Рос Макдоналд
Прощален поглед (16)

Шестнайсета глава

Пристигнах в Сан Диего малко преди обяд. Къщата на Траск на Бейвю Авеню беше разположена близо до подножието на Пойнт Лома с изглед към Норт Айланд и залива. Беше солидна, фермерски тип, с грижливо поддържана морава и лехи с цветя.

Почуках на пътната врата с желязно чукче, оформено като водно конче. Никакъв отговор. Почуках отново, изчаках и натиснах дръжката. Вратата не се отвори.

Обиколих отвън къщата, като надничах през прозорците и се правех на евентуален купувач. Прозорците бяха закрити с плътни завеси. Успях да зърна само брезови шкафове и умивалник от алпака, отрупан с мръсни чинии. Пристроеният гараж беше залостен отвътре.

Върнах се в колата, която бях паркирал по диагонал на отсрещната страна на улицата, и седнах да чакам. Къщата беше съвсем обикновена, но неизвестно защо прикова вниманието ми. Сякаш фокусираше движението на фериботите и рибарските лодки в пристанището и на самолетите и чайките в небето.

Чакането се проточи. Минаваха камионетки за доставки по домовете и пълни с деца коли, шофирани от майки. Улицата беше използвана от живеещите на нея само за транспорт. Самите хора си стояха вкъщи, сякаш да утвърдят чувството си за собственост и уединение.

Откъм хълма се зададе стара кола, която не подхождаше на стила на квартала. Изпускаше синкав дим и вдигаше странен шум със скърцането на отдавна несмазван вентилаторен ремък. От нея се измъкна едър, груб, кокалест мъжага с мръсна сивкава брада и мръсна сивкава винтяга и безшумно пресече улицата с износените си кецове. В едната ръка носеше кръгла мексиканска кошница. И той като мен почука на входната врата на Траск. И той като мен натисна дръжката.

Огледа улицата в двете посоки, без да пропусне и мен, движенията на главата му бяха бързи и инстинктивни като на стрелян звяр. Забих нос в пътната карта на Сан Диего. Когато вдигнах глава, той вече беше отворил вратата и я затваряше зад себе си.

Отидох при колата му и си отбелязах регистрацията Рандолф Шепърд, „Бунгалата на Кончита“, Импириъл Бийч. Ключовете висяха на таблото. Сложих ги в джоба си при моите.

На дясната предна седалка лежеше лосанджелиският „Таймс“, отворен на трета страница. Под доста едро заглавие се описваше смъртта на Сидни Хароу и бе поместена снимката му — младо лице на мошеник, което така и не бях успял да видя. Аз бях посочен като човекът, открил трупа, нищо повече. Името на Ник Чалмърс не се споменаваше. Но бе цитирано изявлението на капитан Лакланд, че до двадесет и четири часа ще арестува убиеца.

Все още надничах в колата на Шепърд, когато той отвори вратата на къщата. Излезе бързо и крадешком, почти тичаше, сякаш блъснат в гърба от експлозия. За момент очите му станаха абсолютни кръгли като мътни топчета, а устата му заприлича на обла червена дупка в сивата брада.

Когато ме видя, рязко спря. Огледа наляво и надясно откритата и заляна със слънце улица, сякаш се намираше в задънен проход, обграден от високи стени.

— Здрасти, Ранди.

Той се ухили недоумяващо и ми показа кафявите си зъби. Пресече улицата и се запъти към мен с огромно нежелание, като човек, потапящ се в студена вода, която става все по-дълбока. Усмивката му се разля и стана глупава.

— Тъкмо донесох на мис Джийн малко доматки. Преди гледах градината на татко й. Имам златни ръце.

Той вдигна палеца си. Беше голям, лопатовиден, мръсен и въоръжен с черен грапав нокът.

— Винаги ли разбиваш ключалката, когато разнасяш зеленчуци, Ранди?

— Отде знаеш името ми? Ченге ли си?

— Не съвсем.

— Тогава отде ми знаеш името?

— Ти си известен. Отдавна исках да се срещна с теб.

— Кой си ти? Ченге?

— Частно ченге.

Той взе бързо и погрешно решение. Беше ги вземал цял живот — белезите по лицето му свидетелстваха за това. Опита се да бръкне в окото ми с нокътя на палеца си. В същия миг се помъчи да ме удари с коляно.

Хванах ръката, с която посегна, и я извих. За момент останахме напълно неподвижни. Очите на Шепърд горяха от ярост. Но не можа да я запази дълго. Лицето му претърпя серия промени като монтирани кадри, представящи човек, у когото постепенно настъпват умора и старост. Ръката му омекна и аз я пуснах.

— Слушай, шефе, нека си тръгна, а? Чакат ме още много доставки.

— Какво разнасяш? Неприятности?

— Ами! Не съм от тези. — Погледна към къщата на Траск и сякаш присъствието й на улицата го свари неподготвен. — Избухлив съм си, но никому не преча. И теб не ударих. Аз пострадах. Все на мен се случва.

— Но не само на теб.

Той трепна, сякаш го бях оскърбил.

— Какво искаш да кажеш, мистър?

— Извършени са две убийства. Това не е ново за теб. — Вдигнах вестника от седалката в колата и му показах снимката на Хароу.

— Никога не съм го виждал — отсече.

— Вестникът е отворен точно на неговия случай.

— Не съм аз. Намерих го тъй на гарата. Винаги вземам вестници от гарата. — Наклони се към мен потен и нервен. — Чувай, да си вървя, а? Имам голяма естествена нужда.

— Това е по-важно.

— За мен не.

— И за теб. Познаваш ли младеж на име Ник Чалмърс?

— Той не е… — Усети се и подхвана пак: — Какво рече?

— Чу ме много добре. Търся Ник Чалмърс. А може би той пък търси теб.

— За какво? С пръст не съм го пипнал. Когато подуших, че Суейн се кани да му посегне… — Пак се усети и покри устата си с ръка, сякаш да натика думите обратно или да ги скрие като птички в брадата си.

— Суейн ли отвлече момчето на Чалмърсови?

— Не ме питай. Чист съм като роса. — Все пак се загледа в небето с присвити очи дали няма да види някоя примка да се спуска към шията му. — Трябва да се махна от това слънце. Хващам рак на кожата.

— Това е хубава, бавна смърт. Суейн умря по-бързо.

— Не мож ми го прикачи, човече. Дори ченгетата в Пойнт ме пуснаха.

— Нямаше да те пуснат, ако знаеха каквото знам аз.

Той се приближи с раболепно сгънати колене, за да изглежда по-дребен.

— Чист съм, честно. Моля те, мистър, нека си вървя.

— Но ние едва започваме.

— Не можем да стоим тъй тук.

— Защо?

Главата му се обърна като автоматичен механизъм и още веднъж погледна къщата. Погледът ми проследи неговия. Забелязах, че външната врата е открехната.

— Оставил си вратата отворена. По-добре иди и я затвори.

— Ти я затвори — рече той. — Имам ужасен кокоши трън на крака. Ако не седна, ще падна на земята.

Седна зад волана на таратайката си. Няма да стигне далеч без ключове, помислих си аз и пресякох улицата. Като надникнах в процепа между вратата и рамката, забелязах червени домати, разпръснати по пода на антрето. Влязох, като внимавах да не настъпя някой.

От кухнята миришеше на изгоряло. На печката намерих стъклена кафеварка, която беше извряла и се бе пръснала. Наблизо върху зеления линолеум лежеше Джийн Траск.

Изключих печката и коленичих до Джийн. Промушена беше с нож в гърдите и гърлото й бе прерязано. Носеше пижама и розов найлонов пеньоар, тялото й беше още топло.

Въпреки че Джийн беше мъртва, отнякъде ясно чух дишане. Сякаш дишаше самата къща. Отворих задната врата на кухнята, която водеше през мокро помещение към пристроения гараж. Фордът на Джордж Траск си беше там. До него на бетонния под лежеше по гръб Ник Чалмърс. Разкопчах яката на ризата му. Сетне погледнах в очите му — бяха обърнати. Шляпнах го силно по двете бузи. Никаква реакция. Простенах. До него се търкаляха три празни лекарствени опаковки с различни размери. Вдигнах ги и ги пуснах в джоба си. Нямаше време за по-щателно претърсване. Трябваше да закарам Ник да му промият стомаха. Вдигнах вратата на гаража, пресякох улицата, отидох до колата си и я вкарах на заден ход в алеята. Взех Ник на ръце. Беше едър момък и доста се затрудних, додето го сложа на задната седалка. Затворих гаража и затръшнах пътната врата.

Едва тогава забелязах, че Ранди Шепърд и таратайката му са изчезнали. Без съмнение той палеше коли без ключ тъй лесно, както отваряше заключени врати. При така стеклите се обстоятелства не можех да го упрекна, че се е измъкнал.