Рос Макдоналд
Прощален поглед (3)

Трета глава

На път за университета спрях на някаква бензиностанция и се обадих в апартамента на Ник от един автомат. Чух женски глас.

— Домът на Николъс Чалмърс.

— Там ли е мистър Чалмърс?

— Няма го. — Произнасяше думите с делови тон. — Говорите с телефонистката.

— Как мога да се свържа с него? Важно е.

— Не знам къде е. — В гласа се промъкна непрофесионална нотка на безпокойство. — Във връзка с неявяването му на изпитите ли го търсите?

— Може и така да се каже — заявих аз неопределено. — Вие приятелка ли сте му?

— Да. Всъщност не съм от телефонната служба. Аз съм годеницата му.

— Мис Тротуел?

— Познаваме ли се?

— Още не. В квартирата на Ник ли се намирате?

— Да. Вие адвокат ли сте?

— В общи линии, да. Името ми е Арчър. Ще ме изчакате ли в апартамента, мис Тротуел? И ако Ник се появи, бихте ли го помолили и той да ме почака?

Тя се съгласи.

— Ще направя всичко, за да помогна на Ник. — Подтекстът предполагаше, че той се нуждае от цялата помощ, която може да получи.

Университетът се издигаше на едно плато извън града, на няколко километра зад летището. Отдалече незавършената елипса от нови постройки изглеждаше древна и тайнствена като Стоунхендж^[1]. Беше третата седмица на януари и предположих, че зимната сесия е в разгара си. Студентите, които видях из студентското градче, имаха преуморен и съсредоточен вид.

От няколко години не бях идвал по тези места. През това време студентите се бяха увеличили, а кварталът към университета се бе превърнал в истински град. След Лос Анджелис ми се струваше странно да се озова на място, където всички са млади.

Ник живееше в пететажна сграда, наречена „Кеймбридж Армс“. Качих се с асансьора до петия етаж и открих вратата на апартамента с номер 1.

Момичето ми отвори, преди да почукам. Очите му трепнаха, като видя, че съм сам. Имаше лъскава права руса коса до раменете и носеше тъмно сако и панталон. Изглеждаше около двадесетгодишно.

— Тук ли е Ник? — попитах аз.

— Страхувам се, че не. Вие ли сте мистър Арчър?

— Да.

Тя ми хвърли бърз проницателен поглед и разбрах, че е по-възрастна, отколкото ми се стори отначало.

— Наистина ли сте адвокат, мистър Арчър?

— Казах „в общи линии“. Често съм се явявал в тази роля, макар и на непрофесионално равнище.

— А какво правите на професионално равнище?

Тонът й беше неприветлив, но в очите й имаше нещо честно, беззащитно и уязвимо. Изпитах желание да я закрилям от житейските несгоди. Определено бе най-симпатичният човек, когото срещах от доста време насам.

— Страхувам се, мис Тротуел, че ако ви кажа, няма да искате да разговаряте с мен.

— Полицай сте, нали?

— Бил съм. Сега съм частен детектив.

— Тогава сте съвсем прав. Не искам да разговарям с вас.

Тя очевидно се тревожеше. Очите и ноздрите й се разшириха. По лицето й избиха капчици пот и то заблестя.

— Родителите на Ник ли ви изпратиха да разговаряте с мен? — попита тя.

— Как биха могли? Никой не знае, че сте тук. Между другото, след като тъй или иначе започнахме да говорим, не е ли по-добре да влезем вътре?

След известно колебание тя отстъпи назад и ме пусна. Обстановката в хола беше доста луксозна, но въпреки проявения вкус, донякъде безлична. Мебелите създаваха впечатлението, че Чалмърсови са ги купили за сина си, без да го питат.

В стаята не се виждаше нищо, което да подскаже що за човек я обитава. По стените нямаше картини. Единствените лични вещи бяха книгите в библиотечната секция, макар че и те в голямата си част бяха учебници по политически науки, право, психология и психиатрия.

— Ник май не обича да оставя следи от себе си дори вкъщи — обърнах се аз към момичето.

— Не. Той е много затворено момче… мъж.

— Момче или мъж?

— Може би точно в момента го решава.

— Колко годишен е, мис Тротуел?

— Миналия месец навърши двадесет и три, на четиринадесети декември. Завършва с половин година закъснение, защото преди няколко години пропусна един семестър. Тоест ще завърши, ако го допуснат до сесия. Вече не се е явил на три-четири изпита.

— Защо?

— Той няма проблеми с учението. Много е интелигентен — настоя, сякаш аз го отричах. — Блестящ е в политическите науки, които са основната му специалност, а догодина възнамерява да учи право.

Гласът й беше леко приглушен, като че ли разказваше сън или се опитваше да си припомни несбъдната надежда.

— А с какво има проблеми, мис Тротуел?

— С живота, както се казва. — Тя пристъпи към мен, сетне се спря с отпуснати ръце и разтворени длани. — Изведнъж стана безразличен.

— Към вас?

— Де да беше само това. Той се откъсна от всичко. Целият му начин на живот се промени през последните няколко дни.

— Наркотици?

— Не, не вярвам, Ник знае колко са опасни.

— Понякога тъкмо това привлича.

— Знам, знам какво имате предвид.

— Говорил ли е с вас?

— За какво да е говорил? — Тя се обърка за момент.

— За промяната в начина му на живот през последните няколко дни.

— Всъщност не. Разбирате ли, замесена е и някаква жена. По-възрастна жена. — Чак пребледня от ревност.

— Трябва да си е изгубил ума. — Казах го като комплимент, но тя го прие буквално.

— Знам. Върши неща, които не би направил, ако беше напълно нормален.

— Кажете ми, какви неща върши?

Тя ме изгледа продължително — най-дългия поглед, който ми бе отправяла досега.

— Не мога да ви кажа. Дори не ви познавам.

— Баща ви ме познава.

— Така ли?

— Обадете му се, ако не ми вярвате.

Погледът й се зарея към телефона, който стоеше на малка масичка до канапето в дъното на стаята, и се спря отново върху мен.

— Това значи, че работите за Чалмърсови. Те са клиенти на татко. — Не отговорих. — За какво ви наеха родителите на Ник?

— Няма да ви кажа. Само си губим времето! И вие, и аз искаме да видим Ник жив и здрав. Трябва да си помагаме.

— Как да ви помогна?

Усетих, че съм налучкал верния тон.

— Очевидно искате да поговорите с някого. Кажете ми в какво се е забъркал Ник?

Все още стоях прав като неканен гост. Отпуснах се на канапето. Момичето се приближи внимателно и приседна на ръчката, достатъчно далеч от мен.

— Ако ви кажа, ще го повторите ли пред родителите му?

— Не. Какво имате против тях?

— Всъщност нищо. Те са мили хора. Познавам ги от дете като приятели и съседи. Но мистър Чалмърс е доста суров с Ник, двамата са толкова различни. Ник например има доста критично отношение към войната, което според мистър Чалмърс е непатриотично. Той се е отличил през последната война и това е направило мисленето му доста едностранчиво.

— Какъв е бил през войната?

— Преди да навърши възрастта на Ник, станал летец във Военноморските сили. Смята Ник за ужасен бунтар. — Замълча за момент. — А той не е такъв. Признавам, че по едно време беше доста необуздан. Но това беше преди няколко години преди да се заеме с учението. Толкова добре се справяше до миналата седмица. И изведнъж всичко рухна.

Чаках. Плаха като птичка, тя се смъкна от ръчката и се отпусна на канапето до мен. Сбърчи лице и здраво стисна очи, за да задържи сълзите си. След минута продължи.

— Смятам, че в дъното на всичко е онази жена. Знам какво си мислите, но как да не ревнувам? Захвърли ме като непотребна вещ и хукна след жена, която може да му бъде майка. На всичкото отгоре омъжена.

— Откъде знаете?

— Представи ми я като мисис Траск. Почти съм сигурна, че не е от нашия град, в телефонния указател няма Траскови.

— Той ви е запознал, така ли?

— Принудих го. Видях ги заедно в ресторант „Лидо“. Отидох на масата им и стоях, докато Ник не ме запозна с нея и с другия мъж. Името му беше Сидни Хароу. Данъчен агент е в Сан Диего.

— Той ли ви каза?

— Не съвсем. Узнах сама.

— Бива ви да узнавате туй-онуй.

— Да — рече тя. — Така е. Обикновено не обичам да си навирам носа в чужди работи. — Усмихна се леко. — Но има случаи, когато е наложително. Тъй че без мистър Хароу да забележи, задигнах квитанцията за паркинга, която беше на масата до чинията му. Отидох с нея в паркинга на „Лидо“ и накарах обслужващия да ми покаже колата. Беше ужасна таратайка с гюрук и със счупено задно стъкло. Останалото беше лесно. Взех името и адреса му от регистрацията на колата и се обадих в службата му в Сан Диего, която се оказа данъчна агенция. Казаха ми, че е в отпуск. Хубав отпуск.

— Откъде знаете, че не е?

— Не съм свършила. — За първи път прояви нетърпение, увлечена от разказа си. — Срещнах ги в ресторанта в четвъртък по обяд. В петък вечерта отново видях колата. Беше паркирана пред дома на Чалмърсови. Живеем по диагонал през улицата и къщата им се вижда от прозореца на стаята ми. За да се уверя, че е същата кола, отидох да проверя регистрацията. Беше около девет часът. Колата беше същата. Изглежда, онзи човек ме чу, като затръшвах вратата, защото изтича от къщата на Чалмърсови и ме попита какво търся там. Аз пък го попитах той какво търси там. Тогава той ме удари през лицето и започна да извива ръката ми. Сигурно съм извикала, защото Ник дотича и го повали с един удар. Мистър Хароу извади пистолет и за момент помислих, че ще застреля Ник. И двамата имаха странен израз на лицата си, сякаш умираха. Сякаш желаеха еднакво силно да се убият един друг и да бъдат убити.

Познавах добре този прощален поглед. Виждал го бях през войната и за съжаление твърде често и след нея.

— Тогава — продължи момичето — от къщата излезе жената и ги спря. Нареди на мистър Хароу да се качи в колата. Седна до него и заминаха. Ник ми каза, че съжалява, но в момента не можел да говори с мен. Прибра се, затвори вратата и заключи.

— Откъде знаете, че се е заключил?

— Опитах се да вляза. Родителите му бяха в Палм Спрингс, а той беше страшно разстроен. Не ме питайте защо. Нищо не разбирам, освен че онази жена го преследва.

— Сигурна ли сте?

— Тя е от този тип. С платиненоруси коси, с голяма червена, влажна уста и зли очи. Не мога да разбера как е хлътнал по нея.

— Защо мислите, че е хлътнал?

— Заради начина, по който му говореше, сякаш е нейна собственост. — Произнесе тези думи с извърнато от мен лице и тяло.

— Разказахте ли на баща си за нея?

Тя поклати глава.

— Той знае, че имам неприятности с Ник, но не мога да му кажа точно какви. Това ще го злепостави.

— А вие искате ли да се омъжите за Ник?

— От дълго време го искам. — Обърна се и ме погледна. Усетих хладния и напрегнат взор, който упражняваше натиск, подобно на напираща срещу язовирна стена вода. — Възнамерявам да се омъжа за него, независимо дали баща ми желае, или не. Естествено, бих предпочела да е с негово съгласие.

— Той зле ли е настроен към Ник?

Лицето й посърна.

— Той ще е зле настроен към всеки, за когото поискам да се омъжа. Майка ми загина през хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Тогава е била по-млада, отколкото съм аз сега — добави тя с известно учудване. — Татко не се е женил повторно заради мен. Бих искала да го беше направил тъкмо заради мен.

Говореше с отмерена сдържаност, което ме накара да осъзная, че е по-възрастна, отколкото я смятах.

— На колко години сте, Бети?

— На двадесет и пет. Ако смятате, че съм неулегнала…

— Откога не сте виждали Ник?

— От петък вечерта пред дома му.

— И оттогава го чакате тук?

— Не стоя през цялото време. Татко ще се поболее от тревога, ако някоя вечер не се прибера. Между другото Ник не е идвал, откакто съм тук.

— Тоест откога?

— От събота следобед — рече тя и добави с вид на страдаща от морска болест. — Щом иска да спи с нея, негова работа.

В този момент звънна телефонът. Тя бързо стана и се обади. Послуша за момент и заговори мрачно в слушалката:

— Телефонната служба на мистър Чалмърс… Не, не знам къде е… Мистър Чалмърс не ме информира. — Заслуша отново. От мястото си чувах развълнуван женски глас, но не можах да доловя думите. Бети ги повтори. — Мистър Чалмърс в никакъв случай да не идва в мотел „Монтевиста“. Разбирам. Вашият съпруг ви е последвал там. Да му кажа ли и това?… Добре.

Остави слушалката много бавно и предпазливо, сякаш можеше да гръмне в ръцете й. От шията към лицето й плъзна червенина породена от силно вълнение.

— Беше мисис Траск.

— Така си и помислих. Доколкото разбрах, тя е в мотел „Монтевиста“.

— Да. Заедно с мъжа си.

— Може би ще ги посетя.

Бети рязко се изправи.

— Отивам си вкъщи. Няма повече да чакам. Това е унизително.

Слязохме заедно с асансьора. В безличната близост, създадена от кабинката, тя ми каза:

— Издрънках ви всичките си тайни. Как карате хората да го правят?

— Не ги карам. Хората обичат да говорят за болката си. Понякога това ги облекчава.

— Да, мисля, че сте прав.

— Мога ли да ви задам още един мъчителен въпрос?

— Днес, изглежда, е ден за такива въпроси.

— Как загина майка ви?

— Прегазила я кола точно пред къщи, на Пасифик Стрийт.

— Кой е карал?

— Никой не знае, най-малко аз. Била съм бебе.

— Блъснал я и избягал, така ли?

Тя кимна. Стигнахме партера и вратата на асансьора се отвори, прекратявайки усамотението ни. Отидохме заедно на паркинга. Гледах я, докато замина с червената си двуместна кола. Гумите й направо щяха да се подпалят на завоя към улицата.