Петър Бобев
Калиакра (8)

Премеждията на Семир

Когато видя, че генуезкият кораб отплава, а княз Асен не се завърна, боилът Семир се угрижи. И тъй, и инак — все за грижа. Или са отвлекли княза генуезците (всичко може да чакаш от тях!), или пък сам князът по своя воля е останал при тях. Човек е и той, уплашил се е и е отпътувал с хубавиците — я към Цариград, я към Генуа.

Накрай разбра: трябва да се маха оттук. Не бива да пилее време и то сега, когато турците всеки миг могат да открият бягството на затворника. От де можеше да знае, че вече го бяха открили, ала бяха проникнали само в тунела, който свършваше до отвора над пропастта. Едни бяха помислили, че се е удавил бедният, непреживял позора. Другите, къде на шега, къде на истина, подмятаха, че може и джин да е станал. И като дух е отлетял, престорил се на скален гълъб.

Едва изчака Семир ярко жълтото небе на север, което предвещаваше вятър, да потъмнее, да прелее в чернотата на нощта. И като чу вечерния рог на яничарите, той измъкна другата лодка от пещерата. Вече прекрачваше да стъпи в нея, когато видя пред себе си Прокажения. Първият му порив беше да скочи, за да го намушка с кинжала. Но усетил спокойствието, което лъхаше от него, отпусна ръка.

— Че убий ме! — изфъфли нещастникът. — Да отървеш и мен от света, и света от мене!

Семир го прекъсна:

— Какво искаш?

— Да ти река нещичко.

— Ама по-скоро, че нямам време!

— За туй, дето ще ти го издумам, трябва да имаш време! Та да го знаете: и ти, и оня, който те провожда. Стига сте бунили народа! Стига е плащал клетият лудориите ви!

— Свободата не е лудория!

— Вие не докарвате свобода, а — кланета! Гневите падишаха и той на нас си изкарва яда. Вече е късно за свобода. Чуваш ли? Много късно! Стомната се счупи. Вече не може да се залепи. Свободата лесно се загубва, мъчно се извоюва. Чувал ли си някой да е лепил стомна?

Семир седна в лодката. Хвана веслата.

— Добре де, сгрешили сме. А сега що да сторим? Да скръстим ръце, така ли?

Главата с качулката се поклати.

— Най-важното е да се запази народът. Закъде е царство без народ? Ей туй искам да ти кажа. Да се махаш! Да не размирваш хорицата! Да не ги проваждаш на касапницата!

— Аз и без туй си отивам, свършил—не свършил работа. Какво ли ще рече цар Фружин?

— Да си отидеш, ама и да не се връщаш повече! Знай, ще те издам! Окото ми няма да мигне! Доста зло натвори досега. Заради тебе продадоха робини и Калина, и Звездена. И Хасан бей се запиля нанякъде немил-недраг. Видях ги отгоре. А още толкоз люде гният в тъмницата и чакат главореза. Все заради тебе…

Семир го изгледа смутен. Едва сега си даде сметка, че има истина в тия думи. Той опита да възрази, но повече себе си да успокои.

— Не заради мен! Заради свободата!

— Много зло е натворено в името на тая свобода! Махай се! И кажи на царя си да не праща и други! Да остави на мира народеца!

Друг път буен и невъздържан, сега боилът не кипна, не извади ножа. Нещо в думите на стареца, в гласа му, който изричаше злобните си закани с най-тих беззлобен глас, го разколеба.

Без да му отвърне, той размаха веслата, увити с парцали да не плискат. Разколебана беше душата му. Прокаженият бе успял да пусне в нея змийчето на съмнението.

Отначало мина до самата скала да не го зърнат наблюдателите отгоре, а когато наближи Птичия залив, наречен от турците Таук лиман, свърна в открито море. Боеше се да се не блъсне в скалите, които се надигаха отвред като настръхнали морски чудовища. А знаеше Семир, че кой го не знаеше тогава — пълно е морето с всякакви твари: и невиждани, нечувани зверове-страхотии, и още по-страхотни морски демони. Из подмолите дебнат духовете на неопетите удавници, от скалите пеят кръвожадни хубавици, протягат пипала многоръки хидри. И ако имаше друг изход, не би тръгнал така. Но се досещаше, че беше завардил всички друмища по сухо Евнух бей. През деня и по море не можеше да се бяга, защото стражите щяха да го видят отгоре. Затуй бе предпочел Семир морските страхотии пред ужаса да попадне в лапите на бея, да загуби главата си, преди да е завършил делото си, преди да е казал на своя повелител всичко, що имаше да му казва. Не се боеше Семир от смъртта — боеше се от позорна смърт, заловен и набит на кол. На друга смърт се надяваше той — с оръжие в ръка, в бой за свобода, когато ще има надежда за победа.

Дълго греба беглецът. И нали ръцете му не бяха привикнали, скоро се израниха, схванаха се, все по-често изпускаха веслата. Накрай той ги остави съвсем, просна се капнал от умора на дъното на лодката.

Когато се събуди, вече се развиделяваше. Боилът скочи и погледна. Косите му настръхнаха. Дяволското течение бе подхванало лодката му и я увличаше обратно към Калиакра.

Той прецени набързо: ако речеше да бяга отново към морето, зората щеше да го превари, щеше да го издаде на враговете. Затова напрегна сили и подкара към носа, откъдето бе тръгнал. Изтегли лодката и се свря в тъмната пещера, пребит от изтощение, примрял от глад. Тъй заспа отново. И спа непробудно до новото утро.

Пробуди се от нечии думи:

— Ти още ли си тук?

Прокажения стоеше надвесен отгоре му. През дупките на качулката му го стрелкаха две святкащи от гняв очи.

— Предупредих ли те, че ще те издам?

— Остави това! — рече Семир. — Ами помагай да се измъкна! Ръцете ми са като смазани с чук. Течението ме върна.

След като премисли малко, Прокажения рече:

— Добре, остани тук! И ме чакай! Довечера ще те отведа аз!

Тоя ден се стори на неволния пленник цяла вечност. Скрит под обърнатата лодка, той се вслушваше във всеки шум, поглеждаше боязливо минаващите покрай носа лодки и гемии. И все му се струваше, че идват за него, че Прокажения е изпълнил заканата си — като го предаде, да отърве народа от размирници и бунтари.

А беше тъй гладен, че му премаляваше. Устата му се бяха напукали от жажда. Веднъж се накани да отиде до пещерата с аязмото. Но едва се бе подал и отново се захлупи по очи. Някаква рибарска ладия мина на хвърлей от скалата и там пусна парагадите си.

Най-сетне рибарите си отидоха.

Морето блестеше ослепително. Източени, като опънати с връв, вълните пъплеха към брега — и толкова бавно, сякаш не са истински, а замръзнали вълни, чудна кристална стълба, по която можеш да притичаш и да се скриеш отвъд кръгозора.

Мръкна се. Дневните шумове от крепостта заглъхнаха. Едновременно с това плисъкът на вълните се усили. Прокажения все не се завръщаше — минаваха час след час, а от него ни помен. Забравил ли го бе? Уплашил ли се и той, та то бе зарязал?

Нейде към среднощ Семир го чу, че идва, с приглушено пъшкане.

— Много окъсня, човече! — укори го той.

Прокажения седна. Простена хванал с две ръце главата си.

— Какво има? — запита боилът.

Старецът дълго пъшка, преди да отговори:

— Не е чиляк Евнух бей, боиле! Не е и звяр! Самият Сатанаил е той. И Сатанаил не може да измисли таквоз зверство. Ох! Боли ме, синко! Не само от раната. По ме боли заради него заради това, че човек с човешки образ може да го измисли…

И пак въздъхна.

— Отидох да чуя какво приказват, да видя какво вардят. Гледам, двамина чауша насреща ми. „Хайде, куче, на ешмедемето!“ „Я ме оставете! — думам им. — За какво ешмедеме съм аз?“ А те, нали повеля получили, само туй си знаят: „Тръгвай! Али бей, да го поживи аллах, гуляй давана всички божеци във вилаета.“ „Нека си гуляят! — казвам. — Мен оставете! Ни съм за угощение, ни за ядене, ни за пиене? Само гробът ме оправя мен!“ Ама пускат ли те? Откараха ме насила в стария сайвант край градището. Там само бухали и кукумявки ще видиш. А сега — изведнъж ядене и пиене! Събрало се вътре, де що има куцо и сакато от града и околността. Дошли да се порадват на бейска щедрост. А готвачите въртят прасета на шишове, търкалят бъчви вино. Чаушите ме бутат навътре, просеците ме гонят навън. Страх ги е хорицата, боят се от беса, дето ме топи, дето накрай съвсем ще ме стопи. Виждам, и ти потръпваш, като ме гледаш. Бутат ме ония с тояги навънка, да се не докосват до мене. Накрай, то се знае, надвиха чаушите…

— Значи затуй окъсня? — не се стърпя Семир. — Заради яденето.

— Затуй — кимна Прокажения. — Натикаха ме вътре. Тогава един странник, най-сърдитият, ме удари с тоягата по главата… Събудих се преди малко. Сайвантът гори. Светло като ден. А край мене налягали просеците. Взех да ги будя, да бягат, да не изгорят в пожара. Дърпам, блъскам, а никой се не помръдва. Тогава го проумях. Та те били мъртви. Всичките. Чуваш ли? Всичките изтровени от яденето и пиенето. Ако оня не ме бе цапнал с тоягата, аз също щях да съм се отървал от мъките. Ама нали съм си без късмет? Имало още глава да пати. Покривът падаше отгоре ми. Едва изпълзях навън…

Семир все не щеше да повярва всичко, което бе чул. Повече му се струваше, че е страшна приказка, измислица, пиянско бълнуване. Препил е човекът — всякакви ужасии сънува. Защо ще му е на бея тъкмо бедняците и уродливите да трови? Малко ли други врагове си има? Сънувал е старецът, рядко е преяждал. От туй е — от преяждане.

— Ще ме водиш ли, старче? Или се отказа?

— Ще те водя. Ти барем да се махнеш. И твоята глава да отърва, и народа да запазя от теб. Защото за зло си тук!

Надигна се, закуцука пред него, влезе в лодката, хвана веслата.

— Седни отсреща! По-далечко от мен! От беса…

Загреба тихо. Тоя път на юг. Спря само за миг, колкото да посочи догарящите останки на сайванта, погребали изтровените просеци. Евнух бей ги бе отървал от страданията, бе отървал и вилаета си от беднотията и от съгледвачите.

Когато Калиакра с настръхналите черни зъбери изостана назад, лодката свърна на север. На разсъмване опря в брега.

— Скрий се в гъстака! — даде му Прокажения последните си наставления. — Мирувай до вечерта! А съмне ли се, тръгни на запад! Видиш ли оная канара като каменно стъпало на Крали Марко? Стигнеш ли под нея, ще видиш манастир в камъка. Дупки-килии. Аладжа му думат сега турците. Пъстър манастир. Питай за брат Йероним! Кажи му, че те праща дедецът от Калиакра! Само туй…

Махна с ръка и тръгна обратно. А Семир се свря в гората. Над главата му извишаваха снаги стари брястове и ясени, дъбове и липи, по които се катереха диви лози и бръшлян.

Окрайнината беше обрасла със стена от драки, глог, шипки и трънки, които го скриваха от всеки поглед.

Още един ден отмина. На смрачаване, когато дочу как заглъхна глъчката на селяните в полето, Семир се измъкна от скривалището си. Тръгна по дерето, по което маловодна речица се вливаше в морето сред върби и каваци, обрасли с повет и див хмел, като джапаше през тинята и се спъваше в избуялите тръстики.

Пристигна в манастира по тъмно. Дълго вика отца Йеронима, докато най-сетне от дупката високо над главата му се обади дрезгав старчески глас:

Боилът му разправи всичко за изтровените сиромаси. Излъга само едно — че и той, Семир, бил там. И само двамата с Прокажения се спасили; че Прокажения не ще да се дели от Калиакра, а той, Семир, търси да спаси кожата си.

Дали му повярва старият монах или не, но без да го пита повече, му предложи сух хляб и маслини, извади от една ниша два чироза, може би пазени за божи празник, и се изправи до него да му се порадва как яде.

После му застла наръч сено в другия край на пещерата и му даде ямурлука си да се завие.

— Друго нямам, сине. Постник съм. Обет съм дал — без постелка, без завивка. И зиме, и лете.

Боилът не чакаше друго. Легна и се зави. Тъй, преди да заспи, чу как отшелникът му разправяше нещо с равния си глух глас. Изглежда, отдавна не бе приказвал, дотегнала му бе манастирската тишина.

— Дедецът, казваш! Тежки изпитания му отреди бог. Ние тук, в светата обител, сами се мъчим да омаломощим грешната плът. И все сме здрави, яки, издръжливи като трънките. А той още живее, още изкупва със страданията си людските грехове. Белязал го е всеблагият с доверието си, изкупителна жертва го е направил, удостоил го е…

И макар че не чуваше от госта си ни дума, ни знак, добави:

— Той също ходи със Симави. Че кой ли сиромах не тръгна подире му? Кажи-речи всички богомили. И всички потурчени, волно и силом. Защото размирието на Бедредин Симави беше нещо като богомилство сред исляма. И с Муса бяхме, при всички буни и ние. После пък, които оцеляхме, се разпиляхме едни по манастирите, други в Балкана при хусарите, дето сега им викат хайдути.

Семир вече задрямваше, когато чу последните му думи:

— Вече проумях. Нямало е смисъл. Късно е било. Всички бяхме виновни: селяци и богомили, попове и боляри. Всеки дърпаше чергата към себе си, та ни я издърпа измаелтянинът.

Когато се събуди, Семир видя, че навън небето бе просветнало. Отец Йероним седеше в ъгъла, подпрял глава на дланите си, мършав, изпосталял като светците, както ги зографисват по иконите. На шарена кърпа направо върху земята лежеше комат хляб и буца сирене.

— Донесла ги е една селянка, за братята. Взех ги за теб, път те чака, а ние цял ден нищо не вършим.

Когато беглецът се нахрани, постникът му подаде едно излиняло расо, което не личеше какво е било по-рано, черно или червено.

— Премени се с него! Все едно наш брат си, тръгнал из селата по просия. Нощем не ще се промъкнеш. Завардили са проклетниците всички друмища. Денем всеки ще те познае, че не си тъдявашен. А като божек също не може. Щом Евнух бей е решил да ги изтреби…

Така тръгна през полето боилът Семир като странствуващ калугер, що събира дарове за манастира. Кланяше се чинно на срещнатите турци, благославяше с кръстен знак селяните българи, оставяше децата и старците да му целуват десница. И си мислеше: „Прости ми, господи, греха! Заради свободата го правя! Не за себе си.“

По пладне седна до една чешма да накваси сухия си залък. Натопи и цървулите в постава да се намокрят, та да не му убиват. И едва почнал да яде, ето че по друма се зададоха двама акинджии — конници, с копия, ятагани и по два кинжала в поясите.

Семир се оттегли почтително да им стори място, като си прибра и цървулите.

— Защо мърсиш водата, от която пие добитъкът? — изръмжа единият. — Затуй ли е направил тая чешма Омербег, да го дари аллах с всички радости на рая.

— Не знаех, че ще дойдете, агалар! — отвърна смирено Семир.

Другият го бутна с дръжката на копието си.

— Какъв си ти бре, гяур?

— Отшелник съм, аго. Грешен божи слуга.

— Кешиш ли? Хич не ми мязаш на кешиш. За хайдутин повече подхождаш. Султански душманин.

— Не думай, аго! Верен роб съм на падишаха, да го дари господ…

— Млък, бре! Тръгвай с нас, в Килгра, при Али бея! Той да отсъди.

Поведоха го пред себе си, опрели копия в седлата и хванали в десници голи ятагани.

„Сега се наредих!“ — изруга се наум пленникът и както крачеше пред тях бос в прахоляка, защото в бързината не бе сварил да си обуе цървулите, почна да си мисли. Каквото и да станеше, трябваше да бяга сега, през безлюдното поле. Наближеха ли Калиакра, нямаше спасение.

В туй беше силата на измаелтяните — всеки беше войник, с копие, с брадва, с тояга — ама войник. Не се осланяха само на наемници. Ето и тия сега. Нищо не им плащаше беят, ей тъй, само от верско усърдие кръстосваха полето. Не искаха като Владиславовите наемници всеки месец по десет злоти, не искаха чували сол от Сегедските солници.

Полето се бе раззеленило. Избуяли бяха нивите, засети с просо и овес. Тъмнееха се богато братилите жита. Ленищата се редуваха с папуда и гречиха. Конопите надигаха перести китки. Лозята източваха нагоре буйни ластари. Друмът се виеше сред тях като река от прах, чучулигата се прехласваше в песента си нейде в синята вие, кънтяха сладостно хлопатари, мучаха говеда, блееха овце. Като че ли бог бе създал тоя ден само за щастие, а в душата на Семир беше заседнала ледената буца на страха.

Минаваха през някакво село — двадесетина пръснати хижи, измазани с глина и покрити със слама; за прозорци им служеха опънати свински мехури. Край тях, все от плет изградени, се редяха и житниците, и хлевовете, и кошарите. А всичко това беше оградено с плетове от насечени трънки и драка, по които се зъбеха набучени биволски или конски черепи — да пъдят денем птиците, а нощем — вампирите и караконджовците. Селяните, мъже и жени, зарязваха работата си на двора, зарязваха чука до подтяганото рало, хромела с насипаното за мелене жито, заритата в пепелта подница с неопечения хляб, и дълго гледаха подире им мълчаливо.

Семир се реши. Поспря да изчака единия пазач.

— Моля ти се, аго! Да си обуя цървулите, израниха ми се нозете.

И преди да изчака съгласие, се наведе към земята. При това движение измъкна скритата под расото кама, изправи се и с един скок се метна на коня зад ездача. В следния миг камата му се заби във врата на турчина над желязната ризница. После го блъсна от коня и полетя направо през полето.

Чу късно изсвистяването на боздугана. Преди беглецът да се наведе, шипестият топуз го блъсна в лявата плешка. И добре, че силата му вече бе понамаляла, та не го повали. Само му се стори, че някой прилепи гореща главня в гърба му. Не падна, продължи да пришпорва с голи пети коня.

Преследвачът хвърли по него и копието си. Както се види, сръчен бе проклетникът, та и тоя път улучи. Наконечникът разкъса рамото на беглеца и падна, та се заби в земята на десет разкрача пред него. Както летеше с коня, боилът се пресегна, грабна оръжието и все тъй, без да спира, се обърна и го метна назад. Може би беше по-опитен мерач, може би му помогна закрилникът му свети Димитрий, защото видя как острието се заби в гръкляна на акинджията, който продължи да се носи така върху седлото с щръкнало от тялото му копие и после изведнъж се срина на земята.

Семир скочи до него. Съблече го набързо и се натъкми в неговите доспехи, а трупът му намъкна в монашеското расо. Качи се на коня и продължи пътя си като турски акинджия.

При другия стубел проми как да е раните си, наложи ги с жиловлек и зарастличе, превърза ги с разкъсаната си риза и пак пое напред.

Не се отби в Дръстър. Не беше помислял дори да ходи втори път нататък. Тръгна към Никопол. Яздеше и току се озърташе. Видеше ли насреща си конници, свиваше встрани, притулваше се из шубраците, уж не се крие, а дири място за почивка.

Нейде на юг останаха твърдините Михалич, после Петрич, Овеч и Венчан. Късно вечерта видя и Матара. Различи върху помръкващото небе крепостните й зъбери. Избиколи и Шумлъ, натъкми се да нощува край развалините на Плиска. Тогава при един завой съвсем ненадейно се озова сред група турци.

Спаси го самообладанието му.

— Праща ме Али бей от Килгра — рече той след обичайните селями. — При Фирузбейоглу в Никболи.

Така се разминаха. На една поляна той върза коля си да пасе и се сви в тревата за сън.

Събуди се премръзнал, скован от студ. Стана, опита да се сгрее, като размаха ръце. Беше го втресло. Раната се бе подлютила, тупаше в гърба му като нажежен чук. Виеше му се свят, повръщаше му се, едва се държеше на крака. Ала нямаше право да се излежава. Трябваше да стигне Никопол още тая вечер, а утре да бъде във Влашко. Залежеше ли се тук, щеше да загине. Трябваше да се обади на Влад Дракула, влашкия воевода, после да се отбие при Григория Цамблак в Немцовския панкраторов манастир. Там старият епископ, вече като скромен преписвач, хвърляше светлина в душите на неуките власи, след като толкова време в Киевската Рус бе сял божието семе и славянобългарската писменост. Сега, на стари години, бе решил и на братята власи да помогне, на четмо и писмо да ги учи, на Кириловото писмо. От него щеше да иска нова жертва боилът Семир — да напусне отец Григорий манастирския покой и да се върне в борбата. За България, за Христа. Български патриарх да стане, на Евтимиевото място, кога се освободи България, кога цар Фружин поеме скиптъра на баща и дядо…

Как бе пътувал целия ден — той не помнеше. Дали бе спирал нейде, дали бе спал, дали бе пил вода? Мяркаше му се смътно, че бе отбягвал всяко селище и всяка крепост, че когато изгубеше друма, тръгваше направо през гората, като се оправяше по слънцето. А то не беше каква да е гора, Луда гора беше това. Цял ден все през нея да вървиш и края й да не видиш. Навярно бе минал и край Хръзград, край Червен. Би могъл и там да спре, и там имаше ятаци, ала продължи. В треската си имаше една-единствена цел — Никопол, колибата на рибаря Смил, до Туна река.

Не можеше да си спомни как бе стигнал там. Не помнеше как намери рибаря, като никога преди това не бе ходил по тия места. Събуди се върху нара на Смил, завит с неговата черга. Отгоре му се бяха надвесили две глави: на рибаря под един овчарски клашник на бели и бозови редове и на някаква слаба, сбръчкана старица, забрадена с черна ленена шамия.

— Ще го бъде ли, Секузо? — запита Смил.

— Ще, ще! — отвърна баячката. — Млад е, як е!

И продължи да мие раните му с билкови отвари, да ги маже с мехлеми и мазила.

— Харно са го накълцали! И с боздугана, и със сулицата! Брей, проклет свят е сътворил бог! Само за зло. Какво ли не е измислил за клане и убийство: и мечове, и пики, алебарди и стрели, балисти, огньове, бесилки… А за труд, за полза на човека: рало, сърп и мотика! Туй, нищо повече…

И пак почна да му бае:

— Света Богородичке, Мария-Магдалено и всички светици…

Семир отново се унесе. Потъна в кошмарите, напуканите му от огъня устни зашепнаха:

— Златото!… Цяла пещера злато… За цар Фружин…

Секуза наостри слух.

— Княз Асен… Добротицовият… каза… Ще му даде златото, ако дойде… крал Владислав…

Това вече не беше бълнуване на прост акинджия. И то на български. За цар Фружин, за крал Владислав. Че кой от зимъска не знаеше за тях, за войната, за неуспеха?

— Фружин да дойде! — не спираше Семир. — Златото!… Цяла пещера злато!… Цяла пещера…

Секуза се направи, че не го слуша. Защото долови тревожния поглед на рибаря. Продължи да бае и да налага мазило след мазило.

Трябваше да обади всичко на Мехмед бей Фирузбейоглу. Той щеше да пише на Али бей. Види се, голяма новина беше. За нея можеха да пуснат сина й, що от година време гниеше в Никополския зандан, където гнил някога и цар Шишман. През месец я заплашваше Мехмед бей, подучен от Евнух бей, че ще отреже главата на сина й Дамян, задето лани дигна ръка върху момчето на Касим бег. Че коя майка ще устои на такава закана? Всичко му донасяше Секуза — всичко, що чуеше. А можеше много да чуе и дочуе такваз баячка. Викаха я и при аяни, и при селяци. И за рана, и за уроки, и за гадание.

На всички познаваше Секуза, само на своя Дамян не можеше да разчете клетата участ.

Тя наля силом някаква целебна отвара в устата на болника и си тръгна, забравила да си поиска както друг път акчето, що й се полага.

Ей туй, това бързане и това забравяне, смутиха Смил рибаря. Без да чака много, още през нощта, той пренесе боила в лодката си и я подкара към отсрещния бряг.

Тогава се убеди, че имало бог и за него, че тоя бог бе бдял над тях. Едва бе стигнал на два хвърлея от брега, когато чу глъчката на препускащите към хижата му конници. Закрещяха припрени гласове, заудряха бързи юмруци по вратата. Той се досети какви бяха тия — турчолята, „препускачите и подпалвачите“, кои през неделя, през две нахлуваха отвъд Туна да плашат народа, да стряскат Влад Дракула, та да не би пак да се отметне от султана.

Изведнъж колибата му пламна. Смил се прекръсти. Бог дал, бог взел. И продължи нататък.

Най-сетне лодката задълба в тинестия бряг. Смил я изтегли с болния в нея, а той тръгна да дири помощ: я войскар на Дракула, я рибар, кой да е, само да помогне на боила. Но спря, ослуша се. Дочу безредни стъпки, приглушен говор.

И видя тълпа селяни, дрипави, боси, с конопени ризи, препасани с пръщила, с рунтави гугли на главите. С жените и децата си.

— Ей, добри хора! — провикна се той. — Елате насам!

Мъжете дигнаха сопите. Все не вярваха, че е беглец от Българско. Най-сетне се укротиха. Една старица, и тя баячка, тръгна със Смил да види ранения. Другите ги последваха. Излезе, че нямало нужда от повече баене и билки. Семир се бе надигнал и ги чакаше седнал в лодката. По бузите му бе избил лек руменец. Очите му гледаха бодро, като на здрав човек.

— Какви са тия хора? — запита той.

Старейшината, който ги водеше, отвърна:

— Не видиш ли, селения! Дотегна ни от чокойска неправда, от мъка и насилие. Та бягаме…

Семир не се учуди много. През година, през две избухваха селски въстания: ту в Маджарско, ту в Трансилвания, ту в Молдова, ту във Влашко. Убиваха някой воевода, запалваха замъка му — и толкоз. Съседният чокой пращаше наемниците си, набиваха метежниците на колове, а усмиреният народ отново хващаше ралото и мотиката.

И все пак не се стърпя да не попита:

— А знаете ли къде отивате? Та при турците ли намислихте спасение да дирите?

— Къде да е! Само не при чокоя! При турци, при татари. Ще се турчим ли или не, само не у дома…

— Да не ви е рекъл някой, че спахиите са по-добри?

— Знаем, все господари. Знаем, че и там, и тук сме все ратаи. Поне да сменим господарите…

Благословиха и тръгнаха надолу покрай брега.

— Да пази и тебе бог!

Скоро ги видяха как измъкнаха от папура три скрити лодки и поеха към българския бряг.

Семир се загледа подире им.

— Ние бягаме насам, те — нататък. От какво бягат нашите, от какво бягат те? Не е ли по-добре тогава като Прокажения всички да отпуснем ръце? Тия да не бягат насам, ония да не бягат нататък. Да не се месим в работите на Сатанаила…