Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Петър Бобев. Калиакра

 

Редактор: Тихомир Йорданов

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Стоимен Стоименов, Елена Върбанова

Худ. редактор: Иван Кенаров, Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 15. X. 1971 г.

Подписана за печат на 29. XI. 1971 г.

Печатни коли 17,50

Формат 65X92/16

Тем. № 2618—V Издателски Л 755

Излязла от печат на 25. XII. 1971 г.

Тираж 35 100 Издателски коли 17,50

Българска книга — I поредно издание

Цена 1,23 лв. по ценоразпис за 1968 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДП „Странджа“, гр. Варна. Пор. н. 152/197

История

  1. — Добавяне

Месер Андреа

Бранко Дугуня реши да изчака нощта в близост с генуезката флота. Не му се щеше да премине Босфора по тъмно. Не му се щеше повече да рискува, да излага и кораба, и хората си на нови опасности. Тесен беше проливът. Додето се опомниш, и можеш да наскочиш върху скалите.

Дал последните си напътствия за през нощта, Бранко се прибра в каютата да си почине, защото утре-вдругиден му предстояха вълнуващи събития. Калина, която познаваше някои тайни проходи в Калиакра, подочула за тях от баща си, бе решила да проникне и да го измъкне от зандана. А как — там, на място, щяха да доуточняват, да дирят помагачи. Дугуня пък бе намислил да пръсне много злато, всичкото си злато, ако потрябва, само да я види успокоена, със задоволена съвест, изкупила греха си.

Бранко знаеше. И сега тя навярно пак плаче. Пак се моли на Богородица да й прости, да я напъти. Той познаваше кога е плакала. Влюбените му очи откриваха и най-леката диря от засъхнала сълза.

Девойката не казваше нищо, пред другите и пред него мълчеше, показваше се твърда и безчувствена. И затова Бранко я обикваше още повече.

Внезапно той трепна. Стори му се, че дочу слаб плисък. Изскочи на палубата, погледна през борда. Сред вълните му се мерна едно малко буре, което бавно идеше назад, понесено от повърхностното течение на Босфора. Друг път само би махнал с ръка, но сега, в близост опасната генуезка ескадра, това събуди подозренията му.

— Спуснете лодка! — обърна се той към помощника си Дон Рикардо предаде нареждането му. Двама моряка се отправиха подир буренцето, прехвърлиха го в лодката и го отнесоха на палубата.

Бранко го ритна. И то издрънча празно.

Кормчията сбра екипажа.

— Кой го хвърли? — запита той.

Майстор Андреа излезе напред.

— Ама за него ли беше тоя шум? Аз помислих, че ни напада цялата сарацинска флота!

— Кой го хвърли? — повтори въпроса капитана.

— Аз, месер капитан! — отвърна дърводелецът.

— Защо?

Той се засмя:

— Искате да ми вземете занаята! Виждам. Но ще ви го кажа. Запомнете всички! Такива бурета трябва да се махат. Дъгите му са проядени от червеи. И не само то вече не става за работа, ами от него червеите се прехвърлят на здравите бурета. Затуй…

Бранко се бе поразколебал в предчувствието си. Готов беше да го ритне обратно в морето, когато дон Рикардо го спря.

— Месер Андреа, разглобете го!

— Разглобете го сам! — сопна се дърводелецът. — Аз имам и по-важни занимания.

Дон Рикардо взе един боздуган и с един удар разби бурето. Дъгите и обръчите му се разпиляха. И между тях се показа някакъв пергаментов свитък.

Бранко се наведе да го вземе.

— Порка мизерия! — изхриптя майстор Андреа, грабна го от ръцете му и скочи в морето.

Пиратите наведоха факлите през борда. Стори им се само, че главата му се мерна на петдесетина крачки от кораба, но преди те да отправят натам стрелите си, пак се скри под водата. Личеше си, беше отличен плувец. Ниреше като делфин.

Спуснаха лодка с петима от най-добрите мерачи. Кръжиха наоколо половин час. Най-сетне се прибраха.

А в това време майстор Андреа, успял да ги подмами на изток от кораба, сега гребеше бързо към западния бряг. Да преплува Босфора за него беше играчка — все едно речица. Би могъл с плуване да се върне направо при генуезката флота. Предпочете другия път, защото усети, че измръзва. Това не беше топлото Тирентско море. За да не се скове от студ, излезе на брега. Покатери се върху една скала и оттам се спусна по някаква едва видима пътека. Затича се не толкова от бързане, колкото да се сгрее.

Бреговете бяха турски. Но той не се боеше от това. Сега турците се смятаха генуезки съюзници. Не бяха забравили кой ги бе превозил през пролива. Нямаше да се задяват с един генуезец, и то довереник на славния кардинал Доминико Аскони. Дори да станеше нужда, за него щеше да се застъпи и абат Алдо Аскони, който сега командуваше една от галерите край Румелихисар. Абат Алдо беше изпратен от кардинала за командир на ескадрата, която трябваше да проследи отдалеч кораба на Бранко Дугуня до срещата му с княз Асен. Тежка беше задача на Алдо Аскони. Ако видеше тоя български княз, абатът трябваше на всяка цена да го убеди, та да му предаде златото. Ако ще би за убеждаването да приложеше всички тайни на светата инквизиция. Бранко рано или късно щеше да ги отведе на целта. А дори той да не държеше много за такава среща, огнеоката красавица щеше да го принуди.

Жалко, че го разкриха тъй рано. Намаляваше наградата му. Но станалото — станало. Неговото занятие беше пълно с изненади и поврати. Кое е било за добро, кое за зло — разбираш след години. А синьор Алдо вече можеше да довърши задачата си и без Андреа.

Много късно мнимият дърводелец видя нападателите, които се метнаха на гърба му. Преди той да извика, те вече бяха извили ръцете му и ги овързваха здраво. Изучили се бяха добре в лова на роби из опожарена Тракия.

Дълго им крещя Андреа, дълго ги заплашва. А те, сякаш глухонеми, не му отвръщаха ни думица. Цял час го влачиха в тъмнината по тесни пътеки, стръмни урви и каменисти сипеи, докато накрай достигнаха осветения от пламнали огньове турски бивак. Вкараха го направо в най-просторната шатра, пред която караулеха яничари с копия с окачени по тях три конски опашки — знак за високия сан на сердара, що я обитаваше. Вътре седеше с кръстосани нозе върху червен килим чернобрад турчин в разкошно облекло.

Майстор Андреа се поклони дълбоко. Разбра, че имаше насреща си големец — бей или паша.

— Селям на тебе, пашалъм! — рече той. — Нека никога бог не вдига от тебе десницата си!

Пашата мълчеше, без да отвърне на поздрава му. Само го стрелкаше, изучаваше го с острия си хищен поглед. Накрай проговори:

— Що дириш в земята ми, гяур? Каква беля си намислил?

Андреа отвърна. По пътя, докато го водеха насам, бе скроил отговора си.

— Идвам като приятел, паша ефенди! Ти знаеш, че превозихме аскера ви?

— Е?

— Аз съм от генуезките кораби.

— Що дириш на брега, те питам аз! Не какъв си. Тъй не сме се пазарили с френките. Кара Дениз, Черно море, е ваше. Ваш е и Кара Дениз богаз — Босфора, дето му викате. Ала бреговете му са наши. Що дириш, питам, на нашия бряг?

— Паднах от борда, пашалъм. Мадоната ми е свидетел!

— А защо се не върна там, отдето си паднал? Защо се мори чак до брега?

Ей тоя въпрос не бе предвидил Андреа. И изведнъж разбра, уви твърде късно, че най-важна е най-дребната подробност. Как трябваше да отговори? Всяка загубена секунда притуряше нова заплаха за живота му. А месер Андреа знаеше много добре, че за сарацините един кафирски живот не значи нищо.

— Избягах от кораба, паша ефенди! — скрои той новата си лъжа.

— От кой?

— На капитан Алдо Аскони.

Пашата плесна с ръце. Влезе полугол арабин и се поклони.

— Мангалът! — нареди пашата. — С машата, синджира и саджака!

Андреа изтръпна. Известни му бяха тия приготовления. При всеки свой набег, навред турците мъкнеха със себе си и уредите си за мъчения.

— Ще кажеш ли защо си дошъл? — попита пашата.

— Казах вече, пашалъм!

— Лъжеш, гяур! Ти си скочил не от гемията на Алдо, а — от другата, оная, що влезе в богаза с масърски байрак, а после го замени с френкския.

Андреа прехапа устни. Значи бяха ги следили през целия път.

— Казвай кой те проводи! Унгурус ли, Ефляк ли, Вълкооглу ли?

Джелатът натика в жаравата машата и синджира. Скоро те се нажежиха, засветиха като въглени.

Андреа почти изплака:

— Ще ти кажа, пашалъм! Наистина бягам от оная галера. Пирати са те. Сеньор Алдо ме прати при тях да ги гледам, да ги подслушвам. Питай него да ти каже вярно ли говоря!

— Ти ще ми изприказваш всичко. Истината не е в неверните ви уста, а — в мангала!

Пазачите свалиха пленника си на земята и оголиха корема му.

— Защо те е пратил да ги следиш? Защо не ги потопи направо?

— Да се убеди, че са пирати.

Андреа тозчас си даде сметка, че е изтървал направо глупост.

Пашата само вдигна поглед и джелатът прекара зачервената верига по оголения корем. Нещастникът премря от болка. Крясъкът му се превърна в глухо изхъркване. Нажеженото желязо сякаш не само се допря до кожата, а потъна навътре, зацвърча сред вътрешностите му.

Мъчителят не го изчака да си поеме дъх:

— Истината, гяур! Иначе няма да излезеш жив от шатрата!

Андреа простена:

— Ще кажа, пашалъм! Ще кажа всичко! Само обещай, че после ще ме пуснеш!

— Ще те пусна! — рече пашата.

Джелатът поля изгорения корем със зехтин. Болката позатихна.

— Слушам те!

Андреа заговори с прекъсвания, с плач и молби. Разправи му всичко, както си беше. За писмото на българския княз Асен до папата, за пещерата със злато в Калиакра, за приятеля на княза — пирата-сърбин, за влюбената Калина, която рано или късно ще ги отведе при княза.

— Друго няма! — завърши той разказа си. — Ще ме пуснеш ли вече?

Пашата премисляше всичко, което бе чул. Вече не се съмняваше. Пред мангала истината излиза наяве всеки път. За такъв хабер султанът, сянката на аллаха на земята, знаеше каква награда да даде. Още тая нощ пашата щеше да прати вестоносец при него. Да бърза и той за Килгра. Да превари лакомия Унгурус. Да спре Янкула, да накаже Дракула. И да грабне алтъните. Да запълни опразнената от проклетите френки хазна, що го оскубаха с дукат за аскер.

Повече не му трябваше.

— Пръждосвай се оттук! — отпрати го той с погнуса.

Месер Андреа се надигна с мъка. Стражите го развързаха и той, превит одве от болка, се измъкна навън.

Вече се зазоряваше. Заревото на изгрева бе посребрило притихналите води на пролива и сред раздухвания огън над отсрещния бряг отскочи слънцето, необичайно наедряло, огнено червено, разкривено от изпаренията. „Санта Агнеса“ вдигаше котвите, готова за път. Като по магия слънцето превърна среброто в злато. Постепенно и то побеля, руменината му се стопи, небе и море посиняха. Вълните добиха прозрачната си лазурност, слънчевата пътека се разля като придошла река от искри и блясък, докато накрая целият пролив заискри с милиарди пръснати брилянти.

Колко красив беше светът — създаден за радост, за веселие.

Месер Андреа въздъхна облекчено. Раната смъдеше, гризеше го, като че ли бе пъхнал под дрехата си бясна невестулка. Но всичко щеше да мине, всичко щеше да зарасте, нали отърва главата си. Сега му предстоеше да се оправя с абат Аскони. Не беше по-глупав той от пашата, не и по-малко суров, сега за него трябваше да измисля друга лъжа.

Не му остана време. Само чу изсвистяването на ятагана и главата му се отдели от шията. Пашата му бе обещал да излезе жив от шатрата. Само това. Не и извън нея…