Рос Макдоналд
Прощален поглед (33)

Трийсет и трета глава

Бети ме чакаше нетърпеливо на паркинга. Изпитателният й поглед се насочи към долната част на лицето ми.

— Изцапан сте с червило. Чакайте. — Извади от чантата си хартиена носна кърпичка и взе да ме бърше, като ме натискаше свирепо. — Така. Сега е по-добре. — В колата ме запита с безизразен глас: — Да не въртите любов с мисис Смидърам?

— Приятели сме.

— Нищо чудно, че не мога да се доверя на никого — продължи тя с все тъй равен тон — и че не мога да сторя нищо за Ник. — Обърна се към мен: — Щом сте такъв добър приятел на мисис Смидърам, защо тя не ме пусна при Ник?

— Мъжът й е лекарят. Тя твърди, че е само обслужващ персонал.

— А защо той не го пуска?

— Задържат го, за да го охраняват. Не е ясно от какво или от кого, но съм съгласен, че се нуждае от защита. Само че докторът не може сам да се справи с тая задача. Тук е нужна правна консултация.

— Ако се мъчите да замесите в това баща ми… — Кокалчетата й удариха волана на колата с такава сила, че сигурно я заболя.

— Той е замесен, Бети. По този въпрос няма спор. И вие с нищо не помагате на Ник, като се опълчвате срещу баща си.

— Той се опълчи срещу нас двамата.

— Може и така да е. Но ние имаме нужда от него.

— Аз нямам — каза тя високо и нерешително.

— Тъй или иначе, сега аз имам нужда от вас. Ще ме закарате ли до службата му?

— Добре. Но няма да влизам.

Спря на паркинга зад кантората на баща си. На една от запазените места стоеше лъскав черен ролс-ройс.

— Това е колата на Чалмърсови — рече Бети. — Мислех, че са скъсали отношенията с баща ми.

— Може би сега ги кърпят. Колко е часът?

Погледна часовника си.

— Пет без двадесет и пет. Ще ви чакам тук.

Ролсът ме заинтригува. Доближих се до него и го заразглеждах, като се възхищавах от меката му кожена тапицерия и орехова облицовка. Колата беше в безупречно състояние, с изключение на някаква жълтеникава нечистотия върху набрано пътническо одеяло на задната седалка. Приличаше на засъхнало петно от повръщано.

Изстъргах малко от него с пластмасовата си кредитна карта. Когато вдигнах очи, видях, че през паркинга към мен се е устремил слаб мъж в тъмен костюм и шофьорска фуражка. Беше Емилио, прислужникът на Чалмърсови.

— Махнете се от колата — каза той.

— Добре.

Затръшнах задната врата на ролса и направих крачка назад. Черните очи на Емилио се втренчиха в картата в ръката ми. Посегна към нея, но аз я отдръпнах.

— Дайте ми това.

— Друг път. Кой е повръщал в колата, Емилио?

Въпросът ми го разтревожи. Повторих го. Гневът му се изпари. Обърна се и се метна зад волана на ролса, като вдигна автоматичния прозорец от моята страна.

— Какво стана? — попита Бети, като се отдалечихме.

— Не съм сигурен. Що за човек е той?

— Емилио ли? Мрачен тип.

— Може ли да се разчита на него?

— Сигурно. Работи при Чалмърсови над двадесет години.

— Какъв, живот води?

— Мисля, че тих, ергенски. Но не съм запозната с житейските дела на Емилио. Какво е това на картата?

— Разумен въпрос. Имате ли плик?

— Не, но ще намеря.

Влезе в сградата през задната врата и се върна веднага с един от служебните пликове на баща си. С нейна помощ сложих вътре находката си, залепих го и му сложих инициали. — Коя лаборатория използва баща ви?

— На Бърнард. Намира се по пътя за Съдебната палата.

Подадох й плика.

— Искам да изследват това за хлоралхидрат и нембутал. Тестовете май са съвсем прости и могат да ги направят веднага, ако им кажете, че баща ви ги иска бързо. И им поръчайте да пазят добре пробата.

— Тъй вярно.

— Ще ми донесете ли резултатите? Вероятно ще съм в кантората на баща ви. Ако предпочитате, можете да се дегизирате.

Тя не се усмихна, но послушни тръгна да изпълни поръчението. Усетих свеж приток на адреналин във вените си, от който се почувствах по-силен и агресивен. Ако подозрението ми бе правилно, пробата от повръщаното в плика можеше да изясни случая.

Влязох в сградата и тръгнах по коридора към чакалнята. На отворената врата ме спря гласът на Тротуел:

— Арчър? Вече не се надявах, че ще дойдете.

Вмъкна ме в библиотеката си, която беше изцяло запълнена с юридически справочници. Млад мъж в колежански костюм на „Айви Лийг“ човъркаше прожекционен апарат. В далечния край на стаята беше опънат екран. Тротуел ме изгледа без особена симпатия.

— Къде се изгубихте?

Отговорих му и смених темата:

— Май сте купили филмите от мисис Суейн.

— Не се стигна до пари? — обяви той със задоволство. — Убедих мисис Суейн, че да служи на истината е неин дълг. Оставих й флорентинската кутия, която е била на майка й. В замяна тя ми даде филмите. За нещастие лентата, която ще ви покажа, е отпреди двадесет и шест години и е в доста лошо състояние. Скъса се, докато я гледах преди малко. — Той се обърна към младежа при прожекционния апарат — Как върви, Еди?

— Лепя я. След минутка съм готов.

— Направете ми една услуга, Арчър — обърна се Тротуел към мен. — Айрини Чалмърс е в чакалнята.

— Възстановихте ли отношенията си?

— Ще ги възстановим — рече той и зъбите му блеснаха. — В момента е тук против волята си. Просто идете и я пазете да не избяга.

— С какво смятате да я сломите?

— Ще видите.

— С това, че моминското й име е Рита Шепърд?

Самодоволният вид на Тротуел се стопи. Между двама ни зрееше някакво съперничество, което може би се дължеше на факта, че Бети ми се доверяваше.

— Откога знаете за това? — запита той с прокурорски глас.

— От около пет секунди. Но го подозирам от снощи — Нямаше да е разумно да признавам, че идеята ми хрумна, докато сънувах баба си.

Както си вървях по коридора, сънят ясно се открои в съзнанието ми и притъпи моята войнственост. Мисис Шепърд се смеси със спомена за баба ми, отдавна погребана в Мартинес. Неустрашимостта, с която съхраняваше тайната на дъщеря си, я правеше достойна за уважение.

Когато влязох, в чакалнята, Айрини Чалмърс вдигна лице към мен. Сякаш не ме позна веднага. Телефонистката ми зашепна, както се прави в присъствието на болен или луд.

— Боях се, че няма да успеете да дойдете. Мистър Тротуел е в библиотеката. Заръча да отидете веднага.

— Току-що разговарях с него.

— Аха, добре.

Седнах до Айрини Чалмърс. Тя се обърна и ме изгледа. Разпозна ме бавно, като че се будеше от сън. Тонът й бе тих и извинителен, сякаш сънят беше лош.

— Извинете, бях се разсеяла. Вие сте мистър Арчър, нали? Мислех, че вече не работите за нас.

— Все още се занимавам със случая, мисис Чалмърс. Между другото намерих писмата на мъжа ви.

— У вас ли са? — попита тя без особен интерес.

— Няколко са у мен. Ще ви ги върна посредством мистър Тротуел.

— Но той вече не ни е адвокат.

— Все пак можете да му се доверите за писмата.

— Не знам. — Огледа малката стая с някаква примитивна подозрителност. — Бяхме толкова добри приятели. Но вече не сме.

— Заради Ник и Бети ли?

— Предполагам, че това беше последният удар — рече тя. — Но от известно време имаме доста неприятности, свързани с пари. Парите са в основата на всяко зло, нали? Понякога почти ми се иска отново да съм бедна.

— Казахте, че сте имали неприятности, свързани с пари.

— Да. Когато с Лари създадохме фондацията „Смидърам“, Джон Тротуел отказа да изготви документите за нея. Заяви, че доктор Смидърам ни води носа, за да му построим клиника. Но Лари го искаше, а и на мен идеята ми се струваше добра. Не знам какво бихме правили без доктор Смидърам.

— Той е сторил много за вас, нали?

— Знаете, че е така. Той спаси Ник… известно ви е от какво. Мисля, че Джон Тротуел завижда на доктор Смидърам. Във всеки случай вече не ни е приятел. Дойдох тук сега само защото ме заплаши.

Исках направо да я запитам какво има предвид, но телефонистката явно ни слушаше. Казах й:

— Моля ви, идете и вижте дали мистър Тротуел е готов да ни приеме.

Тя излезе неохотно. Обърнах се отново към мисис Чалмърс.

— С какво ви заплаши?

Отговорът й не беше уклончив. Реагираше, сякаш зашеметяващ удар бе сринал цялата й дискретност.

— Пак с Ник. Днес Тротуел е ходил в Сан Диего и е изровил някакви нови мръсотии. Не знам дали трябва да ги споделям с вас.

— Нещо свързано с раждането на Ник?

— Значи ви е казал?

— Не, но прочетох някои от писмата на мъжа ви. Очевидно е бил в чужбина, когато Ник е бил заченат. Така ли е, мисис Чалмърс?

Тя ме погледна първо смутена, а после с подчертана надменност.

— Нямате право да ме питате за това. Искате да ме разголите цялата, нали?

Дори в гнева си тя сякаш играеше някаква подмолна еротична игра, в която канеше и мен да участвам.

Отправих й усмивка, която усетих като чужда. Телефонистката се върна и предаде, че мистър Тротуел ни очаква. Заварихме го сам в библиотеката, застанал до прожекционния апарат. Айрини Чалмърс погледна машинката, сякаш бе дуло на страшно оръжие. Уплашеният й поглед се премести от Тротуел върху мен, а аз стоях между нея и вратата. Затворих я. Лицето и тялото й се вцепениха.

— Не спомена нищо за филми — рече тя плачливо на Тротуел. — Каза, че си искал да обсъдиш с мен случая.

Той отговори спокойно като човек, който изцяло владее положението.

— Филмът е част от случая. Заснет е на едно плувно празненство в Сан Марино през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Повечето кадри са снимани от Елдън Суейн, домакин на празненството. Последната част, където се появява и самият той, е снимана от жена му.

— Разговаря ли с мисис Суейн?

— Малко. Честно казано, повече ме интересува твоята реакция. — Потупа облегалката на креслото до прожекционния апарат. — Настани се удобно, Айрини.

Жената упорито остана на мястото си. Тротуел се приближи усмихнат до нея и я хвана за ръката. Тя се движеше бавно и тежко като статуя, която неохотно се съживява. Той я настани в креслото, застана отзад, наведе се и постави ръце върху раменете й.

— Ще изгасите ли лампата, Арчър?

Завъртях ключа и седнах до Айрини Чалмърс. Прожекционният апарат забръмча. Безмълвният залп светлина изпълни екрана с образи. Голям правоъгълен басейн с трамплин и пързалка отразяваше старомодно синьо небе.

Русо момиче със зряла фигура и детско лице се качи на трамплина. Помаха към камерата, подскочи високо и направи комичен скок с разтворени като жаба крака. Изплува, напълнило устата си с вода, която изхвърли на струя към камерата. Джийн Траск като млада.

Следващата на трамплина бе Айрини Чалмърс, родена Рита Шепърд. Със сериозен вид тя се приближи до края му, сякаш позираше пред камерата. Черната гумена плувна шапка, която скриваше косите й, й придаваше странно архаичен вид. Постоя доста време на трамплина, камерата не се отместваше от нея, но тя не погледна нито веднъж нататък. След това отскочи, направи лястовичи скок и се плъзна без пръски под водата. Чак когато водата я скри, осъзнах колко беше прекрасна.

Камерата я улови, като изплува — тя се усмихна и й обърна гръб. Джийн изскочи зад нея и натисна главата й във водата, като се смееше и викаше, сетне заплиска шепи вода към камерата.

Трети на трамплина се покачи младеж на около осемнадесет години, когото не можах веднага да позная. Той бавно се придвижваше към края му, като хвърляше страхливи погледи назад, сякаш го гонеха пирати. Така си и беше, Джийн се втурна зад него и го блъсна във водата със смях и викове. Младежът изплува със затворени очи, като пляскаше отчаяно с ръце. Жена с широкопола шапка му подаде кука, прикрепена към дълъг прът, и го извлече към плиткия край на басейна. Остана там, до кръста във водата, обърнал към камерата хилавия си гръб. Спасителката му свали шапката си и се поклони на невидимите зрители.

Жената беше мисис Суейн, но камерата на Суейн не се задържа дълго върху нея. Премести се към зрителите — хубава възрастна двойка, седнала на засенчена люлка. Познах Самюъл Ролинсън въпреки сянката върху лицето му и предположих, че жената до него е Естел Чалмърс. Камерата се отмести, преди да успея да разгледам добре изящното й, страстно лице.

Рита и Джийн се спуснаха по пързалката поотделно и заедно. Надпреварваха се да преплуват басейна по дължина и Джийн победи. Тя напръска младежа, който се страхуваше от водата и все така стоеше като вкоренен в басейна. Сетне напръска Рита.

Зърнах в далечината леко размазания образ на Ранди Шепърд, с червена коса и червена брада, в градинарски комбинезон — надничаше над един плет към дъщеря си, която лягаше да се пече на слънце. Погледнах отстрани лицето на Айрини Чалмърс, осветено от бледите цветове, падащи от екрана. Имаше вид на умираща под беззвучната бомбардировка на миналото.

Когато пак вперих очи в екрана, на трамплина стоеше Елдън Суейн. Беше мъж със среден ръст и хубава голяма глава. Отблъсна се и направи лястовичи скок. Камерата го посрещна, като изплува, и го проследи до трамплина. Направи няколко предни и задни превъртания.

Последва двоен скок с Джийн на раменете и накрая двоен скок с Рита. Сякаш водена от документален интерес, камерата следеше двойката — Рита застана с разтворени крака на трамплина, Елдън Суейн мушна глава между тях и я вдигна. Занесе я до края на трамплина, като залиташе леко, и там остана дълго време неподвижен, главата му се подаваше между бедрата й като глава на гигантско усмихнато бебе, което отново се ражда.

Двамата паднаха заедно от трамплина и останаха цяла вечност под водата. Камерата ги търсеше, но улавяше само блестящата повърхност, замрежена с ивици светлина и цветни сенки, разтворени във водата.