Петър Бобев
Калиакра (4)

Съзаклятниците

Една-единствена вощеничка осветяваше тъмната, мразовита зала, в която някога боилът Йолпан бе уреждал пиршествата си. От миналото охолство бяха останали само старите дъбови маси, раклите и столовете, украсени с изкусна резба, но вече оръфани, почернели от времето. Над прозорците бяха спуснати, да закриват любопитни погледи отвън, плътни сукнени завеси, изтъркани и проядени от молците. Върху масата бяха сложени гледжосани блюда и чаши, такива, каквито могат да се видят на всяка занаятчийска трапеза в Калиакра. Нявгашната златна и сребърна посъда се бе стопила отдавна. Още Муса хан беше отнел именията на Иолпан, та да ги хариже като зиамети и тимари на поддръжниците си. После султан Мехмед ги прераздаде на спахиите си. Някои от предишните български велможи успяха да запазят част от бащиниите си: едни скрити на сянка под крилото на исляма като Хасанбейовия баща, други дори без да променят вярата си, само приели да служат на султана. От Иолпановия род никой не предложи услугите си. Затуй до днес Звездена преживяваше, като продаваше покъщнина и чеиз на турски аяни и забогатели български технитари и търговци.

Бледото сияние на свещта играеше по замислените лица на събраните хора. Начело седеше самата болярка, с дълга морава дипленица, с листа и цветенца от сърма, с червена шапчица на тъмните коси, която някога е била извезана с маргарит, а сега на негово място блещукаха люспици от седеф. За тоя случай бе облякла Звездена рухото, с което се бе гиздила и майка й, и баба й — единственото, с което не бе посмяла да се раздели, запазила го като скъп спомен.

От дясната й страна седеше слепият просяк, който от три дни протягаше паничка пред черквата — сега вече променен, зрящ и силен мъж, с горда осанка. Не просяк, не селяк, не купец, а — властел, свикнал да му се подчиняват. До него бащата на Калина, старият кръчмар Боян, беше опрял и двата си пестника в масата. Отляво пък беше забил поглед в пода като сраснал с тежкия стол, Иван Дъба. После се редяха притихнали пред опасното начинание Йончо Ковача и Коста Куюмджията. Точно срещу болярката бе подарял брада на двете си ръце самият Хасан бей и нетърпеливо местеше очи от едно лице на друго. До него мълчеше намусен, седнал върху крайчеца на стола, сякаш всеки миг ще рипне да побегне, забравил от смут да отложи калпака си, Горан, старейшината на близкото село.

Звездена се изправи. Очите й излъчваха такъв огън, лицето й грееше с такова вътрешно горене, че от това дребната й снага сякаш неусетно израсна, хвърли великанска сянка върху стената.

— Братя българи! — рече тя с тръпнещ от вълнение, а в същото време твърд като стомана глас. — Повече няма да чакаме. Види се, поп Ставрос няма да дойде.

— Уплашил се е — подхвърли Йончо.

— Каквото и да е, той си е грък. Няма да милее чак толкоз за Българско я. Поканихме го като християнин. Надявахме се да ни помогнат и другите гърци. Но нищо, ще минем и без тях.

Тя преглътна и продължи с още по-тържествен глас:

— Вече да ви кажа защо сме се събрали. Сред нас е пратеникът на цар Фружин. Чуйте неговите думи!

Престореният слепец остана неподвижен, без да трепне под погледите, които се вторачиха в него. И така, без да вдигне глава, сякаш заучил наизуст словото си от стотиците му повтаряния по всички кътища, където бе минал, заговори:

— Малко ще приказвам. Защото нашата цел иска дела, не думи. Цар Фружин иска да знае дали има още българи в бащиното му царство. Ще се вдигнат ли воините му с оръжие да прогонят измаелитите, които погазиха страната му? Е, думайте, какво да отвърна на нашия цар!

Хората мълчаха, едни навели ниско глави, други устремили замислени погледи далеч отвъд стените, към имот, домове и челяд.

Боян Кръчмаря облиза устни:

— Какво искаш от нас? — запита той.

— Бунт! — отвърна пратеникът.

Кръчмарят изръмжа сърдито:

— Наситихме се на бунтове. Преситихме се. Отвътре тая царщина не се събаря. На какво друго се нада цар Фружин?

— Владислав Ягело и Хунияди Янош ще навлязат в Българско с рицарите си. Със сърбите и власите. А Скендер бег и Караманоглу ще ударят от юг.

— Тая зима Владислав и Янкул воевода избягаха от Златишкия проход. Бъхта ги султан Мурад. Кога пак набраха сили?

Гласът на непознатия потрепера от гняв:

— Не ги би султанът. Заледи се друмището. Не даде ни кола, ни добиче да дойдат до войскарите, ни хляб да принесат, ни вода, ни оръжие. Затуй. Ама сега ще ги бие. Ибрахим бег, емирът от Караман, най-върлият враг на Мурад, макар че е негов зет, писал на Владислав. Тъй рекъл той в писмото: „Мурад полудя. Даде трона си на едно момче, на сина си Мехмед. А той живее сред песни и жени, яде и пие. Ударѝ го ти от запад, аз от изток и ще го смажем.“

Боян Кръчмаря повтори въпроса си:

— От нас, от нас какво искате?

Посланикът сви рамене.

— Засега нищо. Само да знаем. Да си знаете и вие. Да се уговаряте с други българи, да стягате оръжие. И кога чуете, че цар Фружин е навлязъл, да се дигнете! Ей това!

— Ами ако Владислав пак побегне? Тогава? Фружин ще се върне в Маджарско, имал си там и крепост, и палати, и челяд. Ще се върнеш и ти с него. А народът пак ще остане да ви сърба попарата. Така ли е?

— Не е така! — разгорещи се непознатият. — И Владислав си има астролози, както всички господари. По звездите му гадаят бъдещето. Те му казали туй, което и аз ще ви кажа. Щастлива е тая година 1444! Да не я пропуснем! Година на трите четворки. Магическо число е четворката. Още по-силни са три четворки. Победна ще бъде тая година. За слава! Най-сетне кръстът ще смаже полумесеца!

Мълчал досега, Иван Дъба се надигна.

— Ясно, чухме. Искате пак ние да вадим кестените. Когато дойдоха османците, болярите първи се отметнаха да запазят власт и сила, да добият хареми. И Балтаоглу Сюлейман, капуджибашията на султана, е българин; и Искендер паша, братът на Фружин, за турска вяра загина в Анадола; и бан Янко в София; и бащата на Хасан бей. Един ли е, двама ли са? Че нали и половината яничари са все българи? Ами другите, дето, без да са се обрязали, са по турци от турците? Та не надви ли Баязид крал Сигизмунда при Никопол с подкрепата на Стефана Лазаревича? Та не загинаха ли и деспот Константин от Велбъдж и Марко Кралевити от Прилеп във Влашко все за турската вяра?

— Това е вярно — пресече го рязко пратеникът. — Ала има и други. За тях не споменяш. Какво ще кажеш за цар Фружин, който половин век шета по света помощ за вас да изпроси; за Константин Срацимировия, за Киприян митрополит Киевски, за Григорий Цамблак, за Константин Костенечки, за византийския патриарх Йосиф, брата на цар Шишмана, който щеше да се откаже от патриаршеството си само да склони папата за кръстоносен поход срещу измаелтяните…

— И за тях ще кажа! — наежи се седларят. — Останалите боляри побягнаха при други царе. Ала не копачи, не и божеци. И там пак боляри и владици. А ние, простите хора? И тук роби, и там да избягаме — пак роби. Народът пак ще си остане туй, що си е. Ще гризе жълъди със свинете като Ивайло, преди да грабне короната; ще нагъва просеника, омесен с плява и пепел; ще се дърли във въшливите си конопени ризи. Не се лъже вече народът, боиле. При Кадъ Мустафа не му е по-зле, отколкото при българските боляри.

Пратеникът се изправи разтреперан от гняв и вълнение. Взе меча, който лежеше върху масата, и го целуна.

— По стар български обичай се заклевам да кажа истинната! Пред мен все тъй, с целувка върху меча, се закле и царят на българите Фружин Шишман. С царската си щедрост ще награди той всички, що вдигнат оръжие: болярите — с прежните им санове и владения; хората от народа, първенците в боя, в боляри ще въздигне вместо ония, що са изпрели или род и вяра продали. Останалият народ по зевгар земя ще получи и зевгар волове да си я оре и засява…

Сякаш не чул щедрото царско обещание, Коста Куюмджията рече:

— Все си мисля. За годината. Вярно е, с три четворки, чудна година! Ала аз виждам и друго. Не съм звездоброец, не мога да гадая по звездите. Плаши ме туй, братя — съберете й числата! Не прави ли „13“? А „13“ е лошо число, дяволско число! За слава ли говори? Или за погибел? Защо Владислав не опита сам, без да меси народа? Има си рицари, ще събере кръстоносци… Нали и папата…

— Защото не му стигат жълтиците. А наемниците за пари се бият. Кръстоносците също. Не щат вече само със сол от маджарските солници да им плаща, както преди. Затуй… И чуйте що ще ви кажа! Свободата с кръв се откупува…

И млъкна недоволен. Навред все тъй го засрещаха. Обезверен бе вече народът. Смазан от тегла и поражения. Какво щеше да каже сега пратеникът на своя цар, като се върнеше при него? На тоя цар, който също не бе убеден в победата, нито в звездобройските прорицания, който не една, не две, а петдесет години търчеше от един кралски двор в друг, съюзи да крои, войни срещу Турция да подклажда — дано някак успее да освободи народа и царството си. Петдесет години — и все напразно.

Потисна въздишката си и се обърна към Хасан бея, който бе мълчал упорито досега:

— Княже, чакам и теб. Защото за нас ти не си Хасан бей. За нас и под турска гъжва ти оставаш все българин, наш брат. Какви думи да предам на цар Фружин от княз Асен, потомъка на славния деспот Добротица, от законния наследник на Карвунската хора?

Хасан бей трепна. Страшен смут бе овладял душата му и от словата на пратеника, и от тревогите на съгражданите му. А и такъв си беше Хасан бей — трудно решаваше. Но кога решеше, недовършено, наполовина не изоставяше. А много обещаваше цар Фружин — цялата Карвунска хора. От прост слуга на османците с дребен тимар от десетина селца — княз, все едно цар. Дорде бе жива майка му, все това му бе повтаряла и втълпявала: „Помни, сине, че си княз! Български княз! Нищо, че си потурчен. И с турска вяра, и с християнска, кръвта вода не става.“ Не бе забравил майчината заръка Хасан бей. Не бе забравил българската си кръв. И навярно, без да се замисли, щеше да целуне меча и да се обрече на далечния непознат цар Фружин, ако не беше другото…

Когато идваше насам, от тъмнината бе изскочил, сякаш изблъвнат от пъкъла, Прокажения. И го бе спрял. Бе го заговорил. А никога преди не бе дръзвал това. Та той с никого не говореше. Знаеше, болестта му будеше ужас. А сега бе протегнал ръка да го спре и бе изфъфлил през разядените си устни:

„Отдавна ви дебна. Събирате се. Един подир друг. Що пак замисляте? Винаги все така — почнете да шушукате. И докарвате кланетата.“

Хасан бей не му бе отговорил, беше слисан.

„Недейте така — бе добавил Прокажения, — по-лесно се запазва свободата, по-трудно се извоюва отново. А вие, болярите, с лека ръка хвърлихте народа в робството.“

„И вие, богомилите!“ — бе успял да се опомни Хасан бей.

„И ние, вярно е. Всички: боляри и църковници, селяци и богомили. Ние натикахме вълка в кошарата. А сега? Късно е вече. Никой няма сила да го прогони. През пет години, през десет — оттогава все размирия правите вие, болярите. Власт и сила да си възвърнете. И все се отървавате, побягвате. А простотията мре. Ще затриете нещастния народ. Ако и сега пак нещо такова сте си наумили, ако пак ще го пращате на кланицата — ще ви издам, да знаеш, по-добре да се затрият неколцина велможи, отколкото цял град“.

Хасан бей едва се бе сдържал да не го прасне с ятагана, да отдели грозната очилата качулка от расото му, ведно с главата.

Едва бе дочул последните му думи:

„Опази ли се народът, ще си направи и царщина. И цар ще си намери, и боляри.“

Не го бе дослушал Хасан бей. Но сега, при грижовните думи на градските първенци почувствува, че е имало нещо, за което е струвало да се замисли. Наистина, не може тъй, с лека ръка, бунт да се дига, хората на смърт да се пращат. И сякаш не той, а Прокажения заговори с неговата уста:

— Не може тъй, с лека ръка, народа в кланица да се проважда. Кой друг, ако не аз, може да знае султанската сила? Голяма е тя, братя, ненадмината. Право думат — и бай Иван, и бай Боян. Щом не е дошъл, значи и поп Ставрос мисли тъй…

Не свари да довърши. Пребледняла, със задъхана от възмущение уста, Звездена се изправи. Очите й святкаха като размахан меч, гледаха така, сякаш можеха като пики да пробождат.

— И това ми било мъже! Та няма ли у вас поне капка българска кръв? Кажете де, докога ще траем? При Кадъ Мустафа не било тежко. Турци и българи равни смятал, все чада на аллаха. А новият, дето му викат Курт Али, и той ли божи чада ви смята? Опитва Кадъ Мустафа вълчета наедно с кученца да отглежда. Да ги побратимява. Опитвали ли сте и вие? Кога пораснат, побратимените вълци изядат побратимените кучета…

Тогава се надигна и селянинът Горан.

— Може да не е толкова тежко за вас, технитари и купци. Нали на султана войската обличате, нали ятаганите й ковете, нали търговията му въртите? А селенията? Ти рече — жълъди яде, просеник с плява и пепел дъвче. Да речем, тук, в Калиакра, при Кадъ Мустафа не е чак толкова зле. А как е в Карвуна, във Варна, в Карнава, в Овеч? Не пищи ли кански народът от безправие и грабежи?

Изведнъж Звездена се обърна към Хасан бей:

— Ти нищо не рече, княже. Тъй могат да отвръщат, плитки сметки да кроят само технитари и търгаши. Аз питам болярин, княз. Какво мислиш ти, княже Асене? Ще дойдеш ди с нас?

Внезапно гласът й омекна.

— Защото закъде сме без внука на Добротица? Пратеникът на царя търси тебе, не внучката на боил Йолпан. Или ела с нас, или тръгвай, още сега ни предай на Курт Али! Да знаем поне, че кръвта на Добротица ни е отровила…

На външната врата се почука боязливо. Всички трепнаха.

Звездена припна да отвори, а пратеникът наля от каната вино в пръстените чаши.

— Да знаете! — рече той. — На гуляй сме се събрали. Сватосваме Звездена с Никюпския жупан. Запомнете, Богдан жупан!

Девойката запита през залостената врата:

— Кой е?

Надяваше се за поп Ставрос. Размислил е, решил е. Ама не. Отговори друг:

— Аз съм, Банко, слугата на Кадъ Мустафа. Отвори! Нещо много важно ще ти кажа.

С разтуптяно сърце тя отмести резето.

— Слушай! — забърза слугата. — Прати ме кадията. Тъй рече да ти предам: Щял да дойде у вас с Али бей. Още тая вечер. След малко…

Тя затвори подире му вратата и изтича при гостите.

— Става нещо. Недай боже да е издайничество! Кадъ Мустафа ни предупреждава. Щял да дойде у нас с Вълка, с Курт Али.

Всички пребледняха. Познаваха славата на Евнух бей. Засуетиха се.

— Забъркахте ни в белята! — изсумтя Иван Дъба. Да се махаме, дорде е време!

И без да погледне повече към другите, забърза към изхода. Но се дръпна като ужилен. Медната ръчка затрака нетърпеливо. Сърдит глас отвън се провикна:

— Отваряй, мари!

Царският пратеник опита да успокои събраните хора:

— Още нищо няма. Помнете какво ви рекох. Сядайте да ядете и пиете! Само мене укрийте!

Нямаше що да сторят. Седнаха. Хванаха с разтреперани пръсти чашите. А болярката отведе госта в избата. После се върна да отвори.

Десетина яничари нахлуха в пруста с голи ятагани. Хасан бей се изпречи насреща им.

— Къде така сте се юрнали в чужд дом, като нощни хайдуци?

Те спряха смутени. Бяха войници. А той — бей. Ала евнухът не ги остави да се двоумят.

— Юруш бре, калпазани! Що ви рекох? Вържете ги всички!

И преди съзаклятниците да се усетят, се видяха с вързани ръце.

— Претършувайте къщата! И тавана, и мазето!

Хасан бей опита да запази самообладание:

— Какво значи това, беим? Да връзваш мирната рая, да лепнеш дамга върху правоверен, верен капудан на падишаха — да го дари аллах с радост и на тоя, и на оня свят!

Евнухът сякаш не го чу, а като хрътка, с неподозирана за пълнотата му бързина, обхождаше стаите, оглеждаше зад завеси, ракли и миндерлъци. Видя голия меч и го посочи с очи.

— За какво ви е?

Асен съжали, че не го бе докопал, преди да му вържат ръцете. А мисълта му търсеше трескаво обяснение. Това беше предателство, от ясно по-ясно. Но кой беше издайникът? Дали Прокажения бе изпълнил заканата си? Или пък поп Ставрос?

Пребледнял повече от заловените, Кадъ Мустафа се обади с глух глас:

— И аз тъй мисля, беим! Не подобава това ни на падишаха, ни на капуджията му. Остави на мира хорицата! Не видиш ли? Да хапнат, да сръбнат са се събрали.

Беят го изгледа изкосо, после се приведе към ухото му:

— Я мълчи, кадъ! После ще те запитам защо отпрати слугата си Банко насам?

Кадъ Мустафа усети как дъхът му спира. Страшен беше Курт Али бей. Не човек, а самият шейтан, както шушукаше народът. Всичко вижда, всичко знае…

Изведнъж откъм мазето се чу шум и олелия, звънтеж на ятагани. Яничарите бяха открили пратеника в някаква стара амфора за вода. Пъргав като рис, той бе успял да разкъса обръча им и да побегне нагоре. Оттам през прозореца се метна върху съседния покрив. Яничарите се спуснаха подире му.

Засвириха тръби. Разбудените нощни чауши затопуркаха по калдъръма.

Най-сетне онбашията се върна с виновен вид.

— Няма го, беим! Ала чаушите ще го дебнат в сокака.

Али бей бе успял вече да се разположи на миндера сред възглавниците. Бе се превърнал отново в предишния безчувствен първенец, който разглеждаше равнодушно жертвите си.

— Първен — почна той изведнъж, — кажете кой беше тоя хаирсъзин, що уфейка през пенджера?

Пленниците мълчаха.

— Тебе питам — обърна се той към Хасан бей.

— Отде да знам! — отвърна той.

— А ти, болярке?

— И аз не знам!

— А ти?

Боян Кръчмаря вдигна рамене. Без да го питат и Иван Дъба поклати глава. После Ковача и Куюмджията.

Евнухът пак се обърна към Асен:

— Чакам да чуя защо сте се курдисали тук? Размирие ли да правите?

Хасан бей го стрелна с очи:

— Нямаш право тъй да ме питаш.

Без да трепне, Али бей се обърна към Звездена. Но и тя, и останалите мълчаха упорито.

Беят се позасмя.

— Слушали ли сте нещичко за мен, а? Много ме бива да кандърдисвам. И майчиното си мляко ще изкажете.

И понеже никой ни дума не му отвърна, нито го погледна, той подвикна на онбашията:

— Я докарай оная, гюзел Калина!

Само след минутка въведоха девойката с червени от плач очи и вързани на кръста ръце.

— Ей я на! — посочи я беят. — Тя ви издаде.

Нещастниците я изгледаха с разширени от ужас и погнуса очи. А от устата на баща й се изтръгна стон, повече подобен на рев кога колят добиче.

— Тя… Тя…

Не довърши. Олюля се. И трябваше Хасан бей и Дъба да го подпрат с рамене, та да не падне.

Евнух бей продължи:

— Сега вече тебе питам, Кръчмарю. Кой беше оня катил, що ми избяга? И за какво се бяхте събрали?

Запитаният мълчеше загледан като безумен.

— Тебе думам, Бояне! — натърти евнухът. — Тежко ще си изпатиш!

— Вече от нищо не ме е страх! — отвърна Боян. — След тоя позор!

— И по̀ сербез от тебе съм уплашвал!

Даде знак с очи. Иззад яничарите се измъкна як едноок юначага. Скръсти покорно ръце на гърдите.

— Юсеине, ще изгориш ли очите на тая хубавица?

— Ща, господарю!

— Я да те видя!

Кьор Юсеин внесе отвън разпален мангал и мушнати в жарта железни щипки и шишове. Извади един шиш със зачервен връх. Вдигна го да го покаже на всички.

После върза девойката о гредата, що подпираше тавана.

— Ще кажеш ли, Бояне? — запита беят.

Кръчмарят изръмжа:

— По-добре да ослепее! По-добре да пукне! И аз да пукна, щом съм родил такваз…

Али бей даде знак. И се извърна гърбом. Не можеше да понася гледката на кръвта и страданието.

Джелатът пристъпи, с един замах оголи рамото й и опря нажеженото желязо. Залата се изпълни с мирис на изгоряло месо.

За да не го усеща, Евнух бей поднесе към носа си шишенцето с гюлова вода.

— Кръчмарю, виждаш, тоя път ще изгоря очите й, ако не проговориш!

Изведнъж Боян Кръчмаря се спусна напред и пална в краката му.

— Недей, господарю! Не посягай! Чедо ми е! Пощади я! Всичко ще кажа!

С тържествуваща усмивка беят даде знак на Кьор Юсеин да се махне.

— Е, Бояне! Слушам!

Без да погледне никого, забил поглед в земята, Боян Кръчмаря почти простена:

— Оня, що избяга… е на цар Фружин… съгледвач…

— Кой беше той?

— Слепият божек. От онзи ден е тук. Пред черква просеше.

Евнух бей погледна към Кадъ Мустафа. Погледът му сякаш казваше: „Видя ли?“ После отново запита:

— А що искаше тоя катил?

— Буна! Буна да дигнем пак!

— И кога това? Кога трябва да се разбуните?

— Кога навлезе маджаринът.

Али бей притвори очи, отпуснат сред възглавките с благоуханното шишенце под носа.

Най-сетне ги отвори, отправи ги към каймакамина.

— Е, кадъ? Какво пише в книгите? Как наказва законът. За таквоз…

Кадъ Мустафа премисляше бързо. Бързо отговори:

— Кога е имало буна, законът набива на кол.

— Право съдиш сега, кадъ!

Кадъ Мустафа извиси глас:

— Само че сега не е имало буна, беим. Я говорили нея, я не говорили. Пияни били, нищо не сторили. Няма такъв закон, беим.

Али бей не издаде с нищо раздразнението си от хитрата му уловка. Само рече:

— Пък аз ти казвам, че има. Законът сега е Али бей бин Абдуллах. Дошъл е тук Али бей не пилаф да яде и шербет да сърба, дошъл е не за вино и хубавици. Султанлъка е тръгнал да укрепва.

И вдигна ръка.

— Тоз закон, Али бей бин Абдуллах, осъжда тия царски душмани. На кол да бъдат набити. Три дни сред мегдана да стоят. Да им се нарадва раята.

Тогава Звездена пристъпи напред и извика:

— Не отсъди право, беим! Нямат никаква вина те. Само аз съм виновна. Аз ги повиках, без те да знаят защо…

Той я пресече:

— Ти пък какво мислиш, болярке? Че ще набивам жени ли на кол? Не, къзъм! Мъже ми трябват на мене. Мъже ще сплашвам аз, не жени.

И се обърна към войниците:

— Хайде, в хапуза!

Боян Кръчмаря вдигна поглед:

— Нали обеща да пощадиш Калина, беим?

— Обещах — отвърна беят. — И не се отмятам. Ще я пощадя. Няма да я убия. Не е душманин тя, ахмачка е. Ей тъй за нищо ви погуби, от женска глупост. От ревност. Отде е могла да знае, че вие царщнна ще събаряте. Щом не сте й обадили, рекла си, че Хасан бей се тъкми у болярката да нощува.

Той направи знак на двама яничари.

— Тия двете, Калина и Звездена, утре рано ще продадете на френкската каторга. Оная в пристана. Колкото вземете все е кяр.

Поведен, вързан като добиче от един яничар, Хасан бей се обърна към Калина и подхвърли през рамо:

— Как можа, Калино? Девойката изплака:

— От обич беше, Хасан бей. От много обич. Що мярка няма.

— В любовта човек се издава какъв е! — шибна я той е тия думи като с камшик. — Гнуся се от тебе!

И плю.