Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Плаващ ад

Право казват хората — който е попадал на гребна пейка в каторга, прескача чистилището. Направо в рая влиза, защото е изживял своя пъкъл на земята.

Само два дни бе гребал Асен на „Санта Агнеса“. И в тия два дни проумя цялата мъка на живота. От тъмно до тъмно натискаше веслото. Без спиране, без смяна. Де има сметка да разковават една смяна, да приковават друга? Капитан Николо бързаше да избяга по-далеч от Калиакра. Боеше се да не го преследва Али бей. Надзорникът удряше равномерно тъпана, по който робите размахваха дългите весла, а двамата му помощника шареха с бичове по голите гърбове на всеки, когото сметнеха, че хитрува, че не натиска усърдно оловната дръжка. Шибаха наред виновни и невинни, та невинните да подканят сами мързеливите си съневолници. Голите гърбове бяха изпъстрени от камшиците с прекръстосани струпясали следи. Отначало Асен бе помислил, че ще се задуши от непочистваната смрад. Сега усещаше вонята само когато си помислеше за нея. Не само екипажът, и робите чакаха да завали, макар че знаеха колцина умираха след дъжд от простуда, шибани, както бяха изпотени, от ледените струи.

Смазан от умората на първия ден, Асен бе очаквал с нетърпение нощта. Нали нощта носи почивка? А то, не почивка, а нови мъчения донесе тя. Пълчища плъхове изпълзяваха кой знае откъде и се нахвърляха по случайно опадалите трошици, по разпълзелите се стотици, хиляди хлебарки, които лазеха навред, завираха се дори в устата и носовете им. И да бяха само те. Ако не спиш, все би могъл да се опазиш от плъховете, като ги риташ със свободния крак, все би могъл да избърсваш от тялото си полазилите хлебарки. А как да се увардиш от мравуняците дървеници, които бяха запълнили всяка пролука между дъските; от въшките, нацвъкали гнидите си в косите и брадите на неволниците, та изглеждаха побелели, в постланите на седалките овчи кожи? Смазаните от изтощение хора на заранта се събуждаха с нагризани пръсти, с изпъстрени като от шарка кожи след гадните ухапвания на паразитите.

Макар всеки път, когато ги чуеха надзорниците, бичовете да заплющяваха по голите им снаги, Асен и предишният кормчия успяха да си разменят няколко думи. От тия думи се почувствуваха близки, кажи-речи приятели. Тъй Асен разбра, че кормчията е сърбин, че се нарича Бранко Вучич, но че всички го познават като Бранко Дугуня, Бранко Дългия. Прогонен от турците, които запалили родното му село, той бе избягал към морето, бе заживял там, край синия Адриатик. А с какво друго могат да се препитават мъже край морето? Бе станал рибар. Между рибар и пират има само една крачка. Тъй попаднал при капитан Пиколо. Разбран капитан бил той отначало. Славата му се носела по цялото Средиземноморие. По-хитър, по-дързък от него нямало. И справедлив бил към момчетата. Сред пирати това е най-важното. От неправдата на света са избягали, братство и свобода да търсят. То се знае — само помежду си, затуй свободни свободно се сдружават. Братски делят несгоди — по братски делят и плячка, без страх от кралски закон и божи съд.

Малко знаеше Асен до този ден за пиратите. Бе ги смятал само грабители, които беше длъжен да гони, да бие и откарва на съд при кадията. А сега ги видя други — други му ги описа Бранко Дугуня. Не помнел той случай капитан Николо да е излъгал екипажа си. Честно уговорено, най-честно разделял награбеното имане. Никой не помнел да е скрил дори една жълтица от общата дялба, да не е платил туй, що се полага, на оня, който е загубил в боя я око, я ръка, я крак; да не е изпратил на вдовица или сираче пая на загиналия съпруг или баща.

Всъщност капитан Николо не се препитаваше само от грабеж. Когато нямаше друго, и жито превозваше, и със сукно търгуваше, и роби препродаваше. Та нали по туй време сам светият отец беше благословил единствена Генуа да доставя роби за Германската империя. Всеки знае, нямаше само търговски кораби, или само пиратски. Кой да е търговец, като му падне, не би пропуснал да оплячкоса срещнатия кораб, що няма сили да се защити. Кой да е почтен търговец, ако види село без отбрана, ще отмъкне жителите му като роби, вместо да ги купува от другаде и да ги препродава. Нали затуй и Генуа, и Венеция плащаха обезщетение на всекиго, който се оплаче, че е ограбен от техни кораби. И затуй, за тази закрила, капитан Николо плащаше десятък от печалбата си на генуезкия дож.

Ала нещо бе станало напоследък с капитана. Та то има ли моряк да не пие? Ала той премина мярката, взе и хората си да не зачита, да не приема съвети, да наказва пряко мера. Такъв е законът — във всяка флота за неподчинение и ръце режат, и на реята обесват. Капитанът е господар и на ръцете, и на вратовете. Ала Николо съвсем прекали.

Подушваше нещо Бранко. Пропадне ли някой мъж — жена ще е причина. Случайно бе дочул, че невестата на капитан Николо тръгнала по кривия път. Не е лека и ориста на моряшката жена. Вижда мъжа си я през година, я през две. Оттогава бе почнал да се налива с вино капитан Николо, оттогава бе престанал не на капитан, ами и на човек да прилича.

И ето, за нищо първия си помощник, дето от него поверен нямаше, на пейката прикова само затуй, че му издума истината. Момчетата още не му бяха правили бунт, ама и туй можеше да се случи. Нито е първият метеж на кораб, нито ще бъде последен.

Дугуня все се надяваше да го изчака. А тогава и Асена щеше да отърве, и девойките с него да пусне. Макар че тая, огненооката, дето я викат Калиакра, отдавна му бе легнала на сърцето. В бащината й механа я видя и оттогава само нея сънуваше.

Нощта вече преваляше. Свършваха се нощните мъки, почваха дневните. Корабът се носеше леко, тласкан от попътния вятър в алените платна. Морето се жълтееше като огромно блюдо от фарфор — от оня, който докарваха в Крим керваните от дълбините на Азия — и то обрамлено със синкавия перваз на утринната омара, над която розовееше небето.

Хуан Мавъра, покръстен арабин, дърводелец на кораба, както всяка сутрин, така и днес мина да прегледа гнездата на веслата, дръжките им, веригите, с които бяха приковани робите. Макар и с пиян капитан, на галерата все още никой не се отпускаше. През нощта някой роб може да е отскубнал оковите или да е счупил греблото. А един здравеняк с част от оловната дръжка или с веригата може да стори страшни поразии, робски бунт да разпали. А побеснеят ли робите, никой не знае докъде могат да стигнат.

Когато Хуан мина по пътеката и се наведе да види халката на крака му, Дугуня му пошепна толкова тихо, че само той да го чуе:

— Не се съмнявай, че следващият капитан съм аз!

Мавъра трепна, но се овладя. Продължи да опипва железния клин.

— Ако ми помогнеш, като стана капитан, ще те направя помощник!

Хуан не отвърна, ала Бранко видя пламналото тщеславно огънче в очите му.

— Откажеш ли, ведно с капитана ще те хвърля в морето!

Мавъра замахна с чука, уж наби по-дълбоко клина.

— Какво искаш? — пошепна той.

— Довечера, като проверяваш веригите, да отскубнеш моята. И на тия петимата от моето весло.

Без да отговори, дърводелецът продължи проверката си по другите весла.

— Дали ще дойде? — запита Асен.

— Ще дойде. Познавам го. Предстои ни само да издържим и тоя ден.

Вахтеният моряк удари последната камбанка. Тя служи само през нощта — прогонва злите духове.

После продрънча барабанът. И всички, матроси и офицери, излязоха на палубата. Великанът Джовани, заел мястото на Дугуня като главен кормчия, поде „Аве Мария“. Такъв ред беше въвел капитан Николо — сутрин и вечер „Аве Мария“. И „Патер ностер“ преди всяко ядене. За подигравка с религията беше готов да обеси човек.

Станали прави, запяха и робите: православни, мюсюлмани, израелтяни. Всички ръмжаха прегракнало „Аве Мария“. Надзирателите дебнеха от горната палуба. Два роба беше пребил до смърт капитан Николо само за това, че отказаха да пеят.

После вторият кормчия прочете „Патер ностер“. Викаха му дон Рикардо. Че е испанец — личеше по всичко: и по смуглото лице, и по огнения поглед, и по боравенето с кинжала, и по акцента, но дали беше „дон“ никой не знаеше. Пък и не се интересуваха. Отличаваше се от всички по своите обноски — единствен се обръщаше на „Вие“ не само към капитана, но дори и към робите.

Капитанът даде знак за закуска. Матросите се строиха пред кока, а надзорниците разнесоха набързо храната на робите — парче мухлясал сухар и три маслини. Повече не даваха. Смяташе се, че с пълен стомах не се гребе усърдно.

Неволниците задъвкаха бавно и съсредоточено — хем да се насладят по-пълно на храната, хем да скъсят с някоя минутка работния ден. Ала нагледниците познаваха отлично робските хитрини. Те скоро размахаха камшиците. Робите глътнаха набързо и костилките, та да не се губи нищо, и натиснаха веслата под ритъма на тъпана.

Над морето легна утринната омара, затисна го като непрогледна пелена. Тъпанът заби по-рядко. Робите поотпуснаха стиснати челюсти, загребаха по-спокойно. И надзирателите се укротиха. Преметнаха през рамо бичовете. Загледаха и те човешки. Морето се сля със замътеното гълъбово небе. Само надолу, досами борда, водата се диплеше и проблясваше в сребристи тръпки.

Бранко пошепна:

— Довечера, като извадим веригите, след като всички легнат да спят, аз ще отида в капитанската каюта. Ще се справя с него. Ти ще обезвредиш Джовани. Вторият кормчия, дон Рикардо, ще ти помогне. Добре се разбираме с него.

И млъкна. Надзирателят се бе запътил към него с бича. Дугуня изръмжа насреща му:

— Като стана капитан, ще те закова на същата пейка!

Обикновено тая работа, обидна за всеки почтен моряк, вършеха бивши роби, които държат да заслужат свободата си. Те знаеха всички хитрини на гребците. Този може би си спомни някогашното тегло, а беше чувал и другото — кормчия да седне до веслото, а после да стане капитан. Затова само изпсува и се върна.

В туй време бе станало нещо на задната палуба. Току-що закусили, пиратите се бяха стълпили пред капитана, който стоеше пред тях дързък и предизвикателен, редом с двамината здравеняка Джовани и Паоло и още пет-шестима от най-преданите му моряци. Асен се вслуша в глъчката със зарадвано сърце. Дали почваше бунт? Разбра, че споменаваха девойките. А през тези два дни не бе ги видял нито веднъж. Усъмнил се бе дали са още на борда.

Един рус великан избоботи сърдито:

— Къде ни водите? Нали щяхме да купуваме още роби от Тракия?

Капитанът отвърна твърдо:

— Ще продадем тия, които возим, и тогава ще се върнем за още.

— Къде ще ги продавате? Кога ще ги продавате?

— Това е моя работа!

— Не е само ваша! — сопна се друг. — И ние на плячка разчитаме, и ние дом и семейство храним. Не сме тръгнали на разходка.

Хората бяха сърдити, заканваха се, псуваха. Тогава се обади и Хуан Мавъра:

— А момичетата?

— За тях няма да говорим!

— Защо да не говорим?

— Калиакра е моя! За себе си я купих от Али бей.

— Как тъй за себе си? Никой на кораба, ни капитанът, ни кокът имат право да търгуват за своя сметка.

Николо свъси вежди.

— Калиакра е моя робиня! Русият се провикна:

— Я да теглим жребий!

— Никакъв жребий! — надвика го капитанът. — Пишете ми я на сметката! И ми намалете дела с десет флорина!

— Много сте хитър, капитане! — прекъсна го Мавъра. — Десет флорина за такава хубавица!

— А колко?

— Аз давам двайсе!

Капитан Николо едва сдържа гнева си. Джовани и Паоло полуизмъкнаха мечовете, ала и останалите пирати хванаха кинжалите.

— Не ми се пречкай, Мавъре! — изръмжа той.

— Искам да наддаваме! — запъна се Мавъра. Тълпата, възбудена от страстта на хазарта, доволна, че така се увеличава паят на всекиго, завика в хор:

— Наддавайте! Наддавайте!

Капитанът прецени набързо съотношението на силите. Макар че пак беше пиян, имаше достатъчно здрав усет да го проумее.

— Добре! — склони той. — Доведете робините! Неколцина припнаха да изпълнят заповедта му, която всъщност изразяваше общото желание. Докараха ги в кръга между пиратите. Изглежда, бяха ги държали разделени, защото, щом се видяха, Звездена отвърна поглед с презрение. Калина видя това и скочи отгоре й, стисна я за гърлото, почна да я души.

— Проклета велможке! Заради тебе, само заради тебе…

Едва я издърпаха. Тя продължаваше да се мята в ръцете им и да се заканва.

Капитанът обяви:

— Почваме със Звездена! От десет жълтици! Кой дава повече?

Хората замълчаха. Наистина, за такава слаба, бледа робиня и тази цена беше висока. Напоследък, след турските набези из Тракия, Влашко и Сръбско, цената на човешката стока беше спаднала наравно с лука. Само русият великан се реши:

— Давам осем!

И понеже никой не му я оспори, той посегна да я хване за ръката. Мълчала, кротувала досега, тя се отскубна рязко и скочи в морето. Великанът я последва. Не мислеше тъй глупаво да загуби цели осем жълтици. Хвана я през кръста, нагълтала вече вода, премряла и се изкатери на борда по спуснатото въже.

Оставиха я да лежи на палубата. Само дон Рикардо, който понякога заместваше бръснаря при болните, разбираше от медицина, опипа пулса й и кимна доволен с глава.

— Нищо й няма!

Капитан Николо посочи Калина.

— Мавъра даде двадесет жълтици. Аз ги дигам на тридесет!

— Четиридесет! — не го изчака съперникът му.

— Знаеш ли какво са четиридесет жълтици?

— Вие колко давате?

— Петдесет! С капитана си ли ще се мериш?

— Шестдесет! И аз я искам! Отде накъде само вие?

— Седемдесет!

Демонът на комарджията се бе събудил и у него. И още нещо — самочувствието. Нима капитанът може да се посрами, да отстъпи.

Калина се възползва от краткото замълчаване, за да се провикне:

— Хей, да знаете! Белята си ще хване, който ме купи!

Тълпата се изкиска развеселена.

— Осемдесет! — продължи Мавъра.

— Сто!

Капитан Николо го изгледа тържествуващ. Това беше цяло състояние. Никой човек със здрав разум не би дал повече.

— Сто и десет! — изпъчи се Хуан.

— Ти си луд! — изкрещя му капитанът. — Откажи се, докато е време!

— Вие я искате, и аз я искам! Отде накъде само вие?

— Защото съм капитан!

Хуан Мавъра забрави уважението, което се полага на един капитан, и заговори му като равен:

— Капитан си в боя, не при дялбата. А в бой ти вече не ни водиш. Само вино смучеш…

Не довърши нещастникът. Не бе опознал както трябва главатаря си, не познаваше и силата на виното.

Капитан Николо измъкна камата си, хвърли я мълниеносно и я заби в гърдите му. Мавъра падна възнак, без да гъкне.

Русият великан метна своя нож. Ала Джовани го отби с меча си, после скочи и разцепи с един замах главата му.

Тълпата, която само преди миг беше готова да връхлети отгоре им и да ги смаже с яростта си, изведнъж се укроти, отстъпи надире, както отстъпва разпенена вълна от скалата.

Капитанът се изстъпи насреща им:

— Е, има ли още някой да наддава?

Хората стояха с наведени, зли погледи.

— Отведете Калиакра в каютата ми! — заповяда той. — Звездена откарайте в люка! Тя е робиня на Червения Ханс. Ще я предадем на вдовицата му. Той излезе негодник. Но делът на вдовицата не се губи.

Макар и смаяна от разигралата се драма, докато я отвеждаха към богатата капитанска каюта, Калина успя да се провикне към съперницата си:

— Видя ли, болярке? И като робиня струвам повече от тебе!

Звездена отвърна през зъби:

— Види се, за робиня си родена!

Калина се издърпа от стражите си, колкото да й отвърне:

— Ще съжалява, който ме вземе робиня!

Моряците ги помъкнаха — Калина към кърмата, Звездена в трюма.

Омарата се бе разсеяла без следа. Небето и морето се бяха синнали така, сякаш галерата не плаваше из суровия Понт, а в слънчевото Тирентско море. Дирята на кораба, от смазания кил и разплисканите весла се точеше подире му като белезникав друм през разлюляна от вятъра нива.

Асен и Бранко натискаха веслото и се гледаха слисани и безмълвни. Само това не бяха допускали, тази необмислена, преждевременна дързост на Хуан Мавъра. И то тъкмо сега? Кой щеше да ги освободи? Кой друг би могъл да им помогне като него?

Манолис — ковачът? Или дон Рикардо? Но кой щеше да ги допусне да се шляят между робите, след като капитан Николо знае, че са Бранкови приятели?

— Земя! — провикна се наблюдателят от вранското гнездо на мачтата.

Брегът неусетно се приближи, издигна се висок, стръмен. Белнаха се къщи и минарета. Корабът навлезе в широкия залив, около който бе полазил по хълмовете градът.

„Санта Агнеса“ не акостира на кея. Изчака отделилата се от пристана лодка. Търговецът на роби стъпи пъргаво на палубата и направи обичайното темане. Капитан Николо му отвърна с поклон. Моряците изведоха от трюма десетина полуголи нещастника, които мигаха уплашени, заслепени от слънчевия блясък. После докараха и Асен.

Уговориха сделката набързо. Асен дори не чу каква му беше цената. Докато се усети, блъснаха го в лодката.

И тогава кой знае как разбрала, кой знае как отключила вратата, Калина излетя от каютата като побесняла вълчица и се хвърли върху моряците.

— Не го давам! — крещеше тя. — Чувате ли? Не го давам!

Капитан Николо опита да я задържи, но тя го ухапа така, че той я пусна и притисна окървавената си ръка.

Асен се извърна за миг и я стрелна с презрителен поглед, от който тя почувствува, че й прилошава. Отпусна се примирена в ръцете на пиратите, които отново я помъкнаха към каютата.

Това беше последното, което видя предишният Хасан бей, преди да го натиснат в турската лодка. Сякаш всичка беше насън, страшен кошмар — от часа, когато прекрачи прага на Звездена. И то за какво? Заради съзаклятието ли, или заради нея самата, заради гордите й очи, заради огнената й вяра? Кошмарът все не свършваше. Продължаваше с цялата си безпощадност и с цялата си безнадеждна мъка.

Асен видя красотата на света като присмех, като жестока подигравка на съдбата. През редките облачни пролуки слънчевите лъчи рисуваха върху зеленото море сребристи островчета, над които пърхаха рояци брилянтни пеперуди. И сред тая неправдоподобна красота — той, роб, безправен, безименен, с верига на шията!

На брега ги оковаха двама по двама в дървени яреми и ги повлякоха към склада на главния мегдан. После затръшнаха подире им портата.

Вътре беше влажно и задушно, вонеше нетърпимо. От малкото зарешетено прозорче до тавана почти не проникваше светлина.

Така прекараха целия ден и цялата нощ, която нямаше край. Клетниците бълнуваха, караха се, ритаха се, защото бяха наблъскани почти един връз друг — дори ангелите божии ще се озлобят, ако ги поставят в склад за роби.

На заранта ги откараха на пазара. Хитрият търговец на хора дълго се провиква да хвали с креслив глас стоката си. Турците отминаваха улисани в моабети, поглеждаха безучастно насам и отминаваха. В страната на падишаха роби, колкото щеш. Такъв боллук нивга друг път не е имало, само такава стока да дириш. Някои се поспираха, повече от нямане работа, опипваха мускулите им, отваряха им устата като на коне, за да видят зъбите им, подмятаха някоя шега и дори без да питат за цената, си отиваха.

Та и робините, бели и черни, тънки и дебели, които предлагаше съседът, не намираха купувачи. Напълнил се бе с жени Анадолът, харемите все не можеха да ги погълнат.

Най-сетне, чак към обяд, се спря един купувач. Не за себе си щеше да ги купува, а за господаря си, Хюсеин бей, богат спахия с много села, който не се свъртал в тимара си, а цялата работа бил оставил на слугите и надзорниците. Субашъ-управител му беше Сюлейман ефенди, купувачът. Набавяше роби на мястото на предишните, които бе изтръшкал някакъв мор.

Дълго ги оглежда той, опипва ги, кара ги да клякат, да скачат, да вдигат камъни, докато накрай отбра четирима. Още цял час се пазариха, скъсваха уж сърдити пазарлъка и пак го подхващаха, докато най-сетне се споразумяха. Сюлейман ефенди наброи няколко алтъна и проводи стоката си извън града с двама пазванти.

Тъй княз Асен попадна в имението на Хюсеин бег, под заповедите на Сюлейман ефенди. Много бе видял досега нещастникът, много знаеше, но за това не бе и чувал. Още щом пристигнаха, приковаха четиримата към рамото на водния долап, с който поливаха оризището. Не слепи коне или магарета щяха да въртят колелото, а — хора. Защото четирима човека тогава струваха по-евтино от едно магаре, което можеш да натириш да пасе тръни, а човеците трябва да храниш.