Рос Макдоналд
Прощален поглед (28)

Двайсет и осма глава

В Пасадина, далеч от океана, слънцето препичаше. На улицата пред дома на мисис Суейн играеха деца. Кадилакът на Тротуел, паркиран на тротоара, ги привличаше като магнит.

Тротуел беше седнал отпред в колата, забил нос в някакви делови книжа. Изгледа ме с нетърпение.

— Доста време ви трябваше да дойдете дотук.

— Случи се нещо непредвидено. Освен това, не мога да си позволя кадилак.

— А аз не мога да си позволя да губя часове в чакане. Онази жена каза, че ще е тук в дванадесет часа.

По моя часовник беше дванадесет и половина.

— Мисис Суейн от Сан Диего ли ще дойде?

— Предполагам. Ще я чакам до един.

— Може колата й да се е повредила, доста е поовехтяла. Надявам се, че не й се е случило нищо лошо.

— Сигурен съм, че не.

— Бих искал и аз да съм толкова сигурен. Главният заподозрян в убийството на дъщеря й е бил забелязан снощи в Хемет. Очевидно е тръгнал насам с открадната кола.

— За кого говорите?

— За Ранди Шепърд. Той е бившият затворник, работил за мисис Суейн и съпруга й.

Тротуел не изглеждаше особено заинтригуван. Наведе се отново към книжата си и зашумоля с тях. Доколкото можах да ги видя, бяха копия на документи за регистриране на нещо, наречено „Фондация Смидърам“.

Запитах Тротуел за какво се отнасят. Той не ми отговори, дори не вдигна поглед. Ядосан от грубото му държане, отидох до колата си и извадих от багажника плика с писмата.

— Споменах ли ви — подхвърлих небрежно, — че намерих писмата?

— Писмата на Чалмърс? Много добре знаете, че не сте отваряли дума, къде ги открихте?

— В апартамента на Ник.

— Не се учудвам — рече той. — Дайте да погледна.

Вмъкнах се на предната седалка до него и му подадох плика. Той го отвори и разрови съдържанието му.

— Господи, как ме връщат в миналото. Естел Чалмърс живееше само за тези писма. Доколкото си спомням, първите не бяха нещо особено. Но с времето епическият стил на Лари се подобри.

— Чели ли сте ги?

— Някои от тях. Естел ме принуждаваше. Така се гордееше със своя млад герой. — Тонът му беше съвсем леко ироничен. — Накрая, когато зрението й окончателно се влоши, тя ни молеше, жена ми и мен, да й ги четем на глас. Опитвахме се да я убедим да наеме медицинска сестра компаньонка, но тя не искаше. Естел имаше силно развито чувство за уединение, което с възрастта се задълбочи. Основната отговорност за грижите по нея легна на жена ми. — Той добави с тихо разкаяние: — Не биваше да го допускам, тя беше толкова млада.

Потъна в мълчание, което накрая наруших.

— От какво боледуваше мисис Чалмърс?

— Май имаше глаукома.

— Но не е умряла от нея.

— Не. Мисля, че умря от мъка, от мъка по жена ми. Отказваше да се храни, отказваше всичко. Позволих си да извикам лекар, въпреки забраната й. Но тя беше легнала с лице към стената и не разреши лекарят да я прегледа, не разреши дори да я доближи. Нито ми позволи да извикам Лари от чужбина.

— Защо?

— Твърдеше, че е съвсем добре, макар че очевидно не беше. Според мен искаше да умре сама, без да я видят. Естел беше истинска красавица и част от красотата й се беше запазила до края. Освен това, като поостаря, стана доста стисната. Ще се учудите, ако разберете колко много старици стават скъперници. Самата мисъл да повика лекар у дома или да наеме сестра изглеждаше в очите на Естел недопустимо разточителство. Приказките й колко е бедна в края на краищата ме убедиха. А се оказа, че през цялото време е имала много пари. Никога няма да забравя деня след погребението й. Лари най-сетне бе на път към къщи след обичайната суматоха и наистина пристигна след два дни. Но областният администратор не искаше да чака с проверката на къщата. Като член на съдийския състав, той познаваше Естел от дълги години. Очевидно знаеше или подозираше, че тя държи парите си в къщата също като съдията Чалмърс в миналото. А освен това беше направен опит за кражба. Ако тогава бях на себе си, щях да проверя сейфа още на сутринта след обира, но бях твърде разстроен.

— Искате да кажете от смъртта на жена си?

— Главното нещастие, разбира се, бе смъртта на жена ми. Тя ме остави изцяло отговорен за едно малко момиченце. — Погледна ме с болезнена откровеност. — Отговорност, с която не се справих добре.

— Главното е, че с нея е приключено. Бети вече е голяма. Трябва сама да избира пътя си.

— Не мога да й разреша да се омъжи за Ник Чалмърс.

— Ако продължавате да повтаряте това, ще го направи.

Тротуел потъна в поредното си мълчание. Изглежда, започваше да си дава сметка за дългите периоди загубено време. Когато очите му се върнаха в настоящето, аз се обадих:

— Имате ли някаква представа кой е убил жена ви?

Той поклати побелялата си глава.

— Полицията не можа да открие дори един човек, когото да заподозре.

— Коя е датата на смъртта й?

— Трети юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— И как по-точно се случи?

— За жалост не знам. Единственият жив свидетел се оказа Естел Чалмърс, а тя бе сляпа и не бе видяла нищо. Очевидно жена ми е забелязала нещо нередно в къщата на Чалмърсови и е отишла да провери какво става. Крадците я проследили на улицата и я прегазили с колата. Колата не била тяхна, а открадната. Полицията я откри в блатата отвъд Сан Диего. По бронята имаше следи, които доказаха, че жена ми е била блъсната с нея. Убийците вероятно са избягали през границата. — Челото на Тротуел блестеше от пот. Той я избърса с копринената кърпичка. — Опасявам се, че не мога да ви кажа нищо повече за събитията през онази нощ. Бях в Лос Анджелис по работа. Върнах се призори и заварих жена си в моргата, а дъщеричката си — под грижите на жена полицай.

Гласът му секна и за първи път прозрях истинската му същност той живееше потопен в дълбока и всепоглъщаща мъка, която пресушаваше енергията му и го правеше по-незначителен, отколкото всъщност беше или е бил някога.

— Съжалявам, мистър Тротуел. Налагаше се да ви задам тези въпроси.

— Не разбирам защо са толкова важни.

— И аз още не разбирам. Когато ви прекъснах, ми разправяхте как областният, администратор е проверил къщата.

— Да. Аз му я отключих като представител на семейство Чалмърс. Отворих му и сейфа, чиято комбинация преди известно време ми беше дала Естел. Разбира се, оказа се натъпкан с пари.

— Колко?

— Не помня точно. Но бяха от порядъка на стотици хиляди. Администраторът ги брои почти цял ден, въпреки че някои банкноти бяха с големи стойности, до десет хиляди долара.

— Знаете ли откъде са се появили там тези пари?

— Вероятно съпругът й е оставил известна част. Но Естел овдовя съвсем млада и за никого не беше тайна, че в живота й имаше и други мъже. Един-двама от тях бяха преуспели хора. Предполагам, че те също са й давали пари или са я съветвали как да ги печели.

— И как да избягва данъците върху тях?

Тротуел се размърда неловко на седалката на колата.

— Едва ли е необходимо да се поставя този въпрос. Всичко остана далеч в миналото.

— А на мен ми се струва, че е близо и в настоящето.

— Щом трябва да знаете — рече той нетърпеливо, — въпросът с данъците е решен. Убедих правителството на щата да наложи наследствен данък върху цялата сума. Нямаше начин да се докаже какъв е източникът на парите.

— Интересува ме точно източникът ви. Разбрах, че един от мъжете в живота на мисис Чалмърс е баш банкерът Ролинсън от Пасадина.

— Да, поддържаха връзка дълги години. Но това беше много преди смъртта й.

— Не чак толкова много — казах аз. — В едно от писмата, писано през есента на хиляда деветстотин четиридесет и трета година, Лари му изпраща поздрави. Което значи, че майка му още се е срещала с Ролинсън.

— Тъй ли? И как се е отнасял Лари към Ролинсън?

— От писмото не се разбира.

Можех да отговоря по-подробно на Тротуел, но си бях наумил да не му казвам за разговора си с Чалмърс поне засега. Знаех, че Тротуел няма да го одобри.

— За какво намеквате, Арчър? Да не би да предполагате, че източникът на парите на мисис Чалмърс е бил Ролинсън?

Той сякаш натисна някакъв важен, затварящ веригата бутон, защото в дневната на мисис Суейн зазвъня телефонът. Звънна десетина пъти и спря.

— Идеята беше ваша — рекох аз.

— Но аз говорех за мъжете в живота на Естел изобщо. Не съм споменавал специално Самюъл Ролинсън. Пък и вие вече прекрасно знаете, че той беше разорен вследствие на злоупотреба.

— Беше разорена банката му.

— Да не смятате, че той самият е присвоил парите? — Лицето на Тротуел се сгърчи от изненада.

— Съществува подобно предположение…

— Сериозно ли?

— Не знам доколко. Чух го от Ранди Шепърд. Възникнало е от Елдън Суейн. Което не значи, че е вярно.

— Мисля, че не е. Знаем, че Суейн е избягал с парите.

— Знаем само, че е избягал. Но истината невинаги е толкова очевидна, често в действителност тя е сложна като хората, които я създават. Представете си, че Суейн е взел някакви пари от банката, а Ролинсън го е хванал на местопрестъплението и е прибрал много повече. Използвал е сейфа на мисис Чалмърс да скрие парите, но тя е умряла, преди Ролинсън да успее да си ги вземе.

Тротуел ми отправи поглед, в който имаше и интерес, и неодобрение.

— Какво богато въображение имате, Арчър. — Но все пак добави: — Кога е извършена злоупотребата?

Направих справка в бележника си.

— На първи юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Само две седмици преди смъртта на Естел Чалмърс. Това показва, че предположението ви е невъзможно.

— Тъй ли? Ролинсън не е знаел, че тя ще умре. Може да са замислили да похарчат тези пари, да заминат някъде и да заживеят заедно.

— Един старец и една сляпа жена? Абсурд!

— Това не е довод. Хората непрекъснато вършат абсурдни неща. Освен това, Ролинсън не е бил чак толкова стар през хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Бил е на възрастта, на която сте вие сега.

Тротуел се изчерви. Очевидно беше докачлив на тази тема.

— Съветвам ви да не споменавате безумните си идеи пред никого. Може да ви дадат под съд за клевета. — Обърна се и отново ме изгледа любопитно. — Май нямате особено добро мнение за банкерите.

— Те не се различават от другите хора. Но не може да не сте забелязали какъв висок процент от злоупотребителите са банкери.

— Това е просто въпрос на изгоден случай.

— Именно.

Телефонът у мисис Суейн пак зазвъня. Преброих четиринадесет пъти, докато спря. В момента чувствителността ми беше изострена и ми се стори, че къщата се мъчи да ми каже нещо.

Беше един часът. Тротуел се измъкна от колата и се заразхожда по разбития тротоар. Зад него се помъкна хлапак, който като клоун имитираше движенията му, докато накрая Тротуел го прогони. Взех плика с писмата от предната седалка и го заключих в металното куфарче в багажника на колата си.

Когато вдигнах поглед, допотопният черен фолксваген на мисис Суейн беше влязъл в уличката. Зави по бетонните ивици, които служеха като алея за колата. Няколко деца й махнаха с ръка и я поздравиха.

Мисис Суейн излезе от колата и тръгна към нас по кафеникавата януарска трева. Вървеше тромаво на високите си токове, облечена беше с тясна черна рокля, която сковаваше движенията й. Представих я на Тротуел и двамата се ръкуваха сдържано.

— Ужасно съжалявам, че ви накарах да чакате — рече тя. — Тъкмо когато си тръгвах, при зет ми дойде един полицай. Разпитва ме повече от час.

— За какво? — попитах аз.

— За няколко неща. Искаше да му разкажа всичко за Ранди Шепърд от времето, когато ни беше градинар в Сан Марино. Май смяташе, че следващата му жертва ще съм аз. Но аз не се боя от Ранди и не вярвам той да е убил Джийн.

— Кого подозирате? — попитах аз.

— Мъжът ми е способен на това, ако е жив.

— Установено е, че е мъртъв, мисис Суейн.

— Какво е станало с парите, щом е мъртъв? — Тя се наклони към мен, протегнала ръце като гладуваща просякиня.

— Никой не знае.

— Трябва да намерите парите — разтърси ръката ми тя. — Ще ви дам половината, ако ми ги намерите.

В главата си чух пронизителен вой. В началото ми се стори, че бедната мисис Суейн ми действа на нервите. Сетне разбрах, че воят иде отвън.

Виеше сирена и писъкът й плющеше като камшик над града. Засилваше се, но все още беше далечен и приглушен.

От булеварда се дочу друг, по-близък шум от гуми, от чието свистене ме побиха тръпки. На уличката се появи черна открита кола меркурий. Тя силно занесе на завоя, разпиля децата като конфети и едва не прегази някои от тях.

Човекът зад волана имаше гладко избръснато лице и яркочервена, явно изкуствена коса. Въпреки това веднага го познах — Ранди Шепърд. Позна ме и той. Профуча до ъгъла, зави на север и се изгуби. В другия край на улицата за миг се мярна полицейска кола. Без да завива или спира, тя отмина като стрела по булеварда.

Последвах Шепърд, но случаят беше безнадежден. Той се намираше на своя територия, а и откраднатата от него кола развиваше по-голяма скорост от моята почти изплатена таратайка. Зърнах я само веднъж, когато далеч пред мен пресичаше някакъв мост, а яркочервената коса на Шепърд се вееше като изкуствен пламък на предната седалка.