Рос Макдоналд
Прощален поглед (6)

Шеста глава

В стаята тихо влезе мъж в тъмен цивилен костюм. Двамата сержанти се изправиха и той ги освободи. Имаше ниско подстригана посребрена коса, сериозни проницателни очи и многократно чупен, покрит с белези нов. Устните му бяха изпохапани и изранени, явно поради постоянните съмнения и подозрения, изпълващи живота му. Дори в момента не спираше да ги хапе. Седна на масата срещу мен.

— Аз съм Лакланд, капитан на детективите. Разбрах, че нещо мъчите нашите момчета.

— На мен пък ми се струва обратното.

— Не си личи. — Очите му зашариха по лицето ми.

— Имам право на адвокат.

— А ние имаме право на вашето съдействие. Не се опитвайте да ни разигравате, защото ще загазите и загубите разрешителното си.

— Добре, че ме подсетихте, искам да ми го върнете.

Вместо това той извади от вътрешния си джоб един плик и го отвори. Между другите неща в него имаше снимка или част от снимка, която Лакланд побутна по масата към мен.

Видях лицето на мъж, минал четиридесетте. Имаше руса редееща коса, нагъл поглед и крива уста. Приличаше на поет, който се е разминал с призванието си и поради това е трябвало да се задоволи с по-земни радости.

Образът му беше изрязан от по-голяма обща снимка. От двете му страни се виждаха рокли на момичета, но самите момичета ги нямаше. Напомняше на увеличен портрет отпреди двадесет години.

— Познавате ли го? — попита капитан Лакланд.

— Не.

Той приближи рязко към мен изпъстреното си с белези лице, сякаш искаше да ми намекне, че и моето може да стане такова.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. — Нямаше смисъл да споделям неподкрепената от нищо догадка, че това е снимката, която Джийн Траск беше дала на Хароу, и че на нея е баща й.

— Хайде, мистър Арчър — наклони се той отново към мен, — помогнете ни. Защо Сидни Хароу я е носил? — Показалецът му почука увеличената снимка.

— Не знам.

— Трябва да имате някаква представа. Защо сте се интересували от Хароу?

— Бих искал да поговоря с Джон Тротуел. След това може би ще съм в състояние да кажа нещо.

Лакланд стана и излезе от стаята. След десетина минути се върна, придружен от Тротуел. Адвокатът ме гледаше загрижено.

— Разбрах, че сте тук от доста време, Арчър. Трябваше да ме потърсите. — Обърна се към Лакланд. — Ще поговоря с мистър Арчър насаме. Той е нает от мен по поверителен въпрос.

Лакланд бавно се оттегли. Тротуел седна срещу мен.

— Защо все пак сте задържан?

— Миналата нощ е застрелян един данъчен агент на име Сидни Хароу. Лакланд знае, че аз го търсех. Но не знае, че Хароу е един от хората, замесени в кражбата на златната кутия.

— Как го разбрахте? — Тротуел беше смаян.

— Не беше трудно. Това е най-несръчната кражба в историята. Жената, у която се намира кутията сега, изобщо не я крие.

— Коя е тя?

— Името й е Джийн, по мъж Траск. Коя е в действителност, е друг въпрос. Очевидно Ник е откраднал кутията, после я е дал на тая особа. Затова не мога да говоря свободно нито пред Лакланд, нито пред когото и да било.

— Разбира се, че не можете. Сигурен ли сте във всичко това?

— Освен ако не страдам от халюцинации. — Изправих се. — Не можем ли да довършим разговора си навън?

Тротуел излезе и затвори вратата след себе си. Върна се усмихнат и ми подаде разрешителното.

— Свободен сте. Оливър Лакланд е сравнително разумен човек.

В тесния коридор, който водеше към паркинга, налетях на Лакланд и сержантите му строени в шпалир. Закимаха ми толкова енергично, че се разтревожих не на шега.

Разказах на Тротуел какво се е случило, докато минавахме с кадилака му през града. Зави нагоре по Пасифик Стрийт.

— Къде отиваме?

— У нас. Направили сте силно впечатление на Бети. Иска да се посъветва с вас.

— За какво?

— Вероятно във връзка с Ник. Тя само за него мисли. — След дълга пауза Тротуел добави: — Бети смята, че съм предубеден спрямо Ник. Случаят не е такъв. Просто не искам да прави излишни грешки. Тя е единствената ми дъщеря.

— Каза ми, че е на двадесет и пет години.

— Но е доста незряла за възрастта си. Тя е много млада и много уязвима.

— Може би само на пръв поглед. Направи ми впечатление на решителна жена.

Тротуел ме изгледа с приятна изненада.

— Радвам се, че мислите така. Възпитавал съм я сам и отговорността ми е доста голяма. — След още една пауза добави: — Съпругата ми умря, когато Бети беше само на няколко месеца.

— Тя ми каза, че майка й е била блъсната от шофьор, който е избягал.

— Да, така е — глухо отвърна Тротуел.

— Успяха ли да го открият по-късно?

— За съжаление не. Патрулът на магистралата намери колата близо до Сан Диего, но се оказа открадната. Колкото и странно да е, хората, които са били в нея, са направили опит да оберат Чалмърсови. Жена ми очевидно ги е видяла да влизат в къщата и те са се уплашили. Прегазили са я, когато са бягали.

Отправи ми мрачен поглед, който не допускаше повече въпроси. Изминахме в мълчание останалия път до дома му, разположен по диагонал срещу Чалмърсовата къща в испански стил. Той ме свали на тротоара, заяви, че го чака клиент и замина.

Архитектурата в горната част на Пасифик Стрийт съчетаваше традиционализъм с еклектизъм. Къщата на Тротуел беше бяла, двуетажна, в колониален стил и със зелени капаци на прозорците.

Почуках на боядисаната в зелено входна врата. Отвори ми жена на средна възраст и в тъмна рокля, наподобяваща униформа на икономка. Строгите бръчки покрай устата й се смекчиха, когато й казах кой съм.

— Да, мис Тротуел ви очаква. — Поведе ме нагоре по извитото стълбище до вратата на стая, разположена в предната част на къщата. — Мистър Арчър е тук.

— Благодаря, мисис Глоувър.

— Да ви донеса ли нещо, мила?

— Не, благодаря.

Бети изчака мисис Глоувър да си тръгне и едва тогава се показа. Причината личеше от пръв поглед. Очите й бяха подпухнали, а лицето — посърнало. Стоеше пред мен скована и напрегната като животинче, току-що получило ритник и всеки момент очакващо нов.

Тя отстъпи, пусна ме да вляза и затвори вратата зад мен. Озовах се в типичен за млада жена кабинет с кретонени, завеси в свеж десен, картини на Шагал и отрупани с книги лавици по стените. Стоеше срещу мен, с гръб към прозорците, през които се виждаше улицата.

— Свързах се с Николъс. — Тя посочи оранжевия телефон на работната си маса. — Няма да кажете на татко, нали?

— Той вече го подозира, Бети.

— Но няма да му казвате нищо повече.

— Не се ли доверявате на баща си?

— За всичко друго да. Но не бива да му издавате това, което ще ви кажа сега.

— Мога да обещая само, че ще направя всичко възможно. Неприятности ли има Ник?

— Да. — Тя обърна глава и лъскавата й коса падна като завеса пред лицето й. — Мисля, че възнамерява да се самоубие. Ако го направи, и аз не искам да живея.

— Каза ли защо?

— Твърди, че е извършил нещо ужасно.

— Например убийство?

Тя отметна косата си назад и ме изгледа с яростна ненавист.

— Как можете да говорите такива неща?

— Сидни Хароу е бил застрелян на плажа миналата нощ. Ник спомена ли го?

— Разбира се, че не.

— Какво каза?

Тя помълча около минута, явно се стараеше да си припомни. Сетне бавно изрече:

— Че не заслужава да живее. Че ме е подвел, че е подвел и родителите си и вече не може да ни погледне в очите. След това ми каза сбогом, последно сбогом. — Изхлипа от мъка.

— Преди колко време се обади?

Погледна оранжевия телефон, после часовника си.

— Преди около час. А изглежда цяла вечност.

Тя бавно се отправи към дъното на стаята и откачи от кукичка на стената фотография в рамка. Приближих се и надникнах през рамото й. Беше увеличено копие на снимката в джоба ми, която бях намерил в хотелската стая на Хароу. Сега забелязах, че въпреки усмивката, очите на младежа са мрачни.

— Предполагам, че това е Ник — рекох аз.

— Да. Това е абсолвентската му снимка.

Окачи я грижливо на кукичката, сякаш изпълняваше ритуал, и отиде до прозореца. Последвах я. Тя гледаше подозрително недружелюбната бяла фасада на къщата на Чалмърсови.

— Не знам какво да правя.

— Трябва да го намерим — заявих аз. — Каза ли откъде се обажда?

— Не.

— А нещо друго?

— Не помня нищо друго.

— Каза ли как смята да се самоубие?

Тя отново скри лице зад косата си и отговори с приглушен глас:

— Този път не.

— Искате да кажете, че и друг път е правил подобни номера?

— Не съвсем. И недейте да говорите с този тон. Ник е ужасно сериозен.

— Аз също. — Беше ме яд на младежа заради мъката, която беше причинил и продължаваше да причинява на това момиче. — Какво е казвал или правил друг път?

— Често говореше за самоубийство, когато беше потиснат. Не че е заплашвал да го извърши. Но обсъждаше начините и средствата. Не криеше нищо от мен.

— Май е крайно време да започне.

— Говорите като татко. И двамата сте предубедени спрямо него.

— Самоубийството е жестоко нещо, Бети.

— Не е така, щом става дума за любимия ти. Един потиснат човек не може да се владее.

Престанах да споря.

— Щяхте да ми кажете как е възнамерявал да изпълни плана си.

— Не беше план. Просто говореше. Каза, че пистолетът много цапа, а хапчетата са несигурни. Най-чистият начин бил да отиде навътре в морето. Ала ми призна, че е обсебен преди всичко от мисълта за въжето.

— Да се обеси?

— Казвал ми е, че от дете мисли да се обеси.

— И откъде му е дошла такава идея?

— Не знам. Дядо му бил съдия във Върховния съд и някои хора в града го смятали за „бесещ“ съдия — обичал да раздава смъртни присъди. Това може би е повлияло на Ник в отрицателен смисъл. Чела съм и за по-странни случаи в историята на медицината…

— Споменавал ли е някога Ник за „бесещия“ съдия в семейството си?

Тя кимна.

— А за самоубийство?

— Много пъти.

— Мило ви е ухажвал.

— Не се оплаквам. Аз обичам Ник и искам да съм му полезна.

Започнах да я разбирам и колкото повече я разбирах, толкова повече ми допадаше. У нея имаше някаква самоотверженост, каквато и друг път бях забелязвал у дъщери на вдовци.

— Помислете пак за телефонния разговор — настоях аз. — Не подсказва ли с нещо къде се намира?

— Не.

— Не бързайте. Идете и седнете до телефона.

Тя седна на стола до масата и постави ръка върху апарата, сякаш се вслушваше в тишината.

— Чух някакъв шум около него.

— Какъв шум?

— Чакайте малко. — Направи ми знак да мълча и се съсредоточи. — Детски гласове и плискане. Шум от басейн. Мисля, че се е обадил от телефонната будка в тенис клуба.