Рос Макдоналд
Прощален поглед (15)

Петнайсета глава

Оставих Тротуел в центъра. Обясни ми как да намеря клиниката на доктор Смидърам, която се оказа голяма нова сграда в модерен квартал в съседство с Монтевиста. На каменна плоча над главния вход бе издълбано „Клиника Смидърам 1967“.

В приемната без прозорци влезе привлекателна жена с тъмнокестенява коса и ме запита имам ли час. Признах, че нямам.

— Случи се нещо неприятно с един от пациентите на доктор Смидърам.

— С кого?

Сините й очи блеснаха загрижено. В кестенявата й коса просветваше посребрен кичур, сякаш времето нежно я бе погалило по главата.

— Предпочитам да говоря с доктора — казах аз.

— Можете да говорите и с мен. Аз съм съпругата му, но имам и професионални отношения с мъжа си. — Отправи ми усмивка, която може да беше и професионална, но изглеждаше истинска. — Роднина ли сте?

— Не. Името ми е Арчър.

— Разбира се — рече тя. — Детективът. Доктор Смидърам очакваше да се обадите. — Хвърли внимателен поглед на лицето ми и се понамръщи. — Още нещо ли се е случило?

— Забърка се невероятна история. Бих искал да ме пуснете да поговоря с доктора.

— Просто няма как. — Погледна часовника си. — При него има пациент и ще стои още половин час. Не мога да ги прекъсвам, освен ако не се случи нещо изключително спешно.

— Но то се случи, Ник отново е избягал. А мисля, че и полицията се готви да се намеси.

Тя реагира като съучастница на Ник.

— Ще го арестуват ли?

— Да.

— Това е глупаво и несправедливо. Той беше съвсем дете… — Прекъсна изречението, сякаш в главата й заработи цензор.

— Бил е съвсем дете, когато е направил какво, мисис Смидърам?

Тя пое сърдито и дълбоко дъх и го изпусна с лек, затихващ звук на примирение. Влезе в някаква вътрешна стая и затвори вратата след себе си.

След малко се появи Смидърам, огромен в бялата си престилка. Изглеждаше леко унесен, като човек, събуден от кошмар, и нетърпеливо се ръкува с мен.

— Къде се е дянал Ник?

— Нямам представа. Измъкнал се е.

— Кой го е пазил?

— Баща му.

— Това е безобразие. Предупредих ги, че момчето има нужда от сигурност, но Тротуел забрани. — Гневът му бликаше и непрекъснато намираше нови обекти, сякаш в действителност се гневеше на себе си. — Ако отказват да спазват съветите ми, ще си измия ръцете от всичко.

— Знаеш, че не можеш да го направиш — обади се жена му от вратата. — Полицията търси Ник…

— Или скоро ще започне — рекох аз.

— Какви са причините?

— Подозрение в две убийства. Вероятно вие сте по-добре запознат от мен с подробностите.

Очите на доктор Смидърам срещнаха предизвикателно моите. Разбрах, че съм изправен срещу силната воля на безскрупулен човек.

— Много си позволявате.

— Вижте, докторе, не можем ли да свалим шпагите и да поговорим като хората? И двамата искаме да върнем Ник жив и здрав вкъщи, да му спестим затвора и да излекуваме болестта му, каквато и да е тя.

— Трудна програма — усмихна се невесело той. — Освен това и напредъкът ни не е голям, нали?

— Да. Къде би могъл да отиде?

— Трудно е да се каже. Преди три години беше изчезнал за няколко месеца. Скитал из цялата страна, чак до Източното крайбрежие.

— Сега не са минали нито три месеца, нито дори три дни. Взел е няколко опаковки приспивателни и успокоителни хапчета — хлоралхидрат, нембутал, нембузерпин.

— Това е лошо. — Очите на Смидърам трепнаха и потъмняха. — Както без съмнение знаете, понякога проявява склонност към самоубийство.

— Защо?

— В живота му са се стекли трагични обстоятелства. Той обвинява себе си за всичките си нещастия, сякаш носи съдебна отговорност.

— Искате да кажете, че не носи?

— Искам да кажа, че никой не носи — каза той, сякаш го вярваше. — Но няма смисъл да стоим така и да говорим. Във всеки случай няма да разгласявам тайните на пациента си. — Пристъпи към вратата.

— Почакайте за момент, докторе. Само една минута. Знаете, че пациентът ви може би е в опасност.

— Моля те, Ралф — рече мисис Смидърам, — поговори с човека.

Доктор Смидърам отново се обърна към мен и наведе глава с леко преувеличена готовност да услужи. Не му зададох въпроса, който исках — за мъртвеца в свърталището. Щяха да последват само кови концентрични кръгове от мълчание.

— Разговаряхте ли изобщо с Ник снощи? — рекох аз.

— Малко. Родителите и годеницата му присъстваха през голяма част от времето. Естествено, това възпрепятства контакта ни.

— Спомена ли някакви имена на хора или места? Опитвам се да разбера къде би могъл да отиде.

— Ще си взема записките — кимна докторът. Излезе от стаята и се върна с няколко нечетливо изписани листа. Сложи си очилата и бързо плъзна очи по тях.

— Спомена жена на име Джийн Траск, с която се е срещал.

— Какво беше отношението му към нея?

— Противоречиво. Сякаш я обвиняваше за всичките си неприятности, не стана ясно защо. В същото време изглеждаше доста заинтересуван от нея.

— Сексуално заинтересуван?

— Не бих казал. Чувството му беше по-скоро братско. Спомена и за някакъв човек, Ранди Шепърд. Дори ме помоли да му помогна да намери Шепърд.

— Каза ли защо?

— Очевидно Шепърд е бил или би могъл да бъде свидетел на нещо, което се е случило много отдавна.

Смидърам излезе, преди да успея да му задам друг въпрос. Жена му и аз разменихме телефонните си номера. Като че не й се щеше да си тръгна. Очите й леко помръкнаха, сякаш бе разочарована от нещо.

— Знам колко е дразнещо, че спестяваме фактите — каза тя. — Не можем да работим другояче. Пациентите на мъжа ми не крият нищо от него. Това е съществено при лечението.

— Разбирам.

— Моля ви, повярвайте ми, ние много държим на Ник. Ние с доктор Смидърам сме силно привързани към него и към цялото семейство. Както казва той, животът им поднесе повече горчилка, отколкото заслужават.

И двамата Смидърамови бяха майстори в изкуството да говорят много, без да казват нищо. Но мисис Смидърам изглеждаше жизнена жена, която искрено съжалява, че не може да бъде откровена. Изпрати ме до вратата, все още недоволна от това, което бе казала или премълчала.

— Бъдете уверен, мистър Арчър, в архивите ми има неща, които едва ли бихте искали да научите.

— В моите също. Някой ден трябва да обменим информация.

— Ще бъде ден за чудо и приказ — рече тя с усмивка.

Във фоайето на сградата имаше телефон. Свързах се с информационната служба на Сан Диего, взех номера на Джордж Траск и се обадих у тях. Раздадоха се няколко сигнала, преди да се вдигне слушалката.

— Ало? — Беше гласът на Джийн Траск. Звучеше изплашено и глухо. — Ти ли си, Джордж?

— На телефона е Арчър. Ако Ник Чалмърс се мерне наоколо…

— По-добре да не се мярка. Не искам да имам нищо общо с него.

— Все пак, ако се появи, задръжте го при вас. Джобът му е пълен с барбитурати и мисля, че е склонен да ги изпие.

— Подозирах, че е психопат — каза жената. — Той ли уби Сидни Хароу?

— Съмнявам се.

— Все пак е той, нали? А сега е тръгнал за мен. Затова ли се обаждате? — В гласа й се долавяше забързаният властен ритъм на страха.

— Нямам основания да мисля така. — Смених темата. — Мисис Траск, познавате ли някой си Ранди Шепърд?

— Странно, че ме питате. Тъкмо… — Гласът й замря.

— Тъкмо какво?

— Нищо. Мислех си за нещо друго. Не познавам такъв човек.

Лъжеше. Но по телефона не се разобличават лъжи. Сан Диего беше близо и реших да отида там, без да съобщавам на никого.

— Много лошо — казах аз и затворих телефона.

Отново набрах информационната служба. В района на Сан Диего нямаше телефон на името на Ранди Шепърд. Обадих се в дома на Ролинсън в Пасадина и чух гласа на мисис Шепърд.

— На телефона е Арчър. Помните ли ме?

— Естествено, че ви помня. Но ако търсите мистър Ролинсън, той още спи.

— Вие ми трябвате, мисис Шепърд. Как мога да открия бившия ви съпруг?

— Чрез мен не можете. Пак ли е направил нещо?

— Не съм чул. Едно познато момче, носи у себе си много приспивателни и иска да се самоубие. Шепърд може да ме свърже с него.

— За кое момче говорите? — запита тя с предпазлив глас.

— За Ник Чалмърс. Едва ли го познавате.

— Да. Едва ли. И не мога да ви дам адреса на Шепърд. Съмнявам се, че той има такъв. Живее някъде в долината на река Тихуана, до мексиканската граница.