Рос Макдоналд
Прощален поглед (29)

Двайсет и девета глава

Озовах се в задънена уличка, завършваща с бариера. Зад нея зееше дълбоко дере. Изключих двигателя и се помъчих да се ориентирам за местоположението си.

Почти на моето ниво над върховете на дърветата в дерето кръжеше червеноопашат ястреб. Около невидимия поток имаше нискорасла дъбрава и чинари. След известно време разбрах, че това е същото дере, което пресича Локъст Стрийт, улицата на Ролинсън. Само че се намирах от другата му страна и гледах на запад.

Потеглих по дългия обиколен път към Локъст Стрийт. Първото нещо, което видях, щом влязох в улицата, беше откритият черен меркурий, паркиран до тротоара през няколко къщи от дома на Ролинсън. Ключовете висяха на таблото. Прибрах ги в джоба си.

Оставих колата си пред къщата на Ролинсън и не без усилие се качих на верандата, като се препънах в счупеното стъпало. Отвори ми мисис Шепърд с притиснат към устните си пръст. Очите й изразяваха тревога.

— Тихо — прошепна тя. — Мистър Ролинсън спи.

— Мога ли да поговоря с вас за минута?

— Сега не. Заета съм.

— Дошъл съм чак от Пасифик Пойнт.

Тези думи сякаш я омагьосаха. Без да сваля поглед от лицето ми, тя затвори безшумно вратата зад себе си и излезе на верандата.

— Какво става в Пасифик Пойнт?

Звучеше като естествен въпрос, но вероятно заместваше по-подробните въпроси, които се страхуваше да ми зададе. Мисис Шепърд създаваше впечатлението, че на своята възраст се е сблъскала отново с цялата отчаяна несигурност на младостта.

— Все същото — казах аз. — Неприятности. Струва ми се, че всичко е започнало с това.

Показах й копието от абсолвентската снимка на Ник, която бях взел от Сидни Хароу. Тя поклати глава.

— Не знам кой може да бъде.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм. — И додаде сериозно: — Никога в живота си не съм виждала този младеж.

Почти й повярвах. Само дето пропусна да ме запита кой е той.

— Името му е Ник Чалмърс. Това трябваше да е абсолвентската му снимка. Но Ник няма да завърши. — Не запита защо, но въпросът бе в очите й. — Ник е в болница, възстановява се след опит за самоубийство. Както вече ви казах, неприятностите са започнали, когато в града се е появил човек на име Сидни Хароу и е започнал да преследва Ник. Той е носел тази снимка със себе си.

— Откъде я е взел?

— От Ранди Шепърд — рекох аз.

Лицето й се покри с бледност, която го направи почти сиво.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото очевидно ви интересува. — Продължих със същия тих глас: — Ранди вътре ли е?

Без да иска, тя светкавично вдигна поглед, което вероятно означаваше, че той е някъде горе. Не каза нищо.

— Почти съм убеден, че е вътре, мисис Шепърд. На ваше място не бих правил опити да го укрия. Полицията е по следите му и ще се появи всеки момент.

— За какво го търсят сега?

— За убийство. Убийството на Джийн Траск.

— Той не ми каза нищо — простена тя.

— Въоръжен ли е?

— Има нож.

— А пистолет?

— Не видях. — Тя протегна ръка и докосна гърдите ми. — Сигурен ли сте, че Ранди е дал снимката на онзи човек, дето е отишъл в Пасифик Пойнт?

— Вече съм сигурен, мисис Шепърд.

— Да пукне дано. — Тя тръгна надолу по стъпалата.

— Къде отивате?

— У съседите, да се обадя в полицията.

— Не бих сторил това, мисис Шепърд.

— Може би вие не бихте. Но аз съм изстрадала достатъчно много в този живот заради него. А сега не искам да ида и в затвора.

— Нека вляза и поговоря с него.

— Не, аз поемам целия риск. И ще повикам полицията. — Тя отново се обърна.

— Не бързайте толкова. Първо трябва да изведем мистър Ролинсън от къщата. Къде е Ранди?

— На тавана. Мистър Ролинсън е в предната стая.

Тя се върна и помогна на стареца да излезе. Той куцаше, прозяваше се и премигваше срещу слънцето. Настаних го на предната седалка в колата си и я закарах до бариерата в края на улицата. В днешно време полицията вдига голяма пукотевица. Старецът се обърна нетърпеливо към мен.

— Боя се, че не разбирам какво правим тук.

— Ще трябва дълго да ви обяснявам. Накратко, приключваме случая, който е започнал през юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Когато Елдън Суейн ме обра до шушка.

— Ако е бил Елдън.

Ролинсън обърна глава да ме погледне и кожата на врата му се нагъна като хармоника.

— Има ли някакво съмнение във вината на Елдън?

— Беше изказано подобно предположение.

— Глупости. Той беше касиерът. Кой друг би могъл да присвои парите?

— Вие, мистър Ролинсън.

Очите му станаха малки и пронизващи в гнездата си от бръчки.

— Шегувате се.

— Не. Признавам, че въпросът е отчасти хипотетичен.

— И дяволски оскърбителен — заяви той без особен гняв. — Приличам ли ви на човек, който би разорил собствената си банка?

— Не, освен ако не сте имали основателна причина.

— Каква причина бих могъл да имам?

— Една жена.

— Каква жена?

— Естел Чалмърс. Тя е починала богата.

Успя да възпроизведе кратък взрив от негодувание.

— Хвърляте кал по паметта на една прекрасна жена.

— Не мисля така.

— А аз мисля. И ако продължавате в този дух, няма да разговарям повече с вас. — Понечи да излезе от колата.

— По-добре стойте тук, мистър Ролинсън. Домът ви не е сигурен. Ранди Шепърд е на тавана и скоро ще дойде полицията.

— Това дело на мисис Шепърд ли е? Тя ли го е пуснала?

— Вероятно я е принудил. — Извадих отново снимката и я показах на Ролинсън. — Знаете ли кой е този?

Той взе снимката с подутите си от артрит пръсти.

— Не знам името му. Мога да отгатна кое е момчето, но на вас това не ви трябва.

— Все пак отгатнете.

— Много близък и скъп човек на мисис Шепърд. В началото на тази седмица видях портретчето в стаята й. След това изчезна и тя обвини мен за това.

— Трябвало е да обвини Ранди Шепърд. Той го е взел. — Поех снимката от ръцете му и я прибрах обратно във вътрешния си джоб.

— Така й се пада, като го пуска в къщата ми! — Очите му се навлажниха и издадоха гнева му. — Казвате, че ще дойде полиция. В какво се е забъркал пак?

— Търсят го за убийство, мистър Ролинсън. За убийството на внучката ви Джийн.

Той не отвърна нищо, само се сгуши още повече на седалката. Дожаля ми за него. Бе имал всичко и малко по малко го бе загубил. А сега бе надживял собствената си внучка.

Загледах се към дерето с надеждата да разсея в дълбините на зеленината му чуждата болка, която ме гнетеше. Червеноопашатият ястреб, който бях забелязал от другата страна, се виждаше и отсам. Той направи завой и ръждивочервената му клинообразна опашка проблесна на слънцето.

— Знаехте ли за Джийн, мистър Ролинсън?

— Да. Дъщеря ми Луиз се обади вчера. Но не ми каза, че Шепърд е виновникът.

— Не мисля, че е той.

— Тогава за какво е всичко това?

— Полицията го смята за виновен.

От страничната врата на къщата на Ролинсън изникна Ранди Шепърд и погледна към нас, сякаш бе чул, че говорим за него. Носеше широкопола панамена шапка с раирана панделка и проядено от молци кафяво спортно сако.

— Чакай, чакай, та това е моята шапка! — възкликна Ролинсън. — За бога, и сакото е мое!

Пак се засили да излезе от колата. Наредих му да си стои на мястото с такъв тон, че той веднага се подчини.

Шепърд тръгна достолепно нагоре по улицата като изискан господин, излязъл на разходка. После внезапно притича до черната кола, като придържаше с ръка голямата за главата му шапка. Поседя вътре около минута, като бясно търсеше ключовете, сетне излезе и се втурна към булеварда.

Сирените вече се чуха в далечината и сякаш сгъстиха дневната светлина. Шепърд се закова на място и се заслуша абсолютно неподвижен. Обърна се и тръгна обратно към нас, като за секунда спря пред дома на Ролинсън, сякаш се колебаеше дали да не се върне вътре.

На верандата се показа мисис Шепърд. В този момент две полицейски коли влетяха в улицата и се понесоха към Шепърд. Той погледна през рамо към тях и към дългата редица викториански къщи, сетне побягна към нас. Панамената шапка отхвръкна. Сакото му се вееше отзад.

Излязох от колата да го пресрещна. Беше съвсем необмислен рефлекс. Полицейските коли спряха рязко и изхвърлиха четирима полицаи, които започнаха да стрелят с револверите си по Шепърд.

Той падна по очи и леко се плъзна настрани. Петната по врата му и надолу по гърба на светлото палто потъмняха и станаха по-истински от килналата се огнена перука.

В рамото ми се заби куршум. Паднах ребром върху отворената врата на колата. Свлякох се и се престорих на мъртъв. Мъртъв като Шепърд.