Петър Бобев
Калиакра (23)

Милостта на Евнух бей

След като погребаха покойния цар далеч от друма, та да не го открият нечестивците и да не се гаврят и с неговата глава, княз Асен и кръстоносците се разделиха. Уговориха се Асен да прескочи до Калиакра и да измъкне оттам българите, да ги поведе след отстъпващата армия на Хунияд. „Тежко е в чужбина — бе казал Семир. — Ала тук, в родното огнище, ще стане още по-тежко.“

Князът и оредялата му дружина достигнаха крепостта още по тъмно, измокрени до кости, уморени и гладни. И добре, че у войника винаги се намират сили в запас, та издържаха дотук. Дълго викаха те пред главната порта, докато малобройните й бранители начело с Бальо Купеца се престрашат да спуснат моста.

Още нескочил от коня, княз Асен заповяда да ударят камбаната. И когато разбудените сънливи и уплашени жители изпълниха стъгдата, той им каза само тия думи:

— Бог отвърна очи от нас. Дари победата на агарянците. Цар Фружин е мъртъв. Загина геройски крал Владислав. Янкул войвода отстъпва към Влашко. Тук ще се върне пак Евнух бей. Остава ни само да бягаме с Янкул.

Тълпата се люшна. Надигна се плач, стонове.

Княз Асен вдигна ръка за тишина, опита се да надвика хорската гълчава:

— Не можах да ви поведа към победа. Ще ви водя в изгнание. След час ще ударя камбаната. Вземете каквото можете да носите. И ще поемем…

Ала Евнух бей го превари. Не бе забравил той калиакренското имане. Поискал бе от султана и Мурад му бе дал цял алай, хиляда румелийски спахии с трима субаши начело да завземе калето. Бързо да го заеме, та да не пропусне някого, що би могъл след разпит да му каже къде да дири съкровището. Досещаше се проклетникът, че е нейде из пещерите на Килгра бурун. Ала като сюнгер беше прояден Килгра Бурун от магури и понори. Къде първен да дири?

Стражите чуха през дъжда тропота на конските копита, надуха роговете, вдигнаха набързо моста, който бяха спуснали вече, та да се източи от града народът.

Княз Асен се изкачи с три скока на Привратната кула. Заслуша се във вражата врява. Уверени бяха в себе си османците — победители бяха, не се криеха. Викаха, заканваха се, псуваха.

Някакъв турчин се изправи пред портата.

— Слушайте, гяури! — провикна се той. — Отваряйте портата!

Асен отвърна отгоре:

— Порта не се открива нощем.

Пратеникът се сопна:

— Отваряй, да не ни кваси повече дъждът!

Князът не отговори. Даде знак и на другите да мълчат. После събра тия, що смяташе за по-сърцати, и им рече:

— Закъсняхме. Само туй ни остава вече — да се бием!

Той разпредели хората си по десетки, постави начело изпитани челници, раздаде всичкото оръжие, определи на всяка десетка място на зида, нагласи метателните машини, заповяда да накладат огньове под казаните за смолата и водата.

А турчинът пред крепостта продължаваше да си дере гърлото:

— Чуйте що дума Али бей! Ако не отворите, до крак ще ви изколи! Камък връз камък няма да остави!

Войскарите на Асен, пирати редом с доскорошни мирни технитари, насочиха оръжията си в тъмнината по посока на гласа. И повече не го чуха.

Най-сетне се зазори. Черното небе бавно посивя и по него се откроиха рошавите очертания на прелитащите дъждоносни облаци. Черно и настръхнало се разбуди морето, по което напречните ветрени вълни блестяха като люспи върху драконова броня.

А на север, отвъд третата стена, уплашените бранители видяха струпаната турска паплач. През нощта се бяха домъкнали и няколко бюлюка пеши яничари и азаби. По целия провлак, по целия бряг, додето вижда окото, бяха разпънати шатри и чадъри, а пред тях — забити зелени санджаци и копия с конски опашки. Наметнати с чулове коне цвилеха на коневръзите. Димяха огньове, на които се печаха на шишове цели овни. Победителите се разправяха със стоката на вироглавата рая. Откъм твърдинята не бяха турили ни ограда, ни един пост дори. Знаеше проклетникът, че са малко бранниците й. Знаеше, че рано или късно ще падне тя, ала не стоеше и със скръстени ръце. Към крепостта пъплеха няколко балисти и подвижни дървени кули с тесни мазгали за стрелците, приближаваха преносими мостове, тласкани от скритите под желязообкованите сенници азаби. Наместяха се срещу желязната порта тежките тарани. Евнух бей се гласеше да завземе с един пристъп калето. През полето като на учения препускаха малки конни чети, а отделни ездачи се втурваха самохвално към крепостта, размахали заканително ятагани.

Князът направи последен преглед на бойци и оръжие, на вода и припаси. Можеха да издържат дълга обсада. Имаше твърдиня яка, непревзимаема; имаше жито, бакла и пастърма; имаше стрели и дърва за казаните. Само водата не стигаше. Цял свят знаеше — туй беше слабото място на Калиакра.

Асен отново събра гражданите с камбаната.

— Братя! Обсади ни Али бей. А щом ще се бием, да се бием юнашки! Ако ще паднем, да паднем като юнаци. Преди да склопи очи, цар Фружин завет ни остави — незабравими думи…

Очите му се просълзиха. Без да се срамува, той ги отри с опакото на ръката си и добави през сълзи:

— Пример да дадем на потомството — как се мре за свобода! Да пее за нас песни народът, да не унива, да ни подражава. Тъй рече цар Фружин — щастие е да умреш тъй, както си мечтал.

Мъже и жени, пребледнели, с прехапани устни, го гледаха с трескави очи, изпълнени с уплаха. Жените хълцаха, мъжете стискаха челюсти да не ревнат преди тях. А отстрани, пред Иолпановия дворец, без да се забележат една друга, стояха редом Звездена и Калина. Звездена с вирната глава, с широко отворени възторжени очи. „Като мъченица — неволно си помисли князът — кога отива на кладата“. А Калина — със свити вежди, с впит в земята взор, несвалила още мъжкото си рухо, опряла длани върху ръкохватката на меча, като рис, преди да се реши на скок.

Внезапно иззад тълпата долетя глух вик, повече зверско изръмжаване, отколкото човешка реч. Всички се обърнаха неволно. И видяха пак Прокажения. Потръпнаха. Към истинския страх се притури нов — суеверният. Наистина вещер ли беше? Вампир ли беше? Нали, божем, беше умрял, нали князът го бе проснал на земята, кога го издал? Как бе оживял пак, как се бе промъкнал в градището, след като Али бей зазида всички дупки?

— Хубаво хортуваш, Асене! — рече Прокажения. То лесно се дава пример, ако оцелее народът. Ама що ще сториш, ако не остане народ — кому тогава пример да даваш?

Тълпата зашумя — едни в подкрепа на неговите думи, други по-малобройни, възмутени от тях.

А той отново извиси глас:

— Помнете! Най-важен е народът! Народът да се запази!

Обърна се и се отдалечи към Стражевата кула.

Князът се замисли. Дали пък нямаше истина в туй, което чу сега? Най-важното беше народът. И Фружин тъй казваше.

Евнух бей нямаше да пощади никого в Калиакра. Но долу, в морето, бяха генуезците, все християни. Нямаше ли те да склонят да извозят изгнаниците?

И той проводи Радула за преговор. Влаха се провря обратно през разбития проход под Стражевата кула и от Аязмото с лодка отплава към закотвените галери.

Ала преди той да се върне и да донесе ответа им, Евнух бей нападна. Запищяха зурните, задумкаха тарамбуките, завиха дервишите. Балистите размахаха дървените си рамена и каменните гюлета заудряха скарите с опънатите кожи, които вардеха зидовете. Запалителните стрели зачаткаха по обшитите с кожи чардаци по кулите. Спешените спахии и яничарите помъкнаха стълбите към стената. Подвижните кули запълзяха напред, обсипвайки защитниците с облаци стрели. Под прикритието на железните си покриви тараните се устремиха към вратата.

Българите заеха местата си. Техните метателни машини обсипаха врага с каменните си ядра и със залпове от копия, омотани с горящи кълчища. Полетяха рояци запалителни стрели. Отгоре, от високо, защитниците имаха превес. Точните им попадения събориха някои вражески балисти, които се катурнаха, обхванати от пламъци. Отстъпиха назад със запалени навеси тараните. Лумнали като факли яничари хукнаха назад към лагера си.

Пристъпът беше отбит. Ала за беда сред първите ранени падна и водачът на въстаниците, улучен със стрела, която още стърчеше във врата му под нашийника на шлема. Князът бързо отпадаше, кръвта шуртеше на алени тласъци от раната.

Звездена се наведе над него. Беше все тъй бледа, само устните й сега бяха посивели от тревогата. Тя измъкна стрелата. Напъха в пулсиращата рана снопче прахан, посипа я с прах от гъба пърхутка, заля я с извара от билки, както я бе учила покойната й майка. Превърза раната и нареди да го отнесат в дома й. И там, коленичила до леглото, почна да кваси с мокра кърпа устните и челото му. Бялата превръзка почервеня. Кръвта потъмня. Но скоро спря да блика. Раненият задиша по-равно. Престана да стене…

Калина видя всичко. Дори така, в мъката, завидя на болярката. За всичко — най-вече за това, че знаеше правото си тя да се грижи за него.

Гневна бръчка сви устните й. Девойката се обърна рязко и изтича към кулата. Загубили предводителя си, бойците се бяха поразколебали, криеха се зад зъберите, не срещаха тъй самоотвержено врага. И турците, усетили това с безпогрешния си войнски усет, налитаха отново с рев и крясъци.

Тогава Калина се провикна с такава ярост, че надвика врявата на боя:

— Юнаци, князът е ранен. Слушайте сега мен! Оставете читаците да стигнат зида! Чак тогава излейте казаните!

Защитниците се отдръпнаха зад зъбери и бойници. Нападателите, добили дързост от това затишие, преметнаха над рова стълби и мостове, подхвърлиха въжета с куки да ги закрепят по стените. Почнаха да се катерят като мравки нагоре.

И тогава изведнъж, по знак на Калина, върху им се плиснаха казаните с вряло масло и варно мляко. Обгорени, ослепели, първите редици се люшнаха назад. Привързаните с вериги каменни блокове връхлетяха върху стълбите и мостовете, натрошиха ги на трески, после се върнаха нагоре, изтеглени от навиваните скрипци, готови за нов удар.

Ала катапултите на врага и стрелците му не спираха да обсипват укрепленията със стрелите си. Обсадените и без това малобройни, редееха неусетно.

Видяла това, Калина се провикна назад, към къщите:

— Момите! Да излязат и момите! И невестите! Да отменят мъжете! Да греят казаните! Да носят стрели и ядра за войскарите.

Първа изтича до нея Калиопа, щерката на Бальо Купеца, и пътем наложи върху главата си шлема на убит боец. Донесе наръч стрели за самострелите. Последваха я и други. Заловиха се да помагат навред, където имаше нужда, да носят припаси, да превързват ранените.

Чак тогава се върна от генуезките кораби Радул Влаха. Не можели галерите им да отведат всички. Препълнени били. А и друга заповед имали. Не бивало да се месят в сарацинските работи. Ала виж, ако речел да иде при тях княз Асен — можело. С него щели да преговарят.

Само че нямаше сега време за преговори и размисъл. Агарянците напираха, въздухът кънтеше от виковете и заканите им. Все нови и нови вълни налитаха след всяко отстъпление на първата. Все повече бранители падаха покосени от стрелите и каменните гюлета. Все повече зъбери и бойници оставаха незаети.

Първа пак се реши Калиопа. Тя грабна самострела на падналия пред нея боец и го насочи срещу враговете.

Видяла това, Калина се обърна към останалите:

— Момите да заемат празните места по бойниците! Припаси да носят децата и старците!

Пред ужаса, който ги очакваше, ако турците влязат в града, всички се спуснаха да изпълнят повелята й. Момите намъкнаха ризници върху моминските сукмани, наложиха шлемове над пъстровезани забрадки, опънаха лъкове и самострели с тънките си пръсти.

Нападателите отдолу ги видяха. А за тях това — да бият моми и девойки като мъже беше чудо, невиждано и нечувано, неразбираемо. Магия — шейтанско дело. Аллах е наредил да се бият мъжете, жените да раждат в харемите. Само шейтан опитваше да измени реда на аллаха. Стреснати от видяното, те отново отстъпиха в суеверен ужас. И дълго още онбашии и субашии трябваше да ги увещават, че и тия бяха моми като всички други по света, а не джинове и вещици — да ги увещават и да им ги обещават, ако влязат в калето.

Тогава напреде излезе сам Евнух бей. Той разигра черния си ат, покрит със златошита наметка и се провикна. Бабешкият му глас тоя път не възбуди насмешка, а — ужас.

— Слушайте, кафири! Великият падишах, меч на пророка, покорител на неверниците, владетел на половината свят, предупреждава размирниците от Килгра кале. Милостиво е сърцето му — милостиво условие им поставя чрез устата на своя слуга Али бей бин Абдуллах. Ако искат да спасят живота си, тозчас да отворят портата…

Отвърна му Калина:

— Много се перчиш, Евнух бей! Ти най-добре знаеш каква твърдиня е Калиакра. Мнозина са си чупили зъбите в нея, ще ги счупиш и ти!

Той мълча дълго, преди да отвърне:

— Свършиха ли се мъжете в Килгра, та стана нужда и момите да се бият, и момите да разпореждат?

Калина даде знак. Облак стрели полетя към него в той уплашен обърна коня назад.

Само след минута най-мощната му балиста изхвърли през стената един подпухнал труп. На врата му беше прикачен пергамент с надпис: „Не се ли предадете с добро, ще засипя калето с леш. Ще пламне и при вас морът.“

Калина усети ледена спазма в гърлото си. Тя заповяда веднага да изхвърлят с куки в морето заразения труп. После се изкачи на кулата и оттам пусна към турския стан стрела с намотано около нея писмо. В него пишеше: „Народът да се запази. Кажи какво искаш насреща, та да пуснеш народа жив и читав, а ние да ти отстъпим калето без бой?“

Али бей отново излезе напред, ала сега на хвърлей стрела от стената.

— Ето какво — рече той. — Първо: Хасан бея — жив! Второ: четиридесет девойки от тия, що са на дуварите. С тебе начело.

Калина стисна зъби. Не можеше да реши сама това. Трябваше да пита народа, да пита и тия, които засягаше.

Евнух бей добави:

— Не ми ли отвърнеш до пладне, ще затрупам калето с леш. Да знаеш!

Калина го знаеше. Млада беше, ала и тя беше чувала. Неведнъж бяха падали крепости и твърдини така — от хвърлени трупове през стените, от пуснати трупове в кладенци и водопроводи. Кога е за зло и за смърт — нямаше да се спре пред нищо това дяволско изчадие.

Тя слезе сред тълпата.

— А сега, Калино? — запита някой.

Девойката вирна глава.

— Първом княза да спасим, защото него търси кръвникът! В цяло Българско няма вече друг: ни цар, ни княз. Само той…

И влезе у Звезденини. Той беше все още в несвяст. Домакинята я стрелна с поглед, досетила се, че става нещо нередно.

Без да я мерне дори, Калина заповяда на събраните войскари:

— Отнесете го на генуезката каторга! Туй е княз Асен — тъй ще им речете! По княжески да го гледат!

Звездена се изправи насреща й:

— А аз каква съм, кръчмарко? Мен защо не попита?

— Ти ли? — отвърна й през рамо Калина. — При нас, на стената, ще дойдеш! Няма все на завет да се криеш!

И си тръгна да превари, да не чуе острия й ответ.

Ала болярката я настигна.

— Герой е князът! — сопна се тя. — И нямаш право от славата му да го лишаваш. Обрекъл се е на народа си той.

Калина хапеше устни, премисляше. Какво ли щеше да каже князът, когато се събуди на чуждата палуба, сам, сред чужди. Обичаше ли го истински Калина? И ако го обичаше, тъй ли трябваше да го нарани?

Тя реши изведнъж в порив на ново чувство. Още веднъж щеше да му покаже, че не я е познавал, ще му докаже колко го е обичала.

Тя отсече рязко:

— И ти с него ще идеш! Да бъдеш при него… Тогава… В мъката…

— Не искам! — извика Звездена. — С народа си съм живяла, с народа си ще загина. Няма да се деля от него, нямаш право да ме покриваш със срам!

Калина само я посочи на войниците:

— Вържете я!

Те се подвоумиха. Ала накрай не устояха на властния й поглед.

— А сега с княза на каторгата! — заповяда Калина.

Двамина положиха ранения върху носилка, други двама повлякоха вързаната девойка.

Калина пристъпи, коленичи до носилката. Приведе се и леко докосна с устни челото му. И макар че той нямаше да я чуе, прошепна му:

— Ти се срамуваше от мен! Дай боже някога да се гордееш!

Стана и изтича към кулата. Свика девойките при себе си и с плач ги запита:

— Що ще речете, девойки? Да се пожертвуваме ли, сестрици, себе си оброк да дадем само да спасим народа: майките, бащите и братята си. Инак няма да ги пусне стръвникът. И тях, и нас ще изколи. Защо да гинем мърцина? Защо със смъртта си да не избавим от смърт другите?

Тя ги огледа една подир друга с премрежени от сълзите очи. Като светици всички бяха готови да тръгнат към своята голгота. А нямаше нужда от всички. Само четиридесет искаше насилникът.

Калина избра дружките си по орис — за безсмъртието. Избра само тия, що нямаха и майка, и баща. А наспорил бе бог злочестата българска земя със сираци.

Все тъй разплакани, девойките се изреждаха да я целунат по бузата. И тъй мълчаливо всяка себе си обричаше — и не на смърт, а на позор, що за тях беше по-тежко и от смъртта.

Ала за близките, за майка и братя, и на тази жертва бяха готови.

Със стиснати юмруци Калина се качи на кулата. Евнух бей още не си бе отишъл. Разиграваше коня си.

— Слушай, беим! — извика го Калина. — Хасан бея не можем да ти дадем. Не е в твърдината. На, клетва изричам пред бога за това!

И се прекръсти.

— Ала себе си и другите девойки ще дам! Прави с нас каквото щеш! Едно само искам. И ти клетва в името на аллаха да дадеш, че ще пуснеш народа от града. Да иде, където поиска.

Евнух бей не се бе надявал на тъй лека развръзка. Почти зарадван, той отвърна бързо с ръка на сърцето:

— На, и аз клетва се заклевам! Никого с пръст няма да докосна. Всеки да иде, където си ще. Само ще огледам сред тях да се не измъкне и Хасан бей.

Калина се провикна:

— Щом е тъй, беим, изтегли си войската от друма! Да не плаши хората. А ние ще те допуснем в крепостта, когато бежанците се изгубят зад баира.

Евнух бей пак положи десница на гърдите.

— Клетвата повтарям! Ще пусна раята!

В обсадения град изведнъж настана тягостна възбуда.

С плач и вайкане, със сълзи и скърцане на зъби народът се изправи пред Главната порта, нарамил кой каквото сварил: дисаги с храна, стомна с вода, вързоп с дрехи. Кърмачките понесли в цедилки на гръб невръстни рожби.

Жените плачеха и простираха ръце към стената, където стояха с лице към врага облечените в желязо девойки, вцепенени от мъка и от гордост пред собствения подвиг. Мъжете дърпаха жените си, забили зли погледи в земята като добичета, кога се напъват да разкъртят с ралото спечената от засуха пръст.

Поеха редом с всички и оцелелите пирати, бунтарите от асеновата каторга. С тях и Радул Влаха. Къде другаде можеха да се дянат? Само към Хема? Ордите на Мурада сега гонеха към Влашко разбитите останки на Владиславовата рат. Нейде сред Хема, в непристъпните му дебри, щяха да забият стожера на новото си гумно. Хем — последната твърдиня на Българщината, непокореното царство на българите, макар и без цар.

Мостът се спусна със зловещо проскърцване, като че ли и той изплака болката на изоставения град. Множеството премина отвъд с хлипане и стонове, източи се към полето. А пред всички, с кръста в ръка, с епитрахила през рамо, с черковната хоругва, понесена от клисаря, без калимавка, разрошен, с пресъхнали от болка очи, закрачи поп Ставрос, запътил се и той към примамното видение на свободата свободно да се моли на своя бог.

Девойките вдигнаха отново моста, щом излезе и последният бежанец, изправиха се на стража, готови да подхванат боя, ако нечестивците нарушат дадената дума. Не видяха, че освен тях още един човек бе останал скрит зад протката на Привратната кула. Бальо Купеца бе решил да изчака турците, та лично да издаде на Евнух бея къде е скрито имането. Тъй да изкупи и своя живот, и честта на дъщеря си Калиопа. А ако може — да запази и имота, и богатството си.

А турците стояха край пътя мирни. Изчакваха човешката върволица да се източи в далечината.