Рос Макдоналд
Прощален поглед (30)

Трийсета глава

И тъй, озовах се в болнична стая в Пасадина, под действието на силно обезболяващо средство. Един хирург доста беше подълбал за куршума, така че ръката и рамото ми известно време щяха да бъдат обездвижени.

За щастие беше лявото рамо. Това бе нееднократно изтъквано и от полицията, и от хората на областния прокурор, които дойдоха да ме посетят късно същия следобед. Полицията се извини за инцидента по начин, който предполагаше, че аз съм се ударил в куршума, а не той в мен. Предложиха да ми помогнат с каквото могат и се съгласиха с предложението да докарат колата ми на паркинга пред болницата.

И все пак посещението им ме ядоса и обезпокои. Имах чувството, че случаят се изплъзва от ръцете ми и съм в задънена улица. До главата си имах телефон и се обадих у Тротуел. Икономката ми каза, че нито той, нито Бети са вкъщи. Обадих се в кантората и оставих името и телефона си на телефонната му служба.

По-късно, когато настъпи нощта, станах от леглото и отворих вратата на гардероба. Главата ми бе леко замаяна, но се тревожех за бележника си. Сакото ми висеше в дрешника и въпреки кръвта и дупката от куршума, бележникът си лежеше мирно в джоба, където го бях оставил. Снимката на Ник също.

Докато се връщах към леглото, подът се вдигна и ме халоса по дясната страна на лицето. За известно време изгубих съзнание. Сетне седнах и се облегнах на крака на леглото.

Надникна нощната сестра. Беше хубавичка, сериозна и носеше касинка на Централната болница в Лос Анджелис. Името й беше мис Кауан.

— За бога, какво правите?

— Седя си на пода.

— Не бива. — Помогна ми да се изправя и да легна в леглото. — Надявам се, че не се опитвате да се измъкнете.

— Не, но идеята ви не е лоша. Кога смятате, че ще ме изпишат?

— Това ще реши докторът. Може би той ще ви каже сутринта. А сега чувствате ли се достатъчно добре да приемете посетителка?

— Зависи коя е.

— Една възрастна жена. Името й е Шепърд. На същия онзи Шепърд ли… — Тя деликатно не довърши въпроса си.

— На същия. — Действието на обезболяващата инжекция изтичаше, но казах на сестрата да я въведе.

— Не се ли боите, че може да посегне на вас?

— Не. Тя не е от този тип.

Сестрата излезе. Малко след нея се появи мисис Шепърд. Сивкавата бледност сякаш се бе превърнала в постоянен цвят на лицето й. Тъмните й очи бяха огромни, сякаш уголемени от събитията, на които бе станала свидетелка.

— Съжалявам, че пострадахте, мистър Арчър.

— Ще го преживея. Лошо стана с Ранди.

— Това не е загуба за никого — отсече тя. — Току-що го обясних на полицията, сега го казвам и на вас. Беше лош съпруг, лош баща и дочака лош край.

— Не са ли твърде много лошите неща?

— Знам какво говоря. — Гласът й бе тържествен. — Не съм сигурна дали е убил мис Джийн, но знам какво причини на родната си дъщеря. Той разби живота й и допринесе за смъртта й.

— Мъртва ли е Рита?

Въпросът ми я сепна.

— Откъде знаете името на дъщеря ми?

— Някой го спомена. Май беше мисис Суейн.

— Мисис Суейн не обичаше Рита обвиняваше я за всичко, което се случи. Не беше справедлива. Рита беше малолетна, когато мистър Суейн прояви интерес към нея. А родният й баща стана сводник на мистър Суейн за пари. — Думите й бликаха неудържимо, сякаш смъртта на Шепърд бе разтворила вулканична пукнатина в живота й.

— Рита замина ли за Мексико със Суейн?

— Да.

— И там ли умря?

— Да. Умря там.

— Откъде знаете, мисис Шепърд?

— Самият мистър Суейн ми каза. Шепърд го доведе да ме види, когато се върна от Мексико. Каза ми, че е умряла и е погребана в Гуадалахара.

— Имала ли е деца?

Тъмните й очи трепнаха и възвърнаха твърдостта си, когато срещнаха моите.

— Не, нямам никакви внуци.

— А кое е момчето на снимката?

— На коя снимка? — рече тя с пресилено недоумение.

— Ако искате да освежите паметта си, нося я в джоба на сакото си в дрешника. — Тя погледна нататък. Аз продължих: — Говоря за снимката, която Ранди Шепърд е задигнал от стаята ви.

Недоумението й стана истинско.

— Откъде знаете? Защо се бъркате в семейните ми работи?

— Знаете защо, мисис Шепърд. Опитвам се да приключа един случай, започнал преди близо четвърт век. На първи юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

Тя премигна. С изключение на почти незабележимото движение на клепачите, лицето й бе възвърнало неподвижността си.

— Тогава мистър Суейн ограби банката на мистър Ролинсън.

— Наистина ли е било така?

— А вие какво друго сте чули?

— Открих някои дребни улики, които сочат другаде. Започвам да се чудя дали Елдън Суейн изобщо е видял парите.

— Кой друг би могъл да ги вземе?

— Дъщеря ви Рита например.

Тя се ядоса, но не толкова, колкото трябваше.

— През хиляда деветстотин четиридесет и пета Рита беше шестнадесетгодишна. Деца не замислят банкови обири. Знаете, че трябва да е някой от банката.

— Като мистър Ролинсън?

— Това е пълна глупост и вие сам сте наясно.

— Все пак исках да сверя тази версия с вас.

— Има още много да сверявате. Не проумявам защо толкова се натягате да изкарате мистър Суейн ангелче. Знам, че той е взел парите, както знам, че мистър Ролинсън не ги е вземал. Та клетият човек загуби всичко. Оттогава живее съвсем мизерно.

— От какво?

— Има малка пенсийка — отвърна тихо тя, — а и аз имам спестявания. Дълго време работих като санитарка. Това ми даде възможност да го подпомогна.

Думите й прозвучаха правдоподобно. Във всеки случай не можех да не й вярвам.

Мисис Шепърд ме гледаше по-мило, сякаш бе доловила промяната в отношенията ни. Съвсем нежно докосна с пръсти бинтованото ми рамо.

— Бедният, имате нужда от почивка. Не трябва да товарите мозъка си с такива въпроси. Не сте ли уморен?

Признах, че съм.

— Тогава защо не подремнете? — Гласът й бе приспивен. Постави длан на челото ми. — Ако нямате нищо против, ще поседя и ще ви погледам. Обичам мириса на болница. Всъщност работила съм точно тук.

Тя седна между дрешника и прозореца. Възглавниците от изкуствена кожа изскърцаха под тежестта й.

Затворих очи и задишах бавно. Но бях далеч от съня. Лежах и се ослушвах. Мисис Шепърд седеше, напълно неподвижна. През прозореца нахлуваха звуци минаваха коли, един присмехулник се настройваше за нощната си песен, но все я отлагаше. Чувството, че нещо ще се случи, опъна до краен предел нервите ми.

Възглавниците на креслото изшумоляха. Раздадоха се приглушени стъпки по застлания с изкуствена материя под, чуха се тракане на брава и отваряне и затваряне на врата.

Отворих очи. Мисис Шепърд не се виждаше. Очевидно се бе затворила в дрешника. Вратата му започна бавно да се открехва. Тя излезе и поднесе снимката на Ник към светлината. Лицето й преливаше от обич и копнеж.

Хвърли поглед към мен и видя, че очите ми са отворени. Въпреки това, пъхна снимката под палтото си и се измъкна от стаята, без да пророни дума.

Не казах, нито направих нещо. В края на краищата снимката си беше нейна.

Угасих лампата и лежах, заслушан в песента на присмехулника. Вече пееше с пълно гърло и продължаваше да пее, когато заспах. Сънувах, че съм Ник и че мисис Шепърд е баба ми, която живее в градина, пълна с птици, в областта Контра Коста.