Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Примерът

Евнух бей проследи с ехидна усмивка накъде се запътваха изгнаниците, после се обърна към калето. Дума бяха дали девойките — спазваха я. С мъчително скърцане, като плач, мостът лягаше връз рова.

Беят направи знак с ръка и аскерът нахлу през портите. Втурна се из градището за грабеж. Обещал бе Али бей три дни да плячкосват крепостта, всеки за себе си. И нищо за него, нищо за султана. То се знае, не им спомена за имането, що чакаше от Хасан бея. Получил бе хабера от Бальо Купеца. Разбрал бе, че е нейде из Килгра бурун. С барут целия щеше да го събори, ала щеше да намери туй, за което бе дошъл.

Не влезе направо в града Евнух бей. Досещаше се какво може да му скроят такива дяволски девойки — шейтан къз, както ги бяха нарекли хората му. Можеха и с барут да взривят калето, можеха да го залеят с катран и да го подпалят, когато той стъпи в него.

Но всичко си беше тихо и мирно. Нищо друго само трясък от изкъртвани порти, кънтеж на ятагани в дувари, кои търсят укрито злато, звънтеж на разхвърляна посъда и крясък на подгонени кокошки.

Евнух бей повика с пръст акинджията Ибрахим, онбашията:

— Слушай! — рече му той. — Смахмузвай ата! И подир гяурите с бабаитите си! Дорде ги не изтребиш до един да ми се не връщаш!

Ибрахим ага отстъпи слисан:

— Що чувам, беим? Та нали дума даде да ги оставиш? Евнухът сви гнусливо устни, опря гюловото шишенце до носа си.

— Дадена дума на гяур все едно на свиня! Тръгвай, Ибрахиме, че изтървеш ли ги, с главата си ще отговаряш!

И Ибрахим тръгна. Какво друго му оставаше? Пътят му минаваше покрай турското гробище, в което се белееха триъгълните надгробни камъни.

И тъй, улисан, ядосан, че дорде се върне, другите ще оплячкосат града, не видя как иззад една надгробна плоча изскочи Прокажения. Дочул бейската заръка, Прокажения не бе размислял дълго. Едно знаеше той народът да се запази. Заради народа и на грях се бе прежалил.

Ножът му хлътна във врата на акинджията. Ала неопитна беше тая ръка, треперлива, разядена от болестта. Ибрахим ага успя да извади камата и да замахне. Заби я в гърдите му и се строполи мъртъв отгоре му, затисна го с якото си тяло, с тежката си броня.

Едва прекрачи Баш капия, Евнух бей видя двама яничари да извличат от кулата Бальо купеца. Предателят се хвърли в краката на коня му.

— Бог те праща навреме, беим!

— Що става? — запита Евнух бей.

— Спаси ме, Али бей! Спаси и мене! Пощади и Калиопа! И тя е с момите, що ти се врекоха за откуп на раята.

Евнух бей се усмихна кисело:

— От какво да я пощадя, Бальо ефенди? Че аз каквато участ съм им отредил, от нея по-достойна няма. Ислямът не ще мъже, що само по име са мъже, като тия, кои се уплашиха от Янкула и за един ден до Диамбола стигнаха; тия, кои сега падишахът разкарва пред аскера за резил, обути в женски шалвари, покачени гърбом на магарета. На исляма му трябват силни мъже, юнаци, като тия девойки. Наумил съм, Бальо, както овчарят подбира кочове за овцете си и овце за кочовете си, тъй и аз ще развъждам мъжете и жените. На най-личните си юнаци в харемите ще ги проводя.

Първият яничар, един от малцината отървали се от сечта на въстаниците, блъсна пленника си в гърба.

— Тоя е хаирсъзинът, който първи отвори калето пред Дракула!

Евнух бей стегна юздите на коня си, който се плашеше от проснатия пред нозете му човек.

— Значи тъй! — изсумтя той. — На два бога свещи палиш!

Нещастникът се повлече по колене.

— Не думай, беим! Само на теб служа! Роб съм ти, беим! Затуй останах, да ти кажа. Сам Асен ми го издаде, кога го извеждаха да го посичат. В пещерата са алтъните, на двеста разкрача от Аязмото, на два боя под водата.

Скопецът премисляше бързо. Научил бе вече къде е имането.

Той се извърна настрана, опрял гюловата вода до носа си. Смахмузи коня.

— На кучето кучешка участ!

В същия миг Бальо усети как хлътна в гърба му острието на копието. И се захлупи по очи. Евнух бей продължи пътя си. Сега вече имането нямаше да му се изплъзне. Нови каторги щеше да накупи с него падишахът от генуезците, нави, топове, барут и аркебузи.

Али бей премина цялото градище. И навред виждаше само отдалите се на обир правоверни.

Чак накрая, до параклиса на свети Никола, текето на Саръ Салтък, под разрушения дувар на Чауш калеси, видя сбрани накуп като овчици, кога вълк е прескочил в кошарата, четиридесетте девойки. Пребледнели, оплискани с кръв, с раздрани премени, превърнати в дрипи — но с някакъв блясък в очите, от който беят неволно се смути. Спря се. Но скоро се овладя.

Вълкът беше той, Курт Али бей. А те — овчиците. И все пак не му изглеждаха толкоз като овчици. Като на ранени орлици святкаха очите им, гордо и зло.

— Машаллах! — рече той в неволна възхита. — Право си е. Таквиз девойки не съм срещал.

Калина го пресече:

— Казвай, беим, какво искаш от нас! Ще ни колиш ли, ще ни бесиш ли?

Евнух бей потри доволно ръце.

— За друго ви тъкмя аз с волята на аллаха. В харемите на най-храбрите сераскери ще идете. Майки да станете. Храбри бойци на исляма да народите. Най-храбрите, що светът до днес не е виждал!

Момите паднаха на колене, запълзяха към него, протегнаха умолително ръце:

— Пощади ни, Али бей! Пусни ни да си идем подир нашите! Молим те…

А Калина се изправи пред него и дръзко запита:

Като ни гледаш така, беим, как ти се струва? За харем ли сме ние? За харем ли е Калина родена?

Приведе се към дружките си, пошепна им:

— Дойде часът, сестрици! Все някой от нас трябва да го стори — на народа пример да даде!

Калина притвори за миг очи, прошепна с болка:

— Без полза съм живяла, господи! Дано от смъртта ми да има някаква полза!

Обърна се. Погледна към морето, което се плискаше дълбоко под нозете й. Откъм кръгозора пъплеха безкрайните редици на вълните, настигаха се, блъскаха се и прииждаха насам, запенени и зли като невиждана грозна рат, облечени в метал воини и коне с развети бели гриви. Струваше й се, че не талазите идат насам, а че тя самата с момите, с цяла Калиакра, е литнала във висините, наравно с орлите.

Изведнъж Калина се спусна напред, та хвана бея за ръката. Вкопчи се тъй, както капан захапва мечата лапа. Вкопчиха се и другите — коя за ръцете, коя за дрехите му. Повлякоха го към сринатата кула и се хвърлиха вкупом в пропастта към ревящото море, както се откъсва от асмата презрял тежък грозд.

Когато турците се опомниха от смайването си и погледаха надолу, не видяха нищо.

Морето продължаваше да налита върху проядения Килгра бурун.