Рос Макдоналд
Прощален поглед (2)

Втора глава

Пасифик Стрийт се издигаше, подобно на стръмнина в чистилище, от бедния град в ниското към високата част с изискани стари къщи. Резиденцията на Чалмърсови в калифорнийско — испански стил трябва да беше петдесет — шейсетгодишна, но белите й стени блестяха безукорно под лъчите, на късното утринно слънце.

Прекосих оградения със зид двор и почуках на обкованата с желязо входна врата. Прислужник в тъмен костюм, и с лице, подходящо за испански манастир, отвори, осведоми се за името ми и ме остави прав в приемната. Тя бе огромно помещение на два етажа, което ме накара да се почувствам най-напред нищожен, а после, като вторична реакция, едър и значителен. Успях да хвърля поглед в обширната бяла пещера на дневната. От стените й крещяха цветовете на модернистични картини. Вратата към нея беше с високи до раменете решетки от черно ковано желязо, придаващи на обстановката музейна атмосфера. Тъмнокосата жена, която влезе откъм градината, отчасти я разсея. Носеше градинарска ножица и яркочервена роза. Остави ножицата на ниската масичка, но задържа розата, която имаше цвета на устните й. Усмивката й беше едновременно сияйна и тревожна.

— Не знам защо очаквах да сте по-възрастен.

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам.

— Но аз помолих Джон Тротуел да ми изпрати шефа на агенцията.

— Представлявам еднолична агенция. При нужда наемам детективи.

— Звучи ми съвсем елементарно — намръщи се тя. — Не е като „Пинкъртънс“^[1].

— Не се занимавам с бизнес в голям мащаб, ако това търсите.

— Не, не е това. Но искам човек, който е добър, наистина добър. Работили ли сте някога — със свободната си ръка посочи първо себе си, а после обстановката — с хора като мен?

— Не ви познавам достатъчно добре, за да ви отговоря.

— Но сега говорим за вас.

— Предполагам, че когато мистър Тротуел ме е препоръчал, ви е казал, че имам опит.

— Нямам ли право да ви задавам въпроси?

Тонът й беше едновременно агресивен и неуверен. Тон на хубава жена, която се е омъжила за пари и обществено положение и никога не забравя, че може много лесно да ги загуби.

— Продължавайте с въпросите си, мисис Чалмърс.

Тя ме изгледа настойчиво, сякаш се стараеше да прочете мислите ми. Очите й бяха черни, пламенни и непроницаеми.

— Всъщност искам да знам само едно. Ако намерите флорентинската кутия… предполагам, че Джон Тротуел ви е казал за нея?

— Каза ми, че е изчезнала.

Тя кимна.

— Да допуснем, че я намерите и разберете кой я е взел, ще спрете ли дотам? Искам да кажа, няма ли да изтичате в полицията и да разкажете всичко?

— Не. Освен ако вече не е замесена.

— Не е и няма и да бъде — рече тя. — Не искам да се вдига шум. Нямах намерение да казвам за кутията дори на Джон Тротуел, но той ми го измъкна от устата. Все пак смятам, че на него мога да се доверя.

— А сега смятате, че на мен не можете.

Усмихнах се и тя се реши да ми отвърне. Перна ме по бузата с червената роза, сетне я пусна на настлания с плочки под, сякаш цветето бе изпълнило предназначението си.

— Елате в кабинета. Там можем да поговорим спокойно.

Поведе ме по едни стъпала към пищно резбована дъбова врата. Преди да я затвори зад нас, зърнах прислужника в приемната — раздигаше след нея, първо ножицата, после розата.

Кабинетът беше неприветлива стая, в която тъмни греди поддържаха скосения бял таван. Единственото прозорче с решетки отвън й придаваше вид на затворническа килия. На една от стените имаше лавица със стари юридически книги, сякаш затворникът беше търсил помощта на закона, за да се измъкне оттук. На срещуположната стена висеше голяма картина, нарисувана в примитивна перспектива и по всяка вероятност изобразяваща Пасифик Пойнт в стари времена. Плавателен съд от седемнадесети век лежеше на дрейф в пристанището на залива, на плажа се изтягаха голи кафяви индианци, а над главите им маршируваха испански войници, подобно на някаква небесна армия.

Мисис Чалмърс ме настани на стар, тапициран с кожа въртящ се стол пред бюро със спуснат капак.

— Тези мебели не подхождат на останалите — каза тя, сякаш това имаше някакво значение, — но бюрото е било на свекър ми, а от стола, на който седите, той е водил дела. Бил е съдия.

— Мистър Тротуел ми каза.

— Да, Джон Тротуел го е познавал. Аз не. Умрял е много отдавна, когато Лорънс е бил малко момче. Но мъжът ми боготвори дори праха, по който е стъпвал баща му.

— Бих желал да се запозная с мъжа ви. Вкъщи ли е?

— Страхувам се, че не. Отиде на лекар. Този обир много го разстрои. Във всеки случай — добави тя — не бих искала да разговаряте с него.

— Знае ли, че съм тук?

Тя се отдръпна от мен и се облегна на черна дъбова маса за хранене. Изрови цигара от сребърна кутия и я запали с настолна запалка в същия стил. Задърпа яростно от цигарата, която спусна между нас синя димна завеса.

— Лорънс сметна, че не е разумно да се наема частен детектив. Все пак аз реших да се обърна към вас.

— А той защо беше против?

— Мъжът ми е затворен човек. А откраднатата кутия… подарък е на майка му от неин обожател. Предполага се, че не знам за това, но все пак знам. — Усмихна се криво. — На всичкото отгоре майка му е пазила в нея писмата си.

— Писма от обожателя?

— Писма от мъжа ми. Лари й е писал много писма през войната и тя ги е държала в кутията. Те също са изчезнали. Е, нямат особено голяма стойност, освен може би за Лари.

— А кутията ценна ли е?

— Мисля, че да. Обковът й е златен и е много изящно изработена. Флорентинска творба от времето на Ренесанса. — Запъна се на думата, но успя да я изговори. — На капака има картинка, двама влюбени.

— Застрахована ли е?

Тя поклати главна и кръстоса крака.

— Не смятахме, че е необходимо. Изобщо не сме я вадили от сейфа. Никога не ни е минавало през ум, че някой може да посегне на него.

Поисках да го видя. Мисис Чалмърс свали примитивната картина с индианците и испанските войници. Зад нея в стената беше вграден голям цилиндричен сейф. Тя набра няколко цифри и го отвори. Като погледнах през рамото й, видях, че сейфът е с диаметър на четиридесет сантиметрово оръдие и точно толкова празен.

— Къде са бижутата ви, мисис Чалмърс?

— Нямам много, никога не са ме интересували. Тези, които имам, държа в касетка в стаята си. Взех я със себе си в Палм Спрингс. Златната кутия е била открадната, докато сме били там.

— От колко време я няма?

— Чакайте да видя, днес е вторник. Беше в сейфа в четвъртък вечерта. На следващата сутрин заминахме. Сигурно е била открадната след това, което значи най-много преди четири дни. Снощи, като се прибрахме, погледнах в сейфа и я нямаше.

— Защо погледнахте снощи в сейфа?

— Не знам. Наистина не знам — повтори тя, поради което думите й прозвучаха като лъжа.

— Допускахте ли, че може да бъде открадната?

— Не. Разбира се, че не.

— А прислужникът?

— Емилио не я е взел. Мога напълно да гарантирам за него.

— Взето ли е нещо друго, освен кутията?

Тя претегли въпроса…

— Мисля, че не. С изключение на писмата, разбира се. Прословутите писма.

— Бяха ли важни?

— Вече ви казах, важни бяха за мъжа ми. И за майка му, разбира се. Но тя почина отдавна, в края на войната. Аз самата не съм я виждала.

Гласът й звучеше тревожно, сякаш майчината благословия й е била несправедливо отнета и тя все още се чувства онеправдана от това.

— Защо би ги взел един крадец?

— Не ме питайте. Вероятно защото са били в кутията. — Направи гримаса. — Ако ги намерите, не си правете труда да ги връщате. Вече съм ги слушала, поне повечето от тях.

— Слушала?

— Мъжът ми обичаше да ги чете на Ник.

— Къде е синът ви?

— Защо?

— Искам да поговоря с него.

— Не бива. — Тя отново се намръщи.

Помислих си, че под красивата й маска се крие, подобно на жрец-шарлатанин, спотаен в статуята на бог, разглезено момиченце.

— Джон Тротуел трябваше да ми изпрати някой друг. Който и да е.

— Какво сбърках?

— Задавате твърде много въпроси. Ровите се в семейните ни работи и ви казах повече, отколкото трябваше.

— Можете да ми имате доверие. — Веднага съжалих, че го изрекох.

— Наистина ли?

— Други са го правили. — Дочух в гласа си неприятна нотка на самореклама. Исках да опозная жената пред мен и особения й дребен случай — тя притежаваше този тип красота, който кара човек да се поинтересува от миналото й. — Сигурен съм, че и мистър Тротуел ще ви посъветва да не криете нищо от мен. Когато ме наема адвокат, имам същите права да мълча като него.

— Какво точно значи това?

— Значи, че никой не може да ме принуди да говоря за нещата, които науча. Дори съдебни заседатели не могат да ме подведат под отговорност за съдебно нарушение.

— Разбирам.

Беше ме хванала натясно, стараех се да й продам услугите си и сега в известен смисъл можеше да ме купи, макар и не непременно с пари.

— Ако обещаете да си държите устата дори пред Джон Тротуел, ще ви кажа нещо. Това може би не е обикновен обир.

— Подозирате, че е работа на вътрешен човек ли? Няма признаци сейфът да е разбиван.

— И Лорънс го изтъкна. Затова не искаше да ви ангажираме. Не искаше да казвам дори на Джон Тротуел.

— Кого подозира той?

— Не ми е казал. Но се страхувам, че подозира Ник.

— Имал ли е Ник неприятности и преди?

— Не от този род. — Гласът на жената беше станал толкова тих, че едва се чуваше. Тялото й се попрегърби, сякаш мисълта за сина й я смазваше.

— Що за неприятности е имал?

— Тъй наречените емоционални проблеми. Настрои се против нас с Лорънс без причина. Избяга, когато беше деветнадесетгодишен. „Пинкъртънс“ го търсиха няколко месеца. Струваше ни хиляди долари.

— И къде беше?

— Пътувал из страната и се прехранвал като работил. Всъщност психиатърът му каза, че било полезно за него. Оттогава се залови с учение. Намери си и момиче. — Говореше с известна гордост или може би е надежда, но очите й оставаха печални.

— И вие смятате, че той е откраднал кутията ви?

— Не, не смятам. — Тя вирна брадичка. — Ако смятах, нямаше да сте тук.

— Той може ли да отвори сейфа?

— Съмнявам се. Никога не сме му казвали комбинацията.

— Забелязах, че я знаете наизуст. Имате ли я записана някъде?

— Да.

Тя отвори най-долното дясно чекмедже на бюрото, изтегли го докрай, обърна го и изсипа пожълтелите балансови отчети, които то съдържаше. На дъното с лепенка беше прикрепено листче със серия напечатани на машина цифри. Лепенката беше потъмняла и напукана от времето, а хартията беше толкова изтъняла, че цифрите на нея едва се четяха.

— Не е трудно да се намери — отбелязах аз. — Има ли синът ви нужда от пари?

— Не мога да си представя за какво. Даваме му шест — седемстотин долара месечно, а ако е необходимо и повече.

— Споменахте, че има приятелка.

— Сгоден е за Бети Тротуел, а тя едва ли може да се нарече „златотърсачка“.

— Няма ли други момичета или жени в живота му?

— Не. — Отговорът й обаче се забави и прозвуча неуверено.

— Какво мисли той за кутията?

— Ник? — Гладкото й чело се смръщи, сякаш въпросът ми я свари неподготвена. — В действителност като малък доста се интересуваше от нея. Давах им я на двамата с Бети да си играят. Въобразявахме си… те си въобразяваха, че е кутията на Пандора. Вълшебна, нали знаете?

Позасмя се. Цялото й тяло бленуваше за миналото. Сетне очите й отново се промениха. В тях, се появи израз на безпокойство и уплаха. Тя каза с изтънял глас:

— Може би не трябваше да му отделям толкова внимание. Но не мога да повярвам, че я е взел. Ник винаги е бил честен спрямо нас.

— Попитахте ли го дали я е взел?

— Не. Не сме го виждали, откакто се върнахме от Палм Спрингс. Има апартамент близо до университета и полага последните си изпити.

— Бих искал да поговоря с него поне да потвърди или да отрече. Тъй като е под подозрение…

— Само не му казвайте, че баща му го подозира. През последните години двамата започнаха да се разбират много добре и сега не искам всичко да рухне.

Обещах й да бъда тактичен. Без повече приказки тя ми даде телефона на Ник Чалмърс и адреса му в университетското градче. Написа ги на листче с детски неоформен почерк. Сетне погледна часовника си.

— Разговорът ни продължи повече, отколкото предполагах. Мъжът ми ще се прибере за обяд.

Тя се изчерви и очите й заблестяха, сякаш прекратяваше някаква тайна любовна среща. Заведе ме бързо в приемната, където прислужникът в тъмния костюм стоеше с безучастно и безизразно лице. Той отвори пътната врата и мисис Чалмърс буквално ме избута навън.

Пред къщата спря черен ролс-ройс и от него излезе мъж на средна възраст, облечен в елегантен костюм от туид. Той прекоси двора с почти по военному скована походка, сякаш всяка крачка, която правеше, всяко движение на ръцете му бяха поотделно контролирани от заповеди, изпратени свише. Очите на слабото му загоряло лице излъчваха някаква ясносиня невинност. Долната част на лицето му изглеждаше по-обикновена благодарение на четвъртито подстриганите кестеняви мустаци.

Бледият му поглед мина през мен.

— Какво става тук, Айрини?

— Нищо. Искам да кажа… — Пое дъх. — Това е застрахователният агент. Дойде във връзка с кражбата.

— Ти ли го повика?

— Да. — Погледна ме засрамено. Лъжеше открито и искаше да я подкрепя.

— Постъпила си глупаво — заяви мъжът й. — Доколкото знам, флорентинската кутия не беше застрахована. — Той ме погледна с вежлив въпрос в очите.

— Не — измърморих.

Яд ме беше на тази жена. Унищожи постигнатото между нас разбирателство и всяка възможност за разбирателство с мъжа й.

— В такъв случай няма да ви задържаме повече — обърна се той към мен. — Извинявам се за глупавата грешка на мисис Чалмърс. Съжалявам, че сте загубили времето си заради нас.

Чалмърс тръгна към мен със снизходителна усмивка под мустаците си. Отдръпнах се. Той влезе през широката врата обърнат настрани, като внимаваше да не се докосне до мен. Аз бях плебей, а това можеше да се окаже заразно.