глас: — Джон Тротуел ще се върне всеки момент, а това е по неговата част. Ако вие станете груб, той може да ви отвърне още по-грубо.

Знаех, че се намирам на хлъзгава почва. Но това бе може би последната ми възможност да пробия бронята на мисис Чалмърс. И отговорите, и мълчанието й потвърждаваха представата ми за нея.

— Ако Джон Тротуел знаеше за вас това, което знам аз, нямаше да ви докосне дори с ръкавици.

Този път тя не намери отговор. Отиде до един стол при вратата и несигурно се отпусна на него. Последвах я и се наведох над нея.

— Какво стана с парите?

Тя се изви настрана от мен.

— Кои пари?

— Парите, които Елдън Суейн присвои от банката.

— Пренесе ги със себе си през мексиканската граница. Аз останах да го чакам в Даго. Обеща, че ще изпрати някой да ме вземе, но никой не дойде. И аз се омъжих за Лари Чалмърс. Това е всичко.

— Какво е направил Елдън с парите в Мексико?

— Чух, че ги е изгубил. Налетял на някакви бандити в Баха и те му ги задигнали.

— А как са се казвали бандитите, Рита?

— Откъде да знам? Това е слух, който научих случайно.

— Ще ви кажа по-интересен слух. Имената на бандитите са Лари и Рита и те не са откраднали парите в Мексико. Елдън Суейн никога не ги е пренасял през границата. Вие сте го пратили за зелен хайвер и сте го ограбили заедно с Лари. И оттогава двамата бандити заживели щастливо. До днес.

— Никога няма да докажете това! Не можете!

Тя почти викаше, сякаш се надяваше да заглуши гласа ми и гласа на миналото. Тротуел отвори вратата.

— Какво става тук? — Хвърли ми строг поглед. — Какво се мъчите да докажете?

— Говорехме какво е станало с парите на Суейн. Мисис Чалмърс твърди, че са ги взели мексикански бандити. Но аз съм почти сигурен, че двамата с Чалмърс са ги задигнали от Суейн. Трябва да е станало ден-два, след като Суейн е присвоил парите и ги е занесъл в Сан Диего, където го е чакала тя.

Мисис Чалмърс неволно трепна, сякаш свободната ми импровизация я улучи по болно място. Тротуел забеляза издайническото движение. Лицето му се затвори като ръка в юмрук.

— Двамата са откраднали кола — продължих аз — и са донесли парите тук, в Пасифик Пойнт, в къщата на майка му. Това е станало на трети юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Лари и Рита инсценирали кражба, но всъщност било обратното — внесли, вместо да изнесат. Не било трудно, тъй като майката на Лари била сляпа, а Лари, естествено, имал ключ от къщата и знаел комбинацията на сейфа. Скрили парите в сейфа и избягали.

Мисис Чалмърс стана, отиде до Тротуел и хвана ръката му.

— Не му вярвай. Онази нощ бях на повече от седемдесет километра оттук.

— А Лари? — попита Тротуел.

— Да! Всичко беше дело на Лари. Майка му никога не използвала сейфа, след като загубила зрението си, и той реши, че това е идеално място да скрием… искам да кажа…

Тротуел я улови за раменете и я отдалечи от себе си.

— Ти си била с Лари тук през онази нощ, нали?

— Насила ме накара да дойда. Опря пистолет в гърба ми.

— Това значи, че ти си карала колата — процеди Тротуел. — Ти си убила жена ми.

Тя извърна глава.

— За всичко е виновен Лари. Разбираш ли, тя го позна. Той изви волана, стъпи на крака ми и даде газ. Не можах да спра. Колата мина точно през нея. Не ме остави да спра, докато не стигнахме Сан Диего.

— Не искам да слушам това — разтърси я Тротуел. — Къде е мъжът ти сега?

— Вкъщи. Вече ти казах, че не се чувства добре. Седи като замаян.

— Той е опасен — предупредих Тротуел. — Не е ли по-добре да се обадим на Лакланд?

— Не, първо искам да поговоря с Чалмърс. Ще дойдете с мен, нали? Също и вие, мисис Чалмърс.

Тя отново седна помежду ни на предната седалка на колата на Тротуел. Беше се втренчила далеч напред в магистралата като човек, който е преживял шок от автомобилна катастрофа и непрекъснато се страхува, че ще катастрофира отново.

— Онази сутрин — казах аз, — когато Ник изгълта хапчетата, вие къде бяхте?

— Спях. Предната вечер бях взела два хлоралхидрата.

— А мъжът ви спеше ли?

— Не знам. Спим в отделни стаи.

— Кога тръгна да търси Ник?

— Веднага след като вие си отидохте.

— С ролса?

— Да.

— И къде е ходил?

— Предполагам, че е обикалял наоколо. Когато е възбуден, кара без посока като луд. След това цяла седмица седи като мумия.

— Той е ходил в Сан Диего, мисис Чалмърс. И има улики, че Ник е бил с него, лежал е в безсъзнание под одеялото на задната седалка.

— Това е съвсем безсмислено.

— Боя се, че за мъжа ви не е било така. Когато Ник се измъкнал през прозорчето на банята, той го причакал в градината. Ударил го с лопата или нещо друго и го скрил в ролса, после се приготвил и тръгнал за Сан Диего.

— Защо ще постъпва така с родния си син?

— Ник не е негов син. Той е син на Елдън Суейн и мъжът ви е знаел. Забравяте собственото си минало, мисис Чалмърс.

Тя ме стрелна изкосо.

— Бих искала да мога.

— Ник е знаел или е подозирал чий син е — поясних аз. — Във всеки случай се е стараел да се добере до истината за смъртта на Елдън Суейн. И през цялото време се е доближавал до нея.

— Ник сам застреля Елдън.

— Вече всички знаем това. Но Ник не е завлякъл трупа в огъня, за да му изгори отпечатъците. За това са били нужни силите и подбудите на възрастен човек. Ник не е пазил пистолета на Суейн, за да го използва срещу Сидни Хароу цели петнадесет години по-късно. Ник не е убил Джийн Траск, въпреки че мъжът ви направи всичко възможно да го инсценира. Затова е закарал Ник в Сан Диего.

— Нима Лари е убил всички тези хора? — попита жена му с някакво страхопочитание.

— Страхувам се, че да.

— Но защо?

— Знаели са твърде много за него. Той е един болен човек, решен да защитава фантазиите си.

— Фантазии?

— Измисления свят, в който е живял.

— Да, разбирам.

Завихме от магистралата по Пасифик Стрийт и поехме по дългия наклон нагоре. Зад нас, в подножието на града, ниското алено слънце се отразяваше във водата. В необикновената светлина домът на Чалмърсови изглеждаше призрачен като сън, като испански замък, принадлежащ на нереално минало.

Входната врата беше отключена и ние влязохме. Мисис Чалмърс извика „Лари!“, но не получи отговор.

Емилио се появи със закъснение в коридора от дъното на къщата. Мисис Чалмърс се втурна към него.

— Къде е той?

— Не знам, госпожо. Нареди ми да стоя в кухнята.

— Каза ли му, че съм претърсвал ролса? — попитах го аз.

Черните очи на Емилио отбягнаха моите. Не ми отговори. Жената се качи по стълбите към кабинета. Заблъска с юмрук по резбованата дъбова врата, сетне засмука окървавените си кокалчета и продължи да блъска.

— Той е вътре! — проплака тя. — Трябва да го изведем. Ще посегне на себе си.

Отместих я настрана и опитах вратата. Беше заключена. Стаята зад нея беше ужасяващо безмълвна.

Емилио отиде в кухнята за отвертка и чук и с тяхна помощ откачи вратата от пантите й.

Чалмърс седеше на въртящия се стол на съдията с неестествено килната настрани глава. Беше облечен в синя морска униформа с три златни нашивки на командир. Кръвта от прерязаното му гърло се бе стекла по редицата бойни лентички и ги бе оцветила еднакво. Стар отворен бръснач лежеше под увисналата му ръка. Жена му отстъпи, сякаш тялото излъчваше смъртоносни лазерни лъчи.

— Знаех, че ще го направи. Искаше да го извърши още в деня, когато дойдоха у нас.

— Кой е идвал у вас? — попитах аз.

— Джийн Траск и оня бияч, с когото се движеше. Сидни Хароу. Тръшнах им вратата под носа, но знаех, че ще се върнат. Лари също. Той извади пистолета на Елдън, който лежеше скрит в сейфа през всичките тези години. Беше си наумил да умрем и двамата. Искаше да застреля първо мен, а после и себе си. Ние с доктор Смидърам го склонихме да идем в Палм Спрингс.

— Трябваше да го оставите да се застреля — отсъди Тротуел.

— И мен също ли? За нищо на света. Не исках да умра. И сега не искам. — Все още кипеше от страст, макар и насочена единствено към самата нея. Тротуел и аз мълчахме. Тя му каза: — Още ли сте мой адвокат? Сам казахте, че е така.

Той поклати глава. Очите му сякаш гледаха през и отвъд нея, в печалното минало или в безрадостното бъдеще.

— Не може да се отметнете сега — продължи тя. — Какво си мислите, че не съм достатъчно изстрадала? Съжалявам за съпругата ви. И досега се будя нощем и я виждам, клетата жена, легнала там, на пътя, като вързоп дрипи.

Тротуел я удари през лицето с опакото на дланта си. От устата й бликна струйка кръв и потече по брадичката й като пукнатина в мрамор.

Застанах между тях, да не би да я удари пак. Не биваше да го прави. Тя събра смелост от жеста ми.

— Няма защо да ме биеш, Джон. И без това се чувствам ужасно. През цялото време живях тук като в къща, населена с призраци, честно ти казвам. Първата вечер, когато дойдохме, стояхме тук в кабинета и слагахме парите в сейфа, а старата сляпа майка на Лари се появи в тъмнината и рече: „Ти ли си, Съни?“. Не знам как разбра, че е той. Беше зловещо.

— А после? — запитах аз.

— Той я заведе, в стаята й и поговори с нея. Не ми каза за какво, но след това тя не ни обезпокои повече.

— Естел никога не проговори за това — каза ми Тротуел. — Умря, без да отрони дума.

— Сега знаем от какво е умряла — рекох аз. — Разбрала е какъв човек е станал синът й.

В същия миг мъртвецът, сякаш ме бе подслушал, смутено оброни глава. Вдовицата му се приближи като сомнамбул и застана до него. Докосна косата му.

Останах при нея, докато Тротуел извика полицията.