Рос Макдоналд
Прощален поглед (14)

Четиринайсета глава

Минах покрай кантората на Тротуел да му докладвам. Розовокосата му секретарка светна, като ме видя.

— Тъкмо ви търсех. Мистър Тротуел каза, че е спешно.

— Той тук ли е?

— Не. Отиде у мистър Чалмърс.

Емилио, прислужникът на Чалмърсови, ми отвори вратата. Тротуел седеше с Чалмърс и жена му в дневната. Сцената напомняше на бдение над отсъстващ мъртвец.

— Случило ли се е нещо с Ник?

— Избяга — каза Чалмърс. — Цяла нощ не съм спал и ме изигра поради умората ми. Заключи се в банята на втория етаж. Никога не съм допускал, че може да се промъкне през прозорчето. Но го е направил.

— Кога?

— Има-няма половин час — рече Тротуел.

— Дяволски лоша работа.

— Знам. — Чалмърс беше напрегнат и неспокоен. Бавната, но неумолима мелница на отминалата нощ беше стопила лицето му. — Надявах се, че вие ще ни помогнете да го върнем.

— Разбирате, че не можем да се обърнем към полицията — обади се жена му.

— Разбирам. Как е облечен той, мистър Чалмърс?

— В същите дрехи като вчера. Снощи не поиска да се съблече. Сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Черни обувки.

— Взел ли е нещо със себе си?

— Страхувам се, че да — отговори вместо тях Тротуел. — Взел е всички приспивателни от аптечката.

— Във всеки случай не са там — поясни Чалмърс.

— Какво точно липсва? — запитах го аз.

— Няколко капсули хлоралхидрат и доста хапчета нембутал от три четвърти грана^[1].

— Също и много нембузерпин — добави жена му.

— Имаше ли пари?

— Предполагам, че да — каза Чалмърс. — Не съм пипал парите му. Исках да избегна всичко, което би могло да го разстрои.

— Накъде е тръгнал?

— Не знам. Чак след няколко минути разбрах, че го няма. Страхувам се, че не ме бива за тъмничар.

Айрини Чалмърс цъкна с език. Едва чуто и само веднъж, но остави впечатлението, че се сеща и за други неща, за които не го бива.

Поисках Чалмърс да ми покаже откъде е избягал Ник. Той ме поведе по невисоко, настлано с плочки стълбище, сетне по коридор без прозорци към банята. Изпразнената аптечка беше отворена. Прозорецът бе разположен на отсрещната стена и имаше размери шестдесет на деветдесет сантиметра. Отворих го и се надвесих.

На около три метра и половина под него се намираше леха с цветя, в която имаше дълбоки отпечатъци от обувки, с върхове, насочени към къщата. Ник, изглежда, се беше измъкнал с краката напред, увиснал бе на перваза и се беше пуснал. Нямаше други следи.

Слязохме в дневната, където ни чакаха Айрини Чалмърс и Тротуел.

— Хубаво сте направили — казах аз, — че не сте уведомили полицията. На ваше място не бих казал на никого, че е изчезнал.

— Не сме казвали и нямаме такива намерения — заяви Чалмърс.

— В какво емоционално състояние беше, когато избяга?

— Стори ми се сравнително спокоен. Не спа много през нощта и тихичко си говорехме.

— Бихте ли ми казали за какво?

— Разбира се. Говорих му за необходимостта да сме задружни и за нашата готовност да го подкрепим.

— А той как реагира?

— Боя се, че почти не реагира. Но поне не се разгневи.

— Спомена ли нещо за убийството на Хароу?

— Не. И аз не съм го питал.

— Или за убийството на някакъв човек преди петнадесет години?

Лицето на Чалмърс се удължи от изненада.

— За бога, какво искате да кажете?

— Засега ще оставим това настрана. Имате достатъчно грижи в момента.

— Предпочитам да не го оставяме. — Айрини Чалмърс стана и тръгна към мен. Под очите й имаше тъмни сенки, кожата й бе жълтеникава, устните й се движеха неуверено. — Да не би да обвинявате сина ми в друго убийство?

— Просто зададох въпрос.

— Ужасен въпрос.

— Съгласен съм. — Джон Тротуел се изправи и дойде при мен. — Мисля, че е време да си тръгваме. Хората са преживели мъчителна нощ.

Махнах им, донякъде извинително, за довиждане и последвах Тротуел към входната врата. Емилио се завтече да ни изпрати, но Айрини Чалмърс спря и трима ни.

— Мистър Арчър, къде е станало това убийство, за което набеждавате Ник?

— В местното свърталище на скитници. Очевидно е извършено със същия пистолет, с който е бил убит Хароу.

Чалмърс изникна зад жена си.

— Как може да сте сигурен в това? — попита ме той.

— В полицията има доказателства от балистичната експертиза.

— И подозират Ник? Преди петнадесет години той бе едва осемгодишен.

— Изтъкнах това пред капитан Лакланд.

Тротуел се обърна и ме изгледа учудено.

— Нима сте обсъждали този въпрос с него?

— Не съм отговарял на никакви негови запитвания. Той е източникът на голяма част от информацията ми за първото убийство.

— Как стана дума за него? — рече Тротуел.

— Лакланд повдигна въпроса. Споменах го сега, защото сметнах, че е необходимо.

— Разбирам. — Тонът на Тротуел бе равен и безизразен. — Ако не възразявате, ще поговоря малко насаме с мистър и мисис Чалмърс.

Изчаках го в колата си. Въпреки ясния януарски ден, вятърът беше достатъчно силен, за да придаде острота на блясъка му. Значението на всичко случило се и казано в къщата тегнеше в главата ми. Опасявах се, че Чалмърсови ще се отърват от услугите ми. Не беше лек случай, но след като бях прекарал един ден и една нощ с хората, замесени в него, исках да го довърша.

Най-сетне Тротуел излезе от къщата и седна в колата до мен.

— Поискаха да ви освободя. Разубедих ги.

— Не знам дали да ви благодаря.

— И аз не знам. С тях не е лесно да излезеш наглава. Наложи се да ги увещавам, че не сте се сдушили с Лакланд.

Всъщност това бе въпрос и аз отговорих:

— Не съм. Но все пак съм длъжен да му съдействам. Той се занимава с този случай от петнадесет години, а аз от един ден.

— Лакланд обвини ли Ник в нещо конкретно?

— Не съвсем. Спомена, че и едно дете може да гръмне с пистолет.

Очите на Тротуел се смалиха и заблестяха като късчета лед…

— Смятате ли, че наистина е станало така?

— Лакланд изглежда склонен да приеме тази версия. За нещастие в нейна подкрепа има и труп.

— Знаете ли кой е убитият?

— Не е установено със сигурност. Възможно е да е бил един търсен от полицията човек, на име Елдън Суейн.

— За какво са го търсили?

— За присвояване. Има още нещо, за което ми е неприятно да споменавам, но съм длъжен. — Спрях за секунда. Наистина ми беше неприятно. — Вчера, преди да доведа Ник тук, той направи някакво особено признание в убийство. Съвпада повече със старото убийство, убийството на Суейн, отколкото с убийството на Хароу. Всъщност може да е признавал едновременно и двете.

Тротуел удари няколко пъти юмруците си един в друг.

— Трябва да го намерим, преди да се е разприказвал достатъчно и да постави на карта живота си.

— Бети вкъщи ли е?

— Да не смятате да я използвате като примамка? — изгледа ме остро баща й.

— Или като жена? Защото е такава.

— Тя е преди всичко моя дъщеря. — Беше едно от редките открехвания на Тротуел. — Няма да допусна да бъде замесена в убийство.

Не си направих труда да му напомня, че вече е замесена.

— Ник има ли други приятели, с които бих могъл да поговоря?

— Съмнявам се. Винаги си е бил необщителен. Това е и едно от моите възражения… — Тротуел спря насред изречението. — Най-добрата ви възможност може би е доктор Смидърам, ако съумеете да изкопчите нещо от него. Аз се опитвам от петнадесет години. Опасявам се, че двамата страдаме от професионална несъвместимост — добави сухо той.

— Като казвате петнадесет години…

Тротуел отговори на недовършения ми въпрос.

— Спомням си, че когато Ник беше във втори или трети клас, с него наистина се случи нещо. Един ден не се прибра от училище. Майка му ми се обади и ме попита какво да прави. Дадох й някои обичайни за такива, случаи съвети. И досега не знам дали ги е изпълнила. Но на следващия ден момчето си беше вкъщи. Оттогава Смидърам го лекува непрекъснато и май не твърде успешно.

— Мисис Чалмърс никога ли не ви е намеквала какво е станало?

— Ник или е избягал, или е бил отвлечен, струва ми се, че е второто. И мисля, че… — Тротуел сбърчи нос, сякаш усети лоша миризма — е имало нещо общо със секс.

— Това и вчера го казахте. Какво по-точно?

— Някаква перверзия — отсече той.

— Мисис Чалмърс ли ви каза?

— Не. По този въпрос всички пазят дълбоко мълчание. — Гласът му заглъхна.

— А нима убийството не е още по-убедителна причина за мълчанието?

— Едно осемгодишно момче не е способно на убийство в истинския смисъл на думата — рече надменно Тротуел.

— Знам. Но осемгодишните момчета не го знаят, особено ако всичко се потулва.

Тротуел помръдна нервно на седалката, сякаш нападнат от грозни видения.

— Боя се, че правите прибързани заключения, Арчър.

— Това не са заключения. Това са хипотези.

— Не надхвърлихте ли твърде много първоначалната си задача?

— Нима не очаквахте точно това? Между другото бих искал да помислите още веднъж за Бети. Може би знае къде е Ник.

— Не знае — отряза Тротуел. — Питах я вече.