Рос Макдоналд
Прощален поглед (13)

Тринайсета глава

Вечерях в Пасадина и се прибрах вкъщи, в западен Лос Анджелис. Въздухът в апартамента ми на втория етаж беше топъл и застоял. Отворих прозореца, взех бутилка бира и седнах с нея в полумрака на дневната.

Живеех в тих квартал, отдалечен от главните улици. И въпреки това чувах бръмченето им — приглушено и привично, подобно на пулса ми.

От време на време по улицата минаваха коли и хвърляха мимолетни светли петна по тавана. Случаят, по който работех, изглеждаше неуловим като тези светлини и далечното бучене на града. Неговите очертания и смисъл се променяха. Винаги ставаше така в течение на работата. В центъра беше изплувал Елдън Суейн, а заедно с него и цялото му семейство. Ако беше жив, можеше да даде някои от необходимите ми отговори. Ако беше мъртъв, трябваше да ми ги дадат хората, които познаваха живота му.

Запалих осветлението, извадих черното си тефтерче и взех да пиша:

„Колтът, който взех от Ник Чалмърс, е купен през септември хиляда деветстотин четиридесет и първа година от Самюъл Ролинсън, собственик на Западната банка в Пасадина. Около първи юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година той го е дал на дъщеря си Луиз Суейн. Съпругът й Елдън, касиер на банката, малко преди това е присвоил над половин милион и е разорил банката.

Избягал е, вероятно в Мексико, с Рита Шепърд, дъщеря на икономката на Ролинсън и навремето «най-добрата приятелка» на собствената му дъщеря Джийн. Елдън Суейн се е появил в дома на жена си през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година и е взел колта от нея.

Как е попаднал от Суейн у Ник Чалмърс? Чрез Сидни Хароу или чрез други хора?

Забел.: Сан Диего. Там е живял Хароу, там живеят? Джийн, дъщерята на Суейн, със съпруга си Джордж Траск, както и бившият съпруг на мисис Шепърд.“

Когато свърших да пиша, наближаваше полунощ.

Обадих се в дома на Джон Тротуел в Пасифик Пойнт и по негово искане му прочетох два пъти бележките си. Казах му, че може би ще е най-добре да предаде пистолета на Лакланд за експертиза. Тротуел каза, че вече го е дал.

Легнах си.

Събуди ме телефонът. Часовникът показваше седем сутринта. Вдигнах слушалката и с пресъхнала уста произнесох името си.

— Говори капитан Лакланд. Знам, че ви се обаждам рано, но цяла нощ бях на крак, следих експертизата на револвера, който сте предали на адвоката си.

— Мистър Тротуел не ми е адвокат.

— Но говори от ваше име. Все пак при съществуващите обстоятелства това не е достатъчно.

— Какви обстоятелства?

— Не обичам да обсъждам веществени доказателства по телефона. Възможно ли ви е след един час да бъдете в участъка?

— Мога да опитам.

Пропуснах закуската и влязох в кабинета на Лакланд в осем без две минути според електронния стенен часовник. Капитанът рязко ми кимна. Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко. По лицето му беше набола лъскава побеляла четина като бодлива тел, израснала от стоманена сърцевина. Бюрото му бе отрупано със снимки. Най-горната беше увеличена микроснимка на два куршума. Лакланд ми посочи твърдия стол срещу себе си.

— Време е да обединим усилията си.

— Да, но го казвате с тон, сякаш ме предизвиквате на двубой.

Лакланд не се усмихна.

— Не съм в настроение за остроумия. Искам да знам откъде сте взели този пистолет. — Внезапно насочи към мен пистолета, на който имаше табелка, закрепена с тел.

— Не мога да ви кажа. Законът ми дава право.

— Какво разбирате вие от закони?

— Работя под ръководството на добър адвокат. Възприел съм неговото тълкуване.

— А аз не съм.

— Трябва да ви е ясно, капитане, че имам желание да ви съдействам, доколкото мога. Фактът, че пистолетът е у вас, го доказва.

— Ще бъде истинско доказателство, ако ми кажете откъде сте го взели.

— Не мога.

— Ще промените ли решението си, ако аз ви кажа?

— Съмнявам се. Опитайте все пак.

— Знае се, че вчера Ник Чалмърс е носил пистолет. Имам свидетел. Друг свидетел го е видял в околностите на мотел „Сънсет“ приблизително по времето, когато е бил убит Хароу.

Гласът на Лакланд беше сух и официален, сякаш вече даваше показания на процеса срещу Ник. Докато говореше, ме гледаше в очите. Стараех се те да изглеждат безизразни и студени като неговите.

— Нямам какво да кажа — рекох аз.

— Ще трябва да дадете отговор в съда.

— Съмнявам се. Освен това не сме в съда.

— Може да се озовем там по-скоро, отколкото предполагате. В момента имам достатъчно материали за съставяне на обвинителен акт. — Той удари купчината снимки на бюрото си. — Имам неоспорими доказателства, че Хароу е убит с този пистолет. Патроните, които изстреляхме от него при експертизата, точно съвпадат с куршума, изваден от мозъка му. Искате ли да погледнете?

Разгледах внимателно микроснимките. Не бях експерт по балистика, но видях, че куршумите съвпадат. Уликите против Ник се трупаха. Бяха дори твърде много. Редом с тях признанието на Ник, че е убил Хароу в свърталището на скитници, изглеждаше все по-нереално.

— Не си губите времето напразно, капитане.

Комплиментът ми не зарадва Лакланд.

— Бих искал да е така. Занимавам се с този случай от петнадесет години почти без резултат. — Загледа ме втренчено и изпитателно. — Всъщност знаете ли, бихте могли да ми помогнете. Обичам съдействието, както всеки човек.

— Аз също. Не разбрах какво искахте да кажете с тези петнадесет години.

— И аз бих искал да го разбера. — Той отмести микроснимките и извади от плика, който ми беше показал вчера, някакви други снимки. — Вижте.

Първата снимка беше изрезката, която вече бях видял. От нея наистина гледаше Елдън Суейн и от двете му страни се виждаха рокли на момичета, но самите момичета бяха изрязани.

— Познавате ли го?

— Може би.

— Или го познавате, или не го познавате — отряза Лакланд.

Нямаше смисъл да крия от него. Лакланд щеше да проследи пистолета до Самюъл Ролинсън, ако вече не го бе сторил. Оттам до зетя на Ролинсън имаше само една крачка.

— Името му е Елдън Суейн — казах аз. — Живял е в Пасадина.

Лакланд се усмихна и кимна като учител, чиито изоставащ ученик най-сетне показва напредък. Извади от плика друга снимка. Беше направена със светкавица и показваше умореното лице на заспал мъж. Примигнах и видях, че заспалият е мъртъв.

— А този? — попита Лакланд.

Косата на мъжа беше силно прошарена. По обгореното му от безмилостното слънце лице имаше петна от пръст или пепел. Устата му разкриваше счупени зъби, а горчивите бръчки около нея — разбити надежди.

— Би могъл да е същият човек, капитане.

— И аз мисля така. Затова го изрових от архивите.

— Мъртъв ли е?

— Отдавна. От петнадесет години. — Гласът на Лакланд изразяваше някаква грубовата нежност, която, изглежда, таеше към мъртвеца. — Очистен е в свърталището на скитниците. През хиляда деветстотин петдесет и четвърта година. Тогава бях студент.

— Убит ли е?

— Прострелян в сърцето. С този пистолет. — Вдигна го, хванал табелката. — Същия пистолет, с който е убит Хароу.

— Откъде знаете?

— Пак балистика. — Извади от едно чекмедже на бюрото си кутия с етикет, подплатена с памук, и взе от нея един куршум. — Този куршум съвпада с изстреляните миналата нощ, а с него е убит човекът в свърталището. Сетих се за него — заяви той със сдържана гордост, защото у Хароу беше другата снимка. Чукна с пръст изрязаната фотография на Елдън Суейн. — Веднага забелязах приликата му с мъртвеца от свърталището.

— Мисля, че мъртвецът е Суейн — казах аз. — И времето съвпада.

Разказах на Лакланд какво бях научил за преминаването на пистолета от Ролинсън у дъщеря му, а после от нея — у съпруга й мошеник. Лакланд беше дълбоко заинтригуван.

— Казвате, че Суейн е бил в Мексико?

— Очевидно в продължение на осем-девет години.

— Това, изглежда, ще потвърди идентифицирането. Мъртвецът беше облечен като мексикански сезонен работник. Ето една от причините, поради които не разследвахме случая тъй щателно, както би следвало. През войната служих в граничните войски и знам колко е трудно да се установи самоличността на мексиканец.

— А отпечатъците от пръстите?

— Нямаше. Ръцете на трупа бяха поставени в жаравата на огъня, запален на открито. — Показа ми отблъскваща снимка на овъглени ръце. — Не знам дали е станало случайно, или не. В свърталището на скитниците се случват ужасни неща.

— Заподозряхте ли някого тогава?

— Ние, разбира се, проучихме приходящите скитници. Един от тях в началото изглеждаше обещаващ — бивш затворник на име Ранди Шепърд. Имаше твърде много пари за скитник и го бяха виждали с убития. Но той твърдеше, че са се срещнали случайно на пътя и са изпили заедно една бутилка. Не можахме да докажем противното.

Лакланд зададе още въпроси за Елдън Суейн и пистолета, на които отговорих. Накрая заяви:

— Обхванахме всичко, освен най-същественото. Откъде взехте вчера пистолета?

— Съжалявам, капитане. Надявам се, че не се опитвате да прикачите онова старо убийство в свърталището на Ник Чалмърс. По онова време той е бил твърде малък дори за пистолет с капси.

Лакланд бе неумолим като играч на шах.

— Познати са случаи, когато деца са стреляли с пистолет.

— Сериозно ли говорите?

Лакланд ми отправи студена усмивка, с която сякаш намекваше, че знае неща, каквито не съм и сънувал, и че винаги ще бъде по-добре осведомен от мен.