Рос Макдоналд
Прощален поглед (5)

Пета глава

Мотел „Сънсет“ се оказа една от по-старите постройки недалеч от плажа на Пасифик Пойнт беше на два етажа, солидно изградена от червени тухли. В пристанището срещу булеварда бяха закотвени платноходки като птици със сребърни криле. Няколко се плъзгаха по повърхността на залива, носени от януарския вятър.

Паркирах пред мотела и влязох в администрацията. Зад гишето седеше жена с посребрени коси. Отправи ми професионално любезен поглед, с който определи възрастта и теглото ми, вероятния ми доход, степента ми на надеждност и семейното ми положение. Представи се като мисис Делонг. Когато я попитах за Сидни Хароу, видях как степента ми на надеждност рязко спадна в класацията й.

— Мистър Хароу напусна.

— Кога?

— Миналата нощ.

— Без да си плата сметката?

Погледът й се изостри.

— Познавате ли мистър Хароу?

— Само по име.

— Знаете ли как мога да се свържа с него? Даде ми служебен адрес в Сан Диего. Но оттам ме осведомиха, че работи при тях на половин ден и че не поемат отговорността да ми дадат домашния му адрес, ако има такъв. — Спря да си поеме дъх. — Ако знаех къде живее, щях да изпратя полиция.

— Може би съм в състояние да ви помогна.

— Как така? — рече тя с известно недоверие.

— Аз съм частен детектив и също търся Хароу. Стаята му почистена ли е?

— Още не. Беше закачил отвън табелката „Не влизайте“, която и без това почти през цялото време си висеше там. Едва преди малко забелязах, че колата му я няма и използвах резервния ключ. Искате ли да огледате стаята?

— Няма да е лошо. Като стана дума за това, мисис Делонг, бихте ли ми дали номера на колата му? Тя погледна в картотеката си.

— КИТ деветстотин деветдесети четири. Стара бежова кола с гюрук, със счупено задно стъкло. За какво ви трябва Хароу?

— Още не знам.

— Сигурен ли сте, че сте детектив? — Показах й картата си и тя я задоволи. Отбеляза си внимателно името и адреса ми и ми подаде ключа от стаята на Хароу. — Стая двадесет и едно, на втория етаж в дъното.

Качих се по външната стълба и тръгнах по коридора към дъното. Завесите на номер 21 бяха плътно спуснати. Отключих и отворих вратата. Стаята беше тъмна, а въздухът натежал от застоялия цигарен дим. Дръпнах пердетата и вътре нахлу светлина. Леглото очевидно не беше използвано. Покривката обаче беше набрана и няколко възглавници бяха подирени на таблата. На нощната масичка върху порнографско списание стоеше наполовина изпразнена бутилка с ръжено уиски. Бях леко изненадан, че Хароу е прежалил бутилка, в която има нещо. В банята бе оставил четка и паста за зъби, самобръсначка и опаковка със силен дезодорант, наречен Суингъру. По всичко личеше, че Хароу е смятал да се върне или пък страшно е бързал.

Втората възможност ми се стори по-вероятна, когато в най-забутания ъгъл на гардероба намерих една-единствена обувка. Беше нова, островърха, италианска лява обувка. Заедно с дясната щеше да струва най-малко двадесет и пет долара. Но дясната я нямаше в стаята. Докато търсех обаче на горния рафт на гардероба, под резервните одеяла открих кафяв плик, в които имаше малка снимка на абсолвент. Усмихнатият младеж на нея приличаше на Айрини Чалмърс и реших, че вероятно е синът й Ник. Догадката ми се потвърди напълно, когато видях, че на гърба на плика с молив е написан адресът на Чалмърсови — Пасифик Стрийт 2124. Пъхнах снимката обратно в плика и го сложих в джоба си.

След като в общи линии изложих ситуацията пред мисис Делонг, пресякох улицата по посока към пристанището. Лодките, уловени в лабиринта на плаващите докове, се клатушкаха с плисък по водата. Прииска ми се да седна в някоя от тях и да отплавам в морето.

Краткият допир с живота на Сидни Хароу беше опънал нервите ми. Може би твърде силно ми напомняше за моята собствена съдба. Депресията ме завладяваше като разяждащ дим, проникнал дълбоко в мен.

Както обикновено океанският вятър успя да я поразсее. Стигнах до края на пристанището и прекосих асфалтовата пустиня на плажните паркинги. Тук връхлитащите вълни бяха високи като стени. Чувствах се като човек, който бяга от себе си.

Разбира се, беше невъзможно. Стар бежов форд с гюрук и счупено задно стъкло ме очакваше в края на малката ми разходка. Беше паркиран отделно, на пясъчната ивица отвъд асфалта. Погледнах през задния прозорец и видях мъртвеца свит на задната седалка, с маска от потъмняла кръв по лицето. Усетих мирис на уиски и силния аромат на „Суингъру“. Вратите на колата не бяха заключени, а ключовете висяха на таблото. Прииска ми се да ги взема и да отворя багажа. Благоразумието обаче надделя и направих точно това, което трябваше. Бях извън областта на Лос Анджелис, а местната полиция имаше извънредно развито чувство за териториални права. Най-близкият телефон се намираше в един магазин за стръв и рибарски такъми досами водата. Обадих се в полицията. Върнах се при колата и зачаках. Вятърът набиваше в лицето ми пясък, а морето беше позеленяло и придобило застрашителен вид. Високо над него кръжаха чайки и рибари, наподобяващи части на сложна машинария, спусната от небето. Градската полицейска кола прекоси паркинга и с вой спря пред мен.

От нея излязоха двама униформени полицаи. Погледнаха първо мен, сетне мъртвеца в колата, после пак мен. Бяха млади хора, които малко се различаваха помежду си, с изключение на това, че единият беше мургав, а другият рус. И двамата имаха яки рамене, масивни челюсти, безизразни очи, внушителни пистолети и ръце в готовност.

— Кой е той? — запита синеокият.

— Не знам.

— А вие кой сте?

Казах им името и подадох документите си.

— Значи сте частен детектив?

— Да.

— Но не познавате човека в колата?

Подвоумих се. Ако им кажех, че е Сидни Хароу, както предполагах, трябваше да им обясня как съм разбрал това и вероятно накрая щях да им разправя всичко, което знаех.

— Не — отвърнах.

— Как го открихте?

— Минавах оттук.

— Къде отивахте?

— На плажа. Исках да се поразходя по брега.

— Странно място за разходка в това време — отбеляза русият.

Бях готов да се съглася. Мястото се беше променило. Мъртвецът го бе лишил от цвят и живот. Униформените мъже бяха унищожили значението му. Сега беше скучен обществен паркинг, брулен от леден вятър.

— Откъде сте? — попита ме мургавият.

— От Лос Анджелис. Адресът ми е вписан в разрешителното. Между другото искам да ми го върнете.

— Ще си го получите, когато приключим с вас. Имате ли кола, или сте дошли с обществения транспорт?

— С кола съм.

— Къде е?

Чак сега загрях — реакцията ми очевидно бе забавена от шока при намирането на Хароу, ако това беше той.

Колата ми беше паркирана пред мотел „Сънсет“. Както и да отговорех, те щяха да я открият. Щяха да се видят с мисис Делонг и да научат, че съм търсил Хароу.

Така и стана. Казах им къде съм паркирал колата и докато се усетя се озовах в полицейския участък. Разпитаха ме двама сержанти. Няколко пъти поисках адвокат, и то адвоката, който ме бе извикал в града.

Излязоха и ме оставиха сам в помещението. Беше килия, лишена от въздух, чиито мръсни, измазани в сиво стени бяха надраскани е имена. За да убия малко време, зачетох надписите. Дюк Контето от Далас беше пребивавал тук, задържан за скитничество. Също и Джо Хеспълър, Анди Олифант Ловкия и Фил Лараби Бързия.

Сержантите се върнаха и със съжаление заявиха, че не са могли да се свържат с Тротуел. Не ми разрешиха сам да му телефонирам. В известен смисъл това нарушение на законността ме успокои — то означаваше, че не ме подозират сериозно. Просто ме обработваха с надеждата да свърша част от работата им. Кротувах си и ги оставих те да свършат част от моята. Мъртвецът без съмнение беше Сидни Хароу — отпечатъкът на палеца му съвпадаше с този на шофьорската му книжка. Беше прострелян еднократно в главата и беше мъртъв поне от дванадесет часа. Това означаваше, че е бил убит не по-късно от миналата нощ, когато си бях вкъщи, в западен Лос Анджелис.

Обясних това на сержантите, но то не ги заинтересува. Искаха да знаят какво правя на тяхната територия и защо съм разпитвал за Хароу. Подмамваха ме и ме умоляваха, убеждаваха ме и настояваха, заплашваха ме и се шегуваха. Накрая добих странно усещане, за което не им споменах, че наистина съм наследил съдбата на Сидни Хароу.