Рос Макдоналд
Прощален поглед (21)

Двайсет и първа глава

Когато тръгнахме обратно към колата, главната улица беше опустяла, но светла. Звездите бяха изгрели и изглеждаха съвсем близко. Доколкото си спомням, не срещнахме никого до момента, когато влязох в ресторанта да позвъня на Джордж Траск. Той се обади веднага с разстроен уморен глас:

— Домът на семейство Траск.

Обясних му, че съм детектив и бих искал да поговоря с него за жена му.

— Жена ми е мъртва.

— Съжалявам. Мога ли да дойда и да ви задам няколко въпроса?

— Защо не. — Говореше като човек, загубил представа за времето.

Мойра ме чакаше в колата, приличаше на сребристосиня котка в пещера.

— Искате ли да ви оставя пред болницата? Аз трябва да свърша една работа.

— Вземете ме с вас.

— Задачата ми е твърде неприятна.

— Не ме интересува.

— Щеше да ви интересува, ако бракът ви беше разтрогнат, и се бяхте свързали с мен. Прекарвам голяма част от нощите си в изпълнение на подобни мисии.

— Знам, че сигурно щях да съм нещастна. — Ръката й притисна коляното ми. — Станала съм доста чувствителна. Но ми омръзна вечно да бъда благоразумна.

Закарах я на Бейвю Авеню. Полицейската кола я нямаше. Черният фолксваген със смачкания калник стоеше на същото място. Сега се сетих къде съм го виждал — под ръждясалия навес на мисис Суейн в Пасадина.

Почуках на входната врата и Джордж Траск ни отвори. Длъгнестото му тяло беше акуратно облечено в тъмен костюм с черна вратовръзка. Имаше вид на страничен човек, оказващ услуга при създалото се положение, примерно погребален агент. Скръбта му личеше само по зачервените очи и по факта, че не ме позна.

— Мистър Траск, това е мисис Смидърам. Тя е психиатър.

— Много мило от ваша страна — каза й той. — Но нямам нужда от този вид помощ. Всичко е наред. Влезте в дневната и седнете. Бих ви направил кафе, но полицията не ми разрешава да влизам в кухнята. Пък и без това — продължи той, а гласът му сякаш извираше, от място, намиращо се извън контрола му — тази сутрин, когато са убили жена ми, кафеварката се е счупила.

— Съжалявам — рече Мойра.

Последвахме Джордж Траск в дневната и седнахме един до друг срещу него. Завесите на прозорците бяха леко дръпнати и през процепа се виждаха отразените във водата трепкащи светлини на града. Красотата на гледката и присъствието на жената до мен ме накараха още по-ясно да осъзная болката, която изпитваше Джордж Траск, болка на човек, осъден на пълна самота в тоя свят.

— Фирмата, в която работя, прояви голямо разбиране — сподели той непринудено. — Дават ми неограничен платен отпуск. Така ще мога да уредя всичко, нали?

— Знаете ли кой уби жена ви?

— Има един заподозрян, човек с криминално досие, дълго цял километър, той познава Джийн от дете. Полицията ме задължи да не казвам името му.

Навярно ставаше дума за Ранди Шепърд.

— Заловиха ли го?

— Очакват да го заловят тази вечер. Надявам се, че ще успеят и ще го пратят в газовата камера. И вие, и аз знаем защо престъпността и убийствата са толкова дълбоко вкоренени. Съдилищата не издават присъди, а когато го правят, не налагат смъртно наказание. А дори и да го налагат, законът се заобикаля от всички страни. Осъдени убийци се разхождат на свобода, вече не екзекутират никого, нищо чудно, че няма ред и законност. — Очите му бяха разширени и втренчени, сякаш съзираха някакъв кошмарен хаос.

Мойра стана и докосна главата му.

— Не говорете толкова, мистър Траск. Това ви разстройва.

— Знам. Цял ден не мога да спра.

Едрите му длани закриха лъсналото от пот лице. Очите му святкаха като монети между пръстите. Гласът му се разнесе отчетливо, сякаш независимо от волята му.

— Мръсният дъртак заслужава да иде в газовата камера. Дори и да не я е убил с ръцете си, той е пряко отговорен за смъртта й. Той разпали у нея манията да търси баща си. Миналата седмица дойде тук с разни кроежи и истории, каза й, че знае къде е баща й и че тя ще може да отиде при него. Така и стана — добави той сломено. — Баща й е мъртъв и Джийн най-сетне е при него.

Траск заплака. Мойра го заутешава повече със звуци, отколкото с думи.

След известно време забелязах, че на вратата е застанала Луиз Суейн, прилична на съсипан призрак на дъщеря си. Станах и отидох при нея.

— Как сте, мисис Суейн?

— Не много добре. — Прекара ръка по челото си. — Клетата Джийн и аз никога не сме се разбирали особено. Тя беше дъщеря на баща си, но все пак държахме една на друга. Сега си нямам никого. — Поклати бавно глава. — Джийн трябваше да ме послуша. Знаех, че отново нагазва в мътни води и се постарах да я спра.

— В какви мътни води?

— Във всякакви. За нея бе вредно да блуждае непрекъснато в миналото и да си въобразява, че баща й е жив. И не съвсем безопасно. Елдън беше престъпник и общуваше с престъпници. Някой от тях я е убил, защото е научила твърде много.

— Сигурна ли сте, мисис Суейн?

— Повече от сигурна. Не забравяйте, че става дума за стотици хиляди долари. За толкова пари всеки е готов да убие. — Очите й сякаш бяха заслепени от ярка светлина. — Човек може да убие дори собствената си дъщеря.

Успях да я изведа в антрето, откъдето в дневната не се чуваше нищо.

— Как смятате, възможно ли е мъжът ви да е още жив?

— Възможно е. Поне Джийн мислеше така. Трябва да има някаква причина за всичко, което се случи. Чувала съм за хора, които са променяли лицата си с пластични операции, за да не ги познаят. — Присвитите й очи се плъзнаха по лицето ми и се задържаха върху него, сякаш търсеха издайнически белези, които биха ме изобличили като Елдън Суейн.

Помислих, че други хора пък изчезваха и оставяха на мястото си мъртъвци, които приличат на тях. Обърнах се към жената.

— Преди около петнадесет години, приблизително по времето, когато мъжът ви се е върнал от Мексико, в Пасифик Пойнт е бил убит човек. Идентифициран е като мъжа ви. Но идентифицирането не може да бъде прието за сигурно, направено е по снимки, които далеч не са качествени. Една от тях е фотографията, която ми дадохте снощи.

— Нима беше едва снощи? — изгледа ме смаяна тя.

— Да, Знам как се чувствате. Снощи споменахте, че дъщеря ви е взела най-хубавите семейни снимки. Споменахте също за някои семейни филми. Те могат да се окажат полезни при разследването.

— Разбирам.

— А тук ли са?

— Някои от тях. Тъкмо ги преглеждах. — Разпери пръсти. — Затова ръцете ми са толкова прашни.

— Мисис Суейн, мога ли да ги погледна?

— Зависи.

— От какво?

— От парите. Защо трябва да ви ги давам безплатно?

— Може да са веществено доказателство за убийството на дъщеря ви.

— Не ме интересува — извика тя. — Тези снимки са единственото, което ми е останало, единственото свидетелство за моя живот. Който ги получи, ще трябва да плати, както аз съм плащала за всичко. Идете при мистър Тротуел и му го кажете.

— Какво общо има той?

— Нали работите за Тротуел? Разпитах баща ми за него и той каза, че Тротуел спокойно може да си позволи да ми плати!

— Колко искате?

— Нека той предложи сумата — отсече тя. — Между другото намерих златната кутия, за която разпитвахте — флорентинската кутия на майка ми.

— Къде беше?

— Не е ваша работа. Въпросът е, че е у мен и също е за продан.

— Наистина ли е била на майка ви?

— Разбира се. Научих какво е станало с нея след смъртта на мама. Баща ми я дал на друга жена. Не искаше да признае, когато го запитах снощи, но аз го принудих.

— Тази жена Естел Чалмърс ли е?

— Значи знаете за връзката му с нея. Предполагам, че всички знаят. Какво безочие, да й подари кутията за бижута на мама! Тя трябваше да остане за Джийн.

— Защо държите толкова на тази кутия, мисис Суейн?

Тя помисли за момент.

— За мен тя олицетворява всичко, което се случи в семейството ми. Целият ни живот се разпадна на части. Парите ни, мебелите и дори малките произведения на изкуството се оказаха в чужди ръце. — Помисли още малко и добави: — Спомням си, когато Джийн беше дете, мама й даваше да си играе с кутията. Разказваше й за кутията на Пандора, а Джийн и приятелките й си представяха, че това е тя. Когато вдигнеш капака, всички злини на света излизат от нея. — Споменът я потисна и тя млъкна.

— Мога ли да видя кутията и снимките?

— Не, не можете! Това е последната ми възможност да събера малък капитал. Без капитал човек е нищо, просто не съществува. Няма да ми отнемете и тази последна възможност.

Изглеждаше разгневена, но вероятно изпитваше скръб. Бе стъпила на гнила дъска, бе се провалила и знаеше, че завинаги е затворена в капана на бедността. Мечтата, за която се бореше, не се отнасяше за бъдещето. Беше въжделение по миналото, когато бе живяла в Сан Марино е преуспяващ съпруг и дванадесетметров басейн.

Казах й, че ще поговоря с Тротуел, и я посъветвах добре да пази кутията и снимките. Сетне двамата с Мойра се сбогувахме с Траск и отидохме при колата.

— Бедните хора.

— Вие бяхте полезна.

— Бих искала да е така. — Мойра замълча. — Знам, че някои въпроси не са разрешени. Но все пак ще ви задам един. Не сте длъжен да ми отговаряте.

— Кажете.

— Наблизо ли намерихте Ник днес?

Поколебах се, но не за дълго. Беше омъжена за друг и имаше професия с правила, различаващи се от моите. Отрекох категорично.

— Защо питате?

— Мистър Траск ми каза, че жена му имала връзки с Ник. Не знаеше името му, но описанието му беше точно. Очевидно ги е виждал заедно в Пасифик Пойнт.

— Били са заедно известно време — казах предпазливо аз.

— Били ли са любовници?

— Нямам основания да мисля така. Семейство Траск и Ник не приличаха на любовен триъгълник.

— Какви ли не съм виждала.

— Да не се опитвате да ми кажете, че Ник е убил жената?

— Не. Ако го мислех, нямаше да говоря така. Ник ни е пациент от петнадесет години.

— От хиляда деветстотин петдесет и четвърта?

— Да.

— Какво е станало тогава?

— Ник се разболя — изрече тя с равен тон. — Не мога да говоря за естеството на болестта му. И без това казах прекалено много.

Озовахме се почти на същото място, откъдето бяхме започнали. Но не съвсем. По обратния път към болницата усетих, че тя леко и колебливо се обляга на мен.