Петър Бобев
Калиакра (13)

Замислите на кардинала

Кардинал-канцлерът беше болен. Напоследък нещо ставаше с него, залежа се. Кардинал Доминико Аскони вече редовно го заместваше. И какъвто си беше прозорлив и съобразителен, докато го заместваше, току-виж, че съвсем го изместил. На светия отец допадаха красноречието и остроумието, широкият поглед на заместника. По това време, когато много кардинали не умееха да изкарат докрая една месса, присъствието на тоя умен, изкусен помощник вдъхваше вяра у уморения папа, разсейваше колебанията и съмненията му.

В приемната на Ватиканския дворец — стара, скърцаща постройка, която би трябвало отдавна да съборят — до тесния прозорец седеше зад масата си кардинал Аскони; а на стола срещу него, с гръб към вратата, се бе изтегнал синът му абат Алдо Аскони, който официално минаваше за негов племенник. Кардиналът, както често ставаше напоследък, беше раздразнен. А синът му все едно не чуваше ни дума от поученията и закачките му. Гледаше върховете на модните си обувки и ту приближаваше, ту раздалечаваше острите им носове.

Кардиналът удари по масата с длан.

— Алдо, най-сетне разбери! Ти не си какъв да е разгулник от бордеите. Време е да се загрижиш за бъдещето си. Не те карам да ставаш отшелник, да се мериш по святост с Франциск от Асизи. Живей си, но потайно! Поучи се от братята монаси!

— Но какво от това, отче, че си попийвам, че имам държанки? Единствен аз ли съм такъв? Та нали по-предишният папа Йоан XXIII и той в един манастир е живял с триста калугерки? По-свят ли да бъда от един папа?

Кардиналът сложи пръст пред устните си.

— Млък! За такива думи светата инквизиция изпраща направо на кладата. А оттам и аз нямам власт да те измъкна.

— Ако за подобни приказки изгаряха всекиго, нямаше да остане жив римлянин.

— Който се случи, сине! Гледай само ти да не си! Наситиха се вече миряните на развратни папи. Иска им се някой благочестивец. Защо да не станеш и папа, Алдо? Или ако не е такава волята на бога, защо да не станеш поне кардинал?

Той се надигна и му наметна мантията си, сложи му кардиналската си шапка.

На вратата се почука. Кардинал-канцлерът едва свари да вземе назад одеждите си, когато в залата влезе дежурният офицер от папската гвардия.

— Ваше преосвещенство! — поклони се той. — Един варварин иска на всяка цена да говори с вас.

Кардиналът погледна недоволно.

— Не знае ли той, че не всеки и не всякога може да влиза при канцлера?

— Искал да говори направо с папата.

— А с бога не иска ли?

— Какво да му предам, ваше преосвещенство?

— Но аз, месер, нямам понятие за какво идва той.

— Пратеник бил на българския княз. А на мен повече ми прилича на пират. Носел лично послание до негово светейшество.

— България! — припомни си кардиналът. — Огнище на ереси! Повлякла се подир Константинополския самозванец-патриарх. Отскоро сарацините я заграбиха.

Всичко свързано с мюсюлманите го интересуваше. Нямаше по-важен въпрос и за миряни, и за църковници от тоя — какво ще предприемат сега сарацините, къде ще ударят?

— Добре! — кимна той. — Доведете го!

В приемната влезе Бранко Дугуня, облякъл най-контешките си дрехи, току-що извадени от един плячкосан сандък. Той свали със заучен поклон разкошната си шапка и пристъпи напред. Чувствуваше се неудобно. Това не беше неговата палуба, все едно негов дом, това не му беше битка да води, в абордаж да се хвърля. Тук всичко изглеждаше изкуствено и прикрито, сякаш целият разкош беше създаден нарочно да смути посетителя, да го смае.

— Ваше преосвещенство! — започна той, все още застинал във вдървения си поклон. — Моят повелител, българският княз Асен, чиято страна пъшка под гнета на антихриста, ме изпраща при бащата на народите, единствения глава на целия християнски свят.

— Ела, чадо! — подкани го кардиналът. Това встъпление му допадна. — Кажи какво моли твоят господар?

— Простете, ваше преосвещенство! Заръчано ми е да предам лично на светия отец посланието на княз Асен.

Не за дипломат беше роден Дугуня, по-леко му беше, вместо да прегъва коляно, меч да върти по вража палуба. Там всичко му беше ясно — кой враг и кой приятел. А тук? Какво се крие зад угодливата усмивка — християнско смирение или хитра уловка?

— Известно ли ви е, месер, че при светия старец се влиза само след като кардинал-канцлерът прецени дали заслужава да наруши покоя и беседата между бога и божия наместник на земята. Папата не е простосмъртен, месер, не е дори княз или крал. Или император. Папата е на средата между човека и бога.

— Това ви моля и аз, ваше преосвещенство. Да ме отправите при светия отец. Да целуна обувката му. Става дума за свободата на цял народ, за победата на кръста над полумесеца.

— Всеки ден тук идват дузини обеднели рицари и фанатизирани отшелници. Убеждават, доказват, искат от папата нов кръстоносен поход. Мога ли да тревожа негово светлейшество всеки път? Затова, месер, предайте на мен това, което носите. А светият отец ще ви повика, ако въпросът заслужава такава аудиенция.

Бранко Дугуня усети, че пиратската му кръв кипва, но успя навреме да се овладее. Сега той беше посланик, молещ за помощ — не пират, който взема, без да пита.

Бранко подаде нерешително свитъка и увитата златна чаша.

— Разчитам на вас, ваше преосвещенство, да ги поднесете с нашите почитания на негово светлейшество.

Колко нелепо му звучаха тия заучвани дни наред ласкателства!

— Бъди спокоен, чадо мое! И си иди с мир!

Бранко се оттегли с поклон.

— Ще чакам отговора на кораба си. На „Санта Агнеса“. До Кастелло Сан Анжело.

После се обърна и тръгна покрай изпънатите като статуи пъстрооблечени гвардейци.

Алдо затвори вратата. Двамата едновременно наведоха глави над торбичката.

— Злато! — оцени го начаса кардиналът.

А когато извади отвътре скъпоценната чаша, бащата и синът ахнаха от удивление.

— Струва колкото нава с чер пипер — пошепна Алдо.

Баща му додаде:

— Пък аз толкова години издържам в двореца си двама алхимика. Толкова години търсят философския камък. И все нищо.

— Затова е тъй голяма смъртността сред тях — подметна Алдо.

Кардинал Аскони вече беше счупил печата и разгънал свитъка. Очите му преминаваха трескаво по редовете. И с всеки ред в тях се разгаряше все по-буйно пламъчето на алчността.

— Слушай, Алдо! — почти извика той. — Слушай, сине! Още днес ще пратя на кладата моите алхимици. Я виж къде бил философският камък! В тоя пергамент.

Младият абат се наведе да прочете и той.

— Съкровището на Лизимах!

От векове насам всички, които мечтаят за злато, бълнуват тези съкровища.

Кардинал Доминико Аскони притвори очи да си припомни:

— Страбон пише така: „На този бряг се намира и носът Тиризис, укрепено място, където едно време Лизимах криел своите богатства.“

Той скри отново в торбичката рядката скъпоценност.

— Да възхвалим бога, че ни сподоби със своята благодат! Да благословим славния пълководец на великия Александър, че е успял тъй добре да оскубе траките и гетите, да обере богатствата на елините от брега на Понта, та да ги запази до днес. Да благодарим и на историците скептици, които тъй хубаво заблудиха иманярите, че ги бил закопал не в Тиризис, а в подземията на Пергам и приятелят му Филетер ги присвоил, докато ги пазел.

Притиснал торбичката до гърдите си, Алдо Аскони запита шепнешком:

— А сега?

Кардиналът гледаше високо към тавана.

— Сега трябва да обсъдим всичко, сине! Първо: Някъде в тая България има пещера, пълна със скъпоценности. Най-правдоподобно е това да е все същият Тиризис. Второ: Има някакъв български княз Асен, който е открил тая пещера…

— Изводът се налага сам — опита да го подсети абат Алдо — Трябва да се доберем до него!

— Да, но сега тая земя е сарацинска. Трето: Князът ще предаде златото само томува, който изгони турците от Калиакра. И четвърто: Същата вест княз Асен е изпратил и на Владислав Ягело.

Той се замисли гласно:

— Златото в света е малко. Хората се избиват заради него Филип, бащата на този Александър, е казал, че може да превземе всяка гръцка крепост с магаре натоварено със злато. Всъщност не само гръцка — всякаква крепост. И италианска. Този, който пипне толкова злато, може да завладее света.

— Тогава какво чакаме? Дай ми няколко галери и аз ще тръгна за Златното руно. Рим е пълен с аргонавти.

Кардиналът поклати глава.

— Не е толкова просто, сине. Трябва да се обмисли добре. Да не изтървем златното птиче, чието гнездо сам бог ни показа. Нужно е въображение. Да си представим какво може да стане. Ето, почвам. Владислав получава писмото. Той е млад, момче на деветнадесет години. Всичко, що лети, за него е за ядене. Той мечтае за подвизи, а подвизи без войска няма. Войска без злато — също. И ето го златото! Крал Владислав тръгва. Тоя път не към София, по Римския път, както тая зима, а към Калиакра. Да грабне богатството, да се разплати с кондотиерите. После да продължи към Константинопол. Пристигне ли Ягело в Калиакра, за нас вече няма надежда.

— Ясно! — съгласи се Алдо. — Не трябва да стигне!

— Да! Ягело не бива да стигне! А кой е тоя, който ще му попречи? Ние ли? Далеч е тая земя. Само сарацините могат. Сарацините, чуваш ли?

— Ако те разбирам добре, за да го опрат сарацините, те трябва да научат за Владиславовия поход!

Кардиналът сви вежди.

— Аз ги ненавиждам! Те се гаврят с нашата чест, с нашата вяра. Те, тия мръсни главорези, пресякоха пътя на нашата търговия в Мала Азия и Африка. Те заличиха нашите държави там: Ерусалимското кралство, Антиохийското княжество, Едеското и Триполитанското графство. Те сега заплашват нашия път през Кримска Хазария. А успеят ли да го затворят, край на търговията ви с подправки, с коприна и порцелан. Край на нашата сила, на нашата власт. Генуа ще трябва да се прибере в своите стени и да тъче сукно. А силата на рода Аскони е търговията с Кримска Хазария. Отнемат ли ни я сарацините, по-добре да седнем пред катедралата „Сан Лоренцо“ с просешки панички.

Алдо го изгледа мълчаливо.

— Тогава защо съобщаваме на сарацините всичко, което се готви против тях във Ватикана?

— Не всичко, Алдо! Само това, което искам.

— И така да е, само заради дукатите ли?

— И заради дукатите. Но главно заради другото. Ние сме генуезци, папа Евгени е венецианец. Зад нас стои Генуезката банка „Каза ди Сан Джорджо“. Зад него протяга ръце банката „Монте“ от Венеция. Отдавна Венеция се стреми към Константинопол. Тя насъсква кръстоносните походи. Аз най-добре знам, папа Евгени наистина иска да помогне на византийците. Подмятам му аз, че не е прав. Защо ще спасява православието, най-опасната ерес и най-твърдоглавия ни противник във Великото море. Нека сега султанът ги смаже. После с него ще се разправим по-лесно. Ала отецът повече слуша венецианските си съветници. Те го подкокоросват за новия поход, за нови кръстоносци. И то не само заради печалбата, която ще получат от превоза на кръстоносците. Богатствата на Константинопол са магнит. От всички посоки на света нататък се стичат плячкаджиите — древните варвари някога, доскоро българите, сега — сарацините.

Абат Алдо си припомни всичко, което бе слушал от пирата и трубадури за този приказен град:

— В градините му има златни статуи на деца, които свирят на флейта. Една прекрасна дворцова зала се движи от морските вълни. Окаченият на тавана безценен карбункул осветява нощните пиршества.

Кардиналът стисна юмруци:

— Няма да склопя очи, докато не затрия това сарацинско безбожие! Клетва пред себе си и пред бога съм дал. Убедих се. Не с кръстоносни походи ще го сразим. Нищо не значи дори да освободим Гроба господен. Право в сърцето трябва да ударим тая напаст! Ей това подготвям и аз, синко. И виждам, че сам бог ми помага. За всяка вест, що пращам, на султана, получавам някаква облага. За туй, което сега ще му съобщя, ще поискам още повече. Натясно е сега султан Мурад. От юг го притискат мамелюците, от изток и север още не са се укротили ордите на Куция Тимур, от запад го дебне Владислав с Хунияд, все негови заклети врагове. Дори в собствения му дом всяка година му пали леглото зетят му Караманоглу. Склонен е Мурад хан да плаща скъпо и прескъпо за всяка услуга. Пратеникът му ми го подсказва. Триполитанското графство ще му поискам. За тебе, Алдо. Първо граф Алдо Аскони, после крал Алдо I. И после — със златото на Лизимах ще струпаме такава армия, каквато друг подир великия Александър не е събирал. Триполи ще ни бъде предмостието. Оттам ще ударим султана право в сърцето.

— Не бълнуваш ли? — задъха се абат Алдо от всичко това, което баща му предричаше.

— Ние сме белязани за велики дела, сине. Пет хороскопа все същото ни предсказват. Пет знаменити астролози. Родените в зодията на лъва са предопределени за велики дела. А когато, както ние с теб сме попаднали под знака на Юпитер и Марс едновременно… най-великите завоеватели са видели божия свят през същата зодия, под същото влияние на планетите. Днес за лишен път бог ни го доказа.

— И все пак, ако не стане? — усъмни се Алдо.

Кардиналът сложи ръка върху златната чаша.

— Не стане ли едното, тогава ще те направя папа!

— Светият отец е здрав още. Ще се откаже ли от престола?

— Че кой се отказва сам от власт? Пресищане има от всичко: от ядене, от любов, от пиянство дори. Само от власт — не.

— Тогава?

— От същия султан подкрепа ще поискам. Само десет хиляди яничара. Тогава кой в Италия ще ми се опре? С негова помощ ще ти сложа тройната корона. И тогава… Първо него ще смажа… Само златото веднъж да падне в нашите ръце… Златото…

Все още не напълно убеден, Алдо пошепна:

— И Владислав Ягело да не достигне Калиакра…

Кардиналът се замисли.

— Струва ми се, много знае пратеникът на българския княз. А колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре!

Той реши изведнъж:

— Тоя човек не бива да стигне до светия старец! Трябва да изчезне!

Абат Алдо Аскони се надигна.

— А защо не заповяда да го задържат още тук?

— Ще се дигне много шум, а не бива. Трябва да знаем само ние. Не и Светият престол. Разбра ли?

— Разбрах! — отвърна Алдо и изтича навън.

Кардинал Доминико Аскони се изправи до прозореца. Погледна към Ватиканския парк, който бе нацъфтял в цялото си великолепие. Отвъд високите му стени се простираше градът, нарязан от тесните си улички, над които надвисваха еркерите на новите къщи, безбройните храмове и манастири, редом с още по-многобройните пивници и вертепи. А сред тях като острови на миналото величие се белееха мраморните му руини: Капитолиумът, Пантеонът, Форум Романум, Колизеумът, Квириналът, Акведуктът. Оттатък блестеше сребърната лента на Тибър, сред който се възправяше непревзимаемата твърдиня Сан Анжело, последното убежище на духовните прелати от шева на народа. Пристанището на Вечния град беше Остия, надолу по течението, където Тибър се влива в морето, но и до самия Рим достигаха повечето кораби: нави, галеони, галери, лодки. Едни съвсем нови, току-що излезли от корабостроителниците, други с олющени корпуси и изкърпени платна, преживели бог знае колко бури и кървави схватки. Тук те съжителствуваха мирно — папски галери, йоханитерски галеони, търговски нави, пиратски платноходи.

Тесните улички гъмжаха от народ: дрипави селяндури, подкарали натоварените си магарета, и занаятчии, всеки със своето работно облекло, тръгнали за пазар слугини, войници с блеснали на слънцето брони и шлемове, свещеници, монаси и монахини — на всяка крачка. Босоноги францисканци, препасани с върви доминиканци, капуцини. Пробиваха си път с гърдите на конете натруфени ездачи нобили, светски и духовни, поклащаха се носени от роби носилки, зад чиито перденца надзъртаха огненооки красавици и охранени князе на църквата. Отсреща при строежа на новата катедрала се тълпяха работници, които никак не приличаха на обикновени трудови хора. Това бяха кандидатите за свещеници, които така откупуваха свещеническия сан, вместо да го плащат с пари.

Бранко Дугуня се провираше недоволен през тълпата, над която стърчеше с цяла глава. Най-сетне той достигна реката, закрачи по брега на път към закотвената си галера. По това време хората предпочитат сенките. Напеченият от слънцето бряг беше безлюден.

Изведнъж от пресечната уличка изтичаха четирима дрипльовци. В ръцете им лъснаха кинжалите. Те се метнаха върху пирата, който успя с един юмрук да повали първия нападател. Ала другите увиснаха отгоре му. И когато се отдръпнаха, Бранко остана да лежи неподвижен на земята. Убийците го хванаха за ръцете и краката, после го хвърлиха в реката. И все така внезапно, както се бяха появили, хлътнаха в глухата уличка. Никой не се притече на помощ, може би никой не разбра какво става, а и да бе видял, би предпочел да се направи, че не вижда. Рим гъмжеше от наемници, които не биха се поколебали да отправят на оня свят всекиго, който реши да се притече на помощ на заплатената им жертва.