Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Морски приключения
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Търсене на съкровища
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2012 г.)
Издание:
Петър Бобев. Калиакра
Редактор: Тихомир Йорданов
Техн. редактор: Георги Иванов
Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова
Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова
Дадена за набор на 15. X. 1971 г.
Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.
Печатни коли 17,50
Формат 65X92/16
Тем. № 2618—V Издателски Л 755
Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.
Тираж 35 100 Издателски коли 17,50
Българска книга — I поредно издание
Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.
Държавно издателство — Варна
ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197
История
- — Добавяне
Проклятието на златото
Източният вятър мъкнеше безспир облачните грамади. Надипляше ги, трупаше ги едни връз други, както стригачът полага руно връз руно. От черните им утроби се лееха цели порои и шибаха по вълните, кипяха.
Корабът се люшкаше върху прииждащите гребени със свити платна, удържан срещу вятъра с неспокойни тласъци на веслата и гъвкаво нагаждано кормило. Бранко Дугуня оглеждаше с тревожни очи хоризонта — там, където трябваше да бъде Калиакра. Чакаше уговорения знак — шест огъня, на двата края по три.
Стори му се, че ги видя. Даде заповед да извият назад. Труден е този завой в буря. Ала Дугуня беше изкусен моряк, кален в битки и стихии. Издебнал първото затишие, дочакал гребена на вълната, той даде тласък с десните гребла, дръпна назад левите.
Тревогата в гърдите на пирата нарастваше. Не, не бяха това очакваните огньове. Пожарище беше това. Гореше цяла Калиакра. Ту раздухвани от вятъра, ту загасявани от дъжда, пламъците затихваха на едно място, за да припламнат на друго, пращаха към небето взривове от искри и дим, усукваха се като огнена грива.
Бранко се наведе над долната палуба.
— Греби, с всичка сила!
Надзорниците учестиха ритъма на тъпана. Галерата се понесе с вълните. Стиснал с две ръце вантите, за да не го отвлекат преливащите през борда вълни, Бранко като че ли искаше да придаде и на своя кораб устрема и нетърпението на душата си. Ако можеше, би хвръкнал, като летяща риба би се измъкнал от разлудуваното море, за да се стрелне нагоре, натам, където го влечеше сърцето.
Пожарища в Калиакра! Това можеше да означава, че вече ги няма бранителите й, оставили я на произвола — във властта на побеснелия завоевател; че го няма княз Асен; че я няма Калина, все още в неговото сърце прекрасната дона Калиакра!
Най-сетне, избиколиха скалистия нос, който се къпеше в бели взривове от пяна. От брулещия дъжд, от високите водни пръски по скалите се стичаха надолу мътни, пенливи водопади.
Облаците вече бяха достигнали и крепостта, бяха я обхванали в косматите си пипала, които просветваха зловещо от огнените отражения.
Галерата обходи отдалеч опасните рифове, после свърна рязко на север, навлезе в Западния залив. Като по магия морето утихна, загладиха се вълните, стопи се бялата пяна, отнасяна на запад от Дяволското течение като река от мляко.
Пристанът беше съвсем пуст. Вълните подмятаха само обгорелите скелети на няколко гемии. Бранко прилепи кораба си до кея, опъна въжетата, пусна котвите. И после, повел почти всичките си пирати, се втурна задъхан нагоре, към горящия град.
Премина по спуснатия мост, втурна се през опустелите улици, затрупани с овъглени греди и дъски, със срутени тухли и камъни, под които се подаваха човешките трупове.
— Калиакра! — крещеше прегракнал той. — Обади се, Калиакра!
Отвръщаше му само воят на бурята в изцъклените като черепи, останали без врати и прозорци домове. Тласкана от всеки порив на вятъра, биеше тъжно като на умряло черковната камбана. И никакъв друг глас: ни лай на куче, ни крясък на птица, ни дума на човек. Пиратите претърсваха, и те смълчани в тишината, всяка къща, надзъртаха зад всеки ъгъл.
Бранко достигна Стражевата кула. Отпусна безпомощно ръце. И тогава портичката на параклиса „Свети Никола“ се отвори и отвътре се измъкна подобен на зловещо привидение Прокажения.
— Още имало да се тегли! — изфъфли той. — Корава душа, не излита! Още има грехове да изплаща…
Види се, много корава беше душата му, щом се държеше тъй стръвно в разкапаното му тяло. Камата на Ибрахим ага бе пробила само месото под мишницата. Не бе засегнала нито сърцето, нито дробовете.
При вида на пиратите той се стъписа.
Бранко превъзмогна страха си:
— Който и да си, човек или дух, кажи ми! Къде е Калиакра?
— Калиакра изгоря! — отвърна Прокажения. — Не видиш ли? Пепелище!
— Питам за Калина! — поправи се Бранко. — Къде е Калина?
Прокажения поклати глава. От дупките на качулката му погледнаха две възторжени очи.
— Няма я вече Калина! Умря. За пример. Да помнят. Да пеят песни. С нея още четиридесет девойки скочиха. Ей оттука. Вкупом. И изедника увлякоха със себе си. Затриха и Евнух бея.
Бранко приседна на едно стъпало. Коленете му трепереха, очите му пареха. Гърчове стягаха гърлото му.
— Калиакра — мъртва! Що думаш, старче?
— За нас с тебе е мъртва, сине. За потомството ще живее!
Бранко се надигна. После си тръгна с наведена глава, последван от разчувствуваните до сълзи разбойници.
Насред път се извърна и запита:
— А да знаеш къде е Асен, вашият княз?
— И туй знам — отвърна Прокаженият. На генуезката каторга. Изпрати го ранен Калина, изпрати го ведно с болярката Звездена. После каторгата се върна. Извади златото от пещерата и си тръгна. Видях как вързаха Звездена.
Дон Рикардо изруга:
— Затуй значи е било всичко! Затуй ни следваха от Босфора дотук! Заради съкровището…
— Ясно е! — стисна зъби Дугуня. — Звездена вързана! Щом жена ще връзват, то значи и князът е пленник!
Кормчията го хвана под ръка.
— Да си ходим, капитане! Няма какво да дирим повече тук и да хленчим. Какво ще си помисли дона Калиакра, ако може да ни види такива? Да палим ли свещи, или да тръгнем веднага като истински мъже, да ги настигнем, да освободим княза, да зарадваме душата й…
Без да отвърне, Бранко Дугуня се спусна тичешком надолу, скочи на палубата и едва дочакал завръщането на хората си, даде знак за отплаване.
Галерата отново се стрелна в открито море, запори вълните, които връхлитаха насреща й разпенени и зли като задъхани от безсилна ярост кристални чудовища. Вълнорезът й вече вдигаше не водни пръски, не вълни, а цели водни хълмове, които се издигаха пред носа като стъклени хребети и се стоварваха с рев и грохот.
По-бързо! По-бързо!
Той прати надзирателите да напъхат в устата на всеки гребец по къс сланина, по няколко маслини, да им дадат винена попара. Прати ги още веднъж. И още веднъж. Незапомнили друг път такова пиршество, те напрягаха последни сили.
Бранко Дугуня се боеше само от едно — че скоро ще се мръкне. И в мрака, във виелицата, можеше да се размине с тези, които преследваше тъй настървено.
Той плаваше без светлини. Не биваше да го видят. Надяваше се, че те са запалили фенерите. Три кораба заедно не могат да се движат в мрак, защото ще се сблъскат. Това беше надеждата му светлините…
И ги видя.
Но не така, както очакваше — бягащите пред него, а — литнали насреща му с напора на стихията. И то не трите галери, а само едната, командирската. Гербът на Аскони по платна и щандарти личеше в полумрака. Корабът, който търсеше. Със златото. С Асен и Звездена.
Дугуня прецени мигновено — бурята бе откъртила руля. И така, останал без управление, капитанът му бе взел единствено разумното решение — да се върне назад, да се добере до тихия залив на Калиакра, насочвайки се по вятъра само на гребла. И там да изчака.
„Санта Агнеса“, послушна на своя кормчия, изви пъргаво и се изравни с генуезците. С ловък пиратски обход Бранко я прилепи до жертвата си. Абордажните куки и мостове сцепиха двата кораба в едно.
Ала насреща си пиратите имаха изпитани противници, не моряшката сбирщина на търговската флота. Зад абордажната мрежа изскочиха готови за бой, обковани в желязо войници, с алебарди и запалителни стрели, с гора от мечове.
Бранко не мислеше да захваща сражение, в което не се знаеше чия ще бъде победата. Той се изправи на бака и сложил пред устата си длани, като през рупор, се провикна:
— Капитанът! Искам да говоря с капитана!
Алдо Аскони отвърна оттатък:
— С пирати не преговарям! С пирати само се бия!
Дугуня го видя. Позна го. И много нещо в тоя миг му стана ясно: от разговора в кабинета на кардинал-канцлера до раняването му край Тибър и превозването на турската паплач през Босфора. И бурето на месер Андреа…
— Слушайте! — провикна се той. — Трюмът ми е пълен с ломбардски прах! Сложил съм му и фитила. Хвърлите ли една стрела върху нас, премине ли един боец на нашата палуба, бомбардирът ми ще запали фитила. Ще хвърли във въздуха и моя кораб, и вашия…
Отде можеше да допусне Алдо Аскони, че всичкият барут на Дугуня беше отишъл да разкърти тайния проход под Стражевата кула?
— Кажи какво искаш? — подвикна му той.
Пиратът отвърна начаса:
— Княз Асен! И Звездена! Със златото! Само туй!
Алдо Аскони изкрещя задъхан:
— Златото не давам! По-добре с него да ида на дъното!
Бранко си даваше сметка докъде може да отведе алчността. И предпочете да не рискува. Най-напред трябваше да спаси княза и болярката. За другото имаше още време. Можеше да ги нападне и в Калиакренския залив.
— Тогава ми дайте княз Асен! И Звездена! Пък си вървете със здраве!
— Туй може! — склони начаса Алдо Аскони.
И само след минута хората му прехвърлиха на пиратския борд носилката с ранения, заедно с освободената девойка.
Дугуня изтегли назад абордажните въжета, и канджите. „Санта Агнеса“ отскочи ловко настрана да не се блъсне повторно в генуезците.
Ала докато траеха преговорите, бурята ги бе изтласкала към брега. Над главите им отново нависнаха скалите на Калиакра. „Санта Агнеса“ успя да се откопчи от мощното течение, но вълните подхванаха генуезкия кораб и го запокитиха върху рифа. Чу се трясък и корабът се наклони.
Застанали на кърмата, Бранко и Звездена видяха как десният му борд се навеждаше все повече и повече, все по-често загребваше водата.
После корабът изведнъж се наклони рязко и изсипа човешкото множество сред вълните.
Звездена неволно се прекръсти. Устните й пошепнаха глухо:
— С грабеж е натрупано това злато! От поробени! Не е да дава свобода на други поробени.
С размахани весла каторгата им бързаше да се измъкне от опасността.
Водните хълмове продължаваха да нарастват. Те пъплеха насреща им бавно, заплашителни, сякаш се наслаждаваха на трепета, що вдъхваха.
А назад, към кръгозора, заревото от пожарищата на Калиакра припламваше зад ниските облачни вълма като отблясъците на далечни безшумни мълнии.
Без да откъсне поглед от догарящия град, Звездена стискаше до болка вантите.
Не! Не бяха победени! И щяха да продължат борбата! Морето, пълно с пирати, беше широко; Хемът, укрил хайдути — беше недостъпен…