Рос Макдоналд
Прощален поглед (26)

Двайсет и шеста глава

Бети дойде до входната врата, сякаш имахме уговорка и отново ме въведе вътре.

— Писмата са у мен — каза тихо тя. — Писмата, които Ник е взел от сейфа на баща си.

Заведе ме горе в кабинета си и извади от едно чекмедже голям плик, натъпкан с писма от авиопоща, повечето подредени последователно според клеймото. Трябва да бяха към двеста.

— Откъде знаете, че Ник ги е взел от сейфа?

— Той сам ми призна по-миналата вечер. Доктор Смидърам ни остави за малко сами. Ник ми каза къде ги е скрил в апартамента си. Вчера отидох и ги прибрах.

— Обясни ли Ник, защо ги е взел?

— Не.

— А вие знаете ли?

Тя се настани на голяма шарена възглавница.

— Доста мислих по въпроса. Предполагам, че е свързано с отношенията баща — син. Въпреки всички неприятности Ник винаги много е уважавал баща си.

— Отнася ли се това и за вас с баща ви?

— Сега не говорим за мен — рече тя неохотно. — Във всеки случай момичетата са по-различни, ние сме много по-неопределени. Едно момче или иска да прилича на баща си, или не иска. Мисля, че Ник иска.

— Това все пак не обяснява защо е откраднал писмата.

— Не съм обещавала да го обясня. Може би се е опитвал да си припише храбростта на баща си или нещо такова. Писмата бяха важни за него.

— Защо?

— Самият мистър Чалмърс му го внуши. Често ги четеше на глас на Ник, поне части от тях.

— Скоро ли?

— Не. Когато Ник беше малък.

— Осемгодишен?

— Горе-долу тогава започна. Мисля, че мистър Чалмърс искаше да го поучи, да го направи мъж и тъй нататък. — Тонът й беше леко презрителен не толкова спрямо Ник или баща му, колкото спрямо поученията.

— Когато Ник е бил на осем години — казах аз — е преживял сериозна неприятност. Знаете ли за това, Бети?

Тя кимна ниско. Косата й се плъзна напред и почти скри лицето й.

— По-миналата вечер ми каза, че е убил човек. Но не искам да говорим за това.

— Само един въпрос. Как се отнасяше Ник към убийството?

Сви се, сякаш я тресеше. Така, обгърнала раменете си, сгушена на възглавницата и с паднала над очите коса, приличаше на джудже.

— Не искам да говорим за това.

Сгъна колене и притисна лицето си към тях, сякаш имитираше Ник в неговата поза на отчаяние.

Занесох писмата на една масичка до прозореца. Оттам се виждаше бялата блестяща фасада на къщата на Чалмърсови под червения керемиден покрив. Приличаше на дом с минало и аз зачетох първото писмо с надеждата, че ще попълня познанията си за него.

Пърл Харбър, 9 октомври 1943 г.

Мисис Харолд Чалмърс

Пасифик Стрийт 2124

Пасифик Пойнт, Калифорния

„Мила мамо,

Нямам време за дълго писмо. Но искам да узнаеш колкото може по-скоро, че твоето заветно желание се изпълни. Казаха ми, че писмата ни ще се цензурират относно военни подробности, затова само ще спомена морето и въздуха и ти ще разбереш в какво се състои военната ми служба. Мамо, чувствам се, сякаш току-що са ме посветили в рицарство. Нали ще съобщиш добрата новина на мистър Ролинсън?

Пътуването от континента беше еднообразно, но доста приятно. Някои от моите другари летци бяха застанали до витлата и стреляха по хвърчащите риби. Накрая им казах, че си губят времето и нарушават съвършенството на деня. По едно време за малко да се сбия с четирима-петима души наведнъж. Но те признаха моралното превъзходство на възгледите ми и се оттеглиха от витлата.

Мила мамо, надявам се, че си добре и щастлива. Самият аз никога не съм бил по-щастлив.

Твой предан син Лари“

Вероятно бях очаквал писмото да хвърли някаква допълнителна светлина върху случая, защото останах разочарован. То очевидно бе писано от идеалистично настроен и доста разглезен младеж, пламнал от неестествено нетърпение да участва във войната. Единственото забележително нещо в писмото беше фактът, че този младеж се е превърнал в сухар като Чалмърс.

Второто поред писмо беше писано около осемнадесет месеца по-късно. Беше по-дълго и по-интересно, плод на по-зряла личност, отрезвена от войната.

Мл. л-нт Л. Чалмърс

От борда на „Сорел Бей“ — самолетоносач

15 март 1945 г.

Мисис Харолд Чалмърс

Пасифик Стрийт 2124

Пасифик Пойнт, Калифорния

„Миличка мамо,

Отново съм на предната линия, така че писмата ми няма да заминават веднага. Трудно ми е да напиша писмо, което ще изпратя след време. Все едно, да водя дневник, което ненавиждам, или да разговарям с диктофон. Но да пиша на теб, скъпа моя, е съвсем друго.

Като се изключат забранените от цензурата неща, новините около мен са почти същите. Летя, спя, чета, ям, мечтая за дома. Като всички. Макар че сме нация, създала не само най-мощната, но и най-опитната флота в света, ние американците сме ужасни земелюбци. Единственото, за което копнеем, е да се върнем на майката Земя.

Това се отнася и за редовните флотски офицери и моряци, които непрекъснато се надяват да получат назначение на сушата или да бъдат уволнени, с изключение на натегачите, които правят кариера. Същото важи и за британския флот. Наскоро се запознах с неколцина техни офицери в едно пристанище. Същата вечер се разнесе слух, че Германия е капитулирала и беше трогателно да чуеш изпълнените с надежда взаимни пожелания на тези британци. Както сигурно вече знаеш, слухът се оказа преждевременен, но до времето, когато получиш това писмо, с Германия може би ще е свършено. На Япония давам още една година.

Запознах се с няколко пилоти, летели над Токио, и те ми разказаха как е там — доста добре според тях, защото нито един от самолетите в ескадрилата им не е бил свален. (Моят взвод не беше толкова щастлив.) Връщаха се в САЩ след изпълнение на мисията си и бяха много радостни. Но изглеждаха силно напрегнати, лицата им бяха като вцепенени, яростно потискаха всякакъв изблик на чувства. У летците има нещо, което ми напомня за състезателни коне — тренирани до степен, надхвърляща нормалната граница. Надявам се, че самият аз не изглеждам така в хорските очи.

Впрочем нашият взводен командир Уилсън е точно такъв. (Той вече не цензурира пощата, затова мога да ти го опиша.) Участва във войната над четири години, а има същия изискан вид, както по времето, когато е учил в Йейл. У него обаче се долавя някаква задръжка в развитието. Отдал е всичко най-добро от себе си на войната и никога няма да стане човекът, какъвто му е било предопределено да бъде. Смята след войната да постъпи на консулска служба.

Като се изключат един-два дъждовни пороя, времето е хубаво — ясно слънце и блестящо синьо море, които улеснява полетите. Вълнението обаче е силно и пречи.

Старото корито залита и се изправя, а от време на време се кърши като танцьорка на хула и всичко пада на пода. «Люлката на дълбините ме люлее», ако мога да се изразя така. А сега си лягам.

С обич

Лари“

Писмото бе твърде впечатляващо, пропито с някаква приглушена тъга. В ума ми се запечата изречението „Отдал е всичко най-добро от себе си на войната и никога няма да стане човекът, какъвто му е било предопределено да бъде“, изглежда, защото се отнасяше и за самия Чалмърс, не само за взводния му командир. Третото писмо носеше датата 4 юли 1945 г.

„Скъпа мамо,

Намираме се съвсем близо до екватора и жегата е ужасна, но не мисли, че се оплаквам. Ако и утре сме на котва в този атол, ще се опитам да сляза от кораба и да поплувам, нещо, което не съм правил, откакто напуснахме Пърл Харбър преди няколко месеца. Сега едно от огромните ми удоволствия е душът, който вземам всяка вечер, преди да си легна. Водата не е студена, тъй като четиридесет градусовото море не може да я охлади, а трябва и да я пестим, защото я кондензираме от морска вода. При все това този душ ми доставя радост.

А ето и някои други неща, които биха ми доставили радост; пресни яйца на закуска, чаша студено мляко, излет с платноходка около Пасифик Пойнт, възможност да поседя и да си побъбря с теб, мамо, в нашата градина между планините и морето. Много се разтревожих, като разбрах, че си болна и че зрението ти се е влошило. Моля те, благодари на мисис Тротуел от мое име (привет, мисис Тротуел), задето ти чете на глас.

Няма защо да се тревожиш за мен, мамо. След един не твърде спокоен период (през който взводът ни загуби командира си Уилсън и много други) водим безопасна война. Толкова безопасна, че се чувствам виновен, но не чак дотам, та да скоча в морето и да заплувам към Япония. Новините оттам са добри, нали? Имам предвид разрушаването на градовете им. Вече не е тайна, че ще постъпим с Япония, както постъпихме с острова, който ще остане безименен и над който извърших толкова много полети.

С обич

Лари“

Върнах писмата в плика. Те сякаш маркираха точките на крива. Младежът или мъжът, който ги бе писал, беше преминал от нетърпеливия идеализъм на първото писмо през доста впечатляващата зрялост на второто, за да стигне до известно униние при третото. Зачудих се какво толкова е намирал Чалмърс в писмата си, та да ги чете на глас на сина си. Обърнах се към момичето, което не беше мръднало от възглавницата.

— Прочетохте ли писмата, Бети?

Тя вдигна глава. Изразът й беше мрачен и унесен.

— Моля? Бях се замислила.

— Прочетохте ли писмата?

— Някои от тях. Исках да разбера за какво беше цялата тази врява. Сториха ми се отегчителни. А онова за бомбардировката на Окинава беше направо отвратително.

— Мога ли да взема трите, които прочетох?

— Защо, вземете ги всичките. Ако баща ми ги открие тук, ще трябва да му обясня къде съм ги намерила. А това ще бъде поредният гвоздей в ковчега на Ник.

— Той още не е в ковчег и работите няма да се оправят, ако говорите така.

— Моля ви, мистър Арчър, оставете този бащински тон.

— Защо? Аз не вярвам в теорията, че хората знаят всичко при раждането си, а сетне с възрастта го забравят.

Тя реагира положително на острия ми тон.

— Това е Платоновата доктрина за реминисценцията. И аз не вярвам в нея. — Изостави възглавницата и летаргията си. — Защо не върнете писмата на мистър Чалмърс? Не сте длъжен да му казвате къде сте ги намерили.

— Дали си е вкъщи?

— Боя се, че не знам. Всъщност не прекарвам изцяло времето си на прозореца в наблюдение на къщата им. — И добави с бърза бледа усмивка — Във всеки случай не повече от шест-осем часа дневно.

— Не смятате ли, че е време да се простите с този навик?

— И вие ли сте против Ник? — изгледа ме разочаровано тя.

— Очевидно е, че не съм. Ала почти не го познавам. Познавам вас. И ми е неприятно да ви гледам така, затворена между две сравнително мрачни алтернативи.

— Искате да кажете между Ник и баща ми? Но аз не съм затворена.

— Затворена сте също като средновековна девица в кула. Тази долнопробна война на нерви, която водите с баща си, може да ви прилича на борба за свобода, но не е. Само още повече се обвързвате с него. Дори да успеете да се изплъзнете, няма да се окажете на свобода. Нагласили сте всичко така, че ще ви поеме друг деспотичен мъж. Имам предвид Ник.

— Нямате право да го упреквате…

— Упреквам вас — поправих я. — И по-точно положението, в което сте се поставили. Защо не се ориентирате нанякъде?

— И къде да отида?

— Не трябва да питате мен. Вие сте двадесет и пет годишна.

— Страх ме е.

— От какво?

— Не знам, просто ме е страх. — Помълча, сетне продума задавено: — Знаете какво се е случило с майка ми. Казах ви, нали? Тя гледала през същия прозорец, седяла и шиела в тази стая, когато забелязала светлина в къщата на Чалмърсови късно вечерта. Отишла там и крадците я подгонили с колата, прегазили я и я убили.

— Защо са я убили?

— Не знам. Може да е било нещастен случай.

— Какво са търсили крадците у Чалмърсови?

— Не знам.

— Кога е станало това, Бети?

— През лятото на хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Не сте ли били твърде малка, за да си спомняте?

— Да, разказвал ми е баща ми. И оттогава винаги ме е страх.

— Не ви вярвам. Не сте постъпили страхливо онази вечер, когато мисис Траск и Хароу са дошли у Чалмърсови.

— Напротив, ужасно се страхувах. И изобщо не трябваше да ходя. Сега и двамата са мъртви.

Започнах да разбирам страха, който я гнетеше. Бети вярваше или подозираше, че Ник е убил Хароу и мисис Траск и че тя самата е послужила като катализатор за това. Може би в някакво тъмно кътче на подсъзнанието й, отвъд нивото на паметта и на думите й, се криеше неоснователното, но мъчително усещане, че по някакъв начин тя като дете е станала причина за гибелта на майка си.