Рос Макдоналд
Пулсираща вена (1)

Първа глава

Стигнах до къщата по частен път, който в горния си край се разширяваше в трапецовиден паркинг. Когато слязох от колата, пред мен се разкри панорамата на града и видях потопените в смог кули на църквата и на Съдебната палата. Протокът се простираше от другата страна на билото, заобиколен от разпокъсания пояс на островите.

Като се изключеше жуженето откъм магистралата, която току-що бях напуснал, единствените звуци наоколо бяха редуващите се удари върху топка за тенис. Ограденият с висока телена мрежа корт се намираше встрани от къщата. Пълен мъж по шорти и с ленена шапка играеше с подвижна блондинка. Нещо в напрегнатата съсредоточеност на играта им ми напомни за гимнастика на затворници.

Мъжът загуби няколко последователни точки и реши да забележи присъствието ми. Обърна гръб на жената и на играта и се приближи до мрежата.

— Вие ли сте Лу Арчър?

Потвърдих.

— Закъсняхте за срещата.

— Трудно намерих пътя.

— Трябваше да попитате някого в града. Всеки знае къде живее Джак Бимайър. Дори самолетите използват дома ми за ориентир.

Ясно защо. Къщата представляваше разпростряна купчина с бяла декоративна мазилка и покрив от червени керемиди, кацнала на най-високата точка в Санта Тереза. По-високо от нея се издигаха само планините отвъд града и червеноопашатият ястреб, който кръжеше в ясното октомврийско небе.

След Бимайър се приближи и жената. Изглеждаше много по-млада от него. Дребната й руса глава и лишеното от плът тяло на средна възраст сякаш бяха свръхчувствителни към погледа ми. Бимайър не ни запозна, тъй че й се представих сам.

— Аз съм Рут Бимайър. Ако съдя по себе си, сигурно сте жаден, мистър Арчър.

— Да не навлизаме в дебрите на гостоприемството — отсече Бимайър. — Той е дошъл по работа.

— Знам. Нали моята картина е открадната.

— Рут, ако нямаш нищо против, ще говоря аз.

Поведе ме към къщата. Жена му ни следваше отблизо. Вътре цареше приятен хлад, въпреки че се усетих потиснат от тежестта на надвисналата отгоре конструкция. Приличаше повече на обществена сграда, отколкото на дом, на място, където отиваш да си платиш данъците или да се разведеш.

Запътихме се към отсрещния край на големия салон. Бимайър ми посочи бяла стена — празна, с изключение на двете кукички, на които, както ми обясни, е висяла картината.

Извадих бележник и химикалка.

— Кога изчезна?

— Вчера.

— Тогава за първи път забелязах, че я няма — обади се жената. — Но не всеки ден влизам в този салон.

— Застрахована ли е?

— Отделно не — рече Бимайър. — Разбира се, всичко в къщата е застраховано в съответен размер.

— Колко струва всъщност картината?

— Май около две хиляди.

— Много повече — намеси се жената. — Поне пет-шест пъти повече. Цените на Чантри нарастват.

— Не знаех, че ги следиш — отбеляза Бимайър подозрително. — Десет-дванадесет хиляди? Толкова ли плати за картината?

— Не смятам да те информирам колко съм платила. Купила съм я с мои пари.

— Не можа ли да се посъветваш с мен? Смятах, че си надживяла носталгията по Чантри.

Тя притихна, сетне рече:

— Подобни подмятания са излишни. Не съм виждала Ричард Чантри от тридесет години. Той няма нищо общо с покупката на картината.

— Приказки.

Рут Бимайър хвърли на съпруга си поглед, като че ли бе спечелила точка срещу него в по-трудна от тениса игра.

— Ревнуваш от един мъртвец.

Той се засмя безрадостно.

— Това е абсурдно поради две причини; прекрасно знам, че не ревнувам, а и не вярвам да е мъртъв.

Бимайърови разговаряха сякаш ме бяха забравили, но подозирах, че не е така. Аз бях техен неволен рефер, пред когото можеха да изливат старата си злоба, без да съществува опасност това да доведе до по-решителен развой, например до насилие. Въпреки възрастта си Бимайър изглеждаше и говореше като буен човек, а и аз започнах да се отегчавам от пасивната си роля.

— Кой е Ричард Чантри?

Жената ме изгледа учудено.

— Да не искате да кажете, че не сте чували за него?

— По-голямата част от човечеството не е чувало за нето — вметна Бимайър.

— Това изобщо не е вярно. Той беше станал известен още преди да изчезне, а тогава нямаше навършени и тридесет години.

Гласът й беше изпълнен с носталгия и любов. Погледнах съпруга й — лицето му беше почервеняло от гняв, а очите му излъчваха смущение. Застанах между тях, с лице към съпругата.

— Откъде изчезна Ричард Чантри?

— Оттук — отвърна тя. — От Санта Тереза.

— Скоро ли?

— Не. Преди двадесет и пет години. Той просто реши да се махне от всичко. Търсеше нови хоризонти, както написа и в прощалното си послание.

— Посланието до вас ли беше, мисис Бимайър?

— Не, не до мен. Оставил бе писмо, което жена му публикува. Не съм виждала Ричард Чантри от ранната ни младост в Аризона.

— Не че не си се опитвала — заяде се пак мъжът й. — Поиска да се установим тук, защото това беше градът на Чантри. Накара ме да построя къща точно до неговата.

— Не е вярно, Джак. Идеята да строим тук беше твоя. Аз просто се съгласих и ти го знаеш.

Лицето му изгуби червенината си и стана бледо като платно. В очите му се появи някаква покруса, очевидно разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Вече нищо не знам — промърмори той със старчески глас и напусна салона.

Жена му понечи да тръгне след него, но се обърна и спря до един прозорец. Лицето й изразяваше напрегнат размисъл.

— Съпругът ми е ужасно ревнив.

— Затова ли ме нае?

— Нае ви, защото аз пожелах. Искам си картината. Тя е единственото, което имам от Ричард Чантри.

Седнах на страничната облегалка на едно дълбоко кресло и пак отворих бележника.

— Ще ми я опишете ли?

— Представлява портрет на млада жена, доста конвенционален. Цветовете са прости, по-ярки, в индиански стил. Жената е с жълта коса и носи сарапе в червено и черно. В ранния си период Ричард много се влияеше от индианското изкуство.

— Ранна творба ли е?

— Всъщност, не знам. Човекът, от когото я купих, не можа да определи.

— Откъде знаете, че е истинска?

— Достатъчно ми беше да я видя. А и търговецът ми гарантира автентичността й. Той беше близък с Ричард още тогава, в Аризона. Съвсем отскоро е тук, в Санта Тереза. Казва се Пол Граймс.

— Имате ли снимка на картината?

— Не, но мистър Граймс има. Сигурна съм, че ще ви я покаже. Той е собственик на малка галерия в долния град.

— По-добре първо да поговоря с него. Мога ли да използвам телефона?

Тя ме заведе в една стая, където пред овехтяло бюро с подвижен капак седеше мъжът й. Изподрасканите стари дъбови страни на бюрото контрастираха с фината ламперия от тиково дърво по стените. Бимайър не се обърна. Изучаваше някаква фотография, заснета от въздуха, която висеше над бюрото. Беше снимка на най-голямата земна яма, която бях виждал.

— Това беше моята медна мина — обяви той с носталгична гордост.

— Винаги съм я ненавиждала — отбеляза жена му. — Бих искала да я свалиш.

— Тя ти купи тази къща, Рут.

— Какво щастие. Имаш ли нещо против мистър Арчър да използва телефона?

— Да. Имам. В една сграда за четиристотин хиляди долара трябва да съществува поне едно местенце, където човек да намери покой.

Изправи се рязко и напусна стаята.