Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Врагове и приятели

Първата работа на Асен, след като се съмна, беше да освободи от веригите всички роби. После да ги облече и нахрани. Само на закуска прегладнелите нещастници преполовиха склада с храните. След това им раздаде и дрехите, които се намираха на кораба. Облече ги, въоръжи ги.

Чак тогава, заприличали вече на хора, ги сбра на палубата.

— Аз ще ви бъда капитан! — рече той. — На сушата и при делба сме равни. На борда, при плаване, при бой, няма равенство. Капитан съм над ръцете и над вратовете ви; Да се разберем.

Тези думи бе чул от Бранко Дугуня, когато си отдъхваха от непосилното гребане. И никак не се учуди, че от турски бей, от български княз, се бе превърнал на пиратски главатар.

— На моя кораб ще има нов ред. Може и да не сте чували — като реда на Коста Белязания, докато е бил пират, преди да поеме в ръцете си цялата флота на дядо ми Иванко. На пейките гребат не роби, а — свободни моряци. Гребат на смени. По равно. А в боя, при абордажа, всички излизат с оръжие в ръка.

Бурни възгласи изпратиха кратката му реч. После хората се пръснаха по определените им места. На кораба от работа главата си не можеш дигна. Оправиха всички весла, зашиха скърпените от конопени чували платна, почистиха палубата от кръвта на привършилата битка. И накрай всеки се зае с оръжието си. Отсега то щеше да им служи, както им бяха служили сърпът и мотиката, докато бяха селяци. С оръжие вече щяха да си изкарват хляба, да бранят свободата си. Едни клепеха секирите, други точеха с брусове сабите, трети триеха с пясък шлемовете, четвърти кърпеха с тел ризниците си.

Гребците от първата смяна бяха заели местата си на пейките и размахваха веслата със сити стомаси и бодри песни. Не искаха тъпан — той им напомняше робството. Предпочитаха да вършат същото, но с волната песен. На първо време след всеки бунт, преди да забравят, робите отхвърлят яростно всичко, което може да им напомни за робството.

Седнал на бака, загледан в бистрите плиски, които се пръскаха във вълнореза на „Пламтящия полумесец“ и се разпълзяваха встрани като две крила от пяна, Асен мислеше трескаво. Решаваше, кроеше плановете си. Какво трябваше да стори най-напред? Длъжен беше да помогне на съгражданите си, обречени да бъдат набити на кол в занданите на Калиакра; длъжен беше също така да настигне коварния пират Николо, за да освободи девойките и да си разчисти сметките с него. И едното трябваше, и другото. Но кое по-напред?

Гларусите, които доскоро се виеха на орляци зад кърмата, един подир друг изоставаха. Следваше го само един, сякаш закачен за мачтата, опънал неподвижно криле. Накрай и той се наведе през крило, сви назад и изчезна в далечината.

Брегът беше останал далеч.

Изведнъж стражът навръх мачтата се провикна:

— Платна на кръгозора!

Асен се покатери по вантите. Острият му поглед различи, вкопчаните в боя галери. Всеки военачалник, бил той папски адмирал или прост пират, не пропуска такава сполука — когато се бият двама, той да не се възползува от поражението на единия и от победата на отслабения в боя победител, да плячкоса и победен, и победител.

Затова и той се насочи нататък. За бойно кръщение и за настървяване на момците си към плячка. Така настървени после би могъл по-лесно да ги прати срещу всеки враг. Асен, предишният Хасан бей, знаеше защо печелят победите си османците — защото търсеха плячка.

Когато ги наближи достатъчно, той ги позна. Съдбата беше събрала наедно тези, които търсеше поотделно. Опитното му око прецени кой е надделял в боя. Турците изтласкваха върху собствената им палуба отстъпващите корсари.

Ала Асен бе изучил бойните пиратски хитрости. Ако той командуваше някогашната си каторга, нямаше тъй безразсъдно да се прехвърли на вражата палуба. Ето, макар и отдалеч, той виждаше как се подреждаха на бака пиратите, как довличаха нови абордажни стълби, за да връхлетят неочаквано върху противниците си. Неколцина плиснаха сапунена вода върху палубата. Турците почнаха да се хлъзгат, да падат, да се събарят един друг. Други ги пресрещаха с кофи варно мляко. Ослепените нападатели бършеха очите си, отстъпваха, падаха извън борда. Морските разбойници щадяха хората си. Те бяха печалбари, не герои.

Асен забрави бойната си стратегия. Забрави, че бе решил да изчака, докато се изтощят взаимно, преди да им нанесе двойния си удар. Сега мислеше само едно — девойките се намираха в пиратския кораб. Затова не се колеба много. Когато се наложеше, той умееше да взема бързи решения.

Асен извика:

— Напред! С пълни весла!

Турците видяха накъде е насочен таранът му. И преди той да достигне полесражението, те се отдръпнаха върху своята палуба, издърпаха мостове и куки, измъкнаха се гузно от боя. Побягнаха с широко размахани весла.

Асен опря до борда на „Санта Агнеса“. След като беше прогонил турците, сега му предстоеше да плени капитан Николо, за да го откара в Синоп и да го продаде като роб на същия Хюсеин бег, на същия долап. Турците бяха улеснили работата му, бяха разкъсали абордажната мрежа.

Пиратите на Бранко Дугуня се приготвиха да посрещнат и новата заплаха. Те умееха да се бият добре, до смърт. Защото бяха сигурни, че за тях няма пощада. Плененият в боя обикновен войник става гребец в каторга, попада в ада, но все пак ад с надежда. За попадналия в ръцете на властта пират няма пощада. Него го бесят, разкъсват го на четири, заравят го жив в земята, изгарят го на кладата. Еднакво гонен и от сарацини, и от християни… То се знае — когато не е техен съюзник…

Внезапно Калина, която опитваше да освободи краката си от въжената примка, извика:

— Спрете! Това са приятели!

Асен се затича към нея.

— Къде е капитан Николо?

Тя го погледна в очите.

— Аз го убих. И сега Бранко Дугуня е капитан.

— А той къде е?

— Ранен. В каютата си.

Нещо в държанието й го озадачи.

— А Звездена?

Тя се поколеба. Да каже ли, да излъже ли?

— На измаелтянската каторга — отвърна девойката след кратко замисляне.

Той я гледаше, без да разбира.

— Как попадна там?

— Аз я изпратих.

Асен се задъха. Едва овладя гнева си, едва сдържа ръката си да не я удари.

— Ти… Ти… Срамувам се заради теб!

И се обърна към своите хора:

— Назад! На нашия борд! Готови за отплаване!

Тогава видя Бранко Дугуня, който се бе измъкнал от постелята и идваше насам пребледнял, с несигурна походка. Носеше нещо увито в кърпа.

Двамата се прегърнаха. Бранко му подаде вързопчето.

— Твоята чаша. За откупа.

В тоя миг Асен се сети за по-голямата цел. За Фружин За войната. За свободата… На него разчиташе и Звездена, разчитаха Боян Кръчмаря и Иван Дъба, и другите. Но разчиташе и България. Кой знае дали Семир е стигнал в Маджарско при Владислав и Фружин.

Той положи ръка на рамото му.

— Да идем в кабината ти!

И когато останаха сами, каза:

— България има само тая надежда. Сама няма сили да се отърве от злото. Единствени християните от Запад могат да й помогнат, докато не е станало съвсем късно. Най-силен там е светият отец, папата.

— Ти на папата ли разчиташ? — подметна Дугуня. — А знаеш ли какво иска папата? Пари и власт. С война срещу сарацините не се печелят пари и власт, само се губят.

— А кръстоносните походи?

— Не си ли чувал какво говори народът? Никой папа не е и помислял дори да освобождава гроба господен. Само пари са събирали, а са пращали по няколко галери с плячкаджии и налудничави. Слушай, Асене, не разчитай на папата! Не мисли той за нас.

Асен поклати глава.

— Дори да е истина, друг избор нямам, брате. Един човек сега може да поведе християнския свят срещу османлиите. Кой друг ще се бори? Константинопол ли? Та той е като отрязана глава. Без тяло, без ръце, без крака. Виждал ли си отрязана глава? Как мига, как опитва да отвори уста, да моли ли, да прокълне ли? Това е Константинопол. Само папата може да помогне. Ако поиска…

Той се наведе да му пошушне:

— Вярвам, че ще иска. Дай пергамент и перо!

Трудно се намират такива вещи у пирати, ала дон Рикардо, който се бе наел да води и сметките на кораба, успя да намери един стар ръкопис и да изличи написаното. С паче перо, което топеше в оловната мастилница, князът написа молбата си до папата. Написа я на един дъх. Та една ли само нощ бе съчинявал посланието си наум? Описа теглото на народа и готовността му да се вдигне при първия знак, стига някой да му дойде на помощ отвън. Спомена, че знае колко пари поглъща такова богоугодно дело и че тъкмо за това той, княз Асен, внукът на княз Иванко Добротицовия, се осмелява да смущава наместника на свети Петър на земята.

Асен се усмихна:

— Надявам се да го склоня. Обещавам и нему цялата пещера със злато. Но и него предупреждавам, че ще го получи само там, в Калиакра, след като прогони турците.

Натопи пак перото и така дописа посланието си:

„Ваше Светещейство, за да не бъда голословен, по приносителя Ви изпращам един скъпоценен потир, взет от съкровището на Лизимах, и го подарявам на преславната катедрала Сан Пиетро. Целият български народ, всички поробени християни, очакват Вашето застъпничество пред бога, очакват Вашата сила, която да ги избави от страданията.“

— Ще ли ни помогнеш, брате? И на българи, и на сърби, и на гърци, на всички? Ще ли му отнесеш това писмо?

Бранко прехапа устна. Така правеше винаги, когато вземаше важно решение.

— Ща, братко! Та нали заради измаелитите и аз се скитам по морята да си търся гроба. Само ще трябва с нещо да позалъжа соколите. Печалбари са те, не биха тръгнали без печалба чак за Рим, в устата на акулата сами да се натикат.

Той прибра писмото и скъпия дар. Скри ги в тайното скринче, което само капитанът знае, и излезе на палубата. Там двамата се прегърнаха. После Асен тръгна към трапа. Вече беше стъпил на него, когато изтича Калина със зачервени от плач очи.

— Искам и аз!

— Къде? — сопна се той.

— С теб. В Калиакра. При тате…

Тогава пристъпи и Бранко.

— Това ли беше твоята дума, Калиакра? Нали се врече ма мен?

— Врекох се, ако ти го беше освободил.

И направи втора колеблива крачка.

Асен я спря със смръщени очи.

— Не!

И продължи. Вече от своя борд додаде:

— На бай Бояна аз ще помогна. Не ти, която…

Не се доизказа. Даде знак. Моряците издърпаха мостчето, гребците насядаха по пейките, запяха и размятаха веслата.

Изправена, вцепенена, с искрящи от омраза очи, Калина стоеше загледана в отминаващата каторга…

Свечеряваше се. Неусетно небето се покриваше с черна облачна завивка, като довеян от вятъра дим на гигантско огнище. А отдолу, под това грозно небе, искреше морето в най-невероятни изумрудени сияния.

Девойката прошушна през стиснати зъби:

— Дано набучи и твоята глава на кол!

Изхлипа и побягна към каютата си.