Хенри Райдър Хагард
Пръстенът на Савската царица (1)

Глава I
Пристигането на пръстена

Всеки е чел монографията (мисля, че тази е точната дума) на моя мил приятел, професор Хигс (Птоломей Хигс е цялото му име), която описва платото на Мур в Северна централна Африка и древния подземен град, обграден от планините, както и странното племе от абисински евреи или по-скоро техните смесени потомци, обитавали или обитаващи това плато. Съветвам всеки да го стори внимателно; макар че хората, разучаващи подобни творби, са обикновено подбрани, тези, които ще се заинтересуват от такава учена и заядлива личност, са наистина твърде много. За да не объркам работата, по-добре е да изясня веднага какво искам да кажа.

Съперниците и неприятелите на професор Хигс, каквито изглежда е придобил много, било поради блясъка на постиженията си или поради резките му и прями методи на спорене, са се вдигнали или по-точно са седнали и са го обявили за личност, която пресилва истината. Вярно, едва тази сутрин един от тях запита в писмо до пресата, намеквайки за някакъв пътешественик-авантюрист, който, както разбрах, изнасял лекции в Британската асоциация преди няколко години, дали професор Хигс всъщност не е прекосил пустинята до Мур, яздейки не върху камила, както той претендираше, а върху земна костенурка с огромни размери.

Намекът в това послание разгневи извънредно много професор Хигс, който, както намекнах вече, не е кротък по характер. И нищо чудно незабавно да отмъсти на клеветника, като го наложи с камшик от хипопотамова кожа, наричан от египтяните „курбаш“. За да предотвратя публичен скандал обаче, аз си позволих да телефонирам на този джентълмен, който, колкото храбър и зъл да бе в печата, е физически дребен и — бих казал — с боязлив характер, да се маха незабавно. Съдейки по внезапността, с която завърши разговора ни, предполагам, че съветът е бил приет. Във всеки случай се надявам на благоприятен изход и като допълнителна предпазна мярка се свързах с адвокатите на моя справедливо възмутен приятел.

Читателят сега вероятно ще разбере, че пиша тази книга не за да представя себе си или други пред обществеността или да спечеля пари, от каквито понастоящем нямам нужда, или с каквато и да било друга цел, освен да изложа голата истина. Действително толкова много слухове се носят относно това, къде сме били и какво ни се е случило, че това стана почти необходимо. Щом като оставих настрана тази жестока статия, пълна с подигравки и намеци, за която споменах, да, точно тази сутрин, преди закуска, това убеждение ме обхвана толкова силно, че телеграфирах на Оливър, капитан Оливър Орм, героят на тази история, ако тя въобще има определен герой, който понастоящем е зает изглежда с извънредно приятно пътуване около света, за да искам съгласието му. Преди десет минути пристигна отговорът му от Токио. Ето го:

„Прави каквото желаеш и намираш за нужно, обаче, моля, измени всички имена и прочее, понеже възнамерявам да се върна в Америка и се страхувам от репортери. Япония е прекрасно място“. Следват няколко частни работи, които не е необходимо да включа. Оливър е винаги екстравагантен, когато се отнася до телеграми.

Предполагам, че преди да се впусна в този разказ, заради читателя ще трябва да дам някакво конкретно описание на себе си.

Името ми е Ричард Адамс и съм син на фермер от Къмбърлънд, оженил се за девойка от Уелс. Следователно имам келтска кръв в жилите си, което може би обяснява влечението ми към пътувания и други неща. Сега съм стар и близо до края си, предполагам. Във всеки случай бях шестдесет и пет годишен на последния си рожден ден. Такъв е видът ми, както го наблюдавам в огледалото пред мен: висок, слаб (не тежа повече от седемдесет килограма — пустинята отне всякаква излишна плът, защото орисията ми бе да странствувам като Фалстаф по пусти земи, но при горещ климат); очите ми са кафяви, лицето дълго и със заострена бяла брада, която приляга на бялата коса.

Истината ме принуждава да добавя, че общият ми вид, както огледалото не може да лъже, ми напомня за доста позастарял козел. Ще кажа, че туземците, между които съм престоявал, и особено хората на халифа, когато бях пленник там, често са ме наричали Белия Козел.

Нека това бъде достатъчно за моята твърде обикновена външност. Що се отнася до дейността ми, аз съм лекар от старата школа. Помислете само! Когато бях студент в Барт, лекуване с антисептици бе доста голяма новост и се прилагаше рядко, с помощта на някаква машина на колела, от която дезинфектиращи средства се пулверизираха с помпа, както се пръска днес в оранжериите.

Преуспявах над средното ниво като студент и млад лекар. Но в живота на всеки човек се случват неща, които, въпреки всякакви оправдания за тях, не биха изглеждали особено добре, предадени с прости думи (ничия дейност от гледна точка на обичая и фарисейщината не би издържала прости напечатани думи). Освен това нещо в кръвта ми ме направи свой слуга. Накъсо, като нямах никакви здрави връзки в родината и желаейки да видя света, странствувах по него дълги години, като припечелвах из пътя. В моята практика това не бе трудна работа, защото бях винаги специалист в занаята си.

Четиридесетият ми рожден ден ме завари в Кайро като лекар. Това споменавам само защото там за пръв път срещнах Птоломей Хигс, който и в младостта си тогава се бе изтъкнал с необикновените си археологически и езикови способности. Спомням си как в онези дни се шегувах с него, че може да проклина на петнадесет езика като туземец и че можел да чете йероглифи, както епископ чете „Таймс“.

Е добре, лекувах го при тежка атака от тифус, но не взех хонорар от него, защото бе изхарчил до стотинка, каквото притежаваше за скарабеи или нещо подобно. Тази малка услуга съм длъжен да спомена; той никога не я забрави, понеже, каквито и да бяха недостатъците му (лично аз не бих му се доверил да остане сам с някакъв предмет, по-стар от хиляда години), Птоломей бе добър и предан приятел.

В Кайро се ожених за коптка. Тя бе жена със забележително потекло. По традиция в семейството й се твърдеше, че са произлезли от един от фараоните Птоломей, което е доста възможно и дори вероятно. Също така тя бе християнка и по свой начин добре образована. Обаче си оставаше ориенталка, а да се ожени европеец за ориенталка, което се опитвах да обясня на другите, е опасно нещо, особено ако той продължи да живее на Изток; това го отделя от обществено признание и интимност със собствената му раса. Все пак, въпреки че тая моя стъпка ме принуди да напусна Кайро и да отида в Асуан, тогава малко познато място, за да практикувам главно сред туземците, бог знае, че бяхме достатъчно щастливи заедно, докато чумата я отнесе, а с това и радостта ми в живота.

Преминавам през цялата тази история, защото има някои неща твърде отвратителни и твърде свещени, за да се пише за тях. Тя ми остави едно дете, един син, който, за да се препълни чашата на скръбта ми, бе отвлечен от хората на Махди, когато беше на дванадесет години.

Това ме довежда до истинската история. Никой друг не може да я напише. Оливър не желае, а Хигс не може (извън нещо научно или антично той е безнадежден). Така че аз трябва да го сторя. Във всеки случай, ако не е интересна, вината ще бъде моя, а не на историята, която, по съвест казано, е достатъчно странна.

Сега сме средата на юли, а бе миналата година, през декември, когато вечерта в деня на пристигането ми в Лондон, след отсъствието от половин живот, се озовах пред жилището на професор Хигс на Гилдфорд стрийт. На позвъняването ми отвори домоуправителката му, мисис Рейд, слаба и бледа стара жена, която ми напомни и все още ми напомня на съживена мумия. Тя ми каза, че професорът си е у дома, но има един джентълмен на вечеря. Препоръча ми кисело да дойда пак на идната сутрин. С мъка я убедих най-после да информира господаря си, че стар приятел от Египет му е донесъл нещо, което сигурно ще пожелае да види.

Пет минути по-късно аз опипвах пътя към всекидневната на Хигс, която мисис Рейд се задоволи да ми посочи от долния етаж. Това е голяма стая по цялата ширина на къщата, разделена на две от арки, където някога, в георгийските дни, е имало сгъващи се врати. Мястото бе в сянка с изключение на лампата, която светеше върху една маса, подготвена за вечеря, и върху необичайна колекция от антики, включително и две мумии с позлатени лица, подредени в саркофазите си до стената. В далечния край на стаята друга електрическа лампа бе спусната от еркерния прозорец и висеше над втора маса, покрита с книги. При нея видях домакина си, когото не бях срещал цели двадесет години, въпреки че, докато чезнех в пустинята, често си кореспондирахме. С него бе приятелят, дошъл на вечеря.

Най-напред ще опиша Хигс. За него трябва да констатирам, че даже и неприятелите му признават да е един от най-начетените археолози и един от най-големите специалисти по мъртвите езици в Европа, въпреки че никой не би отгадал това по външността му — беше на около четиридесет и пет години. По строеж бе къс и пълен, лице кръгло и червендалесто, коса и брада пламтящо червени, очи, когато можеше да се видят, защото обикновено носеше големи тъмни очила, малки и с неопределен цвят, но остри като игли. Дрехите му бяха толкова неспретнати, чудновати и износени, щото казваха, че полицаите неизменно го приканвали да се маха, когато се шляел из улиците нощем. Такъв бе и е външният вид на моя най-мил приятел професор Птоломей Хигс и само се надявам, че няма да се докачи, когато види това напечатано черно на бяло.

Видът на събеседника му, който бе седнал при масата, подпрял глава върху дланта си и заслушан в някакво научно разяснение с доста разсеян вид, бе напълно различен особено в контраст с него. Той бе висок, добре сложен младеж, доста слаб, но с широки рамене и очевидно двадесет и пет или двадесет и шест годишен. Лицето му бе с остри черти, така че само тъмните очи смекчаваха съмнението за твърдост. Косата му бе къса и права, кафява като очите. Изразът бе на одухотворен и способен човек, изключително приятен, когато се усмихнеше. Такъв бе и е капитан Оливър Орм, който впрочем би трябвало да обясня, че е само капитан на някакви доброволни инженери, въпреки че действително бе много способен войник, доказано в южноафриканската война, откъдето едва напоследък се бе завърнал.

Би трябвало да добавя още, че той ми направи впечатление на човек, който не дружеше с щастието или по-скоро когото щастието не обичаше. Действително младото му лице бе явно печално. Може би това бе, което ме привлече толкова много към него от първия миг, когато погледът ми падна върху фигурата му — та нали и мен Фортуна не обичаше от дълги години?

Докато стоях и съзерцавах тази двойка, Хигс погледна към папироса или каквото четеше (по-късно разбрах, че бе прекарал следобеда в развиване на една мумия и разучаваше плячката) и ме съгледа да стоя в сянката.

— Кой по дяволите сте Вие? — възкликна той с писклив и остър глас, какъвто придобиваше, когато е ядосан и обезпокоен. — И какво правите в моята стая?

— Спокойно! — каза другарят му. — Вашата домакиня ви каза, че някакъв ваш приятел е дошъл да ви посети.

— О да, тя го стори. Само че не помня някакъв приятел с лице и брада на козел. Пристъпи, приятелю, и всичко ще бъде наред.

Тогава аз влязох в осветения кръг и отново спрях.

— Кой е това? Кой е това? — промълви Хигс. — Лицето му е на… на… сетих се на стария Адамс, само че той е мъртъв вече десет години. Халифът го е ликвидирал, казаха. Древна сянка на отдавна загубения Адамс, бъди така добра да ми кажеш името си, защото губим време за безполезна мистерия.

— Няма нужда, Хигс, тъй като то е вече на устата ти. Е добре, аз бих те познал където и да е, но пък и твоята коса не побелява.

— Да, така е, твърде много оцветители има в нея. Пряк резултат от кръвожадния темперамент. Добре, Адамс, защото сигурно трябва да си ти. Радвам се да те видя, особено като се има предвид, че никога не отговори на някои въпроси от последното ми писмо за това, откъде си взел тези скарабеи от Първата династия, чиято автентичност, трябва да ти кажа, бе оспорвана от някои завистливи животни. Адамс, драги ми, стари приятелю, добре дошъл хиляди пъти! — И той сграбчи ръцете ми и ги стискаше, като добави, щом окото му падна върху един пръстен, който носех: — Бре, какво е това? Нещо доста необикновено. Но няма значение. Ще ми разкажеш след вечеря. Разреши да те запозная с моя приятел капитан Орм, много добър познавач на арабски и с доста елементарни познания по египтология.

— Мистър Орм! — представи ми се младият човек, като ми се поклони.

— О, добре, мистър или капитан, каквото обичате. Иска да каже, че не е в редовната армия, макар да е бил на фронта през цялата бурска война и ранен три пъти, веднъж направо през дробовете. Ето и супата. Мисис Рейд, поставете още един прибор. Аз съм страшно гладен. Нищо не ми създава такъв апетит, както развиването на мумии. Това съдържа толкова много интелектуални главоблъсканици в добавка към физическата работа. Яжте, човече, яжте. Ще разговаряме после.

И така ние ядохме, Хигс неутолимо, защото апетитът му бе винаги отличен, може би защото той бе тогава практически въздържател. Мистър Орм яде умерено, а аз — както подхожда на човек, живял с месеци главно със зеленчуци и плодове.

Когато храненето завърши и чашите ни бяха пълни с порто, Хигс отпи вода, запали голямата си лула от морска пяна, която винаги пушеше, и побутна към нас кутията с тютюн, служила някога като надгробна урна за сърцето на един стар египтянин.

— Сега, Адамс — каза той, когато ние също бяхме натъпкали лулите си, — разкажи ни какво те е възвърнало от Сенките. Накратко, вашата история, човече, вашата история.

Аз измъкнах от пръста си пръстена, който той бе забелязал — дебела халка от доста светло злато в размер, какъвто обикновена жена би носила на първия или втория си пръст. В него бе монтиран прекрасен плочест сапфир, гравиран със странни архаични букви. Сочейки тези букви, запитах Хигс, дали може да ги разчете.

— Да ги разчета ли? Разбира се! — отговори той, като измъкна една лупа. — Ти не можеш ли? Не, спомням си, никога не си бил добър за нещо с над петдесет годишна давност. Хей! Това е ранноевропейски. А! Разбрах го — и той прочете:

„Подаръкът на Соломон, владетелят — не, Великият — от Израел, Любимецът на Йах, на Македа от страната Саба, Царица, Дъщеря на Царе, Дете на Мъдростта, Прекрасна“.

— Това е писанието на твоя пръстен, Адамс, наистина великолепен пръстен. „Царица на Саба — Ват-Мелахим, Дъщеря на Царе“ с нашия стар приятел Соломон вътре. Прекрасно, наистина прекрасно! — и той докосна златото с езика си и го опита със зъби. — Хъм, къде намери тази интелигентна фалшификация, Адамс?

— О! — отвърнах, като се засмях. — Обикновено нещо, разбира се. Купих го от едно магаретарче в Кайро за около тридесет шилинга.

— Наистина — отговори той подозрително. — Трябваше да помисля, че камъкът за него струваше повече от това, въпреки че, разбира се, това може да е само стъкло. Гравировката също е първокласна. Адамс — добави той строго, — ти се мъчиш да ни заблудиш, но нека ти кажа, че не можеш да подведеш Птоломей Хигс, знаеш това. Този пръстен е безсрамна измама. Но кой постави еврейския на него? Той е добър учен, все пак.

— Не зная — отговорих. — Не разбирах досега, че това е еврейски. Да си кажа право, аз мислех, че е староегипетски. Зная само, че ми е даден или по-скоро ми е зает от една жена, чиято титла е Валда Нагаста, и че се предполага тя да е потомка на Соломон и Савската царица.

Хигс вдигна пръстена и отново го погледна. После, като че ли в момент на разсеяност, го пусна в джоба на жилетката си.

— Не искам да бъда груб и затова няма да ти противореча — отговори ми той с нещо като изпъшкване. — Или пък да кажа нещо, освен че, ако някой друг ми беше измислил такава басня, бих му казал, че е обикновен лъжец. Но, разбира се, понеже всеки ученик знае, че Валда Нагаста — тоест Дете на Царе на египетски — е почти същото като Ват-Мелахим — тоест Дете на царе на еврейски…

Тогава капитан Орм избухна в смях и отбеляза:

— Лесно е да се разбере, защото никак не сте популярен сред антикварния свят, Хигс. Вашите методи на спорене са такива на дивак с каменна брадва.

— Ако си отваряш устата само за да покажеш невежеството си, Оливър, по-добре е да я държиш затворена. Хората, които носеха каменни брадви, са прогресирали далеч отвъд състоянието на диваци. Но аз предлагам да оставиш на доктор Адамс възможността да разкаже историята си, след което можеш да критикуваш.

— Може би капитан Орм не желае да се отегчава от нея — казах аз, на което той ми отвърна веднага:

— Напротив, аз бих желал твърде много да я чуя, разбира се, в случай, че желаете да ми се доверите, както на Хигс.

Аз размислих за момент, понеже, да си призная право, по редица причини намерението ми бе да се доверя само на професора, когото познавах да е колкото предан, толкова и груб. И все пак някакъв инстинкт ме победи да направя изключение в полза на този капитан Орм. Харесвах човека. Имаше нещо в тези кафяви очи, което ме трогваше. Също така ми се видя странно, че тъй се бе получило да е тук в този случай напълно неочаквано; че даже и най-дребните обстоятелства са или предопределени, или резултат на машинациите на някакъв неотменен закон, при което краят е познат на силата, направляваща стъпките ни, въпреки че още не е определена.

— Разбира се, че желая — отговорих аз. — Вашето лице и приятелството ви с професора са достатъчен паспорт за мен. Само трябва да ви помоля да ми дадете честната си дума, че без мое разрешение няма да повторите никъде това, което се готвя да ви разкажа.

— Разбира се! — отговори той, при което Хигс се намеси:

— Ето, това е достатъчно. Ти не искаш двамата да целунем Библията, нали? Кой ти даде този пръстен и къде си бил последната дузина години и откъде идваш сега?

— Бях пленник на Халифа между другото. Имах пет години това забавление, от което гърбът ми би дал някои доказателства, ако се съблечех. Мисля, че съм почти единственият човек, който не е приел исляма и на когото са разрешили да живее. Това беше, защото съм лекар и следователно полезен човек. Останалото време прекарах в скитане из североафриканските пустини в търсене на моя син Родерик. Спомняте си момчето или би трябвало, защото сте негов кръстник и аз ви изпратих фотография от него като малко хлапе.

— Разбира се, разбира се — каза професорът с друг тон. — Наскоро аз намерих едно коледно писмо от него. Но, драги Адамс, какво се случи? Никога не съм чул.

— Той отиде нагоре по реката да стреля по крокодили въпреки моята забрана, когато беше на около дванадесет години — недълго след смъртта на майка му — и някакви скитащи привърженици на Махди го отвлекли и продали като роб. Търсил съм го от тогава, защото бедното момче бе предавано от племе на племе, при което изкуството му на музикант ми помагаше да го следвам. Арабите го наричат Певецът на Египет заради прекрасния му глас и изглежда, че се е научил да свири на техните туземни инструменти.

— А къде е той сега? — запита Хигс, като че се страхуваше от отговора.

— Той е или беше любимият роб в един варварски, полуграмотен народ, наречен Фунг, който живее в далечната вътрешност на Северна централна Африка. След падането на халифата аз го последвах там. Това ми отне няколко години. Няколко бедуини организираха експедиция да търгуват с тези Фунг и аз се присъединих към тях. През една нощ ние лагерувахме в подножието на някаква долина отвъд голямата стена, която обгражда свещеното място с техния идол. Аз яхах нагоре до тази стена и през отворените порти чух някой да пее на английски с красив теноров глас. Това, което той изпя, бе един химн, който бях предал на сина си. Той започва: „Остани с мен, бързо пада навечерието“. Веднага познах гласа. Слязох от коня и се вмъкнах през портите. Скоро стигнах до едно открито място, където един младеж седеше върху нещо като скамейка и пееше. От двете ми страни имаше лампи, а пред него — голяма група слушатели. Видях лицето му и въпреки тюрбана, който носеше.

Някаква лудост ме обзе и извиках силно: „Родерик, Родерик!“ и той скокна, като се взираше диво около себе си. Публиката също се вдигна и един от тях ме видя да се крия в сянката. Те се хвърлиха към мен с гневен рев, защото бях осквернил тяхното светилище. За да спася живота си, аз избягах обратно през портите. Да, след всичките тези години на търсене аз все пак останах жив, вместо да умра, и въпреки че бях ранен с копие и камъни, успях да достигна и скоча на коня си. После, като се насочих настрана от лагера ни, галопирах на някъде, за да спася мизерния си живот от тези диваци. Толкова силно е втъкан инстинктът за самосъхранение в нас. От далече аз погледнах назад и видях в светлината на запалените палатки, че Фунг атакуваха арабите, с които бях пътувал. Предполагам, защото са ги помислили за съучастници в светотатството. По-късно чух, че са избили всички до един, бедните хора, но аз избягах, който бях довел неволно тяхната гибел.

Продължих да галопирам нагоре по един стръмен път. Спомням си, че чувах да реват лъвове около мен в тъмнината. Спомням си, че един от тях скочи върху моя кон и бедното животно изцвили. После не си спомням нищо, докато не се намерих — предполагам, че е било около седмица по-късно — да лежа на верандата на хубава къща и красиви жени с абисински лица да се грижат за мен.

— Звучи като да е едно от загубените племена на Израел — забеляза Хигс саркастично, като пафкаше голямата си лула от морска пяна.

— Да, нещо от този род. Подробностите ще ви предам по-късно. Главните факти са, че тези хора, които бяха ме прибрали, се наричаха абати, живеят в един град, наречен Мур, и претендират да са потомци на едно племе от абисински евреи, изгонени и преселили се в това място четири или пет столетия по-рано. Накратко те изглеждат като евреи, упражняват западната форма на еврейската религия, цивилизовани са и умни по свой начин, но в последната фаза на деградация поради женене помежду си. Това са около девет хиляди души от общата им бойна сила, въпреки че преди три или четири поколения са имали двадесет хиляди, и живеят в ежечасен ужас за изтребление от околните Фунг, които имат традиционна омраза към тях, като към владетели на прекрасната твърдина, принадлежала някога на техните предци.

— Гибралтар и Испания още веднъж — предположи Орм.

— Да, с тази разлика, че положението е обратното. Абатите на този централноафрикански Гибралтар се разлагат, а фунг, които съответствуват на испанците, са жизнени и се увеличават.

— И така, какво стана? — запита професорът.

— Нищо особено. Успях да убедя тези абати да организират експедиция за спасяване на моя син, но те ми се изсмяха. Постепенно открих, че имаше само един човек между тях, който въобще струваше нещо, и това се оказа техният наследствен владетел, който носеше импозантните титли Валда Нагаста или Дете на Царе и Такла Варда или Розова Пъпка, много красива и темпераментна млада жена, чието лично име е Македа…

— Едно от имената на първите Савски царици — измърмори Хигс. — Другото е Белчис.

— Под претекста да я обслужа медицински — продължих аз, — понеже другояче техният мизерен етикет едва ли би ми позволил достъп до една толкова издигната особа, аз обсъдих нещата с нея. Тя ми съобщи, че идолът на Фунг бе изработен като огромен сфинкс или така аз го схванах от нейното описание, защото никога не съм го виждал.

— Какво! — възкликна Хигс, като скочи. — Един сфинкс в Северна централна Африка! Е добре, най-после защо не? За някои от фараоните се смята, че са имали връзки с тази част на света или даже са се преселили от там. Аз мисля, че Макриизи повтаря легендата. Предполагам, че е овча глава.

— Тя ми каза също така — продължих аз, — че там имат традиция или по-скоро вярване, равно на сигурност, че ако този сфинкс или бог, който между впрочем е лъв и се нарича Хармак…

— Хармак! — отново ме прекъсна Хигс. — Това е едно от имената на сфинкса Хермахис, бог на зората.

— Ако този бог — повторих аз — би бил разрушен, народът на Фунг, чиито предци са го построили, както казват те, трябва да се придвижи от тази страна през голямата река на юг. В момента съм забравил името й, но мисля, че трябва да е приток на Нил. Аз й предложих при тези обстоятелства за най-подходящо нейният народ да се опита да разруши идола. Македа се изсмя и каза, че това е невъзможно, тъй като той е с големината на малка планина, и добави, че абати отдавна са изгубили всякакъв кураж и предприемчивост и са доволни да стоят в тяхната плодородна и обградена с планини земя, като се хранят с разкази за минало величие и се боричкат за чинове и за помпозни титли, докато денят на гибелта ги достигне. Запитах дали тя също е доволна. Отговори: „Разбира се, не!“ Но какво можеше да стори тя, за да регенерира народа си, когато бе само жена и последната от безкрайна поредица владетели.

„Избавете ме от Фунг — добави тя разгневено — и аз ще ви дам такава награда, каквато не сте сънували. Старият пещерен град хей там е пълен със съкровища, които са погребани със своите древни царе, преди да дойдем в Мур. За нас те са безполезни, тъй като нямаме с кого да търгуваме, но съм чула, че народите от външния свят обожават златото.“

„Не искам злато — отговорих аз. — Искам да спася сина си, който е затворен отвъд.“

„Тогава — каза Детето на Царе — трябва да започнете, като ни помогнете да унищожим идола на Фунг. Няма ли средства, чрез които това може да се извърши?“

„Има средства“ — отговорих аз и се опитах да й обясня свойствата на динамита и на други по-мощни експлозиви.

„Идете в собствената ви страна — възкликна тя нетърпеливо — и се завърнете с това вещество и с двама-трима, които могат да боравят с него, и аз давам клетва да им предоставя цялото богатство на Мур. Само така можеш да спечелиш моята помощ за спасяване на твоя син.“

— Е добре, и какъв бе краят? — запита капитан Орм.

— Това: те ми дадоха малко злато и експорт с камили, които бяха спуснати надолу по таен път в планините, за да се избягнат фунг. С тези хора аз прекосих пустинята до Асуан безопасно, едно пътуване от много седмици. Там ги оставих на лагер преди около шестдесет дни, като им поръчах да изчакат завръщането ми. Пристигнах в Англия тази сутрин и щом можах да установя, че сте жив и кой е адресът ви от една справочна книга, наречена „Кой е кой“, дадена ми в хотела, дойдох тук.

— Защо дойдохте при мен? Какво искате да направя аз? — запита професорът.

— Дойдох при вас, Хигс, защото зная колко много сте заинтересувани от всичко антично и защото желаех да ви дам първата възможност не само да спечелите богатство, но и да станете прочут като откривател на най-прекрасните реликви на античността, които са останали на света.

— С много добър шанс да ми бъде прерязано гърлото в добавка — изръмжа Хигс.

— Що се отнася до това, какво искам да направите — продължих аз, — искам да намерите някого, който разбира от експлозиви и би предприел работата по вдигане на идола на фунг във въздуха.

— Хубаво. Това все пак е доста лесно — каза професорът, като посочи капитан Орм с лулата си и добави: — Той е инженер по обучение, войник и много добър химик. Той също знае арабски и е бил отгледан като дете в Египет — точно човекът за работа, ако пожелае да отиде.

Размислих за миг, после, подчинявайки се на някакъв инстинкт, погледнах нагоре и запитах:

— Бихте ли го сторили, капитан Орм, ако условията могат да се уредят?

— Вчера — отговори той, като почервеня слабо — щях да ви отговоря: „Разбира се, че не“. Днес отговарям, че съм готов да обмисля работата — ако Хигс ще отиде също така и вие можете да ме осветлите по определени пунктове. Обаче ви предупреждавам, че съм само аматьор в трите професии, които професорът спомена, макар да е вярно, че имам доста опит.

— Би било грубо да запитам, капитан Орм, защо двадесет и четири часа са направили толкова голяма разлика във вашите възгледи и планове?

— Не грубо, но неловко — отговори той, като почервеня отново, този път повече. — Все пак, тъй като е най-добре да бъда откровен, ще ви кажа, вчера вярвах в себе си да съм наследник на много голямо богатство от един чичо, чиято фатална болест ме върна от Южна Америка, преди да възнамерявах да си дойда, и за чийто наследник бях отгледан. Днес научих за пръв път, че той се е оженил тайно миналата година за една жена много по-долу от него по ранг и е оставил дете, което, разбира се, ще вземе цялата му собственост, тъй като умря без завещание. Но това не е всичко. Вчера вярвах, че съм сгоден, но днес съм осветлен и по този въпрос. Дамата — допълни той с известна горчивина, — която желаеше да се омъжи за наследника на Антони Орм, не желае повече да стори това за Оливър Орм с общи притежания по-малко от десет хиляди фунта. И, както разбрах, тя има предвид по-добър брак. Решението й наистина опрости нещата — каза той, като стана и отиде до другия край на стаята.

— Потресаваща история — прошепна Хигс. — Отнесли са се отвратително с него. — И той продължи да изразява мнението си за въпросната дама, за нейните роднини и за покойния корабопритежател Антони Орм с такива изрази, че ако се напечатеха, цялата история щеше да стане подходяща за семеен прочит. Откровеността на професор Хигс е добре позната в археологическите кръгове, така че не е необходимо да давам подробности.

— Това, което не мога да разбера точно, Адамс — добави той високо, когато видя, че Орм отново се завърна, — и което, мисля, и двамата бихме желали да знаем, е вашата точна цел за тези предложения.

— Страхувам се, че лошо съм се изразил. Мисля, аз ви разясних, че аз имам само едно намерение — да спася моя син, ако е още жив, както вярвам. Хигс, постави се на моето положение. Представи си, че нямаш нищо и никого, за които да се грижиш, освен единствено за едно дете и че това дете ти е откраднато от диваци. Представи си, че след многогодишно търсене си чул самия му глас и си видял лицето му, вече възмъжало, но все същото, това, за което си мечтал и желал от години; това, за което би дал хиляди живота, ако би имал време да размислиш. И след туй напорът на ревящата фанатизирана тълпа, провалът на куража, на любовта, на всичко, що е благородно, под натиска на първичния инстинкт, който има само един девиз „Спаси живота си“. Накрая, представи си този страхливец спасен, живеещ на няколко мили от сина си, който бе изоставил, и все пак напълно неспособен да го спаси или даже да се свърже с него заради малодушието на тези, при които се бе приютил.

— Добре! — изръмжа Хигс. — Представих си цялата тази високопоучителна история. Какво от това? Ако искате да кажете, че вие сте за упрекване, не съм съгласен с вас. Не бихте помогнали на сина си, ако оставехте да ви прережат гърлото, а вероятно и неговото.

— Не зная — отговорих аз. — Размишлявах по това толкова дълго, че ми се струва да съм се опозорил. И така, появи се възможност и аз я приех. Тази дама, Валда Нагаста или Македа, която, мисля, също е размишлявала за положението, ми Направи предложение — предполагам без знанието или съгласието на нейния Съвет. „Помогнете ми — каза тя — и аз ще ви помогна. Спасете моя народ и аз ще се опитам да спася вашия син. Мога да заплатя за вашите услуги и за тези на когото и да бихте довели с вас.“ Отговорих, че това е безнадеждно, тъй като никой не би повярвал тази история. Тогава тя извади от пръста си престолния пръстен или държавния печат, който сложихте в джоба си, Хигс, и каза: „Моите майки са носили това от дните на Македа, Савската царица. Ако има учени хора из вашия народ, те ще прочетат нейното име върху него и ще знаят, че не говоря лъжи. Вземете го като залог и вземете също достатъчно от нашето злато, за да купите веществата, за които говорите и които крият огньове, можещи да изхвърлят планини към небето, и услугите на опитни и доверени хора, господари на това вещество; само двама или трима, защото повече не биха могли да се транспортират през пустинята, и елате обратно да спасите сина си и мен.“ Това е цялата история, Хигс. Ще приемете ли задачата, или да се опитам другаде? Трябва да решите, защото нямам време за губене, ако искам да стигна Мур отново преди дъждовете.

— Имате ли от това злато, за което говорихте, със себе си? — запита професорът.

Измъкнах кожена торбичка от джоба на палтото си и изсипах няколко монети върху масата. Той ги изследва внимателно.

— Пръстенови пари — каза той скоро. — Биха могли да са англосаксонски, а и всякакви. Датирането е абсолютно несигурно, обаче според изгледа бих казал, че са слабо сплавени със сребро. Да, ето парче, което е окислено — то е без съмнение старо.

После той извади пръстена от джоба си и изследва печата и камъка през силната лупа.

— Изглежда редовно — каза той. — Въпреки че съм бил мамен някога, вече не допускам много грешки. Какво ще кажете, Адамс? Трябва да го върнете, нали? Свещено поръчение! Само ви е заето! Е добре, вземете го непременно. Аз не желая това. Добре, работата е рискована и ако някой друг ми я бе предложил, бих му казал да отиде до… Мур. Но Адамс, момчето ми, вие спасихте някога живота ми и никога не пратихте сметка, защото бях затруднен, и аз не съм забравил това. Освен туй работите са твърде напечени за мен тук поради известен диспут, за който, предполагам, не сте чули в Централна Африка. Мисля, че ще дойда. Какво ще кажеш, ти, Оливър?

— О! — каза капитан Орм, като се събуди от унеса. — Ако вие сте доволен, и аз съм съгласен. За мен няма значение къде ще отида.