Петър Бобев
Калиакра (10)

Непокорната българка

След като продаде Асен и другите роби, капитан Николо се насочи към Мидия, за да натовари роби от злочеста Тракия, която турците като че ли бяха решили да обезлюдят.

Дал курса на рулевия, той се бе запътил към каютата си да види укротената хубавица, когато вахтеният от мачтата извика:

— Кораб по курса! Изглежда, византийски!

— Друго? — подвикна му отдолу капитанът.

— Търговски. Гази дълбоко.

Няма по-радостна вест за пирата от тази — плячката да гази дълбоко. Това значи, че трюмът й е претъпкан. Тогава жертвата е по-неповратлива, по-бавна, по-леко се догонва.

— Курс по византийците! — заповяда капитанът с блеснали от алчност зеници. Никой не го чакаше в Мидия. Турските роби нямаше да се свършат. А виж, подобна плячка трудно се улучва. И то сама, без ескорт, без охрана.

Той се настани на горната палуба, готов да заповяда нова посока и нова маневра, ако се наложи. Забрави красавицата. На тоя свят красавици, колкото щеш — плячката е малко. Само нареди да му донесат една кана бяло калиакренско вино.

И така, додето преследваха и дебнеха жертвата, пресуши каната, заръча нова. А тая жертва все оставаше далече, макар че я бе наближил толкова, та вече различаваше и хората, които притичваха по палубата.

Слънцето се наклони към заник, а пиратите все не можеха да я догонят, макар че ръцете на надзирателите отмаляха да шибат с бичовете, а тъпанджията от бързане почна да обърква такта. За такава постъпка, ако искаше, капитанът можеше и него да прикове за веслото. Личеше, че ако не увеличат скоростта, плячката можеше да се измъкне, тъмнината щеше да я скрие.

— По-бързо! — изкрещя той. — Още по-бързо!

И се обърна към надзирателите:

— Хляб с вино!

Те хукнаха да изпълнят нареждането му. Накиснаха хляб във ведро с вино и почнаха да пъхат наред, във всяка уста, по един голям къшей. Това ободри нещастниците, даде им нова сила. „Санта Агнеса“ видимо прибави скорост.

Слънцето опря в кръгозора. Морето доби чуден резедав оттенък, разрязано през половината от огнената слънчева пътека. По водните дипли заиграха златни отблясъци като застлано с осланена шума езеро.

По тая пътека, сякаш пламнал от залеза, се носеше византийският кораб. Но вече изоставаше. Пиратите го догонваха. Нямаше да им се изплъзне. Капитан Николо виждаше как артилеристите му подготвяха единствената бомбарда, как я закрепваха на кърмата, как нагласяваха фитила. Подпалвачът хвана в ръка факлата, готов да я допре до фитила при първия знак на капитана си.

Слънцето вече бе затънало в мътната утайка над кръгозора. То опита да изплава веднъж-дваж, после неусетно се стопи, разтвори се в нея. Морето продължи да светлее, попило последните огньове на залеза, надраскано от белите черти на морските течения.

Тогава вахтеният почти изкрещя:

— Галера от десния борд!

Капитан Николо изруга:

— Порка мизерия!

Наистина, отдясно връхлиташе с луда скорост мощен боен кораб, размахал заплашително весла, с издути платна. Палубата му беше отрупана с въоръжени бойци, готови за абордаж.

— Пълен наляво! — заповяда капитанът. — Пускай платната!

Послушната „Санта Агнеса“ полегна леко наляво и се втурна по вълните. Византийците не я последваха, само се изравниха с търговския си кораб, предпочели да го охраняват отблизо.

Побеснял от неуспеха, загубил цял ден в безплодно преследване, в хабене силите на хората, прахосал цяло ведро вино за робите, капитан Николо пресуши и втората кана. Тогава пак се сети за пленницата си. Надигна се и тръгна към каютата си с преплитащи се крака. Да не мисли неговата неверница, че само тя е на света. Натисна бравата — заключена.

Почука:

— Отворете, донна Калиакра!

Каютата мълчеше.

Той удари с юмрук.

— Аз съм, капитан Николо Паолини. Не се плашете!

Пак тишина.

— Дио мио! Какво става? Защо не отваряте?

Заблъска гневно.

— Стига! — навика отвътре Калина. — Няма да отворя!

Неговите сили се изчерпаха бързо.

— Отворете, беллисима!

Свлече се и заспа на прага.

Така заспиваше и се събуждаше няколко пъти. Тоя път се разсъни. Чу наблизо разговор. А той бе забранил нощем да се стои до късно на палубата, да се събират на групи хората, защото така се подготвят бунтове и непокорства. Нощем матросите трябва да бъдат в кубрика, всички заедно, вкупом.

Някой разправяше:

— Видяхте ли? Гонихме ги цял ден. И накрая — нищо! Такава проклетия! И всичко заради тая хубавица. Затуй говорят хората от памтивека — не е на добро жена на борда. „Санта Агнеса“ е жена, ревнува.

Капитан Николо настръхна. Разбра за кого загатваха, кого виняха — него, своя капитан. Стори му се, че позна и гласа. Май че беше на дон Рикардо, кормчията. Той ли ги подбуждаше?

Обади се и друг:

— Ами оная, дето скочи в морето! Видяхте ли само очите й? Гордост — огън! Не жена, а — демон!

Първият се намеси пак, сякаш искаше да ги наплаши със страшни приказки:

— Има такава история. Моряци намерили самотна жена на изоставен кораб. Взели да хвърлят зарове за нея. В туй време тя грабнала едно гюле и скочила във водата. Рекли си, удавила се. А тя цяла нощ гонила кораба с протегнати ръце. Настигнала го и с тънките си пръсти откъртила обшивката.

Някой възкликна:

— Леле, ами ако е същата? И спи под една палуба с нас!

— Не се плаши! — обади се трети. — Капитанът си има реликва. Купил си е зъб от света Бригита. Сто жълтици е броил. Че за какво са тия пари, ако светицата не го опази от някакво си морско привидение?

— Реликви! — изсмя се първият. — Бабини деветини, в които вярват само такива като нашия капитан. Пък и той е един капитан! Вместо да се радва на хубавиците монахини… В Генуа има един манастир, в него е по-весело от пристанищните вертепи…

— Пък да знаете как е във Венеция! — припомни си друг. — Шест месеца карнавал. И монахините маскирани. Като венецианските калугерки няма други — с накъдрени коси, с най-късите рокли и най-дълбоките деколтета. Да знаете какви манастири има там: „Манастирът на куклите“ — монахините са хубави като кукли, „Манастирът на клюкарките“ — цял ден сплетничат зад прозорците, ама като „Манастирът на безсрамничките“ няма друг…

Капитан Николо не изтрая на тия богохулства. Той се надигна, пристъпи на пръсти да пипне непокорниците, ала не видя ведрото на пътя си, блъсна го с крак и то издрънча в тишината като бомбарда. Моряците се пръснаха мигновено. Сякаш скочиха в морето, сякаш се стопиха, потънаха направо през пода.

Спънат от ведрото, капитанът се просна по корем върху палубата. Хич и не опита да стане, а така, без да се обърне, заспа отново.

Чак на разсъмване, на път да провери рулевия и вахтените, Джовани го видя и го отнесе в своята каюта. Там пияният преспа целия ден.

Събуди се привечер със същата мисъл като снощи. Главата му тежеше. Той се пресегна и преполови още една кана. После препрочете наум три пъти „Патер ностер“. Молитвата помага и при главоболие. Чак тогава, вече поосвежен, се запъти към каютата си.

Слънцето се бе затулило зад един черен облак, проснат накрай морето. Небето аленееше — същински пожар. Отразило огъня на заника, аленееше и морето. Капитан Никола неволно се усмихна — сякаш плаваха в бездънна бъчва вино.

Вечерната молитва го забави. Никой не смееше да престъпи установения ред. Всички, матроси и роби, пееха прехласнати „Аве Мария“. Спря се и капитанът. Докато свършиха, не мръдна. Чак когато дон Рикардо прочете „Патер ностер“, капитан Николо се прекръсти и продължи пътя си.

Сега дори не опита да чука и да моли. Доведе направо ковача, гърка Манолис. И той с едно длето и чук измъкна вратата от пантите. Капитан Николо влезе победоносно в завоюваната си каюта.

Калина стоеше опряна с гръб в отсрещната стена и го стрелкаше със зъл поглед, като вълчица в капан. Той даде знак на ковача да постави отново вратата на мястото й и да се маха. И когато останаха сами, пристъпи към девойката.

Калина го спря.

— Робиня ли съм, капитане?

— Никаква робиня, донна Калиакра! А сеньора, господарка на сърцето ми!

— Знаете ли, месер? В Калиакра италианците се шегуваха с грубостта на нашите мъже. Присмиваха им се, че не познават италианското кавалерство. Вие кавалер ли сте, месер Николо?

— Съмнява ли се някой в това?

— Тогава ме оставете да си ида и да правя каквото аз искам!

Той се учуди искрено:

— А защо, мадонна? Толкова ли съм ви противен?

— Защото мисля за друг, капитане!

Той вече знаеше за кого.

— Оставете го този, другия! Той вече не съществува. Той е роб. При вас съм аз, славният капитан Николо Паолини. Със сила, с власт, с богатство.

— Той е роб, а вие сте пират!

— Та що от това? Да бъдеш пират не е позор, въпрос на доблест е това. Страхливци не стават пирати.

После пристъпи крачка напред.

— Сам папа Йоан XXIII е бил пират, неуловимият Балтасар Коса. И никой не го кори за това. Но да ви призная. Аз няма да остана пират за цял живот. Само да се напечеля достатъчно, та да си купя титла. Папата продава индулгенции на миряните и санове на духовниците, сам бог му е дал тая власт. Неаполитанският крал продава титли. Индулгенция аз си имам. Купих я за петстотин екю. Опростени ми са всички грехове, които ще извърша до края на живота си. А дотогава вече ще съм мирен, почтен сеньор.

Той направи втора крачка.

— Не ме приближавайте! — извика Калина. — Ще се каете!

— Капитан Николо никога не се кае! Всичко, което е вършил, е правилно.

И продължи към нея с бавна, уверена стъпка.

— Направете ме щастлив, донна Калиакра! И аз ще ви отвърна със същото. Ще бъдете богата, знатна сеньора.

— Назад! — изкрещя Калина.

Изведнъж той се хвърли отгоре й, прегърна я и я блъсна върху леглото. Но в същия миг изрева от болка, отдръпна се назад и се строполи по гръб на пода. В корема му стърчеше дръжката на забитата кама.

Калина се изправи, като се олюляваше. Подпря се на стената да не падне. Пред очите й се виеха тъмни вихрушки. Гадеше й се. Убила бе, бе убила човек. Тя се прекръсти. „Господи, прости ми! Нищо друго не ми оставаше!“

Излезе пипнешком на палубата. Нямаше никого, никой не бе видял, не бе чул. Първият й порив беше да скочи в морето, да сложи край на всичко. Но тогава в съзнанието й изплава любимият образ. Така, както го бе видяла последния път — с ярема на врата, с нашарения от бичовете гръб и с презрителния поглед, от който й се подкосяваха краката.

Това може би я спаси, тая мисъл. Нямаше кой друг да му помогне. Само тя. Оная болярка и да желаеше, нямаше тая сила и воля. Нея трябва друг да спасява, камо ли тя да помогне някому.

От трюма се измъкна някаква сянка. Калина се прилепи до стената. Позна ковача Манолис. Той се запъти право към капитанската каюта. Видя Калина и измънка:

— Забравих длетото.

Тя мълчеше с пресъхнало гърло.

— Капитанът вътре ли е? — запита той.

Девойката не отговаряше.

— Да вляза ли?

Тя препречи пътя му.

— Не! Не влизайте!

— Искам да взема длетото.

Калина простена:

— Капитан Николо е мъртъв!

Ковачът отвори вратата и веднага я затвори.

— Вие ли го направихте?

— Аз!

Той размисли само секунда, после реши изведнъж:

— Никого не пускайте! Никому ни дума! Чухте ли?

Тя кимна.

— От туй зависи животът ви.

После притича при втория кормчия, при дан Рикардо.

— Бързо!

Оня отпусна кормилото.

— Какво има?

Ковачът му разправи шепнешком какво бе станало. Сетне двамата се спуснаха на гребната палуба, хвърлиха се върху дежурния надзирател, който беше облегнал глава върху тъпана, запушиха му устата и го вързаха.

Ковачът докосна рамото на Бранко Дугуня, който спеше, смазан от умората на предния тревожен ден.

— Бранко! — пошушна му той. — Хубавицата изпратила капитана ни в рая.

Бранко се разсъни изведнъж.

— Убит!

Дон Рикардо се усмихна.

— Жена на борда не винаги носи нещастие.

— Махайте веригата! — извика Дугуня.

С привично движение на клещите ковачът разчекна гривната, освободи глезена му. Бранко се изправи с мъка. Краката му не го удържаха, отвикнали да ходят.

— Бързо! При нашите!

Докато Бранко се обличаше, Манолис разбуди тихо още трима души и шестимата нахлуха в каютата на офицерите, където сега спяха Джовани и Паоло. Свързаха ги, преди ония да се разсънят, запушиха им устата да не викат и ги отведоха на гребната палуба. Тозчас ковачът им надяна гривните на глезените. От утре те щяха да гребат на Бранковото място.

После омотаха с въжета още неколцина моряка, които можеха да им попречат.

Чак тогава разбудиха останалите.

Бранко се изправи под светлината на фенера.

— Капитан Николо е мъртъв! Сега аз съм ви капитан. Ако има някой, на когото не харесвам, да дойде.

Нямаше желаещи. Всички знаеха: когато се биеше, на Дугуня сякаш порастваха десет ръце.

— И още нещо — додаде Дугуня. — Капитан Николо, вечна му памет, беше почнал да нарушава закона ни. А закъде са пирати без закон. Затуй ние ще го спазваме. Не сме шайки кондотиери, не сме графове и кардинали, та да се дебнем и надхитряваме. Честно сме се събрали, честно, по другарски се бием, по братски ще делим. От неправда сме избягали, няма и сред нас да насадим неправдата… И още нещо — край на „Аве Мария“!

Весел ропот изпрати последните му думи.

— А сега всички по местата си! Вахтените да си отварят очите!

И когато пиратите се разотидоха, а корабът отново утихна, новият капитан се отправи към Калина, която през цялото време бе стояла, опряла гръб в кабината.

Дугуня се поклони сдържано.

— Благодаря ви, донна Калиакра!

Тя протегна напред ръка, сякаш да се запази.

— Не, не Калиакра! Не като капитан Николо! Само Калина!

— Да бъде, както искате! — продължи той. — Благодаря ви!

Тя гледаше с празен поглед.

— Да знаете колко е страшно!

— Кое, мадонна? Убийството ли?

Стори й се, че откри ирония в гласа му.

— Защо ли ви говоря? Няма да ме разберете, навикнали сте на кръв.

Бранко поклати глава.

— Пиратът избягва кръвопролитието, мадонна. Той само сплашва. Нужна му е плячка, не кръв. Всеки убит враг е един роб по-малко, десетина флорина загуба. Убиват сеньорите военните, инквизицията. Пиратът не убива, не разрушава — само променя собственика.

И замълча. Досети се, че сега най-малко я интересуват подбудите в неговия занаят.

Облакъти се на фалшборда. И тутакси я извика:

— Елате! Морето гори!

Тя се наведе безучастно до него.

Наистина, вълните светеха. По гребените им грееше пламтяща пяна като огнена грива. От корпуса струяха студени синкави пламъчета. Корабната диря разсичаше морето като опашата звезда.

— Това е прокоба! — пошепна с трепет Калина.

Чул разговора им, дон Рикардо се обади:

— Не, мадонна! Нищо не предвещава това. Тъй светят духовете на удавниците. Всяка година по това време ги пускат да излязат над водата, да видят света, небето. Преди да се скрият на дъното за още една година.

Бранко го отпрати:

— Идете да спите, дон Рикардо! Хубава работа свършихте, заслужавате почивка. Не ни плашете със страшни приказки!

И когато кормчията си отиде, Бранко добави с усмивка.

— За мене всяка прокоба е добра. И тая. Иначе щях да се трепя още на веслото, нямаше да бъда при вас…

Той хвана ръката й.

— Мадонна, откак ви видях за пръв път, само за вас мисля. Каквото поискате, ще го извърша, за да ви докажа благодарността си. И обичта си…

Тя изведнъж се оживи.

— Ще го изпълните ли?

Той кимна с глава.

— Добре! — каза девойката. — Освободете княза!

Дугуня трепна. Нали това беше и неговата мисъл, първата мисъл, след като махнаха веригата му. Но сега видя другото — свободен, княз Асен ставаше съперник, щеше да му я отнеме.

Той се поколеба:

— Ако го освободя, ще ви загубя.

Тя сведе чело, стисна устни.

— За него аз не съществувам вече. Освободете го и тогава ще бъда ваша. Дайте ми дума!

Той целуна ръката й.

— Английските пирати имат свой светец, свети Уорън. Той им довежда плячката. Ние нямаме. Пиратът не дава дума, не се кълне. Той не знае какво ще стане с него утре. Аз казвам само това — искам да го сторя!

Двамата осъмнаха така, в разговори, в кроежи — как да намерят Асен, как да го издирят сред гъмжилото на градските роби и да го откупят, или да го отвлекат. Не видяха как над морето се спусна мъглата. Не видяха изгрева. Само го познаха по побеляването на мъглата. Сякаш плаваха по някакво езеро в дъното на заснежен циркус. Ту тук, ту там кипваха бели гребенчета, като че ли скрита зад водните пари балиста мяташе безредно невидими гюлета.

Бранко даде заповедта си.

При свирката на боцмана моряците се струпаха на палубата. Двамина изнесоха вкочанилия се капитан и го положиха върху трапа.

— Кой ще прочете „Патер ностер“? — запита Дугуня. — Вярващ беше покойникът, като християнин ще го погребем.

Не се намери никой да знае цялата молитва. Дон Рикардо, новият кормчия, изръмжа:

— Те, ако я знаеха цялата, да са станали попове, а не пирати. Поповете и повече печелят, и жените ги харесват повече, че имат пари и мълчат.

Бранко го изгледа смръщен.

— Вие ще я прочетете, дон Рикардо! Друг няма.

— Аз, капитане, както знаете, съм скаран и с бога, и с дявола. Няма да мине ни пред бога, ни пред дявола, моята молитва.

Тогава Дугуня сви рамене.

— На латински не я зная. Ще я кажа на славянски.

— Дяволът ще намери кой да му я преведе — подметна дон Рикардо.

Сякаш не го чул, капитан Бранко почна да нарежда думите на „Отче наш“.

Когато наведоха трапа и трупът на капитан Николо Паолини се хлъзна в морето, повечето пирати се бяха просълзили. На какво ли се дължеше това? Дали пред близостта на смъртта, която дебнеше всекиго от тях, или очаровани от звучния глас на Бранко, който им напомняше нещо родно, загубено, забравено: в селската черква, в параклиса, в къщи — някой молебен, кръщение, сватбен обряд, някое друго погребение…

После кормчията изви кораба. Надзирателите ведно с вече развързания си другар, след като нахраниха робите, удариха тъпана, размахаха камшиците. И „Санта Агнеса“ пое обратно към Синол.

Плава през целия ден. За нощта остана на рейд, та да не се блъсне в близкия бряг. Към обяд, когато вече се взираха да видят града, морякът от вранското гнездо се провикна:

— Платна срещу нас!

В бойна готовност „Санта Агнеса“ се отправи напред.

— Генуезки! — додаде вахтеният. — Търговска нава!

Всички виждаха червения кръст върху сребърното знаме, което се вееше над кърмата. Още по-добре, и „Санта Агнеса“ плаваше под същото знаме.

Бранко Дугуня нареди да вдигнат флага за преговори. И уж случайно да спуснат платнище върху надписа „Санта Агнеса“. Да го закрият. Навата се поколеба. Да спре ли, да продължи ли, като се направи, че не ги е забелязала. Срещнатата галера приличаше на търговски кораб. Ама отде да знаят какво им крои? Няма голяма разлика между търговския съд и пиратския. Само в оръжието. А то е скрито. И те, ако им паднеше по-слаб кораб, то се знае да не бъде генуезки, нямаше да се поколебаят. Важното е да се напълни трюмът — да се набере стока за продан. Няма значение купена ли е тя или плячкосана.

Генуезкият флаг ги успокои. Пък и Дугуня вече бе застанал на бака с ръце свити като рупор.

— Свещеник! — провикна се той. — Имате ли падре?

След кратко колебание на отсрещната палуба лъсна на слънцето една бръсната тонзура върху кафяво расо, сред две дузини генуезки войници с кръгли шлемове, къси сукнени камизоли, препасани с широки поясоци и увиснали на тях тежки мечове.

— Мир вам! — осени ги с кръстен знак монахът доминиканец. — Да ви споходи благословът на светата дева! За какво ви е нужна божията благодат?

Бранко извика:

— Грешен пират съм отче. Решил съм да откупя греховете си. Ще ли ми продадеш индулгенция?

При това самопризнание на отсрещния кораб настана смут. Войниците се разтичаха. Докараха бомбардата си, насочиха я срещу пиратите, стрелците опънаха куките на самострелите, други завъртяха зъбчатите колела на балистите, заредиха катапултите. Кокът и помощникът му почнаха да обливат палубата с вода, та да не се запали в боя.

Дон Рикардо изсумтя сърдито:

— Вие сте луд, капитане! Вместо да купувате глупости, хайде да им се метнем! Навярно черупката им е пълна с подправки и скъпоценности.

И взе да изброява чудесата, които можеха да се крият в дълбокия трюм:

— Индийски диаманти — като звезди, цейлонски перли — като сълзи, слонова кост — като рамената на венецианска сеньора, китайска коприна — като паяжина, карамфил — като амброзия…

Дугуня не трепна.

— Ще ми помогнете ли, отче? Ще спасите ли от Страшния съд една заблудена овца?

Доминиканецът не устоя пред това изкушение. Пиратски капитан, купувач на индулгенции — такива не се срещат много често.

Той заговори със своя капитан и скоро успя да го склони. Двата кораба се приближиха, опряха бордове. Пиратите простряха мостчето. Бранко Дугуня притича по него, коленичи и целуна ръка на монаха.

— Кажи, чадо! — подкани го доминиканецът. — Какви грехове искаш да откупиш?

— Всякакви, отче! Най-тежките!

— Добре, чадо! А какви са те: тези, които вече си извършил, или които ще извършиш в бъдеще?

— Бъдещи, отче, още неизвършени.

Божият служител поклати глава.

— Много са скъпи, чадо. Искаш от най-скъпите.

— А колко, отче?

— Триста екю, сине мой. Големи грехове скъпо се откупуват.

— Много е, отче свети! Нямам толкова.

— А колко имаш?

— Само двеста, падре. Не ми върви напоследък.

Доминиканецът го заплашваше с пръст.

— Ей, да не лъжеш, чадо! Да лъжеш божи служител — това е най-страшният грях.

Бранко кръстоса показалците си и ги целуна:

— На, честен кръст!

— Хайде, давай ги!

Бранко се обърна и дон Рикардо му подаде една торбичка. Монахът я грабна и отнесе в каютата си. Проверил жълтиците два пъти (пирати са това — може и да те измамят), той се върна с един свит пергамент. И му го подаде.

— Пази я чадо! И нека светата майка те закриля! Отсега тя ти е застъпница пред божия съд.

Бранко я пое, целувайки ръка на божия търговец.

— За всички ли грехове опрощава, отче? И за най-страшните ли?

— За всички, каквито си помислиш…

Тогава пиратският капитан изведнъж се промени, вдигна пергамента да го видят всички и извика:

— Напред, соколи! Светата майка е с нас!

Преди генуезците да се опомнят, скритите въоръжени до зъби пирати се прехвърлиха на тяхната палуба. Те сякаш извираха иззад фалшборда и надстройките, измъкваха се откъм кърмата, просваха стълби, катереха се с абордажните секири, като ги забиваха в дървената обшивка на корпуса. Надуваха рогове, удряха тъпани. Дрънчаха с мечове по щитовете. Крещяха диво. Такива бяха пиратските нрави. Те не искаха да се бият, искаха само да сплашат жертвата. Нападателите разкъсаха редиците на генуезците, пръснаха ги в безреда. Така изненадани повечето не устояха, хвърлиха оръжие. Само бомбардирът им не изгуби самообладание. Той запали фитила. Бранко се хвърли да го изтръгне, но закъсня. Взривът избухна. Ядрото излетя и улучи гротмачтата. Когато димът се разсея, всички видяха как тя се наклони и се сгромоляса, като преби двама гребци.

Бранко съсече на място бомбардира и се хвърли напред. Защото една дузина юначаги, обкръжила капитана си, продължаваше да отбива всички пиратски атаки.

Дугуня изсвири с уста и нападателите прекратиха боя. Тогава той се провикна:

— Я приберете ножчетата си!

— Ела ги вземи! — отвърна генуезкият капитан.

Бранко се изсмя:

— Стига глупости! Обещавам да ви пусна живи и здрави. Само златото и скъпоценностите ви искам. И да ми благодарите, че ви освобождавам от тежката грижа да пазите богатството си. Сега вече никой няма да ви закачи, ще си плавате спокойно…

Капитанът отсреща го прекъсна:

— Ако си мъж, ела да се бием!

Бранко сви презрително устни:

— Кучешки твари! Пазите господарите си, които ви хвърлят огризките.

— Ние имаме чест! Не сме мръсни пирати.

— Чест и закони — измислици на господарите. Залъгват ви, та да им пазите награбените богатства. Това е вашата чест — чест на кучета!

— А ти какъв си?

— Аз съм свободен човек.

И даде знак.

Два капака на фалшборда се отместиха и оттам надникнаха дулата на две бомбарди.

— Ако не се предадете, ще потопя кораба. Тогава господарите ви ще загубят не само стоката, ами и кораба си, и гребците. Избирайте!

При тая закана генуезците отпуснаха ръце. Един пират най-първо претърси каютата на монаха. Прибра Бранковата торбичка и още една подобна на нея.

А доминиканецът не спираше да се вайка и да кълне:

— Божият гняв ще ви настигне, измамници!

Дон Рикардо го блъсна настрана.

— Млъкнете, отче, че иначе ще ви скъся с една глава. Силата на вашата индулгенция ще опрости и тоя мъничък грях.

Скоро пиратите пренесоха на своя кораб сандъка с парите на генуезките търговци. После опразниха трюма от топовете флорентинско сукно и генуезко кадифе, съдовете от венецианско стъкло — все скъпи стоки за новите владетели на Мала Азия. И кожи от Московитското княжество — за италианските нобили. Стоката пак щеше да стигне до предназначението си, само че през ръцете на пиратите.

Най-сетне капитан Бранко изсвири. Хората му отстъпиха на своята галера. Издърпаха мостчетата, откачиха абордажните куки. Гребците натиснаха обратно веслата. Двата кораба се разделиха, разстоянието помежду им взе да нараства и когато вече беше станало повече от един изстрел, генуезката бомбарда изтрещя още веднъж. Гюллето й удари фалшборда. Една откъртена дъска удари пиратския капитан в главата и го простря в безсъзнание на палубата. Неколцина го пренесоха в каютата му, а Калина коленичи до леглото му да го превърже.

Тъкмо когато генуезците се изгубваха зад хоризонта, а пиратите опитваха да вдигнат прекършената мачта, наблюдателят извика:

— Турска галера по курса ни!

Направила превръзката, Калина изскочи навън. Наистина, насреща им се носеше с бързо размахани весла турски кораб. На кърмата се вееше гордо зеленото знаме на пророка.

Тревожно подозрение прониза съзнанието й. Тя не знаеше, че Бальо Купеца бе обадил къде е избягал княз Асен. Не подозираше и другото — че Секуза бе разправила на Фирузбейоглу от Никопол всичко, което бе изтървал боилът Семир в бълнуванията си; че Фирузбейоглу пък бе изпратил до Евнух бей вестоносец, който бе сменявал конете си всеки два часа. Отде можеше да знае, че Евнух бей е пуснал корабите си да претърсват морето, да открият „Санта Агнеса“ и с добро или със зло да му доведат Хасан бея, та от него да разбере къде е тая златна пещера.

Калина позна каторгата на Асен. Че само веднъж ли я бе чакала да се зададе откъм кръгозора?

— Бързо! — извика тя — Назад!

И пиратите, без да се досетят, че не тя е капитанът, изпълниха заповедта й. Така е винаги. Който пръв съобрази, който пръв вземе решението — изведнъж спечелва доверието на множеството. Корабът зави рязко надясно, после се втурна към изток.

Скоро се разбра, че не ще им избягат. Силата на пиратските весла не можеше да се мери с турските весла и принадената сила на вятъра в платната им. Не помагаше нищо: нито камшиците, нито винената попара. „Санта Агнеса“ изоставаше. Тъй човек опитва да бяга насън. Робите гребяха, гребяха, лудо, задъхано, а корабът като че ли стоеше на място.

Тогава Калина се сети.

— Извадете оная! — заповяда тя.

Неколцина се спуснаха през люка и след малко изведоха оттам вързаната болярка. В жертва ли щеше да я принася на бога или що? Калина не я и погледна.

— Сложете я в лодката! И я пуснете в морето! Пред турците. На пътя им.

— Как може? — смути се дон Рикардо. — Това…

Калина го пресече:

— Не се месете!

Той опита да възрази несмело:

— Вие не сте капитан, мадонна!

— Аз познавам по-добре от вас заплахата, знам и как да ви спася от нея. Затова сега аз съм капитан!

Пиратите се спогледаха, после послушно изпълниха волята й. Лодката с вързаната Звездена изостана зад кърмата.

Калина се навяваше, че турците ще спрат, докато приберат болярката и после няма да ги преследват, че ще я измъчват, за да изтръгнат от нея признание къде е оставен Хасан бей.

Макар и заслепена от омраза, Калина беше убедена, че Звездена няма да го издаде. Щеше да понесе мъченичеството. А в туй време, докато турците се суетят с пленницата си, Калина щеше да отведе „Санта Агнеса“ в Синоп. Щеше да потърси Хасан бея, да го намери (защото любовта й щеше да го отведе при него), да го откупи…

Но не би. Турците само закачиха с кука лодката на Звездена и я повлякоха на буксир, без да спират.

Калина разбра, че трябва да изравни силите си с врага, че трябва да го увлече в гонитба срещу вятъра. На това се дължеше преимуществото му — на платната.

Девойката опита да насочи кораба си така. Тогава видя втора каторга, която бързаше с все сили насам. Нямаше избор. Обърна назад.

В това лутане загуби сила. Турският кораб се изравни с нея. Бомбардите на двете галери избълваха огнените си топки, без да се улучат. Бойците си размениха запалителни стрели. Кормчията дон Рикардо едва успя да отклони „Санта Агнеса“ от противниковия таран. В следния миг двата борда се прилепиха, начупвайки като клечки веслата си. Абордажните мостове и куки ги сцепиха в едно разлюляно полесражение.

Без да мисли много, Калина грабна меча и щита, нахлупи един шлем и се хвърли като фурия в боя, помитайки враговете, които никога преди не се бяха сражавали с жена.

Увлечени от нейното безстрашие, пиратите връхлетяха настървено. И може би щяха да надделеят, ако един изкусно метнат аркан не омота краката на девойката и не я свали на пода. Това даде превеса в боя. Турците почнаха да се прехвърлят на пиратската палуба.