Рос Макдоналд
Прощален поглед (11)

Единайсета глава

Луиз Суейн живееше на бедна уличка встрани от Феър Оукс, между стария град и гетото. На ъгъла няколко деца с различни оттенъци на кожата играеха под светлината на уличната лампа, подобно на остров сред море от мрак.

На предната веранда на покритата с декоративна мазилка къщичка на мисис Суейн трепкаше бледа светлина, а до бордюра пред нея стоеше паркиран форд. Беше заключен. Осветих го отвътре с фенерчето си. Носеше регистрация на името на Джордж Траск, Бейвю Авеню 4545, Сан Диего.

Записах адреса, извадих контактното си микрофонче за подслушване и заобиколих къщичката, като следвах двете ивици бетон, които, изглежда, заместваха алеята за коли. Под ръждясал навес видях допотопен черен фолксваген със смачкан калник. Настаних се в сянката на навеса и се облегнах на стената до прозорец със спуснати щори.

Не се наложи да използвам микрофончето. В къщата кънтеше ядосаният глас на Джийн:

— Няма да се върна вече при Джордж…

— По-добре се вслушай в съвета ми и се върни при него — заговори сдържано по-възрастна жена. — Джордж все още те обича, попита ме за теб рано тази сутрин, но това няма да продължи вечно.

— Все ми е едно.

— Не бива да ти е все едно. Ако го загубиш, ще останеш сама, а не знаеш какво значи, докато не го изпиташ. Не си въобразявай, че ще дойдеш да живееш тук! — Няма да дойда дори да ме молиш на колене.

— Няма да стане — каза сухо по-възрастната жена. — Останали са ми място, пари и енергия, достатъчни единствено за мен.

— Какъв студен човек си, мамо.

— Тъй ли? Невинаги съм била такава. Двамата с баща ти ме превърнахте в това, което съм сега.

— Ти ревнуваш! — Гласът на Джийн се беше променил. Под гнева и нервността засъска нотка на удоволствие. — Ревнуваш родната си дъщеря от собствения си мъж. Сега всичко ми е ясно. Нищо чудно, че му пробута Рита Шепърд.

— Не съм му пробутвала Рита. Тя се хвърли на врата му.

— С доста солидна помощ от твоя страна, мамо. Вероятно ти си планирала всичко.

— Мисля, че ще е по-добре да спреш дотук — рече възрастната жена. — Вече си почти четиридесетгодишна и не нося отговорност за теб. Щастлива си, че имаш мъж, който те иска и може да се грижи за теб.

— Не мога да го понасям — заяви Джийн. — Нека да остана при теб. Страх ме е.

— И мен ме е страх — каза майка й. — Страх ме е за теб. Пак си пила, нали?

— Попразнувах малко.

— Какво толкова имаш да празнуваш?

— Интересно ти е да научиш, нали, мамо? — Джийн млъкна за момент. — Ще ти кажа, ако много мило ме помолиш.

— Не се дръж глупаво. Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го.

— Сега вече няма да ти кажа. — Гласът на Джийн звучеше като на дете, което се забавлява, като дразни възрастните. — Можеш да го откриеш и сама.

— Няма какво да откривам — възрази майка й.

— Така ли? А какво ще речеш, ако сега ти заявя, че татко е жив?

— Възможно ли е?

— Обзалагам се — рече Джийн.

— Видяла ли си го?

— Скоро ще го видя. По следите му съм.

— Къде е?

— Това е моя малка тайна, мамо.

— Пак си въобразяваш нещо. Трябва да съм луда, за да ти вярвам…

Не чух Джийн да отговаря. Стори ми се, че двете жени са изчерпали и разговора си, и интереса си една към друга, измъкнах се от сянката под навеса и излязох на тъмната улица.

Джийн се появи на осветената веранда. Вратата се тръшна след нея. Светлината угасна. Аз я чаках до колата й. Тя отскочи от мен и се спъна в изровения тротоар.

— Какво искате?

— Дайте ми златната кутия, Джийн. Тя не е ваша.

— Моя е. Тя е стара семейна реликва.

— Хайде де!

— Вярно е — настоя тя. — Кутията беше на баба ми Ролинсън. Тя обещаваше да ми я завещае. И ето че сега е у мен.

Почти й повярвах…

— Няма полза. Колкото повече говори човек, толкова по го боли.

Лицето й бе мрачно, а видът й размъкнат. Създаваше особено впечатление, сякаш беше призрак или неясна проекция на истинската Джийн Траск, сякаш усещаше у себе си студена, подобна на вакуум празнота.

— Каква е мъката ви, Джийн?

— Тя е в целия ми живот. — Притисна гърдите си с разтреперани пръсти, сякаш болката й напираше през тях. — Татко избяга в Мексико с Рита. Не ми е изпратил една-единствена честитка, дори за рождените ми дни.

— На колко години бяхте тогава?

— На шестнадесет. И оттогава в живота ми няма радост.

— Жив ли е баща ви?

— Мисля, че да. Ник Чалмърс ми каза, че го е видял в Пасифик Пойнт.

— Къде в Пасифик Пойнт?

— Около железопътния склад. Било е много отдавна. Ник е бил дете. Но позна татко по снимката.

— Какво общо има Ник с това?

— Той е свидетел, че татко е жив. — Гласът й повиши тона и амплитудата си, сякаш говореше не на мен, а на жената в къщата. — Защо да не е жив? Трябва да е бил само на… чакайте да сметна, аз съм на тридесет и девет, а татко е бил на двадесет и четири, когато съм се родила.

— Това прави шестдесет и три.

— А шестдесет и три години не са старост особено в наше време. Винаги е бил младолик. Можеше да плува и танцува като никой друг. Люлееше ме на коляното си.

Думите й звучаха, сякаш ги повтаряше от детинство. Мисълта й се носеше в потока от спомени, които против волята й я завличаха през някакво подземно русло към гърмящ водопад.

— Ще намеря баща си — заяви тя. — Ще го намеря жив или мъртъв. Ако е жив, ще му готвя, ще се грижа за дома му и ще бъда по-щастлива от всякога. А ако е мъртъв, ще отида на гроба му и знаете ли какво ще сторя? Ще се свия там, долу, до него и ще заспя завинаги.

Тя отключи колата и потегли, като зави на юг по булеварда. Може би трябваше да я последвам, но не го направих.