Петър Бобев
Калиакра (6)

Правосъдието на Евнух бей

Всеки път, когато си припомнеше детството, Али бей побесняваше. В такива дни Кьор Юсеин едва смогваше да бие, да вади очи, да реже ръце и крака, да набива на кол.

Детство ли беше неговото или ад, по-лош от ада, що изписваха художниците по църкви и параклиси. Ад сред най-хубавото кътче на земята, край Неапол, под зеления конус на Везуви, срещу Капри, синеещ се в омарата на кръгозора. Навред красота, сякаш бог е излял цялата си благодат тук: със зеленината на полята, с лазура на небосклона и несравнимата синева на Тирентското море… А в мрачния бордей, върху голия под, се търкалят братята и сестрите му. Колко ли бяха те? Тогава Али бей, все още сополивият Джанино, не знаеше да брои. Помнеше само, че бяха много. Сигурно затова бордеят беше тесен, затова хлябът не достигаше. Такова беше неговото детство, зората на живота му страшен, непрестанен, денонощен глад. И ровене из градската смет за някоя изхвърлена коричка, за полуизгнила ряпа, за вмирисана риба. И провиране в градините, за да се отмъкне някой портокал, без пазачът да строши тоягата в гърба ти. И вечно сърдитият баща, готов винаги да те перне с тежката си десница. И проклинащата и себе си, и децата си любяща майка.

Все пак понякога оставаше време и за песен, за някоя неаполитанска канцонета от тия, които тананикаше баща му, когато се връщаше пиян. Така един падре видя веднъж малкия Джанино да пее. Заслуша се абатът в гласчето му. После поговори с баща му и с майка му, наброи им няколко монети и го отведе със себе си. На изпроводяк разплаканата майка пошепна на детето си: „по-добре така, сине! Нали ще бъдеш поне сит? Що ти трябват деца, що ти трябват ядове? Децата са проклятие за народа. Де да можех и аз да не раждам!“

Той разбра много по-късно смисъла на тези думи. След оная болезнена операция, която го обричаше никога да не стане мъж, та да запази за цял живот невинността и звучността на момчешкия си глас. Отведоха го да пее в катедралата „Сан Пиетро“ в Рим, пред кардинали и нобили, дори пред самия папа. Църковният хор, все от скопци като него, трябваше да наподобява хора на ангелите, които също така не са нито мъже, нито жени.

Наистина, храна имаше. Предостатъчно. Живееха в близкия манастир. И колко срамотии видя малкият певец, колко гнусотии преживя.

Веднъж абатът реши да го отведе със себе си във Венеция. А морето беше бурно. Проснат в трюма от морската болест, Джанино не разбра кога сарацините плениха галеаса им. За абата орденът „Тринитатис“, което ще рече „Света Троица“ плати откупа и го отведе в Рим. Ала за малкия скопец никой не даде ни пукната аспра. Остана Джанино роб, млад и хубав, само за гадости. Тъй преминаваше от ръце на ръце. Неусетно научи арабски език, и турски, и гръцки. Все по-често бейовете взеха да го викат и за драгоманин, кога разпитваха важни пленници, или водеха преговори с врагове и приятели. Прочу се Джанино като безценен тълмач, който не само думите на другия тълкува, ами сякаш и скритите му помисли разчита. И не само ги чете, ами и съвет дава на господаря си — и все намясто, с тежест. Тъй и не запомни кога се потурчи, кога от Джанино стана Али. Толкова бе намразил християнския бог, че с радост се отвърна от него, със сладост гледаше да му напакости. Прочу се не само с ума си Али бин Абдуллах, още повече се прочу като френкски душманин. Все тъй неусетно и сред капуджиите, в султанската свита, попадна, довереник на баш капуджията, българина Сюлейман Балтъоглу, и той дьонме като него. Толкова погнуса се бе натрупала в душата му, и толкова зехир — към папските кешиши, към кафирския бог, към хората въобще, че хиляда години да властвуваше, хиляда години да колеше и набиваше на кол, нямаше да ги измие…

Гавазинът неволно прекъсна мислите му. Поклони се и застина в почтително мълчание.

— Какво има? — запита Али бей.

— Един гяурин иска да те види.

— Кой бре?

— Бальо Купеца. Важно било.

Беят махна с ръка.

— Няма що. И с таквиз трябва да си служи султанлъкът. Както дума кадията — с нечисти дела…

Сякаш му предстоеше да помирише някаква воня, та отсега вдигна гюловото шишенце под носа си. Гнусеше се от такива Али бей, ала не се отказваше от услугите им. И плюнката е гнуснава, ама само с нея се преглъща къшеят.

След минута в одаята влезе неканеният гост. Али бей не мръдна. Остана неподвижен сред купчината възглавници върху миндерлъка, в гостната стая, някогашната тронна зала на княз Иванко. След бягството на Хасан бей Али бей завзе с чисто сърце сарая му. Тъй се полагаше. Всичко, що е било на султанския душманин, на султана се полага. А пък Али бей беше наместник на султана в тоя разбъркан от смутове и ереси вилает.

Бальо свали калпака си.

— Сабахаиролсун! Добро утро! — побърза да поздрави той на турски.

— Олсун! — отвърна кратко беят. — Думай!

— Пред черквата проси слепец. Пък не е сляп. А нали и оня, султанският душманин, се преструваше на кьорав?

— Отде знаеш, че не е?

— Гледах го, без той да ме забележи. Едно псе се спусна към него. А той, божем не види, па клекна, взе камък и го запокити по него.

Беят се замисли.

— Добре си ми дошъл сам — рече той накрая. — Да не те диря. Намислил съм нещо. Ще проводя и тебе в хапуза.

Нещастникът пребледня.

— Защо, беим? Какво си недоволен от мен?

— Не бой се! Кой казва таквоз нещо? Доволен съм, много съм доволен. Затуй те пращам там.

— Бог да ме убие, ако разбирам!

Беят се усмихна.

— Ще те затворя при размирниците. Уж и ти си като тях, та да се изпуснат нещо пред тебе, нещо, дето не съм се сетил да ги питам и те са укрили…

— Ами търговията, беим? Какво ще стане с търговията ми?

— Ще ти платя, Бальо. Ще си покриеш зяна, и кяр ще имаш отгоре.

Плесна с ръце. Гавазинът влезе.

— Води тоя гяурин при субашията Осман. Да го натика в зандана. При Кръчмаря и другите хаирсъзи.

Харесал си бе беят съсухрения Осман Хасаноглу още щом го видя за пръв път, кога го съдеше Кадъ Мустафа, задето бе блъснал с коня си трудната гяурка. И го направи яничарски стотник — субашия.

После го спря с ръка.

— Да ми намери кьоравия божек до черквата! Без него да не ми се мярва.

Вече на прага му даде трета заръка:

— И Кадъ Мустафа да дойде!

Пръв пристигна каймакаминът. По-право доведе го слугата му, защото той сам не можеше да се държи на краката си. Нагласи го подпрян сред възглавките и излезе заднишком по знака на бея.

— Е, кадъ? — запита сурово Али бей. — Пак ли престъпваш корана? Пак ли с това шейтанско биле погубваш душата си?

— И падишахът, благословеният от аллаха султан Мурад хан, да го дари бог… Сега в Маниса също яде и вино пие…

Изведнъж той сложи пръст пред устните си.

— Ей, ама да не ме издадеш, беим?

— Не бой се! — успокои го евнухът. — Все едно нищо не съм чул.

Пияният внезапно промени тона си:

— Че какво и ако си чул? Нека чуеш! Кога съм тавряз, мълча. Само когато пия, го казвам. Защо да не го кажа? Нали и ти си човек?

Беят потвърди с леко кимване на глава. Добре е, че пие Кадъ Мустафа. Добре е за падишаха, за Али бей. Ала за него не е добре. С езика си плете въжето за врата си…

Кадъ Мустафа добави:

— Пих, беим. Много пих. Защото ме е страх. От тебе, от султана. Най-вече от мене си.

Идеше му да каже: „И заради Калина!“ Но се овладя, стисна между зъбите си туй име. Ала от мисълта си не можа да го прогони. Все за нея мислеше оттогава. Защо я пусна? Защо не преряза гръкляна на тоя скопец, но да я спаси? Какво разбира евнух от хубост, та да я пожали?

Въздъхна, ама не спря.

— А като пийна, не ме е страх. Обиквам ви. Обиквам и теб, и султана, и гяурите, и кротките, и размирните. И душманите. Все чеда на аллаха…

— И ти като гяурския Христос, да прощаваме на душманите. Нали видя какво ни кроят тия чеда на аллаха?

— Каквото и да са кроили, от неправдата са стигнали до него. От спахийски зулуми…

— Да не го чоплим много, кадъ! Кой прав, кой крив. Нали и в Килгра, при твоята справедливост, на метеж се решиха? Гяурите само от тояга разбират. Аз така ще им убия ищаха за бунт, че накрая да ми целуват ръцете, дето ги оставям живи.

Кадъ Мустафа го изгледа втренчено.

— Та да се издумам, беим! Затуй пия. По-рано по малко, само за кеф. За дружина. Сега по-много. Да забравя. Хасан бей избяга. И аз искам да избягам. От тебе, беим. Нали не ми се сърдиш? Не мога да гледам кръв. А ти я лочеш като рис…

— Не е вярно, кадъ! Аз също не мога да я гледам. Колят, ги навън, не пред очите ми.

— Все това, беим. От кланета искам да бягам. Хасан бей отиде при френките. При своите. Аз пък къде да се дяна? Османец съм, от най-чистите. Какво ще диря при френките? Дърво без корен. Затуй тъй бягам при виното… Забравям…

Али бей кимаше насърчително. Присвитите му очи сякаш искаха да кажат: „Говори, говори! Всичко си кажи!“

Виждаше, добряк беше Кадъ Мустафа. В пиянството всеки се показва какъв е — добрият става мекушав, лошият става проклетник. Добряк е кадията. Добрите са бездейни. Затуй са добри. Ако действуваха, все щяха да докундисат някого. Добър и честен е кадията, ала за исляма е лош. А то е най-важното — за исляма.

Али бей се изправи. Застана до прозореца. Напреде му се ширна Кара Дениз, друг път тъй наситено син, а днес дори не и черен, а някак посивял като размътен. Дали от валелите дъждове или от омарата, зад която кръгозорът не се виждаше, или пък от замъгленото, също посивяло безоблачно небе? Вятърът разклащаше клоните на бадема, тоя вятър, който не преставаше цяла седмица — ту тихо като цвъртене на щурец, когато полъхне западният боненте, ту громко, оглушително, като вълча глутница, когато се обърне северният драмадан. Кипналата пяна от прибоя на буруна се стелеше към запад, увлечена от коварното шейтанско течение като огромно бяло було. Отсам него, към брега, се вееха червените повлекла на размиваната от вълните рохкава скала. Към запад, запазен от Килгра бурун, сякаш създаден нарочно от аллаха за вълнолом, лежеше притихналият Килгра лиман, лъснал се като чиличения щит на яничара, който стоеше навръх Чауш калеси с разкрачени нозе, подпрян на дългото копие.

Чаушите вкараха в одаята един дрипав просяк, който се застоя за миг на прага, сетне изтича, та се просна по очи в краката на бея.

— Милост, пашалъм! Не ме погубвай! И аз душичка нося. И мен се ще да живея.

Беят даде знак с очи да го отстранят. Чак тогава запита:

— Ти кьорав ли си или не си?

— Милост, паша ефенди! Не съм. Виждам си като всички люде.

— А защо се правиш на сляп, какъвто аллах не те е създал? Не знаеш ли, куче, че само аллах има право да дарява зрение и да лишава от него?

— Не зная, пашалъм!

Струваше му се, че като го превъзнася, като го нарича паша, ще смили сърцето му.

— Не зная що е наредил аллах. Знам само, че хората стават по-милостиви пред слепците. Повече им се отпускат кемерите. Затуй, пашалъм!

Али бей се обърна към каймакамина:

— Затуй те извиках, кадъ. Да съдиш. Кажи как ще отсъдиш тоя хаирсъзин?

— Какво ще го съдя, беим! Аллах сам го е осъдил, като го е оставил сиромах.

— А помниш ли, че оня, Фружиновият размирник, също се преструваше на кьорав?

— Та всеки кьорав да не е съгледвач?

Али бей помълча малко.

— Не ти ли се струва, кадъ — май множко се навъдиха просяците?

— Наспорил ги аллах, вярно е.

— А не бива!

— Право е, не бива. Ако има повече правда на земята, и просяците ще намалеят.

— Ти пак не ме разбра както трябва, кадъ — усмихна се Али бей. — Аз си мисля за друго, по-лесно, по-бързо.

Евнух бей се наведе да му пошушне:

— Ще ги изтребя!

Кадъ Мустафа изтрезня изведнъж:

— Що рече, беим?

— Не се стряскай, кадъ! Какво ще стане, какъв зян ще има, ако ги изтребя? Ще очистя вилаета от съгледвачи и душмани.

Беят повтори любимата си мисъл:

— По-добре четиридесет невинни да загинат за славата на аллаха, отколкото един душманин да остане на свобода!

— Не думай! Тия са малки човечета, беим. А малък човек — малък душманин. От големите се пази. Големец големи поразии прави, голям душманин!

— Смешен си ти, кадъ. Не мислиш. Ще ги изтребя да отърва вилаета от бедността. Щом ги е оставил бедни и сакати, значи и аллах не ги обича, както рече и ти. Та аз ли да ги обичам? По-милостив ли съм от аллаха?

Кадъ Мустафа се изправи. Вече не се олюляваше, беше изтрезнял напълно.

— Али бей, ако това е вярно… Ако е вярно, ти… Ти си самият шейтан… — Кадията махна с ръка. — Виждам, не се разбираме. Остави ме да си ида!

— Преди това кажи как го осъждаш!

— Оправяй се: съди, коли, беси, както знаеш!

— Добре тогава! Ще го окьоравя! Хем за наказание, че мами хората. Хем да му помогна честно да получава милостинята си.

Кадъ Мустафа почти простена:

— Ти си шейтан, беим!

Евнухът поклати глава. Гласът му прозвуча дори тъжно, не жестоко:

— Не, кадъ! Само вардя падишаха. Вие имате жени, деца, всякакви радости. Тях вардите. Аз имам само падишаха. Всичко ми е от него. Нямам мъжка радост. Само славата и властта ме радват. Насищат сърцето ми с наслада.

И отмъщението към френкския бог, заради когото ме лишиха от човешките радости.

Каймакаминът вече не го слушаше. Беше си тръгнал.

Али бей не го доизчака да си иде, а отново изпроводи гавазина си.

— Онбашията да ми доведе от хапуза ония двамата, Кръчмаря и седларя!

Хрумна му друго за просяка, който се бе проснал по очи и само похълцваше: „Пощади ме, пашалъм!“ Не стигаше, дето ще го ослепи. Трябваше да провери да не би и той да е от съгледвачите на Фружин?

Чаушите изблъскаха сред одаята двамата затворника, прежълтели от мрака и влагата, брадясали, с премигващи зачервени очи. Не ги бе набил още на кола беят не от милост. Все се надяваше да научи нещичко от тях. Все се надяваше, че с тях може да примами и Хасан бея насам. Не щеше да повярва, че нищо не бе станало, че тази беше първата им среща. Той бе изловил още петима от най-близките им приятели, ама и те нищо не казаха, макар че всички ката вечер с нажежено желязо изпитваше, макар че половин Калиакра претърсиха яничарите му. Дето се вика, не остана къща непреровена, ракла неразбъркана, дюшеме неразкъртено.

Онбашията се обади неуверено:

— Да кажа нещо, беим!

— Казвай!

— На мегдана срещнах оня, Прокажения. Да не си мъчел хората — каза. Не бил в калето Хасан бей. Видял го с очите си. На френкската каторга се качил, оная, където продаде двете гяурки.

— А защо не е обадил досега?

— И аз тъй му рекох. Пък той изръмжа, че не си го питал.

— Аха! — кимна с глава беят.

И само на себе си добави: „Защо ли и тоя още мърси земята? Без файда.“

Първо извика Боян Кръчмаря:

— Ей, гяур! Помисли, преди да отговориш! Познаваш ли тоя хаймана?

Боян вдигна рамене. Просякът беше дошъл в Калиакра, след като ги натикаха в тъмницата.

— Помисли си! Че да не заиграе пак пиростията!

— Клетва давам! Не съм го виждал.

Тогава евнухът се обърна към Иван Дъба:

— И тебе питам. Познаваш ли тогова?

Той се поколеба. Един ли божек имаше в Калиакра?

— Гаче ли не го познавам, челеби.

В мисълта на бея се мярна подозрение.

— Гаче ли? Я си припомни хубаво!

— Не го познавам. Не съм го виждал.

— А нажежената пиростия?

— И с нея, и без нея. Каквото друго и да ти река, ще те излъжа.

Нали беше за зло, Али бей се досети веднага.

— Ще докарам сина ти Банчо. Припомни си Калина!

Иван Дъба потръпна.

— Недей, беим! Остави невинното! Ти мен питаш, не него.

— Невинно, а? Пък минава покрай джамията, без да си изува калеврите!

И плесна с ръце.

— Я ми докарайте тук хубостника на Дъба!

Не мина много време и доведоха младежа, изпрашен, с измацани ръце, несварил да свали кожената си престилка.

Щом видя баща си, Банчо се спусна да му целуне ръка.

— Тате! Що ти сториха, тате?

Али бей се обърна към Дъба:

— Нарадвай му се! Ако не кажеш откъде познаваш тоя хаирсъзин, ще му извадя очите!

Момъкът пребледня. Гърдите му задишаха учестено.

Иван Дъба падна на колене.

— Пощади го, беим! Не го затривай за нищо! С мене прави каквото щеш, него пощади!

Съвсем неочаквано, защото цяла Калиакра знаеше какъв корав момък беше, Банчо Дъбовия също падна на колене и запълзя към бея, като се кланяше и стенеше:

— Прошка! Прошка!

Беят направи с досада знак да го махнат, ала Банчо превари чаушите. Изправи се рязко и с един скок се озова до бея. Замахна. Ала камата отскочи от яката дамаска ризница, която беят носеше винаги под свилената си кошуля.

В следния миг пазачите го хванаха и вързаха ръцете му.

Али бей пое дълбоко въздух.

— Гледай ти какво змийче отгледал в пазвата си Иван Дъба!

После се озърна.

— Къде се затри Кадъ Мустафа? Та да го питам нещо за мирната рая, що дига ръка на султански капуджия!

И даде знак на пазачите:

— Тозчас на мегдана! Телялинът да сбере и рая, и правоверни! Да гледат сеир — как ще се търкулне главата на още един султански душманин!

Той се обърна пак към втрещения баща:

— Познаваш ли просяка?

Иван Дъба изхриптя с пресъхнало гърло:

— Как да кажа, беим, като не го познавам? Бога ми, не съм го виждал!

Беят махна с ръка.

— Хайде, водете хъшлака му! И главата му на кол, навръх калето! Отвред да се види.

Иван Дъба стоеше като треснат от гръм. Само адамовата му ябълка потреперваше, а от челото му се стичаха потни ручейчета.

Той пое дълбоко дъх. Два пъти, три пъти. И рече тихо, но всички го чуха:

— Слушай, Али бей! Туй няма да сториш!

— Защо пък да не го сторя?

— Защото… Заклевам се! Няма да умра, преди да напълня един чувал с читашки глави. И твоята вътре! Проклет да бъда, ако не го сторя! Ще се вампирясам и пак ще те намеря!

Курт Али отвърна безучастно:

— Няма да стане, Иване! Рахат бъди! Друго ти е отредил на теб аллах — на кола. А щом като е за клетви, хайде и аз да кажа… Заклевам се ката неделя да набучвам по една гяурска глава на пръта навръх калето. За рахатлъка на падишаха…