Рос Макдоналд
Прощален поглед (34)

Трийсет и четвърта глава

Филмът свърши, но известно време никой не продума. Запалих лампата. Айрини Чалмърс трепна и се надигна. Усещах силния й страх, който сякаш я вцепеняваше. Направи усилие да го надвие и продума.

— Хубавичка съм била тогава, нали?

— Повече от хубавичка — рече Тротуел. — Точната дума е съвършена.

— И много прокопсах от това. — Гласът и говорът й се променяха, сякаш се връщаше към предишната си същност. — Откъде взе този филм, от мисис Суейн ли?

— Да. Даде ми и други.

— Нищо чудно. Винаги ме е мразила.

— Защото се захванахте със съпруга й ли? — обадих се аз.

— Мразеше ме много преди това. Сякаш знаеше какво ще се случи. А може би тя сама го предизвика, не знам. Седеше и дебнеше Елдън, чакаше го да скочи. А когато се държиш така с един мъж, рано или късно той ще го направи.

— А вие защо скочихте? — поинтересувах се аз.

— Няма да говорим за това. — Погледна към мен, после към Тротуел и се втренчи в пространството. — Използвам законното си право да не свидетелствам срещу себе си.

Тротуел се доближи до нея, нежен и благ като любовник.

— Не ставай глупава, Айрини. Тук си между приятели.

— Да-да.

— Вярно е — продължи той. — И аз, и мистър Арчър положихме неимоверни усилия да се сдобием с тези улики и да ги измъкнем от ръцете на потенциални неприятели. Докато са у мен, никой не може да ги използва срещу теб. Давам ти гаранция.

Тя изправи гръб и го погледна в очите.

— Какво е това? Изнудване?

— Опасявам се, че ме бъркаш с доктор Смидърам — усмихна се Тротуел. — Не искам нищо от теб, Айрини. Смятам, че можем да говорим свободно и откровено.

— А той? — Тя погледна към мен.

— Мистър Арчър е запознат със случая по-добре от всички. Разчитам напълно на неговата дискретност.

Почувствах се неловко от похвалите на Тротуел. Самият аз не бях готов да кажа същото за него.

— Не съм сигурна — заяви жената. — Защо трябва да му вярвам? Едва го познавам.

— Познаваш мен, Айрини. Като ваш адвокат…

— А, значи отново си ни адвокат?

— В действителност никога не съм преставал да бъда такъв. Вече трябва да ти е ясно, че се нуждаеш от помощта ни, от моята и от тази на мистър Арчър. Всичко, което научихме за миналото ти, ще си остане между нас.

— Ако се съглася — рече тя. — А ако не се съглася?

— Етиката ме задължава да пазя тайните ти.

— Но те все пак ще се разчуят някак си, нали?

— Не чрез мен или чрез Арчър. Може би чрез доктор Смидърам. Очевидно не мога да защитавам интересите ти, ако ти не желаеш.

Тя обмисли предложението на Тротуел.

— Аз не съм искала да скъсам с теб. Особено пък този път. Но не мога да говоря от името на мъжа си.

— А той къде е?

— Оставих го вкъщи. Последните дни бяха ужасно трудни за Лари. Той е много изнервен, макар че не му личи.

Нещо се размърда в мозъка ми.

— Това на филма не беше ли мъжът ви? Младежът, когото блъснаха във водата.

— Да, той е. Тогава се срещнах за първи път с Лари. Беше последната му свободна неделя, преди да постъпи във флота. Той още тогава прояви интерес към мен, но аз не му обърнах внимание. Сега съжалявам.

— А кога се запознахте?

— Няколко години по-късно. През това време беше успял да възмъжее…

— А вие какво успяхте да направите междувременни?

Тя се извърна рязко от мен, жилите по бялата й шия изскочиха от напрежение.

— Няма да отговоря на този въпрос — заяви тя на Тротуел. — Не съм наела адвокат и детектив да се ровят в нечистите страни на живота ми. Какъв смисъл има?

Той й отвърна с тих, внимателен глас:

— По-смислено е, отколкото да ги пазиш в тайна. Време е нечистите страни, както ти сама се изрази, да се извадят на показ между трима ни. Няма защо да ти напомням, че станаха няколко убийства.

— Не съм убивала никого.

— Което не може да се каже за сина ви — напомних й аз. — Вече говорихме за трупа в свърталището на скитниците.

— Но това беше отвличане — обърна се тя към мен. — Той е убил при самоотбрана. Сам казахте, че полицията ще разбере.

— Може би сега, когато знам повече неща, ще си взема думите обратно. Вие скрихте част от случката, и то истински важната й част. Например, когато ви казах, че Ранди Шепърд е замесен в отвличането, вие не споменахте, че той ви е баща.

— Жените не са длъжни да дават показания срещу съпрузите си — отбеляза тя. — Не се ли отнася същото за дъщерите и бащите им?

— Не, но сега това е без значение. Баща ви бе убит в Пасадина вчера следобед.

— Кой го уби? — вдигна глава жената.

— Полицията. Извика я майка ви.

— Майка ми ли? — Тя замълча за миг. — Това не ме учудва. Първият спомен в живота ми са животинските им скандали. Трябваше да се махна от онзи живот дори с цената на… — Очите ни се срещнаха и гласът й замря.

Продължих вместо нея:

— Дори с цената на бягството в Мексико с един крадец.

Поклати глава. Косата й се бе поразчорлила и сега тя изглеждаше по-млада и вулгарна.

— Не е вярно.

— Не сте ли избягали с Елдън Суейн?

Тя мълчеше.

— Какво всъщност се случи, мисис Чалмърс?

— Не мога да ви кажа, не мога дори и сега, след толкова години. Замесени са и други хора.

— Елдън Суейн ли?

— Най-вече той.

— Много добре знаете, че не си струва да го прикривате. Той е в безопасност също както баща ви и поради същата причина.

Погледна ме объркана, сякаш играта й с времето бе спряла за момент и тя стоеше заклещена в пространството между двата си живота.

— Наистина ли Елдън е мъртъв?

— Знаете, че е така, мисис Чалмърс. Той е убитият в железопътния склад. Още тогава сте го разбрали или заподозрели.

Очите й се помрачиха.

— Кълна се, че не съм.

— А трябваше. Трупът е бил оставен с ръце в огъня, за да се унищожат отпечатъците му. Едно осемгодишно момче не би могло да го извърши.

— Това още не значи, че съм аз.

— Вие сте имали причина — поясних. — Ако мъртвецът беше идентифициран като Суейн, целият ви живот щеше да рухне. Щяхте да загубите дома си, съпруга си и общественото си положение. Щяхте да се превърнете отново в Рита Шепърд и да се върнете на нулата.

Тя мълчеше, лицето й се напрегна от мислене.

— Казахте, че баща ми е бил свързан с Елдън. Може би той е изгорил трупа, нали казахте, че е бил изгорен?

— Само пръстите.

— Сигурно е бил баща ми — кимна тя. — Винаги разправяше, че иска да се отърве от собствените си отпечатъци. Беше смахнат на тази тема.

Гласът й бе лекомислен, почти равнодушен. Внезапно млъкна. Може би си даде сметка, че говори като Рита Шепърд, дъщеря на рецидивист, и се усети прикована към този образ без възможност за бягство.

Мисълта за трудното положение, в което се намираше, проникваше с тялото и в мозъка й през пластовете безразличие и през годините на забрава. Засегна я по жизненоважно място и я смаза в стола. Покри лицето си с ръце. Косата й се плъзна напред и се разпиля по пръстите й като черен водопад.

Тротуел стоеше над нея и я гледаше с напрежение, в което нямаше и следа от топлота. Може би усещаше жалост, подправена с чувство за притежание. Тя бе минала през чужди ръце и бе жигосана от едно углавно престъпление, но все още беше красива.

Забравил и за мен, и за себе си, Тротуел положи ръце върху нея. Потупа я нежно първо по главата, после по дългия грациозен гръб. Милувките му не бяха чувствени в обикновения смисъл на думата. Помислих си, че може би основното му чувство е някаква абстрактна юридическа страст, която щеше да бъде задоволена с това, че я има за клиент. Или някакво неосъзнато желание на вдовец, потискано досега от непогребаното минало.

След малко мисис Чалмърс дойде на себе си и поиска вода. Тротуел отиде да й донесе. Тя ми прошепна напрегнато:

— Защо майка ми е съобщила в полицията за Ранди? Трябва да е имала причина.

— Имаше. Той открадна снимката на Ник.

— Абсолвентската снимка, която аз й пратих?

— Да.

— Не трябваше да й я пращам. Но помислих, че веднъж в живота си мога да постъпя като нормално човешко същество.

— Само че не сте могли. Баща ви я е занесъл на Джийн Траск и я е уговорил да наеме Сидни Хароу. Така е започнало всичко.

— Какво е искал старият?

— Като всички останали, парите на мъжа ви.

— Само вие не ги искате, а? — Тонът й бе злъчен.

— Не ги искам. Парите струват твърде много.

Тротуел й донесе вода в пластмасова чаша и я загледа как пие.

— Готова ли си за една малка разходка?

Тялото й тревожно трепна.

— Докъде?

— До клиниката „Смидърам“. Време е да поговорим с Ник.

— Доктор Смидърам няма да разреши. — Личеше си, че никак не й се ходи.

— Смятам, че ще разреши. Ти си майката на Ник. Аз съм адвокатът му. Ако доктор Смидърам откаже да ни съдейства, ще му съставя habeas corpus^[1].

Тротуел не беше съвсем сериозен, но тревожното й настроение не се разсея.

— Не, моля ви, не трябва. Ще поговоря с доктор Смидърам.

Като излизахме, попитах телефонистката дали Бети се е върнала с резултатите от лабораторията. Оказа се, че не е. Оставих й бележка, че ще бъда в клиниката.