Петър Бобев
Гладиаторът (1)

По волята на Сбелсурд

Спартак седеше начело. Не само защото беше син на резоса. Главно затова, че пиршеството беше устроено в чест на неговото завръщане. Три години бе прекарал младежът далеч от родната Ямфорина. Макар отдавна навикнали да обикалят света, медите даряваха не само първенците си с такава почест след дълго отсъствие. Всеки мъж, служил наемник в някоя армия, който се прибереше у дома, биваше посрещан със същата радост. Все повече нарастваше броят на младежите, зажаднели за приключения, които напускаха родната Медика. След като железните легиони на сплулия се от болести диктатор Луциус Корнелиус Сула бяха прегазили страната им, медите вече не дръзваха да се опълчат открито срещу Рим. Ала това никак не им пречеше да отиват на цели тълпи при неколкократно побеждавания и все още непобеден понтийски цар Митридат Евпатор, който винаги намираше злато и сребро да заплаща храбростта и кръвта на най-прочутите войници на света.

Спартак не бе ходил наемник. Не само като син на резос. Не го влечеше кънтежът на кривите махайри, не го блазнеше бойната слава. Друго услаждаше жадната му за знания душа. В древна Атина, град на артисти и философи, бе прекарал дългото си отсъствие младият тракиец, омаян от ума и красноречието на Аргиларий Философ, при когото го бе пратил да добие мъдрост и знание баща му. Още по-омаян бе Спартак от огнения поглед на дяволитата му щерка Ефросина. И може би щеше да остане по-дълго в многоликата и многоезичната Атина, може би дори завинаги, както мнозина други млади траки, ако не бе го опомнило навреме лекомислието на Ефросина. Доскучал й бе мъжественият, як като тур, но срамлив като кошута варварски аристократ. И всъщност какво би могъл да й предложи той? Слушала бе много Ефросина за дивите нрави на народа му. Смутила се бе, че и тя, изтънчената атинянка, може да попадне сред грубите северяни, една от множеството жени на бъдещия резос — да оре и копае с неуките му съпруги полуробини; да ражда деца и да чака смъртта му в някоя битка, а траките не можеха да живеят без битки, за да изгорят на погребалната му клада и нея като негова любима жена. Чела бе в книгите — самите тракийски резоси се хвалеха, че в мирно време не се различават от конярите си. И не знаеше, че времената отдавна се бяха променили. Отвърнала се бе Ефросина, отправила бе поглед към гордия претор, всесилния римски управител на Атина…

Затова се бе прибрал младият тракиец, прибрал се бе покрусен от скръб, от срам и обида.

И тогава на връщане, по пътя, унесен от равния ход на коня, Спартак си бе припомнил русокосата Саине, сладкогласата дъщеря на Дионисовия жрец Мукатралис. И болката, и огорчението бяха стиснали още по-мъчително сърцето му. Защото заради пламенните очи на Ефросина, заради кръшната й снага, заради изяществото на облеклото и обноските й бе забравил скромната тракийска девойка, на която се бе врекъл във вярност преди три години на тръгване към далечната Атина.

Тази заран, не спал, не ял, яздил неуморно цяла нощ, сменил два коня по пътя, Спартак бе пристигнал в Ямфорина, посрещнат далече в гората от буйните си другари и без да се отбива в бащиния дворец, преди да споходи остарялата си майка, бе изтичал до дома на Саине, решен да се види първо с нея. И да иска прошка.

Ала в родината го очакваше нов удар. Саине не беше у дома си. Старата им слугиня, която сега живееше там самичка, го бе срещнала със суров, укорен поглед.

— Саине е горе — бе отвърнала тя. — В светилището на Дионис.

Спартак не се бе учудил много. Отишла е при баща си.

— А кога ще си дойде? — бе запитал той нетърпеливо.

— Тя няма да се връща! — бе изсъскала слугинята така, сякаш го бе ударила с камшик. — Саине вече е жрица на Дионис.

Момъкът бе застинал, зашеметен от чутите думи. Жрица на Дионис! А то значеше, че никога нямаше да бъде негова. Жрицата е обречена на вечно безбрачие. Саине е загубена, все едно преселила се в царството на Сбелсурд.

Тази мисъл бе захапала като лъвска челюст главата му, стискаше жестоко и не даваше на никое друго чувство да изплува, да я измести. С тая мисъл, сбърчила като разорана нива високото му чело, той стоеше и сега на пиршеството, загледан с невиждащи очи някъде далеч, отвъд просторната зала, унесен и отчужден — и от другите, и от себе си дори.

Край него, насядали на трикраки столчета пред трикраки софри, се бяха струпали предишните му другари. Едни още не бяха свалили мокрите си зейри — наметките с островърхи гугли. Други пък, махнали горните си дрехи и лисичите ушанки, бяха разкопчали ленените си ризи и навили под колената високите си еленови ботуши. На поясите им не висеше никакво оръжие. В двореца на Мокапор по елински обичай не се влизаше с оръжие. Резосът пазеше не само себе си, пазеше от тях самите и най-смелите си воини. Защото знаеше колко невъздържани бяха съплеменниците му: и в битки, и в пиянство, и в разпри.

Отляво седеше с разгърдена като на прост орач конопена риза грубият селски аристократ, чревоугодникът Дизатралис. Той потупваше нетърпеливо по ботушите си и следеше с очи слугите, които притичваха пъргаво да разнасят по софрите вкусните ястия. Млад беше Дизатралис, ала нямаше кой да му се опре в женитбите, нямаше друг с толкова много жени колкото него. И в пиенето, и в яденето. Сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал, докато беше роб в Пела. Три години бе слугувал на най-лакомия римлянин в града, три години бе гледал римските пиршества и бе преглъщал, докато най-сетне успя да избяга и да се прибере в крепостта си, скътана в дебрите на Донакс. Две неща му бяха останали оттогава: римската ненаситност и омразата към Рим.

Край него, привели един към друг глави, прегърнати през рамо, се сливаха в шумна тълпа останалите му приятели: и несръчният великан Битус, и мълчаливият едноок Диза, и гърбавият Стак, Реметалк и Раскупор, и още десетина груби мъжаги, зарязали семейства и ловни забави да почетат другаря си от младините.

До стръмната дървена стълба, която водеше за горния кат към покоите на резоса и жените му, седяха музикантите и с унесени погледи извиваха тъжните си тракийски напеви. Сляп старец притискаше под лакет почерняла от времето гайда и поклащаше в такт глава, сякаш ръсеше из тръстиковия пискун порой от неизплакани сълзи и въздишки. Приклекнал в нозете му, слаб юноша почукваше с тънките си пръсти по двадесетструнна, подобна на малка египетска арфа тракийска магадида. Изправени зад тях, надуваха бузи двама кавалджии, а трети удряше отмерено с бухалките върху бумтящия тъпан.

Внезапно свирнята секна. Всички скочиха на крака и приведоха почтително глави. По стъпалата заслиза бавно и тържествено резосът Мокапор, облечен в бяла ленена дреха, с разкошна огърлица на шия и златни гривни по ръцете, с кожен колан на пояса и увиснала на него, обсипана със скъпоценни камъни махайра.

Резосът се отпусна върху трона между столчетата на Спартак и Дизатралис. После с величествен жест подкани гостите да седнат. Виночерпците се спуснаха да разнасят златните рогове с вино, което наливаха от поставените върху триножници амфори. Музиката отново зазвуча в осветената от окачените лоеници приемна, по чиито тъмночервени стени без прозорци танцуваха заплашително разкривените сенки на пируващите.

Мокапор разкъса месото и квасните хлябове и подхвърли първия къс на сина си, втория — на Дизатралис, после на останалите, всекиму според произхода и воинската му слава. Празникът започна. Пръв както винаги пресуши винения си рог Дизатралис. И поиска нов. Последва го тромавият Битус, който, както посягаше да поеме ритона от виночерпеца, неволно катурна златното блюдо пред себе си ведно с натрупаните ястия. След него изпиха виното си и останалите. Единствен Спартак го разреди с вода както правеха атиняните. У спартанците пък само старците имаха право да пият вино. При своя престой Спартак бе усвоил атинския обичай, и то не толкова, че разреденото питие му, се услаждаше, а все заради оная магьосница, чернооката Ефросина. Да не изглежда в очите й варварин. Тя вярваше повече на Херодот, отколкото на Спартак. Но ако бе склонила да дойде тук с него, навярно щеше да ахне от изумление пред пищността и разкоша на тоя дом — тя, родената атинянка, свикнала на скромното изящество, което й предлагаше изискана Елада. Щяха да я смаят затрупаните с дивеч и плодове подноси и вази, пълните с вино ритони-ойнохое и каните — всички изковани от чисто злато с приказни барелефни изображения на невиждани птици и зверове-химери.

Много блюда се поднесоха тоя следобед, много вино се наля в роговете, ала настроение не се създаде. Дали само умереността на Спартак в пиенето беше причината, или отчуждението, което бе успяло да се промъкне помежду им през тези години и което само едно мъжко, тракийско напиване би могло да преодолее. Или пък присъствието на резоса, който, макар че често надигаше ритона, беше стиснал зъби и не промълвяше ни дума.

Пируващите, все още неразвеселени, се сгорещяваха бързо от виното, отхвърляха от раменете си зейри и кожуси. Разгърдваха се. Слугите отвориха вратата, която водеше към двора и оттам направо към градския площад, където преминаваха забързани войници с медни шлемове и брони; омотани с оръфани зейри селяци; селянки с дълги сукмани и светли забрадки, навели покорно очи, както се полага на всяка тракийка; аристократки с рокли, обшити със сърма, отрупани с диадеми, обеци и огърлици, обути с изплетени от златни нишки сандали.

Внезапно Спартак подскочи. Видя Саине — с венец от бръшлян на челото и тирс с борова шишарка в ръка, около който се бе увил двуметров смок, положил съскаща глава върху рамото й. Пред нея пристъпваше бавно, както подобава на сана и на годините му, старият Дионисов жрец Мукатралис.

На два скока Спартак се озова на стъгдата. Настигна девойката и я хвана за ръката.

— Саине!

Тя се обърна пребледняла. Смокът изфуча заплашително.

— Що стори Саине? — запита Спартак, без да я пуска, без да вижда мъката, що бе свила сърцето й.

Тогава Мукатралис го отблъсна с жреческия си жезъл:

— Не я докосвай, окаянико! Саине е невеста на бога, на всевиждащия Дионис.

И като я хвана за ръка, я поведе отново, сякаш я повлече против волята й натам, където се бяха запътили, към градската порта.

А младежът, смаян, унижен, още неповярвал всичко, гледаше подире им със затъпял поглед.

После стисна гневно юмруци и се врътна рязко назад. Тракиецът се бе събудил. Влетя в пиршествената зала с тежка стъпка и преди още да седне, изпразни на един дъх златния ритон, от който му се зъбеше майсторски изваяна пантера — символът на виното.

Дружен вик на задоволство се откърти от гърлата на гостите. Спартак отново им бе станал близък, отново бяха намерили стария си другар в битки и гуляй.

— Пий, атинянино! — подметна Дизатралис. — Някакъв елински философ е казал единствената свястна елинска мъдрост — че виното лекува по-добре от боговете.

— Хипократ — подсети го Спартак.

Дизатралис обърса измокрените си от виното мустаци.

— Пий! Ти си богат. Ще си купиш, ако щеш, и сто жени. Дори от мен повече ще имаш.

Спартак не отговори. Грабна втори рог, пресуши и него наведнъж.

Цялата зала екна от одобрителни викове. Някои подхванаха напева и останалите ги последваха, запяха древната гуляйджийска песен — песента верую на тракийските благородници.

„Пиянството — най-хубавото нещо на света.

Войната — най-голямото достойнство.

Работата — най-голямото безчестие.“

В Атина Спартак се бе шегувал често с това верую. А тази вечер го повтаряше ведно с другите, прескочил за един ден трите години, прекарани при Аргиларий, превърнал се бе отново в предишния невъздържан варварин. Не че елинските аристократи обичаха труда. Те също го смятаха занятие за робите. Но виж, пиянството беше чуждо на тяхната същност, която търсеше мярка във всичко: в света, в чувствата, в удоволствията.

А траките — това знаеше цял свят — за разлика от трезвите елини не признаваха мярка в нищо: нито в разкоша, нито в страстите, нито във войната, а най-малко във виното.

След като бе мълчал през цялото време, резосът ненадейно стана и се изкачи бавно горе, в покоите си. Пируващите, вече пияни, с разрошени коси и бради, с червени очи, сякаш не го забелязаха. Виното изравнява хората, заличава пропастите между общественото им положение, между възрасти и рангове.

Разговорите на двойки, прегръдките и клетвите във вечно приятелство неусетно бяха прелели в една обща врява, в която всеки се мъчеше да надвика останалите.

Спартак неволно стисна главата си с длани, разкъсан отново от старото си раздвоение. Сред елините мечтаеше за Медика; в Медика — за изтънчеността на Атина. И сега сред това оскотяло множество в него се бе обадил елинът. Отново си бе припомнил тихите и пълни с изящество разговори при Аргиларий Философ и сладостните беседи с Ефросина. Припомни си и друго — хапливите подмятания на атинянката за варварската му родина, учтиви, забулени с красиво остроумие и затова още по-парливи. Той често избухваше тогава, горещеше се, изтърваваше думи, за които сетне съжаляваше.

— Вярно е, варвари сме. А защо вие, културните елини, си присвоихте боговете ни? Защо ни взехте Дионис и Арес, и Асклепий, и Орфей? Та и музите. Каква би била вашата култура без песните на Орфея, без билките на Асклепия, без воинската доблест на Арес?

Тогава старият Аргиларий поклащаше беловласа глава:

— Това е най-лошото у вас, нямате мярка в нищо. И в разговора.

И тогава Спартак му възразяваше. Сега беше още по-убеден в правотата си. Какво биха постигнали траките в боя, ако спазваха мярката, ако не се хвърляха с цялото си сърце в сечта, ако спазваха мярка във веселбата, в любовта? Щеше ли тогава тракиецът Магадис да измайстори магадидата? Щяха ли траките Севт и Ронак да издялат кавала? Щяха ли жреците на Асклепий да открият лечебните билки и да ги раздадат и на елини, и на македонци, и на римляни? Щеше ли Джерман да посочи лековитите извори? Щеше ли в Тракия да се роди Орфей, който даде на елините най-възвишената религия — орфизма. Щяха ли траките да отстъпят на елините и своята Бендида, та да ги пази от чума? Щеше ли Питагор да повярва в преселението на душите, ако го нямаше Сбелсурд, когото гетите и даките наричаха Залмокс? Елините не бяха откриватели. Те само подреждаха живота си и световните знания в стройни системи.

Тъй беше завършвал Спартак всеки спор с Ефросина и баща й.

— Вие обичате с мярка и мразите с мярка. Ние обичаме и мразим без мярка. Затова римляните ви прегазиха ей тъй, на шега. А с нас напусто си блъскат главите…

Унесен, забравил къде се намира, Спартак изля в гърлото си още един рог вино да измие горчилката на спомена.

Внезапно Дизатралис се изправи — едър, силен като мечка, с разрошени коси и брада.

— Я елате! — изръмжа той. — Да завършим гуляя като истински мъже!

Всекиму беше ясно какво искаше да каже той. С шумни гърлени викове те го последваха, залитайки, навън.

Изгрялата луна надзърташе иззад гористия връх, който се извисяваше над Ямфорина чер и заплашителен като настръхналия гръб на глиган. Студеният й светлик едва извличаше от мрака притихналите сгради като сребристи миражи. Дворецът с каменната зидария на приземието и още два етажа от дърво над него тъмнееше над тесния двор, ограден с висока стена от наредени без хоросан камъни, в който едва се сместваха конюшнята и казармата за личната охрана на резоса. На пръв поглед дворът изглеждаше пуст, ала когато очите привикнаха към мрака, те лесно различиха застиналите като статуи стражи по стените и в тъмните ъгли.

Шумната тълпа излезе навън. Напреде й изникна истинският град, с тесни кривулести улички и сблъскани една до друга къщи — едните, богаташките, иззидани от камък около крепостта, а другите — на търговците и занаятчиите, от кирпич или измазан плет. Селището беше защитено с „тракийска“ стена — два реда забити в земята смърчови трупи, между които беше натрупана трамбована пръст, а отвъд — широк ров, пълен с вода.

До стената на двореца бе прилепен зверилникът на резоса — подредени една до друга железни клетки, натъпкани с всякакви зверове. Че какво ли нямаше вътре: и мечки, и рисове, и зубри, и лъвове.

Дизатралис ги посочи с пръст:

— Кажете де, кого да възседна?

Множеството зарева:

— Тур! Възседни тура!

Пияният се ухили:

— Отваряй вратата!

Приятелите му се притулиха зад съседните сгради. Двамина се покатериха върху клетката и вдигнаха решетката. Дивият бик се поколеба само за миг. После изпръхтя яростно и изскочи навън. Озърна се с налети в кръв зли очи, които като че мятаха мълнии, копитата му изкарваха искри от калдъръма, а рогата му, по две лакти дълги, изши-лени на върха, бяха готови да нанижат първия, който им се изпречи.

Дизатралис не ги изчака. Превари ги. С един скок, преди бикът да се усети, той се метна върху гърба му. Турът се разлудува, замята се на място, но като видя безсилието си да свали досадника, се спусна към отворената градска порта и изхвърча навън, изчезна в тъмнината.

И сякаш нищо нестанало, тържеството продължи. Кой знае кога се бяха обзаложили едноокият Диза и гърбавият Стак? Запрегнали колесниците си, те ги докараха сред стъгдата. Завързаха с въжета задниците им и се покачиха отгоре. По даден знак двамата размахаха бичовете. Конете се хвърлиха, всеки в своята посока. И изведнъж спряха, дръпнати от неочаквана сила. Ала състезателите не спираха да ги обсипват с удари, от които нещастните животни се размятаха, обезумели от уплаха и болка, облени в пяна.

Накрая колесницата на Стак повлече съперника си заднишком. Победителят изкрещя радостно и заплющя още по-настървено с камшика. Конете на Диза, издърпани назад, се препънаха и се строполиха на земята. Победената колесница се превърна на трески, а самият Диза едва успя да скочи от нея, като само се отърколи няколко пъти, без да пострада никак.

— И тоя път опази окото! — подметна Стак с насмешка.

Всички помнеха как при подобно тържество един глиган му бе извадил другото око.

Тогава се завърна с болезнено накуцване, омацан с кръв и тиня, Дизатралис.

— Няма що! — заоправдава се той. — Трябваше да го заколя. Иначе щеше да ми начупи кокалите из клонаците.

В тая бурна веселба, след такива жестоки преживявания никой не усети как откъм изток просветна утринното зарево. Над настръхналия гръб на планината затрептя бледорозово сияние, под което звездите неусетно се стопиха, ала на запад още дълго продължаваха да примигват, едри и блестящи.

Спартак поведе дружината си обратно към дворцовата зала. Заповяда на слугите да прехвърлят над таванската греда едно въже, стъпи на трикракото си столче и надяна на врата си завързаната примка. То се знае, никой не опита да му попречи. Дали ще живееш или ще умираш — това си е твоя лична работа, в която никой няма право да се бърка.

Спартак се усмихваше от бесилката, всмукал с пълна сила насладата от тази възбуждаща игра с живота и смъртта. Всъщност какво можеше да се случи? В най-лошия случай — да не успее. И да премине в Другия живот. А какъв е тоя живот тук? Не е ли само сън на Оня, на Отвъдния? Какво значи кога ще прекъснеш съня, по-рано или по-късно…

Един му подаде сърп. Друг ритна с все сила столчето. И Спартак увисна. Ала още преди примката да стегне врата му, с ловък замах той сряза въжето и скочи на пода.

Бурен възглас поздрави новата му победа над смъртта. И тоя път сънят не можа да се прекъсне. Щеше да продължи още. По-дългият живот — това е по-дълъг сън. Дори да бе загинал, пак щяха да го приветствуват — радостни, че се е отървал достойно от земния сън.

Тропот на конски копита изкара всички навън. Ездачът скочи още в галоп и притича към двореца, където го спряха препречените копия на стражите.

— Тревога! — рече задъхан пратеникът. — Водете ме при резоса!

— Той спи.

— Сега не може да спи! Трябва да ме изслуша!

Мокапор вече беше чул глъчката и сам бе излязъл навън.

— Какво има? — запита той студено.

Вестоносецът се просна в краката му.

— Римляните нахлуха в страната ти, резосе! По долината на Стримон.

Мокапор потърка челото си с длан.

— Докъде са стигнали?

— При Десудаба построиха лагера си.

— Колко са?

— Само две кохорти. Но подире им идвал целият легион.

— Бихте ли се с тях?

— Не, резосе! Отстъпихме, както си заповядал.

Мокапор махна с ръка.

— Сега върви да се нахраниш и да спиш!

И когато капналият от умора конник влезе в стражницата, резосът въведе в залата изведнъж изтрезнелите придворни.

— Римляните нарушиха примирието! — каза той развълнуван. — А аз сам нямам власт да реша какво да сторя. Пресни са още раните ни от последното поражение, от гибелния ни съюз с Митридат Евпатор.

— Пак ще се бием! — извика невъздържаният Дизатралис.

— Ще се бием, я! — подкрепиха го останалите.

Мокапор изправи глава.

— Добре, ще се бием! Но трябва да се бием, за да спечелим. А не само за да изпепелим страната си…

Тогава Спартак се изправи насреща му.

— А какво? Да стоим със скръстени ръце, така ли?

Баща му отговори с наведен към земята поглед:

— Ще питаме самият Сбелсурд. Чрез устата на лечителя Котис ще чуем волята на Всесилния.

Дворецът вече се бе разбудил. Зашумя като кошер и целият град. Мъжете зарязаха ралата, с които смятаха да ходят на оран, заловиха се да клепят и да точат на брусове махайрите и копията, да сменяват тетивите на лъковете, да затягат перата на стрелите. Пияните първенци, изведнъж добили трезва бодрост, препуснаха към селищата си, за да сберат по-скоро войската, да подготвят отбраната.

А Мокапор със Спартак, с жреците на Асклепий и Тракийския конник, на Бендида и Джерман, на Арес и на десетината други главни божества, със стареите и воинските началници възседнаха конете си, та препуснаха към планината през тясната пътека, по която можеха да минат само по един. Запътиха се към пещерата, където се криеше от света главният жрец на главното божество в държавата на медите Сбелсурд.

На една полянка Дизатралис изравни коня си със Спартак.

— Вярно ли е това, що говорят елините — че Сбелсурд бил роб на Питагор в Самос? И после, като избягал от робство, ни се представил за бог.

Без да се обръща, Спартак отвърна:

— Херодот казва, че Залмокс е живял преди Питагор. А Залмокс и Сбелсурд са едно и също. И излиза, че всъщност елинът Питагор е понаучил нещо от Залмокс, че питагорейците са всъщност вярващи в Залмокс, което е все едно в Сбелсурд.

Внезапно Дизатралис му постави главния си въпрос:

— А ти вярваш ли в боговете?

Спартак се поколеба.

— Аз вече съм полуелин-полутракиец. Като елин вярвам на философите, които твърдят, че не хората са създадени от боговете, а боговете — от хората. Като тракиец пък не мога да допусна, че душата ще загине ведно с тялото, че не е безсмъртна. Като тракиец вярвам, че тялото е ковчег на душата.

Пътеката отново се стесни, промуши се като тунел сред зеленината на мурите и Дизатралис изостана назад, замълчал отново. А потокът, що се спускаше от камък на камък вдясно от пътеката, кънтеше и ехтеше, вдъхваше радост в душите. И бодрост. Подсвиркваха окъснели птички. Редом с дружината прелиташе сойка и с дрезгави крясъци предупреждаваше цялата гора за неканените гости. Понякога пътя им пресичаше плашлив елен; изгрухтяваше сърдит глиган; побягваше, без да се обръща, угоена от есенния жълъд мечка; от клон на клон се прехвърляше рис, като фучеше недоволно.

Най-сетне гъсталакът свърши пред изпречилата се отвесна каменна грамада. С тежък жест Мокапор спря спътниците си, а той с двама доверени телохранители влезе в зиналия отвор на пещерата.

Мина доста време, докато отново се покаже. Тогава се обърна гърбом към множеството, после изведнъж се отпусна на колене пред черния вход.

— Поклонете се на предсказателя Котис! — промълви глухо той, но всички го чуха и паднаха ничком.

В тъмната дупка се появи, подкрепян от двамата телохранители, светият отшелник — белобрад старец с изпито, подобно на череп лице и стопени до костите ръце и нозе, които едва удържаха обвитото в бяла зейра тяло. Върху жълтата като пергамент кожа над глезените и китките личаха тъмни белези като червени гривни. „Като от вериги“ — помисли си неволно Спартак. Ала тозчас отхвърли тая мисъл. Какви вериги при главния жрец на Сбелсурд, първия съветник в царството, човекът посредник между бога и резоса, с власт, може би по-голяма от резоса…

— Чада мои — заговори с провлечен глас предсказателят. — Голяма беда е надвиснала над Медика. Орелът е разперил криле, дири плячка.

Орелът — това беше знакът на римските легионери.

— Новият враг не е лъв, който ще отстъпи, ако го посрещнеш с настръхнали копия. Врагът — това не са македонците, които и след като са те победили, пак можеш да прогониш. Това не са и келтите, които и след като са те завладели, да претопиш в себе си. Новият враг е като пълноводна река — надига се бавно. И бавно подмива брега, залива го, руши го. И няма сила, която да го отклони…

Множеството зашумя — едни недоволни от думите му, други — от безсилна ярост, убедени в правотата им.

— Какво да сторим тогава, лечителю на душите? — запита резосът. — Дай съвет, упъти ни!

Жрецът внезапно се олюля. Ала телохранителите го подкрепиха да не падне. Като че ли наистина щеше да падне. Това личеше от целия му израз, това издаваше глухият му глас — тих и безволев, и бавен, провлечен — нека Сбелсурд прости дръзката мисъл — като на старец, изпил кана вино.

— Що да сторите? — повтори напевно жрецът. — Има един път…

И млъкна.

— Кажи го, богочестиви! — зашумя множеството.

Той се опита да вдигне ръка. И всичко стихна.

— Сбелсурд иска пратеник. Да му разправи всичко, да го помоли за милост. И той ще помогне.

Над тълпата премина сподавен ропот. Нима пак човешка жертва? Не се ли настърви много на кръв Сбелсурд? Кого ли щеше да поиска пък сега?

Всеки пет години даките и гетите отправяха пратеник при своя бог Залмокс. Всеки пет години и дентелетите изпращаха свой избраник при Сбелсурд. От двадесетина години, откак царуваше Мокапор, и медите бяха приели обичая на дентелетите.

По този обичай жрецът посочва най-достойния момък. В земята забиват три копия с върховете нагоре. После четирима го хващат за ръцете и краката и го хвърлят върху им. Ако умре веднага — значи Сбелсурд е благосклонен. Ще го приеме и ще го изслуша. Ако не умре — значи е недостоен. И трябва да бъде пратен друг вместо него.

А напоследък вместо през пет години Сбелсурд взе да си проси жертви всяка година, та и по два пъти годишно. Не се ли замисляше, че така щеше да обезкръви племето, щеше да го лиши от най-добрите му младежи? Кой щеше да остане?

 

 

Изтече много време в такова тягостно мълчание.

Накрай гласът на Мокапор сякаш раздра тишината:

— Кажи ни го, богоизбрани! Кажи ни кого е удостоил тоя път с доверието си Единственият, Недостижимият, Всепобедителят!

Всички очи се впериха в немощния старец, който сега бе придобил власт над живота и на най-силните в племето. А той се бавеше, мълчеше. Виждаше се как се издуват и отпускат ребрата му, как се бърчи от страшна вътрешна болка сухото му лице.

Жрецът опита да отвори уста, ала оттам не излезе ни звук. Вдигна ръка. И тежко, безсилно я отпусна. После, поел дълбоко дъх, изхриптя:

— Спартак!

И се строполи на земята.