Рос Макдоналд
Прощален поглед (17)

Седемнайсета глава

Стигнах до магистрала 80 през Роузкранс и спрях пред входа за линейки на болницата. Наскоро беше станала автомобилна катастрофа и всички от отделението за бърза помощ бяха заети. Докато търсех носилка, отворих една врата, видях мъртвец и я затворих веднага. Намерих носилка на колела в друга стая, изкарах я навън и натоварих на нея Ник. Закарах я до приемната на отделението за спешни случаи.

— Този младеж има нужда от промивка на стомаха. Нагълтал се е с барбитурати.

— Край нямат — отбеляза сестрата.

Извади формуляр за попълване. Сетне погледна лицето на Ник и ми се стори, че се трогна от безжизнената му хубост. Реши да заобиколи бюрократичната процедура, помогна ми да го вкараме в един кабинет и извика млад лекар.

Лекарят провери пулса и дишането на Ник и прегледа зениците му, които бяха свити. Обърна се към мен.

— Знаете ли какво е взел?

Показах му опаковките, които бях намерил в гаража на Траск. На тях беше написано името на Лорънс Чалмърс и имената и количествата на трите лекарства, които бяха съдържали хлоралхидрат, нембутал и нембузерпин. Погледна ме въпросително.

— Всичко ли е изгълтал?

— Не знам дали са били пълни. Не мисля така.

— Да се надяваме, че поне хлоралхидратът не е бил много. Двадесет капсули от него могат да убият двама мъже.

Докато говореше, докторът започна да напъхва мека пластмасова тръбичка в ноздрата на Ник. Нареди на сестрата да го покрие с одеяло и да приготви инжекция с глюкоза. Сетне отново се обърна към мен.

— Кога ги е изгълтал?

— Не знам точно. Може би преди два часа. Между другото какво представлява нембузерпинът?

— Комбинация между нембутал и резерпин. Успокоително, което се използва при свръхнапрегнатост и някои психиатрични заболявания. — Очите ни се срещнаха. — Има ли младежът емоционални смущения?

— Май има.

— Разбирам. Вие роднина ли сте му?

— Приятел — казах аз.

— Питам ви, защото ще трябва да го задържим при нас. При подобни опити за самоубийство болницата осигурява денонощно дежурство. А това струва пари.

— Парите не са проблем. Баща му е милионер.

— Без шеги. — Докторът не изглеждаше впечатлен. — Преди да го приемем, трябва да го види и неговият лекуващ лекар. Разбрано?

— Ще направя каквото мога, докторе.

Намерих автомат и се обадих на Чалмърсови в Пасифик Пойнт. На телефона беше Айрини Чалмърс.

— Говори Арчър. Може ли да извикате мъжа си?

— Лорънс го няма. Излезе да търси Ник.

— Не е нужно да го търси. Аз го намерих.

— Добре ли е?

— Не. Изгълтал е лекарствата и сега му промиват стомаха. Обаждам се от болницата в Сан Диего. Разбрахте ли ме?

— Да, болницата в Сан Диего. Знам я, ще дойда веднага.

— Доведете доктор Смидърам и Джон Тротуел.

— Не знам дали ще успея.

— Кажете им, че е много спешно. И наистина е спешно, мисис Чалмърс.

— Умира ли?

— Може и да умре. Да се надяваме, че няма. Между другото вземете си и чековата книжка. Ще има нужда от специално дежурство.

— Да, естествено. Благодаря. — Гласът й беше безизразен и не можах да разбера дали изобщо ме чу.

— Донесете чекова книжка и пари в брой.

— Добре. Разбира се. Тъкмо си мислех колко е странен животът, сякаш се върти в кръг. Ник се роди в същата болница, а сега може би ще умре в нея.

— Не смятам, че ще умре, мисис Чалмърс.

Беше започнала да плаче. Слушах я, докато затвори телефона. Обадих се в полицейския участък в Сан Диего и дадох на дежурния сержант адреса на Джордж Траск на Бейвю Авеню, защото да не се съобщи за убийство не е добра тактика.

— Случи се злополука.

— Каква злополука?

— Намушкали са една жена.

— Кажете си името, моля. — Гласът на сержанта стана по-силен и заинтригуван.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Главата ми беше празна. Стори ми се, че ще припадна. Сетих се, че не бях закусвал, тръгнах из болницата и открих кафене. Изпих две чаши мляко и хапнах малко препечен хляб с рохко яйце, сякаш бях на диета. Събитията от сутринта се бяха отразили на стомаха ми.

Върнах се в спешното отделение, където още обработваха Ник.

— Как е той?

— Трудно е да се каже — отвърна лекарят. — Ако попълните този формуляр, ще го приемем временно и ще го сложим в отделна стая. Става ли?

— Става. Майка му и психиатърът ще бъдат тук до един час.

— Много ли е зле? — повдигна вежди лекарят.

— Имате предвид в главата? Достатъчно зле.

— Така си и мислех. — Посегна под бялата престилка и извади разкъсано листче. — Това падна от горния джоб на сакото му. — Подаде ми го. Беше написана с молив бележка:

„Аз съм убиец и заслужавам да умра. Простете ми, мамо и татко.

Обичам те, Бети.“

— Не е убиец, нали? — рече лекарят.

— Не.

Отрицанието ми прозвуча неубедително, но лекарят го прие.

— Обикновено полицията се интересува от подобни бележки. Но няма смисъл да създаваме нови неприятности на младежа.

Сгънах бележката, сложих я в портфейла си и излязох, преди лекарят да е размислил.