Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Отчаян опит

Както беше уговорката, Радул Влаха докара каторгата край Калиакра и на следната нощ. Чак до разсъмване чакаха с лодка до Аязмото изпратените пирати. Тогава вече се разбра: или бе загинал капитанът им, или е затворен.

То се знае, най-нетърпелива, смазана духом беше Звездена. Винеше само себе си. Ако не бе дошъл за нея, ако тя не го бе подтикнала да освобождава и другите, той сега щеше да бъде на кораба си, трезво и спокойно щеше да обмисли как да измъкне от тюрмата и останалите. А сега? Князът беше или мъртъв, или пленник. Девойката беше уверена. Ако имаше и най-малката надежда за успех, избягалите роби, които съставяха сегашния им екипаж, нямаше да се поколебаят, щяха да ударят крепостта, да го освободят и да отмъстят за преживените неволи. Но яка беше Калиакра, не се превземаше така.

И чакаха. А Звездена нямаше сърце да чака. Тя бе намъкнала княз Асен в тая беда, тя беше длъжна да го измъкне. Ако не — по-добре и тя да загине.

Две нощи бе мислила. Нищо друго не й оставаше, освен да иде при Евнух бея, да се пазари с него, да му предложи златото в замяна на княза. Ако не друго, да спечели време. Дори и до тях на кораба вече достигаха радостните вести — научаваха ги от срещнати рибари. Кралят на Полша и Унгария напредвал. Почти без бой превзел калетата на Станата, на Шумлъ и Матара. Читаците бягали презглава пред него, а българите му отваряли сами железните порти. Никой не се досещал накъде ще удари сега — на юг ли към Диамбол и оттам към Адрианопол, или на изток към Варна.

Тъй думаха хората. Стреснал се и Евнух бей, ама от това по-хрисим не станал. Дори още повече побеснял, още повече заиграл сатърът на Кьор Юсеин. Заканвал се Евнух бей да изколи всички, та кога дойде неверният крал, да няма кой да му отвори: ни в Килгра, ни в Карнава, в Карвуна, Макрополис, ни в Галата и Варна. Само към турците поомекнал. И към потурнаците. Извадил от зандана Кадъ Мустафа и пак го турил каймакамин, само че в Карвуна го пратил, да не е в казата си. Калиакра за себе си оставил — най-важна, най-размирна му изглеждала. Метежниците от Дели Ормана, потурчените древни българи и кумани, които преди години бяха ядрото на Бедредин Симави, със султански ферман опростил. Знаеше хитрецът: ако ги спечелеше, по-лесно щеше да ги натири срещу облечените в челик душмани. Някогашните им боили пак беше направил бейове. От името на султана им беше обещал тимари и зиафети от земите на непокорните българи и избягалите турци — само и само на Владислава да се опънат, новата си вяра да защитят. Защото и правоверният ислям, и бекташката вяра, и бедрединовата ерес, все в един бог учели — аллаха, все в един негов пророк — Мохамеда. Това било най-важното. Другото — кои пиел вино и кой не пиел, кой кусвал свинско и кой не кусвал — било дреболия.

Тъй си мислеше Звездена: поуплашен, навярно повече щеше да склони проклетникът към пазарлъци. Ако е умен, трябваше да предпочете камарата злато пред една отрязана глава на вероотстъпник. А не склонеше ли, тогава тя щеше да го убие. Не успееше ли, тогава нека и тя умреше с княза! Защо й е животът, ако него го няма?

И вече бе тръгнала към каютата на Радул Влаха да му разкрие плана си и помощ да му поиска, когато чу гласа на наблюдателя:

— Галера към кръгозора!

Радул Влаха даде тревога. Новоизпечените пирати заеха в миг местата си по вантите, на веслата и зад фалшборда, всеки с туй, що му бе наредено: с гребло или оръжие.

Отгоре, от мачтата, долетя втори вик:

— „Санта Агнеса“!

Макар и поуспокоени от тая новина, пиратите не изоставиха бойните си постове. Изчакаха другата каторга да спре наблизо и да спусне лодката си, с която на борда им дойдоха Бранко Дугуня и Калина.

Още щом стъпи на палубата, Калина, облечена по мъжки, видя насреща си Звездена. Устната й потрепера от гняв, ала врътна глава и се обърна към Радул:

— Къде е… — щеше да каже Асен, но се поправи. — Къде е княз Асен?

Влаха наведе глава.

— В града. Заловиха го.

— А вие? — гласът й изплющя като камшик.

— Що да сторим? — опита да смекчи вината си Радул.

— Стоите и чакате! — Калина се обърна и хвърли убийствен поглед към съперницата си.

Звездена, по-бледа от всякога, пристъпи напред.

— Аз отивам в крепостта, още днес!

— Е?

— Ще опитам да склоня Евнух бея.

— Ако не сполучиш?

— Ще го убия!

Радул се намеси:

— Не се убива тъй леко Али бей. Всички знаят. Ризница носи проклетникът под салтамарката, от най-скъпите, от най-яките. А и не пускат така при него. Ще те претърсят, ще намерят камата.

Тогава Калина се обърна към Дугуня:

— Я питай дон Рикардо! Може и тук да помогне някак.

Скоро до тях застана и главният кормчия. Разбрал какво искат от него, той се усмихна.

— Мен питайте. У нас, в Испания и в Италия тъй решаваме всяко разногласие. С рапира, с кинжал, с отрова. Тук като че ли най подхожда отрова. Не е камата за нежна ръка, за несигурна ръка. Ще й дам нещо. Само то ще й свърши работа.

Вахтеният от мачтата отново извика:

— Ескадра в морето! Четири каторги!

Дугуня махна с ръка.

— От Константинопол се влачат подире ни. Генуезки. Не ни закачат. Знам ли що дирят тогава?

Дон Рикардо се върна скоро и донесе един пръстен от ковано злато.

— Отдолу има шипче — рече той. — От там изтича отровата. Стига само да го одраскате.

Звездена гледаше замаяна смъртоносния накит. После изведнъж, с решителен жест го надяна на пръста си.

— Капитане — обърна се тя към Радул. — Спуснете лодката да ме откара!

Смаян, неуверен, той се чудеше какво да стори. Заповедта на Асен беше недвусмислена — да останат на кораба И тя, и поп Ставрос…

— Защо стоиш! — сопна се Калина. — Щом иска. А вие нямате друг избор.

Радул Влаха се подчини.

Някогашната кръчмарка се обърна към Дугуня:

— Да се връщаме! Бързо! Да направим нещо! Ако потрябва, да вдигнем Калиакра във въздуха, но да го спасим!

— Ами болярката?

— Не разчитай на нея!

Той я изгледа слисан.

— Защо я пращаш тогава?

Тя вирна глава, очите й мятаха мълнии.

— Да ми се махне от пътя!

— Калиакра! — възкликна той, смаян от омразата и.

— Всичкото зло е заради нея!

Дугуня се върна назад:

— Аз ще я спра! Няма да й позволя!

— Тя няма да те чуе.

И наистина, когато Звездена мина покрай тях да се спусне в лодката, Бранко я хвана за ръката.

— Недейте, болярке! Нищо няма да постигнете! Отивате на вярна смърт, на самоубийство!

Тя се освободи от яката му ръка.

— Дори и така да е!

Тя скочи в лодката, весларят напрегна мускули и я насочи право към Калиакра.

Насреща, от Кастри до Таук лиман, брегът бе оградил морето като огромен крепостен зид, грозен и непревзимаем.

Току до лодката изплува делфин, подскочи няколко пъти и изчезна.

— На хубаво е! — усмихна се гребецът.

Небето беше опушено от заранта. Сега вече кръгозорът се сля с морето и то изведнъж загуби синината си позеленя. Весларят не бе направил двадесетина гребвания, когато шибна вятърът. Почти изведнъж под напора му по водната повърхност кипнаха безброй бели гребенчета. Отвред се надигнаха безредни вълни, които бързо се сляха, подредиха се, понесоха се като ратници, в устремен пристъп. И тогава заваля, като че легна непрогледна мъгла. Морето закипя, шибано от водните струи. Ниско над главите им прелетяха два буревестника, разперили неподвижно крила, почти докосвайки вълните. Лодката се размята неспокойно, дъждът взе да я пълни и Звездена грабна кратуната да изтребва водата.

Но скоро вятърът разкъса дъждовните облаци, валежът престана, слънцето блесна.

Гребецът преведе лодката далече пред носа да се запази от щръкналите подводни камънаци, в които се плискаха вълните. Те пъплеха бавно към брега, кръстосваха се, възсядаха се, грейнали в искряща синева, а по тях трепкаха като блестяща мрежа малките ветрени вълнички.

Пристанаха до кея на смрачаване. Звездена скочи от лодката, а гребецът, както му бе заръчано, обърна назад.

Никоя турска гемия не го последва. Уплашили ги бяха двете пиратски каторги и спрялата недалеч от тях генуезка ескадра.

Чаушите от кея свързаха начаса Звездена. Поведоха я към крепостта по калдъръмения друм, който се изкачваше косо нагоре все над брега. Отстрани, по пръстта, успяла бог знае как да се задържи в скалните издатини, растяха проскубани кичури трева, розови безсмъртничета, разклонени китки лопени, жълт равнец, пелин и магарешки бодили. Тук-там се жълтееха с есенните си листа драки, трънки и отрупани с пух смрадлики, шипки и къпини. От дупките в скалите излитаха диви гълъби. Нейде далече виеха чакали, както плачат жените по гробищата. Звездена усети смъртен трепет да сковава сърцето й.

Достигнаха Главната порта, когато мюезинът се провикна от минарето с призив към правоверните за вечерната молитва. Мостът вече бе почнал да се вдига сред гръма на веригите си, но при виковете на закъснелите макарата му проскърца и го върна на мястото му да ги пропусне. После отново заскрибуца нагоре, спусна се с грохот и желязната решетка, за да затвори изцяло входа до сутринта.

В крепостта я посрещна онбашията Юмер.

— Водете я! — рече той, без да я погледне. — Направо в зандана!

Тя се дръпна:

— За друго съм дошла аз! Да говоря с Али бей!

— Али бей си има други гайлета, не му е до таквиз глупачки като тебе.

Тя опита да се отскубне.

— Трябва да говоря с бея!

Юмер даде знак да я водят.

Вече пред входа на затвора Звездена разбра: пропадаше планът й, не бе предвидила, че няма да я пуснат при скопеца.

— Слушай, Юмер! — обърна се тя към онбашията. Важен Хабер нося за бея. За алтъни. Пещера с алтъни.

Смяташе, че ще го смае.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Тая пещера сам Хасан бей ще му я издаде. Той Али бей каквото му е намислил, не Хасан бей, ами баш шейтан да бъде на негово място, пак ще проговори.