Рос Макдоналд
Прощален поглед (31)

Трийсет и първа глава

Сутринта, когато похапвах пържено яйце върху влажна препечена филия, влезе хирургът.

— Как се чувствате?

— Добре — излъгах аз. — Но няма скоро да възстановя силите си при такава храна. Кога мога да изляза?

— Не бързайте толкова. Ще трябва да полежите поне една седмица.

— Не мога да остана цяла седмица.

— Не съм казал, че е задължително. Но все пак трябва да се погрижите за себе си. Редовен живот, леки упражнения и почивка, никаква преумора.

— Естествено — рекох аз.

Почивах съвестно цяла сутрин. Тротуел не ми се обаждаше и очакването започваше да пречи на почивката ми, докато най-сетне я замести изцяло.

Малко преди обяд отново се обадих в кантората. Телефонистката ми съобщи, че го няма.

— Наистина ли го няма?

— Наистина. Не знам къде е.

Продължих да почивам и да чакам. Полицай на мотоциклет от Пасадина ми донесе ключовете от колата и ми обясни как да я открия на паркинга пред болницата. Реших, че това е знамение.

Обядвах рано, станах от леглото и криво-ляво се облякох. Докато се справя с бельото, панталона и обувките, станах вир-вода и се разтреперих. Драпирах някак си окървавената риза върху гърдите и раменете си и я покрих със сакото.

В коридора сестрите и санитарките още се занимаваха с обяда. Как да е стигнах до сивата метална врата на аварийния изход и слязох от третия етаж до партера.

Някаква странична врата ме изведе на паркинга. Намерих колата, влязох в нея и поседях известно време. Леки упражнения и почивка.

Магистралата беше задръстена и едва се придвижвах. Колкото и да бях съсредоточен в шофирането, то не ми се удаваше добре. Вниманието ми непрекъснато се отклоняваше от движението. На едно място щях да подпаля гумите, за да не ударя предната кола.

Смятах да отида в Пасифик Пойнт, но едва се добрах до западен Лос Анджелис. В края на пътуването, на моята улица зърнах в огледалото човек с брада и спален чувал на гърба. Веднага се обърнах да го видя, но беше изчезнал.

Оставих колата до тротоара и се качих в апартамента по външните стълби. В момента, в който отворих вратата, телефонът зазвъня. Взех го и го занесох до креслото.

— Мистър Арчър? Обажда се Хелън от телефонната ви служба. Имате няколко спешни обаждания от мистър Тротуел и мис Тротуел. Търсих ви в кантората ви.

Погледнах часовника. Беше точно два. Хелън ми съобщи телефона в кантората на Тротуел и един като че непознат номер, който беше оставила Бети.

— Нещо друго?

— Да, но сигурно е грешка, мистър Арчър. Болницата в Пасадина твърди, че им дължите сто и седемдесет долара. Казаха, че това включва и операцията.

— Не е грешка. Ако се обадят пак, информирайте ги, че ще им изпратя чек по пощата.

— Да, сър.

Извадих чековата си книжка, погледнах с какви пари разполагам и реших най-напред да се обадя на Тротуел. Но преди това отидох в кухнята, извадих дълбоко замразен котлет и го сложих в газовата фурна. Опитах млякото в хладилника — не се беше вкиснало — и изпих половината. Допи ми се и глътка уиски за вкус, но точно от това нямах нужда.

В кантората на Тротуел говорих с негов млад служител на име Еди Съдърланд. Каза ми, че Тротуел в момента отсъства, но че ми е определил среща за четири и половина. Било много важно да присъствам, въпреки че Съдърланд не знаеше защо.

Докато набирах оставения от Бети номер, се сетих, че е на апартамента на Ник. Обади се Бети.

— Ало?

— На телефона е Арчър.

Тя пое дъх.

— Търся ви от сутринта.

— Ник с вас ли е?

— Не. Но бих искала да е. Много съм разтревожена за него. Вчера следобед отидох в Сан Диего и се опитах да го видя, но не ме пуснаха в стаята му.

— Кой?

— Охраната на вратата и доктор Смидърам. Изглежда, решиха, че съм шпионка на баща си. Успях все пак да зърна Ник, а и той ме видя. Помоли ме да го измъкна. Каза, че го задържат против волята му.

— Кой?

— Смятам, че говореше за доктор Смидърам. Във всеки случай снощи той нареди да го преместят.

— А къде?

— Не знам точно, мистър Арчър. Мисля, че е затворен в клиниката „Смидърам“. Линейката е отишла там.

— Сериозно ли вярвате, че го държат насила?

— Вече не знам на какво да вярвам. Но ме е страх. Ще ми помогнете ли?

Казах й, че първо тя трябва да ми помогне, тъй като не съм в състояние да шофирам. Съгласи се да ме вземе след един час.

Отидох в кухнята и обърнах котлета. От едната страна беше кафяв и цвърчеше, а от другата — дълбоко замразен — също като някои мои познати шизофреници. Зачудих се доколко ли е луд Ник Чалмърс.

За момента облеклото беше главният проблем. Не твърде богатият ми гардероб съдържаше разтеглива найлонова риза, в която успях да се намъкна, без да обличам левия ръкав. Завърших тоалета си с мека плетена жилетка.

До това време шизофреничният ми котлет беше покафенял и от двете страни, а в средата си оставаше червен. Когато го мушнах с вилицата, в чинията се отцеди кръв. Оставих го да изстине и го изядох с пръсти.

Допих остатъка от млякото. Върнах се на креслото в хола да си почина. За първи път в живота си усещах какво значи да си стар. Тялото ми предявяваше специални изисквания, без да предложи нещо в замяна.

Звукът от клаксона на Бети ме извади от полудрямката. Тя ме изгледа внимателно, додето тромаво се вмъквах в колата й.

— Болен ли сте, мистър Арчър?

— Не съвсем. Получих куршум в рамото.

— Защо не ми казахте?

— Нямаше да дойдете. Искам да участвам в тази работа до края.

— Дори това да ви струва живота?

— Няма да ми струва живота.

През последните два дни бях предал фронта, но тя изглеждаше значително по-добре. В края на краищата бе се отказала от ролята си на безлична сянка.

— За бога, кой ви рани?

— Едно ченге от Пасадина. Целеше се в друг човек. Но на пътя му се оказах аз. Баща ви нищо ли не ви е споменал?

— Не съм го виждала от вчера. — Произнесе думите тържествено, сякаш правеше изявление.

— Ще напуснете ли дома си?

— Да. Баща ми настоя да избирам между него и Ник.

— Сигурен съм, че не е искал да каже това.

— Искаше.

Натисна газта и моторът изрева. В последния момент се сетих, че фронтовите писма на Чалмърс са в багажника на колата ми. Отидох да ги взема и докато Бети караше по магистралата, отново прелистих горните. Началото на второто писмо ме сепна.

„Мл. л-н Л. Чалмърс

От борда на «Сорел Бей» — самолетоносач

15 март 1945 г.“

Обърнах се към Бети:

— Онзи ден споменахте рождения ден на Ник. Не беше ли четиринадесети декември?

— Да — рече тя.

— И коя година е роден?

— Хиляда деветстотин четиридесет и пета. Миналия месец стана на двадесет и три. Това важно ли е?

— Може и да е. Ник ли е преподредил писмата и е извадил някои отгоре?

— Нищо чудно. Мисля, че ги е чел. Защо?

— Мистър Чалмърс е написал едно писмо от фронтовата линия, далеч в океана, с дата петнадесети март хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Не мога да смятам, особено когато карам. От петнадесети март до четиринадесети декември девет месеца ли са?

— Точно.

— Странно! Ник винаги е подозирал, че ба… че мистър Чалмърс не му е баща. Смяташе, че е осиновен.

— Може и така да е.

Сложих трите най-горни писма в портфейла си. Момичето навлезе в скоростното платно на магистралата. Караше с яростна бързина под кафявия покров на смога.