Рос Макдоналд
Прощален поглед (8)

Осма глава

Тръгнахме с моята кола. Бети караше, а Ник седеше отпред между нас. През целия път не проговори и не помръдна. Когато спряхме пред дома на родителите му, той ме замоли да не го карам да влиза. Наложи се да употребя малко сила, за да го измъкна от колата. Хванах го над лакътя и го поведох през двора. Бети вървеше от дясната му страна. Младежът вървеше с неохота, сякаш се канехме да го изправим пред бялата стена и да го екзекутираме.

— Ник! Как си?

— Добре съм — отвърна той с магнетофонния си глас.

Докато влизахме в приемната, тя се обърна към мен.

— Налага ли се да говорите с мъжа ми?

— Да. Помолих ви да го подготвите.

— Не успях — рече тя. — Ще трябва да му кажете сам. В градината е.

— А психиатърът?

— Доктор Смидърам е зает с пациент, но скоро ще дойде.

— Най-добре повикайте и Джон Тротуел — казах аз. — Случаят има и юридическа страна.

Оставих Ник с двете жени в дневната. Бети беше сериозна и притихнала, сякаш тъмната красота на Айрини Чалмърс хвърляше студена сянка върху нея.

Чалмърс беше в оградената с висока стена градина и работеше между растенията. В чистите си избелели джинси изглеждаше слаб, почти крехък. Окопаваше енергично с мотика някакви храсти, окастрени за зимата, прилични на мъртви трънливи пръчки. Погледна рязко нагоре към мен, бавно се изправи и заби лопатата отвесно в пръстта. Гръцки и римски статуи се възправяха около нас като нудисти с надупчени от безжалостното време тела.

— Разбрахме се, мисля, че флорентинската кутия не е застрахована — произнесе хладно Чалмърс.

— Не бих могъл да знам това, мистър Чалмърс. Не работя в застрахователна фирма.

Той леко пребледня и застана нащрек.

— Но вие сам ми го казахте.

— Беше идея на жена ви. Аз съм частен детектив. Джон Тротуел ме ангажира от името на жена ви.

— Тогава най-добре ще е да ви освободи, по дяволите. — Чалмърс явно трескаво разсъждаваше. — Искате да кажете, че жена ми е говорила с Тротуел зад гърба ми?

— Постъпила е правилно. Знам, че сте загрижени за сина си, и току-що го доведох. Разхождаше се въоръжен и говореше наляво и надясно за самоубийство и убийство.

Разказах на Чалмърс какво е станало. Той се ужаси.

— Ник трябва да е обезумял…

— До известна степен е така — рекох аз. — Но не мисля, че ме излъга.

— Вярвате, че е извършил убийство?

— Убит е човек на име Сидни Хароу. Той се е спречкал с Ник. А Ник си призна, че го е застрелял.

Чалмърс леко се олюля и се подпря на мотиката с наведена глава. На темето му имаше плешивина, върху която беше прехвърлен кичур коса, сякаш да прикрие уязвимо място. Дадох си сметка, че моралните удари, които хората получават от децата си, се понасят най-тежко и се избягват най-трудно. Но Чалмърс не мислеше за себе си.

— Горкият Ник. Справяше се толкова добре. Какво се е случило?

— Може би доктор Смидърам ще може да ви обясни. Струва ми се, че е започнало със златната кутия. Очевидно Ник я е взел от сейфа ви и я е дал на една жена на име Джийн Траск.

— Никога не съм чувал за нея. И за какво й е златната кутия на майка ми?

— Нямам представа. Изглежда, държи на нея.

— Говорили ли сте с тази Траск?

— Да.

— Какво е направила с писмата ми до мама?

— Не знам. Погледнах в кутията, но беше празна.

— Защо не я попитахте?

— Трудно е да се разговаря с нея. Освен това се случиха по-важни неща.

— Например?

Чалмърс огорчено захапа мустака си.

— Научих, че е наела Сидни Хароу да дойде в Пасифик Пойнт. Очевидно са търсили баща й.

Чалмърс ми хвърли озадачен поглед, който се зарея из градината и над оградата към небето.

— Какво общо има всичко това с нас?

— Страхувам се, че засега не е ясно. Имам едно предложение, което трябва да бъде одобрено от Джон Тротуел. И от вас, разбира се. Може би ще бъде правилно да предадем пистолета в полицията за балистична експертиза.

— Искате да кажете да се предадем без бой?

— Предлагам да действаме на етапи, мистър Чалмърс. Ако се окаже, че Хароу не е застрелян с пистолета на Ник, признанието му вероятно е измислица. Ако Хароу е бил убит с него, ще решим какво да предприемем.

— Ще трябва да го обсъдим с Джон Тротуел. Струва ми се, че не съм в състояние да разсъждавам ясно. — Чалмърс докосна с пръсти челото си.

— Дори ако Ник го е убил — продължих аз, — положението не е безнадеждно. Смятам, че има смекчаващи вината обстоятелства.

— Как така?

— Хароу се е държал предизвикателно. Заплашвал е Ник с пистолет, може би със същия пистолет. Това е станало онази вечер пред вашия дом, същата вечер, когато е открадната кутията.

Чалмърс ме изгледа със съмнение.

— Не виждам откъде бихте могли да знаете това.

— Имам свидетелка. — Не я назовах.

— Пистолетът у вас ли е?

— В багажника на колата ми е. Ще ви го покажа.

Влязохме в къщата и по един коридор се озовахме в приемната. Ник, майка му и Бети седяха вдървено на дивана в дневната като хора, застояли се на отдавна отшумяло празненство. Ник отново бе с тъмните очила, които приличаха на черна превръзка, поставена на очите му.

Чалмърс влезе в дневната, застана пред него и го загледа сякаш от огромна височина.

— Вярно ли е, че си убил човек?

Ник кимна тъпо.

— Съжалявам. Не исках да се прибирам у дома. Исках да свърша със себе си.

— Това са думи на страхливец — заяви Чалмърс. — Трябва да се държиш като мъж.

— Да, татко — прозвуча безнадеждният отговор.

— Ще направим за теб всичко, каквото можем. Не се отчайвай. Обещай ми, Ник.

— Обещавам, татко. Съжалявам.

Чалмърс се врътна по военному на токове и дойде при мен. Лицето му имаше стоическо изражение. И той, и Ник сигурно съзнаваха, че между тях не се бе осъществил истински контакт. Излязохме през главния вход. На тротоара Чалмърс се загледа смутено в работните си дрехи.

— Мразя да се явявам така пред хора — рече той, сякаш съседите го наблюдаваха.

Отворих багажника на колата и му показах револвера, без да го вадя от куфарчето.

— Виждали ли сте го някога?

— Не. В действителност Ник никога не е притежавал пистолет. Изпитва отвращение към всичко свързано с оръжията.

— Защо?

— Предполагам, че го е наследил от мен. Баща ми ме водеше на лов, когато бях момче. Но войната завинаги унищожи удоволствието ми от стрелбата.

— Разбрах, че доста сте повоювали.

— Кой ви каза?

— Джон Тротуел.

— Джон щеше да стори по-добре, ако си беше държал езика зад зъбите. Предпочитам да не говоря за участието си във войната. — Погледна надолу към револвера с мрачно презрение, сякаш символизираше всички форми на насилието. — Наистина ли смятате, че можем да поверим пистолета на Джон?

— А вие какво предлагате?

— Знам какво бих искал да направя. Да го заровя на три метра дълбочина и да го забравя.

— Само че ще трябва да го изравяме отново.

— Предполагам, че сте прав — промълви той.

В далечния край на Пасифик Стрийт се появи кадилакът на Джон Тротуел. Той паркира пред къщата си и забързано прекоси улицата.

Прие лошата новина за Ник, сякаш бе подготвен за нея.

— А това е пистолетът. Зареден е. — Подадох му куфарчето с ключето в ключалката. — Най-добре е вие да го съхранявате, докато решим как да постъпим. Направил съм запитване за първоначалния му собственик.

— Добре. — Той се обърна към Чалмърс. — Къде е Ник?

— Вкъщи. Очакваме доктор Смидърам.

Тротуел сложи ръка на костеливото рамо на Чалмърс.

— Съжалявам, че двамата с Айрини трябва да преживеете отново…

— Моля те. Да не говорим за това. — Чалмърс се дръпна от Тротуел. Обърна се кръгом и пое със стоическата си походка към входната врата.

Пресякох след Тротуел улицата и влязох в дома му.

Той заключи куфарчето в огнеупорна желязна каса в кабинета си.

— Радвам се, че се отървах от него — казах аз. — Не ми се щеше Лакланд да го открие у мен.

— Смятате ли, че трябва да му го предадем още днес?

— Да видим какво ще съобщят от Сакраменто за собственика. Впрочем какво искахте да кажете с това, че Чалмърс трябва да преживее всичко наново? Имал ли е Ник подобни неприятности и преди?

Тротуел не бързаше да отговори.

— Зависи какво разбирате под подобни неприятности. Досега не се е забърквал в убийство, поне аз не знам такова нещо. Но е имал един-два срива, нали така казват психиатрите? Преди, няколко години избяга и го върнаха вкъщи след издирване в национален мащаб.

— Хипи ли е бил?

— Не точно. Просто се е мъчил да се издържа сам. Когато хората на „Пинкъртънс“ накрая са го намерили на Източното крайбрежие, разкарвал количка с напитки в един ресторант. Едва успяхме да го убедим да се върне вкъщи и да продължи образованието си.

— Как се отнася към родителите си?

— Много е привързан към майка си — рече сухо Тротуел. — Не зная доколко това е желателно. Мисля, че боготвори баща си, но чувства, че не може да се мери е него. Точно така се чувствуваше и Лари Чалмърс спрямо своя баща — съдията. Предполагам, че тези комплекси са наследствени.

— Споменахте повече от един срив — подсказах му аз.

— Така е. — Той седна срещу мен. — Това беше доста отдавна, преди четиринадесет — петнадесет години, и може би оттогава започнаха неприятностите с Ник. Доктор Смидърам май смята така. Но не желае да обсъжда с мен този въпрос отвъд известна граница.

— Какво се е случило?

— Точно това Смидърам не желае да обсъжда. Мисля, че Ник е бил отвлечен от някакъв сексуален маниак. Семейството му го е върнало бързо, но е бил уплашен до безумие. Нямал е и осем години. Разбирате защо никой не обича да говори за това.

Исках да задам на Тротуел още няколко въпроса, но икономката почука на вратата на кабинета и я отвори.

— Чух ви като се прибрахте, мистър Тротуел. Желаете ли нещо?

— Не, благодаря, мисис Глоувър. Излизам пак. Впрочем къде е Бети?

— Не знам, сър. — Жената ми отправи обвинителен поглед.

— У Чалмърсови — обадих се аз.

Тротуел скочи на крака, цялото му тяло изразяваше недоволство.

— Това не ми харесва.

— Нищо не можеше да се направи. Тя беше с мен, когато прибрах Ник. Държа се много добре. Успя да го укроти.

Тротуел удари бедрото си с юмрук.

— Не съм я възпитал за болногледачка на психопат.

На лицето на икономката се появи ужасено изражение. Тя се отдръпна и затвори безшумно вратата.

— Ще отида и ще я прибера вкъщи — рече Тротуел. — Пропиля цялата си младост по този слабак.

— Тя не я смята за пропиляна.

— Значи сте на негова страна? — Тонът му стана враждебен.

— Не. Аз съм на страната на Бети, а вероятно и на вашата. Сега не е време да я принуждавате да взема решения.

Тротуел помисли малко и се съгласи.

— Разбира се. Прав сте.