Рос Макдоналд
Прощален поглед (22)

Двайсет и втора глава

Мойра ме заряза на входа на болницата, за да си оправи лицето, както сама се изрази. Качих се с асансьора на втория етаж и заварих родителите на Ник в чакалнята. На едно кресло похъркваше Чалмърс с отметната назад глава. До него седеше жена му, елегантно облечена в черно.

— Мисис Чалмърс.

Тя сложи пръст на устните си и се приближи до вратата.

— Лари не е спал от два дни. — Последва ме в коридора. — И двамата сме ви дълбоко благодарни, задето намерихте Ник.

— Надявам се, че не съм го намерил твърде късно.

— Не. — Успя да изпише на устните си бледа усмивка. — Доктор Смидърам и другите лекари дават големи надежди. Очевидно Ник е повърнал част от лекарствата, преди да подействат.

— А мозъчното сътресение?

— Не смятам, че е сериозно. Имате ли представа как го е получил?

— Паднал е, или е бил ударен — казах аз.

— Кой го е ударил?

— Не знам.

— Къде го намерихте, мистър Арчър?

— Тук, в Сан Диего.

— Но къде?

— Предпочитам да съобщя подробностите чрез мистър Тротуел.

— Но него го няма. Отказа да дойде. Заяви, че имал ангажименти към други клиенти. — Не успя да се овладее и гневът й избликна. — Ще съжалява, ако смята, че може да ни разиграва.

— Сигурен съм, че не смята такова нещо. — Побързах да сменя темата. — След като Тротуел го няма, вероятно трябва да ви уведомя, че говорих с една жена, казва се мисис Суейн. Тя е майка на Джийн Траск и има някои семейни спомени, които бих желал да видя. Но мисис Суейн иска пари за тях.

— Колко?

— Доста. Може би ще успея да ги получа за хиляда долара.

— Това е нелепо! Тази жена е луда.

Не настоях повече. По коридора минаваха сестри. Вече познаваха мисис Чалмърс, усмихваха й се, кимаха й и любопитно се взираха в пламенните й черни очи. Тя дишаше дълбоко и успя донякъде да възвърне самообладанието си.

— Държа да ми съобщите къде намерихте Ник. Ако той е жертва на някакви нечисти игри…

— На ваше място не бих разчитал на това, мисис Чалмърс — срязах я аз.

— Какво искате да кажете?

— Да се поразходим малко.

Завихме по коридора и бавно тръгнахме напред-назад из фоайето покрай кабинети, затворени за през нощта. Разказах й подробно как съм заварил сина й — в гаража до кухнята, където бе убита Джийн Траск. Тя се облегна на бялата стена, главата й клюмна встрани, сякаш я бях зашлевил по лицето. Скъсената й сянка, лишена от цветове, приличаше на силуета на прегърбена старица.

— Мислите, че той я е убил, нали?

— Има и други възможности. Но по разбираеми причини още не съм уведомил полицията.

— Само на мен ли сте казали?

— Засега да.

Тялото й се стегна и тя се отблъсна с ръце от стената.

— Нека да остане така. Не съобщавайте на Джон Тротуел. Той е настроен против Ник заради дъщеря си. Не споменавайте нищо дори пред мъжа ми. И без това нервите му са крайно изтощени, няма да може да го понесе.

— А вие можете ли?

— Налага се. — Помълча за момент, за да подреди мислите си. — Намекнахте и за други възможности.

— Едната е, че присъствието на сина ви е инсценирано. Да речем, убиецът го е намерил някъде упоен и го е оставил в гаража на Траск. Но ще бъде трудно да убедим полицията.

— Необходимо ли е изобщо да я намесваме?

— Тя вече е намесена. Въпросът е какво трябва да им кажем. Ще имаме нужда от съвета на юрист. И без това съм се накиснал до гуша.

Не я интересуваше докъде съм се накиснал.

— А другите възможности?

— Сещам се за още една. Ще се спра на нея след минута. — Извадих от портфейла си прощалната бележка, която беше паднала от джоба на Ник. — Това почеркът на сина ви ли е?

Тя я обърна към светлината.

— Да. Но това означава, че е виновен, нали?

Прибрах бележката.

— Означава, че се чувства виновен за нещо — Може да е открил трупа на мисис Траск и да е бил връхлетян от непреодолимо чувство за вина. Това е другата възможност, която ми дойде наум. Но не съм психиатър и затова бих искал да ми разрешите да я обсъдя с доктор Смидърам.

— Не. И с доктор Смидърам не бива.

— Не му ли се доверявате?

— И без това знае твърде много за сина ми. — Наклони се нервно към мен. — Човек не трябва да се доверява на никого, не го ли знаете?

— Не — отвърнах й. — Не го знам. Надявах се, че ще дойде момент всички хора, отговорни за Ник, да си поговорят откровено. Политиката на премълчаването не дава добри резултати.

— Симпатичен ли ви е Ник? — Тя ме гледаше напрегнато.

— Не съм имал възможност да го опозная, за да ви отговоря. Но се чувствам отговорен за него. Надявам се, че и вие.

— Много го обичам.

— Може би го обичате повече, отколкото трябва. Струва ми се, че вие с мъжа ви постъпвате лошо, като се стараете да го защитите от всичко. Ако наистина е убил някого, фактите трябва да бъдат изнесени.

Тя примирено поклати глава.

— Не са ви известни всички обстоятелства.

— Кажете ми ги.

— Не мога.

— Ще си спестите много време и пари, мисис Чалмърс. Ще спасите разума на сина си, а може би и живота му.

— Доктор Смидърам каза, че животът му е вън от опасност.

— Доктор Смидърам не е разговарял с хората, с които се срещнах аз. В течение на петнадесет години са извършени три убийства…

— По-тихо.

Гласът й беше глух и яростен. Огледа коридора в двете посоки, а сянката на стената повтори движенията на главата й. При всичката си елегантност и женственост тя ми заприлича на Ранди Шепърд с неговите крадливи погледи наоколо.

— Защо по-тихо? — възразих. — Толкова време сте живели в страх, че имате нужда да се сблъскате с действителността. Както споменах, извършени са три убийства, по всяка вероятност свързани помежду си. Не твърдя, че Ник е извършил и трите. Може да не е извършил нито едно.

Тя поклати отчаяно глава.

— Дори и да е убил мъжа в железопътния склад — продължих аз, — това не е предумишлено престъпление. Защитавал се е от похитителя си, човек на име Елдън Суейн, търсен от полицията, който е бил въоръжен. По моите представи той е налетял на детето, а то е грабнало пистолета му и го е простреляло в гърдите.

— Откъде знаете всичко това? — погледна ме изумено тя.

— Картината не е пълна. Част от нея възстанових с помощта на казаното от самия Ник. А днес успях да поговоря с един стар мошеник на име Ранди Шепърд. Доколкото изобщо може да му се вярва, той отишъл в Пасифик Пойнт с Елдън Суейн, но когато Суейн започнал да подготвя отвличането — офейкал.

— Защо са избрали точно нас? — запита тя напрегнато.

— Това не се изясни. Подозирам, че Ранди Шепърд е по-дълбоко замесен, отколкото признава. Шепърд, изглежда, е свързан и с трите убийства най-малко като катализатор. Сидни Хароу е бил негов приятел и пак Шепърд е човекът, който е подтикнал Джийн Траск да търси баща си.

— Баща си?

— Елдън Суейн й е баща.

— И казвате, че онзи Суейн е носил пистолет?

— Да. Вече се знае, че е бил убит с този пистолет. С него е бил застрелян и Сидни Хароу. Поради това не вярвам, че Ник е убил Хароу. Той не би могъл да крие пистолета цели петнадесет години.

— Не. — Очите й бяха разширени, бляскави и някак унесени, сякаш пред нея се изнизваха тези петнадесет години. — Сигурна съм, че не би могъл — рече тя накрая.

— Споменавал ли е някога пред вас за пистолета?

Тя кимна.

— Да, когато се прибра. Беше намерил сам пътя към къщи. Разправи как на улицата някакъв човек го качил в колата си и го закарал в открития железопътен склад. Каза, че измъкнал пистолета му и го застрелял. Ние с Лари не повярвахме, мислехме, че са някакви момчешки фантазии, но на другия ден прочетохме във вестниците за трупа, открит в склада.

— Защо не се обърнахте към полицията?

— Вече беше късно.

— Дори и сега не е късно.

— За мен е безнадеждно късно, а и за всички ни.

— Защо?

— В полицията няма да разберат.

— То се знае, че ще разберат, щом е убил при самоотбрана. Казвал ли ви е някога защо го е застрелял?

— Никога. — Тя замълча, очите й бяха препълнени с мъка.

— А какво е станало с пистолета?

— Предполагам, че го е оставил там. Във вестниците писаха, че полицията не е намерила оръжието, но Ники със сигурност не го донесе вкъщи. Навярно някой скитник го е задигнал.

Мисълта ми се върна при Ранди Шепърд. Той сигурно е бил на мястото или близо до него, а и прекалено настойчиво отричаше участието си в отвличането. Май не трябваше да го изпускам, помислих си аз, половин милион долара са коварна сума, достатъчна да превърне всеки крадец в убиец.