Рос Макдоналд
Прощален поглед (4)

Четвърта глава

Квартал Монтевиста бе разположен на морския бряг точно на юг от Пасифик Пойнт. Беше неприветливо място, подходящо за непретенциозни хора, които биха могли да живеят къде да е.

Излязох от магистралата и свърнах нагоре по залесен с дъбове хълм към мотел „Монтевиста“. От паркинга, разположен на върха, покривите на бунгалата изглеждаха плувнали в море от зеленина. Попитах младежа на рецепцията за мисис Траск. Насочи ме към седмо бунгало, от другата страна на басейна.

Бронзов делфин бълваше вода в единия край на големия старомоден басейн. Зад него пътека от каменни плочи криволичеше през дъбовете към бунгало с бяла мазилка. От едно дърво излетя кълвач и пресече късчето небе над мен. Крилата му се размахваха като ветрило, подплатено с алена коприна.

Щеше да е приятно място, ако откъм бунгалото не се чуваха свадливи гласове. Женският глас звучеше насмешливо. Мъжкият — тъжно и монотонно. В момента говореше той.

— Не е смешно, Джийн. Толкова пъти беше готова да разбиеш живота си. Че и моя също. Накрая ще ни провалиш безвъзвратно. Трябваше да си вземеш поука от случилото се с баща ти.

— Остави баща ми на мира.

— Не мога. Снощи говорих с майка ти в Пасадина и тя ми каза, че продължаваш да го търсиш. Гониш вятъра, Джийн. Сигурно е мъртъв от години.

— Не! Татко е жив. И този път ще го намеря.

— За да му дадеш възможност да те зареже отново?

— Той не ме е зарязал.

— Така ми каза майка ти. Зарязал е и двете ви и е избягал с някаква фуста.

— Не е вярно. — Тонът й се повиши. — Няма да говориш така за баща ми.

— Защо не, щом е истина.

— Не ща да те слушам! — кресна тя. — Махай се оттук! Остави ме на мира!

— Няма. Тръгваш с мен за Сан Диего и ще се държиш като хората. Поне това ми дължиш след двадесет години съвместен живот.

За момент жената млъкна. Звуците, долитащи от гората, нахлуха на кротки вълни. Когато заговори отново, гласът й беше по-спокоен и сериозен.

— Съжалявам, Джордж, наистина съжалявам, но по-добре ме остави. Толкова често съм чувала това, което казваш, че го знам наизуст.

— Досега винаги си се връщала — промълви той с нотка на надежда в гласа.

— Този път няма да се върна.

— Длъжна си, Джийн.

Гласът му изтъня. Надеждата се превърна в заплаха. Приближи се до стената на бунгалото.

— Да не си посмял да ме докоснеш — рече тя.

— Имам законно право. Ти си моя жена.

Говореше и вършеше точно каквото не трябва. Знаех го, защото и аз навремето допуснах същите грешки. Жената лекичко изпищя, сякаш се настройваше за по-силен писък.

Надникнах зад ъгъла на бунгалото, където пътеката навлизаше във вътрешното дворче. Мъжът беше прегърнал жената и целуваше русата й глава. Тя стоеше с извърнато към мен лице. Очите й бяха леденостудени, сякаш целувките на мъжа й я смразяваха.

— Пусни ме, Джордж. Не сме сами.

Той я пусна и отстъпи назад. Лицето му бе почервеняло, а очите — навлажнени. Беше едър мъж на средна възраст и ме гледаше с неудобство, сякаш натрапникът беше той, а не аз.

— Това е жена ми — рече той повече като извинение, отколкото като запознанство.

— Защо викаше?

— Всичко е наред — намеси се жената. — Не ми е причинил нищо лошо. Но по-добре си тръгвай, Джордж, преди наистина да стане лошо.

— Не съм свършил разговора си с теб. — Той протегна към нея месестата си червена ръка. Жестът беше едновременно застрашителен и трогателен, напомни ми за невинното чудовище на Франкенщайн.

— Само пак ще се ядосаш.

— Но аз имам право да се боря за своето. Длъжна си да ме изслушаш. Не съм престъпник като баща ти. А дори и престъпниците имат право да говорят в съда. Нека ти обясня. — Разгорещяваше се все повече и повече, самонавиваше се така, че всеки момент можеше да загуби власт над себе си.

— По-добре си тръгвайте, мистър Траск.

Влажният му блуждаещ поглед се спря на мен. Показах му стара значка на заместник-шериф, която носех у себе си за всеки случай. Той я разгледа внимателно, сякаш беше антикварна рядкост.

— Добре, отивам си. — Обърна се и тръгна, но на ъгъла се спря. — Ще бъда наблизо.

Жената се извърна с въздишка към мен. Косата й беше разчорлена и тя я заоправя с нервни пръсти. Имаше пухкава кукленска прическа, която не отиваше на четиридесетте й години. Все пак въпреки описанието на Бети не изглеждаше зле. Фигурата й беше хубава, а лицето — привлекателно, макар и с едри черти. Но и у нея нещо ме разтревожи — в очите й се четяха известна нерешителност и обърканост, сякаш отдавна бе изгубила вяра в живота.

— Навреме дойдохте — каза ми тя. — Никога не се знае какво ще направи Джордж.

— Това важи за всеки човек.

— Вие ли отговаряте за охраната на хотела?

— Замествам.

Огледа ме предизвикателно от горе до долу като жена, която репетира статута си на разведена.

— Дължа ви една почерпка. Обичате ли уиски?

— С много лед, моля.

— Намира ми се лед. Между другото казвам се Джийн Траск.

Аз също й се представих. Заведе ме в хола на бунгалото, остави ме там и отиде в кухнята. По стените на стаята серия английски ловни гравюри проследяваха как неколцина облечени в червени куртки ловци и хрътките им прекосяват хълмове и долини и свършваха с гибелта на подгонената лисица. Докато се правех, че изучавам гравюрите, аз обиколих помещението, стигнах до отворената врата на спалнята и надзърнах вътре. На по-близкото от двете легла лежеше отворено дамско куфарче, а в него се мъдреше златната кутия. На капака й бяха нарисувани мъж и жена с оскъдни антични облекла.

Изкуши ме мисълта да вляза и да взема кутията, но Джон Тротуел нямаше да одобри това. Впрочем и без него вероятно щях да я оставя. Започнах да усещам, че кражбата на кутията е само външен аспект на случая. Каквато и магия да притежаваше тази вещ — черна, бяла или златна — тя се беше просмукала в нея от хората, държали я някога в ръце.

Все пак прекрачих прага на спалнята и вдигнах тежкия капак на кутията. Беше празна. Чух мисис Траск да се връща в хола и избързах насреща й. Тя тръшна вратата на спалнята.

— Няма да използваме тази стая.

— Колко жалко.

Погледна ме стреснато, сякаш не осъзнаваше грубоватата си прямота. Сетне тикна в ръката ми ниска чаша.

— Дръжте.

Отиде в кухнята и се върна с чаша тъмнокафяво питие за себе си. Щом изпи една-две глътки, очите й се овлажниха и заблестяха, лицето й порозовя. Помислих си, че си попийва и че моето присъствие се дължи главно на нежеланието й да се черпи сама.

Тя пресуши набързо чашата и отново я напълни, докато аз въртях моята в ръка. После седна в едно кресло срещу мен от другата страна на масичката за кафе. Чувствах се почти добре. Стаята беше просторна и вдъхваща покой. През отворената външна врата нахлуваха звуците на гората. Налагаше се да наруша идилията.

— Възхищавах се на златната ви кутия. Флорентинска ли е?

— Предполагам — каза тя небрежно.

— Не знаете ли? Изглежда доста ценна.

— Така ли? Вие да не би да сте експерт?

— Не. Разсъждавам от гледна точка на сигурността. Не бих я оставил да стои така.

— Благодаря за съвета — заяви тя без благодарност в гласа. Помълча малко, като си пийваше от чашата. — Не исках да бъда груба, но имам много грижи на главата си. — Наведе се към мене и запита с престорен интерес: — Отдавна ли работите като охрана?

— Над двадесет години, включително и времето в полицията.

— Били сте полицай?

— Да.

— Може би ще можете да ми помогнете. Забърках се в отвратителна история. Не мога да ви обясня всичко сега, но наех човек на име Сидни Хароу да дойде тук с мен. Твърдеше, че е частен детектив, а се оказа, че опитът му се състои главно в издирване на откраднати коли. Бърз е и не си поплюва. Освен това е опасен. — Довърши напитката си и потрепери.

— Откъде знаете, че е опасен?

— За малко не уби приятеля ми. Не се церемони много-много с пистолета.

— Имате приятел?

— Така го наричам — заяви тя леко усмихната. — Всъщност сме повече като брат и сестра или баща и дъщеря, тоест като майка и син. — Усмивката й стана глуповата.

— Как се казва?

— Това няма нищо общо с нещата, които ви обяснявам. Въпросът е, че Сидни Хароу едва не го застреля оная нощ.

— Къде стана това?

— Точно пред къщата на приятеля ми. Тогава разбрах колко е див Сидни и вече не искам да имам нищо общо с него. Дадох му снимката и другите неща, но той не върши нищо. Страх ме е да отида да си ги прибера.

— И искате да отида аз?

— Може би. Още не съм решила. — Говореше с наивна увереност, присъща на жени, които нямат усет към мъжете и непрекъснато вземат погрешни решения спрямо тях.

— А какво трябваше да прави Сидни със снимката и другите неща?

— Да търси факти — каза тя предпазливо. — Затова го наех. Но допуснах грешката да му дам пари и сега той не мърда от стаята си в мотела и пие. Не ми се е обаждал от два дни.

— В кой мотел е?

— В „Сънсет“. На крайбрежието.

— Как се свързахте със Сидни Хароу?

— Не съм се свързвала с него. Един познат го доведе у нас миналата седмица и той ми се стори жизнен и енергичен, точно човекът, който ми трябва. — Сякаш за да съживи надеждите си от онази среща, тя вдигна чашата и пресуши последните няколко капки, като ги облиза с език. — Напомни ми за баща ми на младини.

Изглежда, за момент се успокои от спомена за баща си и за първата среща с Хароу. Но нравът й беше променлив и това състояние не продължи дълго. Видях внезапно оживялото щастие да угасва в очите й. Стана и тръгна към кухнята, сетне рязко спря, като че ли се блъсна в невидимо стъкло.

— Пия твърде много — рече тя. — И говоря твърде много.

Остави чашата си на масата, приближи се и застана пред мен. Нерадостните й очи ме оглеждаха подозрително, сякаш аз бях причинил всичките й несполуки.

— Моля ви, вървете си. И забравете какво ви казах.

Благодарих й за питието и потеглих с колата надолу по хълма към булевард Оушън, а после по него към мотел „Сънсет“.