Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010)
Разпознаване и корекция
crecre (2010)

Издание:

Петър Бобев. Позорът на Один

Рецензенти: Христо Бояджиев и Цветан Северски

Редактор: Теньо Тончев

Художник: Валентин Голешев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Бойка Върбанова

Печатница на Военното издателство, 1984

История

  1. — Добавяне
  2. — Излишна звезда

„Ако някой търси истината, Бог вижда, и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните [ромеите], а християните забравиха. Но Бог вижда.“

(Из „Пресияновия надпис“ от гр. Филипи — 837 година)

1

Изглежда, пребогато ще да е било снощното пиршество на боговете — там, далече на север, в недостъпните висини, в разкошния им дворец Асгарт. Иначе надали така биха лудели по небето днес. А то небе ли бе или исполинско руно, застлало от край до край морето и брега? Черно-сиво руно, рошаво, раздърпвано и усуквано по всички посоки от невидимо чепкало.

И сред неговите провлечени вълма като че ли се провиждаше тълпата мъртъвци, понесени в бясна вихрушка — „дивите ловци“, тръгнали за жива плячка, предвестниците на всяка кръвнина.

А пред тях, начело на дружината си, възседнал осмокракия кон Слейпнир, от чиито ноздри излитаха пламъци като на огнен дракон, препускаше богът воин, всевластният Один, размахал победоносното си копие. От двете му страни летяха вечните му спътници: божественият вълк, наричан Памет, и прозорливата врана Мисъл, готови всеки миг да му помогнат с магия и мъдрост. Нали това е неговата мощ — знанието и ясновидството?

Отзаде му, яхнал виторогия си козел, се кикотеше Тор, простодушният ковач, повелителят на мълниите. И в пиянски задявки мяташе огнения си чук дето завърне, а той, треснал в дърво на брега или в скала, тозчас се завръщаше в ръката му.

Ту пред него, ту зад него се кривеше коварният бог на огъня Локи. Дебнеше дали наслуки подхвърляната гръмотевица няма да докосне някоя ладия, та да се спусне нататък и да раздуха в неугасим пожар малката искра. Няма по-страшно бедствие за мореплавателя от пожара. Заради това не обичат тоя безразсъден шегаджия.

Подскачаха, въртяха се наоколо, танцуваха, все още неизтрезнели, пълчища именни и безименни божества и духове, а зад всички, най-отзад, винаги готова, винаги будна, дебнеше Хел, богинята на смъртта, със злия си пес Хармр, пазача на подземното царство, където тя прибира душите на страхливците и на всички попаднали при нея от естествена смърт.

Фрейр, ухиленият ненаситен любовник, не беше с тях. Него не търсете в битките. Той се грижи не за воините, не за геройствата и славата, а за плодородието, за богатата жътва, за прираста на добитъка, за неизчерпаемите рибни пасажи, за оцеляването на норманския род, та да се раждат все повече и повече храбреци, да разнасят славата на непобедимите северни мъже по света.

По Разпенените вълни, сякаш бялата грива на осмокракия Слейпнир, се носеха с прибрани платна, но с мерно размахвани весла, петдесетина дракари, викингски ладии, наподобили стадо морски змейове с гордо вирнати дърворезбени глави — озъбени ушати змии, захапали собствените си гърла.

Най-отпред, до форщевена на първия дракар, се бе изправил Ерик Белязания, конунгът, вождът, стъпил разкрачен, без да се държи за ванта или мачта, ще речеш срасъл се със самия кораб — едър, широкоплещест, с блестяща желязна броня и нисък кован шлем, под който се развяваха на воля червените му коси и дълга брада.

Все едно самият Один, слязъл от Аскарат, за да поведе към нови подвизи избрания си народ.

Дълбок червен белег пресичаше лявата му буза от устната към слепоочието. На него именно дължеше и заплашителния си прякор Белязания. Че кой ли, останал случайно жив след негов набег, щеше да го забрави? Да забрави и дивата ярост на нападението му, и безподобната жестокост на разправата му с малцината, които не са паднали в боя.

Името му се носеше като легенда — шепнато с повече ужас от името на самия Сатана!

Зад него тридесетина гребци размахваха уверено веслата. А между тях направо върху дъсчената обшивка на дракара спяха още толкова брадати мъжаги от почиващата смяна, завили се кой с каквото намерил.

Не добро очакваше и тия хорица, които живееха на отсрещния бряг — които оряха, сееха, копаеха и жънеха, които раждаха деца, радваха се и тъгуваха, без да подозират каква участ ги заплашваше откъм бурното море.

Хвала на Один, че лудуваше, хвала на Тор, че боботеше — та Ерик така щеше да се приближи незабелязан, преди да са го усетили жертвите му, преди да са отмъкнали имането си, преди да са откарали добитъка си, преди те самите да са се заврели из пущинаците.

Всеки път Ерик връхлиташе по различен начин — там се криеше силата му. Най-често изправени зад нашарените бордове, зад подредените като люспи на дракон щитове, бойците му надуваха рогове, дрънчаха с оръжия, барабаняха по щитовете и крещяха до прегракване. Тогава нападнатите селяци, пък не само те, ами и войскарите, изгубили ума и дума, зарязваха работата, та се юрваха като подплашени овци да се спасяват кой как може.

Днес — не. Днес Ерик предпочиташе друго: нахлу без никакво предупреждение. Бе подочул нещичко за тоя народ. При все че ромейският пратеник го бе уверявал как щели да офейкат, щом само зърнат флота му, щом само чуят името му.

Преди два дни бе дошъл на кораба му този посланик. Стратег Константинос — тъй се бе представил. Облечен с копринен хитон над скъпите вълнени гащи, препасал обшит със злато и скъпоценни камъни пояс, с разкошни везани ботуши, чиито носове се извиваха нагоре като куки, заметнал великолепен плащ, нашарен със сърмени образи на грифони.

Горд и наперен. Мустаци и брада, намазани с чер восък. Начервени устни и напудрено чело. Излъчващ благоухания.

Ерик сякаш бе попаднал в цъфнала градина.

Мускулест роб стовари пред нозете на конунга торба със златни украшения и посуда. И се оттегли на лодката, с която бяха дошли. А стратег Константинос се поклони ниско. И изрече почтително:

— Всемогъщият ми господар, поставеният от бога Теофилос, поздравява славния конунг на непобедимите нормани.

После посочи с ръка:

— В знак на искрена дружба ти поднася тоя скромен дар. С готовност да ти услужи винаги, когато пожелаеш.

Говореха на гръцки, защото Ерик при своите безчислени странствувания бе усвоил добре тоя език. Нямаха нужда от тълмач, сигурни, че друг не ще да чуе и да разбере що се уговарят.

Конунгът все не можеше да свикне с ромейските превземки, с извъртанията и ласкателствата им, с подсладените им речи. Знаеше, че ромеите имат в устата си по девет езика, всеки от които лъже различно — според случая.

И го прекъсна:

— Казвай без заобикалки какво иска императорът ти! Стратегът едва преглътна обидата. Ала трябваше да се владее. Личеше как ту пламваше, ту прежълтяваше като восък.

И заговори бързо, решил на един дъх да изприказва всичко, що му бе заръчано. И да се маха, да се пръждоса по-скоро и по-далеч от тия мръсни и вонящи некъпани варвари.

— На север от нас — зашепна той — живеят скити, диви хуни…

Ерик бе подочул вече, че ромеите наричат така българите. От злоба и безсилие. Тяхна си работа! Всички съседи се мразят — нека се мразят и те! Какво го засягаше него това?

Стратег Константииос добави:

— Натъпкани са със злато. Грабено отвред. Ей тъй разправя летописецът за хана им: „Като пълнел кесии със златни и сребърни пари, той ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната ръка злато, а с лявата — сребро.“ И сниши глас съвсем:

— Удариш ли тях, разбиеш ли ги — императорът умее да се отплаща по императорски.

— А защо не ги разбие той? — запита прямо Ерик.

— Няма как! Сключил е договор. Пък и сега си има други тревоги.

Конунгът не понасяше извъртанията:

— Защото го е страх! Пък Ерик не се бои от никого! Ей това си припомняше той сега, застанал на корабния нос — унижението на ромееца.

Ерик Белязания наистина не се боеше от никого. Не току-тъй се става конунг. Викингите са най-храбрите на земята. А конунгът е най-храбрият сред храбреците. С подвизи, с несравнима смелост се налага той. Не поради бащини заслуги, а по лично достойнство. Тъй и Ерик — от прост воин, от нещо по-долно, изгнаник от племето — се бе издигнал. С дързост, с воля, с упоритост, с ум.

Най-вече с ум…

Той се извърна назад.

Вече можеше!

Бе зърнал врязания сред морето скалист нос, в чиято основа беснееха белогривите вълни. И изригваха нагоре гейзери от водни пръски като издишваните от китовете струи пара.

Отвъд тоя нос…

Ерик едва го изрече:

— Ставай!

Чудно как го чуха в грохота на бурята. В следния миг налягалите плътно един до друг между двете редици на весларите бойци рипнаха на крака, заоправяха припряно дрехи, брони и шлемове. Мокри вир-вода и те от прехвърлящите борда вълни.

Все руси и червенокоси, все брадати, със закръглени плитки шлемове, с плочести и плетени ризници, с къси кожени ботуши, с разголени космати гърди и яки, жилести ръце. Все груби обветрени лица, все сиво-сини стоманени очи под смръщени рошави вежди.

Другите, будните, чиято смяна още не бе изтекла, продължаваха да размахват тежките весла — по шестнадесет от всяка страна, — опитващи напразно да се предпазят от връхлитащите водни хълмове с изправени по борда щитове.

Без да изчакат нова заповед, видели какво става на предводителския кораб, се надигнаха от сън почиващите досега смени на останалите, подредени в походен строй, дракари.

Белязания ги измери с бърз поглед. Види се, остана доволен. После се обърна към кормчията си, Олаф се наименуваше той, и му даде едва уловим знак с очи.

Всички бойци от една ладия, ако ще би от различни родове, събрани само от жаждата за плячка, се чувствуват като родни братя, дори повече от родни братя. А Олаф му беше най-близък. Години наред плаваха заедно, понасяха безбройните несгоди на хали и студове, на битки и победи.

Малко по-нисък от другите, но по-як и по-набит от тях, както се бе изправил от дясната страна на кърмата, Олаф изви леко кормилното весло.

И дракарът едва уловимо промени посока, насочи се към брега.

Биещите дотогава в носа му вълни и затова по-поносими, сега заблъскаха с цялата си мощ в бордовете. Корабите заподскачаха като побеснели. Веслата им зашибаха неуверено — ту дълбоко в набъбналия воден хълм, ту вдигнати напразно във въздуха.

Тогава рукна и дъждът. Ама какъв дъжд! Ще речеш, истинска кристална стена. И скри брега от погледа.

Водните струи зашибаха косо. Те повече не можеха да намокрят бойците, но взеха да пълнят ладиите. Нарасналите локви, стигащи до колене, се разплискаха като в кипнал котел. И свободните от вахта, още неразсънени, тозчас грабнаха черпаците да изгребват водата.

— По-добре! — промърмори доволно Ерик. — Кой ще те усети в тоя дъжд!

Някой, раздразнен от лошото време или от морската болест, подметна:

— Добре било! Ромеите уж му викат Гостоприемно море. А то…

Ерик се усмихна. Но и усмивката му под сплетените на кичури мокри мустаци и брада, под грозния белег изглеждаше не особено ободрителна.

— Скитите пък го наричат Черно. И какво от това? Черно или бяло, ще ни уплаши ли?

Той се изпъчи по навика си, вирна брада, от която се стичаше цял ручей:

— Няма да ни уплаши я! Дори тук, сред това Черно море, мога да ви изиграя „танеца на веслата“. Та да се размърдат краката ми.

Не трябваше! Но нали беше новак, неспособен да сдържа езика зад зъбите си, особено пред по-силните, Кнут, най-младият боец, още юноша, с едва покарала брадичка, подметна:

— Хайде де! Дори и танец…

Каза го уж тихо, ала за проклетия конунгът го чу.

— Кой е тоя, дето не вярва? — ревна Ерик. — Кой е тоя, дето се съмнява в думите ми? Я да го видя!

И приведен заплашително, с разклатена от люлеещата се ладия походка, се отправи към него.

— Тъй, значи! Не вярваш. Тогава, слушай! Аз ще го изиграя. Още сега… Пък ако не падна — да слушат и другите — след мен и ти ще го повториш! Откъм двата борда… Чу ли бре, хлапако?

Младежът се вцепени. Уплашен — и от самия конунг, и от заканата му.

Танецът — то беше не само развлечение, не толкова самохвалство, то беше повече религиозен ритуал, призив към боговете да покажат още веднъж благосклонността си.

Ерик свали шлема си, откачи меча. И подскочи на парапета. А дракарър вече се мяташе още по-яростно, полудял.

Гребците стиснаха по-яко веслата. Не беше лека и тяхната работа. От крепкостта на ръцете им зависеше успехът — дали щяха да удържат тежестта на едрия играч.

Ерик кръстоса ръце на гърдите. И стъпи на първото гребло. Съвсем мокро — плискано и от вълните, и от дъжда. Пък и ботушите му — и те мокри. Но странно, така като че ли държаха по-здраво, отколкото сухи.

Застоя се — същинско чудо!

После тръгна. Всъщност полетя. С леки, безпогрешни подскоци. От весло на весло. В унисон с техния ритъм, предвиждащ всеки пристъп на вълните.

Докато хората му разберат, той достигна бака. Премина на другият борд. И отново се понесе по веслата.

Всички се бяха опулили. Изумени. Изглеждаше им свръхестествено, божо чудо. Струваше им се, че не конунгът играеше обикновения им танец, с който доказваха пъргавина и дързост, а небесните валкирии го бяха подхванали под мишници и прелитаха с него над беснеещите, ала безсилни вълни.

Белязания се хопна на кърмата. Изтръска червената си коса, нахлупи шлема, препаса пак меча.

И посочи с ръка:

— Сега ти!

Това имаше вид на урок по дисциплина. Всъщност с него той даваше отдушник на гнева си, на накърненото си честолюбие, на ненаситната си стръв да причинява страдания на другите.

Каквито бяха причинили и нему…

В действителност — отмъщение. Безлично отмъщение, насочено срещу целия свят: и срещу другоземците, и срещу своите…

Та те, своите де, му бяха сторили най-много зло…

Кнут, вече изправен, замънка:

— Ама аз… неволно…

— Тръгвай! — изкрещя Ерик. И посегна към меча.

Нещастникът наведе глава. Отложи и той шлема, отпаса бойния пояс. Стъпи на борда.

— Хайде! — повтори конунгът.

Никой не дръзна да възрази. Волята на вожда в поход е закон. Народното събрание „тинг“ има власт само в мирно време, в далечната северна родина, по бреговете на застланите с мъгли скалисти фиорди, при жените и децата.

Както се стъпва на ешафода, младежът стъпи на първото весло. Задържа се. Понечи да скочи на второто. И толкова. Силите му не достигнаха. Подхлъзна се и пропадна сред кипналата пяна. Главата му изчезна под вълните, но скоро се показа отново. Ръкатата му със силата на удавник се хвана за най-близкото гребло, залепна за него.

Ерик даде знака, що се дава в такива случаи. И гребците като един заковаха на място веслата. После се протегна, сграбчи младежа за косата и го извлече на борда.

— Да ти е за урок! — изръмжа му той.

Проснат между гребците като мокър вързоп, Кнут мълчеше, не отвръщаше. Прежълтял, посинял от уплаха. И от срам.

Белязания се изправи отново до форщевена, под Драконовата глава, взрян в трептящата завеса от водни струи, която скриваше недалечния бряг.

И през рамо подхвърли:

— При тоя набег дял от плячката не ти се полага! Да го знаеш!

Не видя злобната искрица, която блесна в очите на младежа. Пък и да бе я видял, пет пари не даваше за това.